Полетът на Нощните ястреби

7Ралан Бек

Магнус наблюдаваше замислено.

Трима цурански магьосници се въртяха около талноя, който им бе донесъл преди близо година. Намираха се в голямо помещение в подземията на Събранието на магьосниците на техния свят. Залата бе осветена от множество магически устройства, защото факлите опушваха твърде много.

— Магнус, мислим, че успяхме да разберем устройството на това… нещо — каза единият магьосник, Илианда. — Консултирахме се с жреци на различни ордени за възможността вътре да има… душа, както я наричате вие.

Илианда носеше проста черна роба като братята си. За разлика от тях обаче беше висок и слаб. На ръст беше почти колкото жител на Кралството, което го правеше доста висок за цуранин. След Войната на разлома множество местни деца имаха подобни черти. Лицето и главата на Илианда бяха гладко избръснати. Тъмните му очи се взираха в Магнус, докато говореше.

— Главното ни притеснение е възможността това нещо да действа като маяк за другия свят.

Фомойн, друг от магьосниците, с типична цуранска външност, се намеси:

— Вчера научихме за разлом, появил се в долина на север от град Барак в провинция Колтари — интересът на Магнус се изостри. — Един пастир видял в небето черен разлом, през който преминало ято птици. Според описанията изглеждали много зловещо.

— Един от нашите братя се пренесе в долината и откри остатъчна енергия от разлома — добави третият магьосник, Савдари. — Не е от това ниво на реалността и вероятно идва от света на дасатите.

— Също така намерил птиците и ги унищожил, но не преди да убият няколко ниидра от стадото на пастира — каза Фомойн. — Донесе три птици и сега ги проучваме. Аналог са на вашите гарвани и нашите янифи. Само че са много по-агресивни и опасни. Пастирът се скрил в един храсталак, за да се спаси.

— Наистина е тревожно — съгласи се Магнус. — Успяхте ли да повишите защитните заклинания?

— Слабо. За пореден път се прекланяме пред работата на легендарния ти дядо.

Магнус присви вежди, но не показа друга емоция. Винаги се дразнеше, когато споменаваха, че Макрос Черния му е дядо. Макрос бе умрял преди той да се роди и за него знаеше само нещата, които му бе разказвала майка му. Повечето от тях не бяха ласкави. Нямаше спор, че дядо му е бил изключителен магьосник. Но в много отношения той се бе оказвал по-голям мошеник и от Накор и често бе прескачал етиката и съчувствието. Десетки хиляди бяха загинали заради манипулациите му. Можеше да се спори дали това са били необходими жертви, или е имало възможност да бъдат избегнати. С Пъг често бяха говорили по този въпрос в дискусиите си за последствията от изборите на хората с власт.

Магнус беше проучвал официалната история на Кралството, както и множество хроники от Свободните градове, но нищо не си противоречеше така, както разказите на Пъг и Томас за Войната на разлома.

Понякога Магнус усещаше, че ще бъде подложен на изпитание като баща си и дядо си. Опасяваше се от провал, защото знаеше, че тогава ще страдат и други.

Само майка му успяваше да се изолира от подобни притеснения. Според нейната позиция без Конклава злото щяло да има силно предимство във вечната битка. Магнус подозираше, че майка му прилича повече на дядо му, отколкото сама признава.

— Жалко, че онези, които са намерили талноя, са унищожили повечето заклинания, докато го извадят от криптата — каза Магнус. Зачуди се как ли щяха да реагират цураните, ако научеха, че в пещерата в Новиндус има още десет хиляди такива същества. За щастие, заклинанията около голямата зала бяха непокътнати. Накор, Магнус, Пъг и Миранда се редуваха да разучават тайните на Макрос.

Видя, че тримата Велики го чакат да продължи.

— Може би баща ми е научил нещо повече, откакто говорихме за последно.

Те кимнаха, а Магнус пак се подразни. Беше говорил с баща си само час преди да дойде на Келеуан. Съмняваше се, че оттогава е научил нещо особено. Пъг изглеждаше по-разтревожен от новините за действията на Нощните ястреби в Кеш.

