Полетът на Нощните ястреби

17Информация

Тал се движеше безшумно през каналите.

Нямаше съмнение, че съобщението от Калеб не е измама, и той се радваше, че приятелят му е жив. Тримата с Каспар се бяха уговорили да се срещнат.

Тал беше загрижен само за мястото на срещата. Следваше някакво парцаливо просяче през канализацията под квартала на кланиците.

— Не мога да дишам от тая воня!

— Наистина ли, господарю? — попита момчето, притеснено, че ако нещо се случи, вината ще падне върху него. Другият чуждестранен господар беше извънредно щедър и просячето се стараеше да му угоди всячески.

— Не, само така си говоря.

— Ще свикнете, господарю.

— Кога?

— След година-две.

Тал беше готов да се разсмее, но не искаше да диша твърде дълбоко. И преди беше попадал на гадни места, например в затвора на Каспар, Крепостта на отчаянието, но нищо не можеше да се сравни с вонята на кешийските канали.

Разбираше защо трябва да се срещнат тук. Кланиците, щавачите и другите по-неприятни занаяти бяха разположени в края на града, за да може ветровете да отнасят миризмата.

Стигнаха до един преливник и Шабиир стъпи на хитро издаден камък и се шмугна вътре.

— Момче, чакай — викна Тал и вдигна фенера по-високо.

Трябваше да приклекне, за да не си удари главата.

Скоро се озоваха в по-широко място. Отгоре се изтичаха няколко потока мръсотии и Шабиир му махна да мине до лявата стена, където имаше железни ръкохватки.

Тал последва момчето и двамата се качиха в добре осветена стая. Калеб и Каспар вече седяха до масата, до тях имаше свободен стол.

— Седнете, моля — прозвуча глас от другия край на помещението.

Масата беше груба и заемаше половината стая, но явно целта й бе не на нея да сядат много хора, а да попречи на внезапно нападение срещу седящия от другата страна.

Мъжът беше здрав и носеше раирана роба като тези на номадите от Джал-Пур, макар да не бе номад. Имаше бичи врат и обръсната глава. Веждите му бяха толкова тънки, че почти не се виждаха. Възрастта му беше неопределена, някъде между тридесет и шестдесет, на тази светлина не можеше да се отгатне. От двете му страни стояха добре въоръжени телохранители.

— Може да ме наричате Магистрата. Почетна титла, дадена ми от онези, които живеят по улиците и каналите. Вашият приятел Калеб беше доста щедър и купи част от времето ми. И тъй като времето е пари, нека да преминем директно на въпроса. Какво желаете от Парцаливото братство?

— От тяхно име ли говориш? — попита Калеб.

— Доколкото може — мъжът се обърна към Тал. — Ние не сме като вашите известни Шегаджии в Крондор. Нямаме чак толкова строги закони, Талвин Хокинс от Кралството.

Каспар погледна към Калеб.

— Да, знаем кой си, Каспар от Оласко — продължи Магистрата и посочи Калеб. — Теб, приятелю, те знаем само по име и информацията е доста мъглява. За разлика от положението в Крондор, аз не командвам, а само давам предложения. Ако са добри, почти винаги се приемат. Какво мога да направя за вас?

— Търсим Нощните ястреби — отвърна Калеб.

— Доколкото знам, сте ги намерили преди седмица. Доста трупове нахраниха крокодилите в Оверн и някои от тях носеха черно.

— Заложиха ни капан — призна Калеб.

— Разбирам.

— Трябва ни информация — каза Каспар. — Искаме да знаем къде е истинското им гнездо.

— Както казах, тук не е Крондор и нямаме реална организация. Всеки квартал си има своите правила и управници. Има улични банди, просяци, джебчии и рекетьори. На север им викате „биячи“. И „катили“ също. Всички те отговарят пред водачите си, които на свой ред се подчиняват на по-важни фигури, които пазят властта си грижливо.

— Тук е територия на Касапската банда, а на югоизток са Докерите — продължи той. — Има поне стотина такива, все със звучни имена. Гепи-и-Бягай, Сладките хрътки, Керванджиите и много други. Ако някой крадец бъде спипан в друг квартал, може да пострада сериозно. Такъв е редът в Кеш. Каналите под земята също са разделени на територии. Няма официални управници, но има обичаи и порядки. Естествено има и ничия земя, през която може да минава всеки, с известен риск, разбира се.

— А ти? — попита