— Ще се посъветвам с баща ми и ще се върна след два дни. Сигурен съм, че иска да научи за разлома, който споменахте.

Илианда пристъпи напред.

— Кажи му за нашето откритие. Както почнах да обяснявам, с помощта на жреците се уверихме, че не души задвижват тези неща, а духове.

— Май не виждам разликата.

— Ще се опитам да обясня накратко, за да прескочим дългите дискусии с жреците. Душата е специфична част от съзнанието, индивидуална за всеки, и след смъртта на тялото отива при боговете. Духът, от друга страна, е форма на жизнена енергия и точно това задвижва талноите.

Магнус вдигна вежди.

— С други думи, те са обсебени?

— Енергията, която е служела на душата, сега е пленена в това същество. Според нашия опит душата и духът са неразривно свързани, но в това нещо не е така. С други думи, това е просто вид енергия.

— И какво можем да заключим от това?

— Две неща — каза Фомойн. — Първо, повечето жречески изкуства няма да са ни от помощ, защото тук не става дума за душа…

— Стига да предположим, че съществата от долните нива имат души, както ги определяме ние — прекъсна го Савдари.

Фомойн го изгледа строго.

— Така че всякакви форми на екзорсизъм и прогонвания няма да действат. Означава и че те са безмозъчни и пръстенът, с който се контролират, е истинско постижение на магическото изкуство. Също така значи, че дасатите разполагат с много по-силни магьосници от нас. Но все пак има и нещо добро. Щом това е жива енергия, значи е ограничена.

— Как така? — попита Магнус. — Талноят е изкарал хиляди години в пещерата и още е активен.

— Смятаме, че когато не се ползва, жизнената сила на талноя се запазва. Но когато той се движи, бие или прави нещо друго, има изтичане. Тоест накрая той ще спре да функционира.

— За колко време? — попита Магнус. — Това може да е много важно.

— Най-много няколко седмици — каза Илианда. — От това, което ни разказа, съществото е действало няколко часа, преди да го доведеш тук. С течение на експериментите ни видяхме, че има леко отслабване. Опитахме да го натоварим максимално и издържа около половин ден.

Магнус замълча за момент, после отрони:

— Това би обяснило разказа на Каспар, че дасатите ползват собствени войници в дребните конфликти. Талноите явно са специални части.

— Силата ще е в количеството им и за известно време ще са непобедими. След това вероятно ще бъдат лесно неутрализирани.

— Сещам се за няколко начина — той се обърна към вратата. — Ще се консултирам с родителите си за защитните заклинания и скоро някой от нас ще се върне тук с повече информация. Дори талноите да се изтощават, дасатите не са за подценяване. Трябва да разберем как Макрос е успял да скрие това нещо през вековете. Ако има нови разломи, бъдете така добри да ни уведомите. Лек ден.

Магнус се отправи към стаята, в която се намираше порталът за Мидкемия, а магьосниците отново насочиха вниманието си към талноя. И тримата усещаха, че Магнус не им казва всичко.

Накор се спусна по тесния проход между външната пещера и галерията, в която бяха десетте хиляди талноя. Пред него се изправи самотна фигура.

— Здравей, Накор — каза облеченият в бяло и златна броня воин.

— Здравей, Томас. Надявам се, че не ти е станало съвсем скучно.

— Връща ми стари спомени. По време на Войната на разлома прекарах месеци в тунелите на джуджетата в Сивите кули — той се обърна към строените в редици талнои. — Но последните дни нямаше с кого да обеля и една дума.

— Пъг цени помощта ти.

Томас внезапно се намръщи.

— Чуваш ли коне?

Накор се обърна към тесния тунел.

— Вече да. Слухът ти е страхотен — Томас понечи да провери шума, но Накор го спря. — Аз ще отида. Ти стой тук, освен ако не загазя. Вероятно са само неколцина парцаливи бандити. Ще ги разгоня набързо.

Томас се засмя. И той като мнозина други бе подценил Накор, когато се бяха срещнали за пръв път. Кльощавият дребосък с раздърпана роба и неизменната торба на рамо изглеждаше не по-заплашителен от котенце. Но през годините Томас бе започнал да долавя истинската му природа. Вече бе склонен да се съгласи с Пъг, че Накор е най-опасният човек, когото са срещали.

Все пак Томас не беше от хората, които да седят търпеливо при евентуална заплаха, а и освен това му бе скучно. Той изчака няколко минути и се изкачи в по-малката пещера, където бе намерен първият талной.

От мястото си виждаше седящия пред входа Накор и конниците, които се приближаваха към него.

— Здравейте — каза усмихнато дребосъкът. Едната ръка почиваше на торбата му, а с другата махаше за поздрав. Томас се приближи още, за да вижда по-хубаво.

Ездачите бяха петима млади мъже по-скоро с вид на авантюристи, отколкото на закоравели бандити. Не изглеждаха много опасни, но бяха въоръжени и готови за схватка.

Този най-отпред се засмя.

— Ти си най-забавното нещо, което съм виждал от години, старче. Чухме от един колар в Джакалабра, че тук имало пещера със съкровище. И решихме да проверим лично.

Беше млад, на не повече от двадесет, но с широки рамене, здрави мускули и висок колкото Томас, над шест стъпки и половина. Носеше кожена броня и кожени бричове, затъкнати в ботушите. Ръцете му бяха голи, с изключение на кожените предпазители на китките. Имаше черна коса до раменете и златни обици на ушите. Очите му бяха с цвета на нощта, а красивото му лице имаше слънчев тен. Нещо в него накара Томас бавно да извади меча си.

Накор сви рамене.

— Ако вътре имаше съкровище, мислите ли, че щях да стоя тук и да се крия от слънцето? Вече щях да съм станал радж на Махарта! — той се засмя. — Съкровище? Помисли, млади приятелю. Ако това беше вярно, докато вие разберете, някой вече щеше да е опразнил пещерата — Накор махна с ръка да покаже, че тунелът е пуст.

— Хората често пропускат разни неща — отвърна младежът. — Мисля да поразгледам сам.

— Не мисля, че искаш да направиш подобно нещо.

— Защо? — попита младият мъж и извади меча си.

Томас излезе и застана пред входа.

— Защото аз ще се ядосам.

Накор пристъпи настрани, за да държи под око останалите ездачи. Младежите огледаха Томас и усетиха, че наближава кръвопролитие. Единият кимна на останалите и те обърнаха конете и бързо се отдалечиха.

Младият мъж погледна през рамо и се засмя.

— Страхливци — после се обърна към Томас и започна да обикаля вляво. — Здравичък си.

Като момче Томас бе попаднал в пещера, обитавана от валхеру, Драконов господар, един от древните владетели на Триагия.

След като Томас облече бронята му, която носеше и до днес, умът и тялото му се бяха променили, докато не бе станал едно с древната раса. Ролята на консорт на кралицата на елфите, бащинството и грижата за новия му народ го бяха променили повече и от древното наследство, което носеше. Но това не го правеше по-малко опасен. Имаше само десетина човека, които можеха да оцелеят в битка с него, и всичките бяха магьосници. Дори най-добрите дуелисти като Талвин Хокинс можеха да издържат само няколко минути.

Накор отмести вниманието си от отдалечаващите се ездачи към младежа. Нещо в него го караше да се чувства неудобно. Дребният комарджия хвана поводите на коня и го дръпна настрани, за да осигури повече място за схватката.

— Наистина ли ще опиташ да ме спреш да вляза? — попита младият мъж. Погледът му беше леко налудничав.

— Няма да опитвам, момче. Кракът ти няма да стъпи в тази пещера.

— Така ми е още по-трудно да повярвам, че вътре няма нищо ценно.

— Не ме интересува в какво вярваш — Томас се приготви да посрещне атаката.

Тъмнокосият младеж нападна с бързина, каквато Накор не вярваше, че може да съществува, и атаката му накара Томас да отстъпи. Ударите на младежа бяха толкова бързи и мощни, уменията му с меча засенчваха най-добрите в Мидкемия дотолкова, че наистина караха Томас да отстъпва.

Сблъсъкът на желязо в желязо беше като удари на чук по наковалня. Накор осъзна, че младежът не е обикновен човек. С всяка секунда битката ставаше все по-ожесточена.

Накор внезапно разбра какво точно усеща.

— Томас, не го убивай. Искам да го разпитам!

— Ще се опитам, Накор — извика Томас, който вече бе започнал да се изкушава за фатален удар — все пак той разполагаше с много по-могъщи оръжия от силата на тялото си.

Бе се опитал да изтощи противника си, защото нямаше желание да убива човек, чието единствено престъпление е дързостта. Само че младежът сякаш ставаше по-силен с всяка минута.

— Достатъчно! — извика Томас, натисна с цялата си мощ и плъзна златистото си острие по меча на противника, така че да застанат лице в лице, и стисна дясната му китка с лявата си ръка.

В следващия момент неговата дясна китка бе сграбчена, защото това бе единственият възможен ход на младежа. Томас се изненада от силата му — много по-голяма от силата на обикновените хора. Все пак той беше прероден Драконов господар и успя да избута непознатия назад.

И тогава дойде моментът, който очакваше. Младежът залитна. Томас светкавично го избута, като извъртя оръжието си, и противникът му падна по задник на земята и изпусна меча си. Томас светкавично го улови с лявата си ръка.

Младежът понечи да се изправи, но двете остриета вече бяха опрени във врата му.

— Лично аз не бих опитал — каза Накор.

Младият мъж гледаше двата меча — знаеше, че главата му може да отхвърчи за миг. После подхвърли:

— И аз.

— Ако те оставя да станеш, ще се държиш ли възпитано? — попита Томас.

— Естествено — съгласи се тъмнокосият.

Накор се приближи, а Томас се дръпна крачка назад.

— Как се казваш?

Младежът се извиси над него и се ухили.

— Аз съм Ралан Бек, дребосък. А вие кои сте?

— Името ми е Накор и съм комарджия. Това е Томас, Драконов господар.

Бек се засмя.

— Досега никой не ме е побеждавал, но не е срамно да загубиш от легенда. Мислех, че Драконовите господари са митични същества.

Томас присви вежди.

— Малцина знаят за легендите. Откъде си чувал за валхеру?

— Оттук-оттам. Приказки край лагерния огън.

— Бих искал да знам повече за теб и живота ти — каза Накор.

Бек се засмя отново.

— Аз съм обезоръжен и ще ти кажа всичко, каквото поискаш, дребосък. Мир?

— Мир? — обърна се Накор към Томас.

Воинът кимна и подаде меча на Бек с дръжката напред.

— Мир.

— Значи все пак има някакво съкровище? — каза младежът, докато прибираше оръжието си.

Накор поклати глава.

— Не и злато и скъпоценности. Но има нещо, от което се интересуваме и което би донесло беди на много хора. Важно е, но също така и много опасно.

— Няма да се бия с него отново само за да проверя дали ме лъжете. Но какво може да е по-ценно от богатството?

— Знанието винаги е много скъпо — обади се Томас.

— И опасно, както разбирам — Бек посочи към коня си. — Ако нямате нищо против, ще догоня моите хора. Без мен като нищо ще забъркат някоя неприятност. Освен това ще изпият половината пиене в странноприемницата в Данкино, докато стигна там.

— Всъщност — Накор сложи ръка на гърба на младежа, жест, който веднага го спря, — се чудех дали не искаш да изкараш малко злато с почтен труд?

— Как така?

Накор посочи Томас.

— Той охранява нещата, които проучвам. Ако имаме още едни очи и уши, Томас би могъл да прекара малко време със семейството си.

— Драконовите господари имат семейства? — изненада се Бек.

Накор почти щеше да се засмее.

— Откъде мислиш, че идват малките Драконови господарчета?

Томас отвори уста да каже, че не иска помощник, но замълча, спрян от предупредителния поглед на Накор. Не го познаваше толкова добре, колкото Пъг, но се бе научил да вярва на инстинктите му. Щом дребосъкът държеше Бек да остане, значи имаше важна причина.

Ралан се засмя на шегата.

— И какво ще получа?

— Право в целта — каза Накор. — Харесваш ми. Тук е доста затънтено, но както сам ни показа, непрекъснато може да се случи нещо неочаквано. Ще ти платим добре.

— Колко добре?

— Две златни монети на ден плюс храна.

— За колко време?

— Колкото се наложи — отвърна Накор.

Бек спря да се усмихва.

— Добри пари за няколкодневно пазене на пещерата от диви кучета и бандити, дребосък. Но не бих стоял тук повече от седмица дори да ми давате по три на ден.

— Някъде другаде ли трябва да отидеш? — попита Томас.

Бек отметна глава и се засмя.

— Не, но винаги ми е било трудно да седя дълго на едно място. Баща ми имаше навика да ме пребива, когато му се мернех пред очите.

Накор присви очи.

— На колко години си избягал? Тринадесет, четиринадесет?

— Тринадесет. Как разбра?

— Историята ми е позната. Дали три златни монети на ден ще те направят по-търпелив?

Бек сви рамене.

— За три ще остана месец. Но после искам да отида на някое място с красиви курви и много пиене, за да ги похарча!

— Дадено.

— Накор, може ли да поговорим? — Томас му кимна да се отдалечат. — Сигурен ли си, че искаш да остане с нас?

Веселото изражение на Накор изчезна.

— Не искам, но трябва. Този момък е… необикновен.

— В това няма спор. Той е най-опасният смъртен противник, който съм срещал. В него има нещо неестествено.

— Именно. Историята му е много подобна на моята. И аз имах проблеми вкъщи и баща ми ме биеше. Когато избягах, бях още момче. Същото е!

Томас погледна младежа, после отново Накор.

— Не е същото.

— Е, аз взех да лъжа на карти, а той е станал бандит, но имаме много общо. Историята на Макрос също е била подобна. Това не може да е просто съвпадение. Искам да проуча нещата.

— Има и друго, нали?

— Помниш ли онази поговорка: дръж приятелите си близо, а враговете още по-близо?

— Помня я — каза Томас.

— Мисля, че трябва да държим този младеж съвсем близо. Ако инстинктите ми не лъжат и от него има някаква полза, ще я открия.

— Сигурен съм. Какво искаш от мен?

— Прибери се за малко. Аз ще наглеждам Бек и пещерата, докато Магнус се върне от Келеуан. Имам няколко идеи как да контролираме талноите, които искам да обсъдя с него.

— Добре. Ще се радвам да видя кралицата.

— Имаш ли нужда от сфера? — Накор измъкна от торбата едно метално кълбо.

— Мога да призова дракон, но ще привлече много внимание. Така е по-бързо — той натисна бутона и след миг изчезна.

Накор се обърна към Бек.

— Имаш ли храна?

— Почти никаква.

Комарджията се приближи до младежа и извади от торбата си един портокал.

— Искаш ли?

— С удоволствие — Бек се усмихна и започна да бели портокала. — Какво ще правим?

— Ще изчакаме едни приятели. Ти отвън, а аз вътре.

— Само едно нещо.

— Какво?

— Трите монети. Започвам от днес.

Накор сви рамене.

— Добре. Тогава бъди полезен и събери дърва за огън.

Бек се засмя.

Бек се надигна бавно в мрака. Безшумно взе едно горящо дърво от огъня и погледна към лежащия Накор. Тръгна към пещерата и видя, че има само един тунел.

Влезе и скоро се озова пред строените в редица талнои.

Очите му се разшириха като на дете, той се усмихна и чак подсвирна.

— Виж ти какво си имаме тук!

Накор лежеше, без да мърда. Беше усетил как Бек влиза в пещерата и знаеше, че в момента младежът е пред армията от талнои.

След няколко минути го чу да се връща. Бе готов да реагира мигновено, ако усети заплаха. След двубоя на младежа с Томас знаеше, че в случай на нужда ще има само секунди, за да приложи най-опасните си трикове.

Но Ралан Бек просто легна от другата страна на огъня и след малко вече спеше. Накор не мигна чак до изгрев-слънце.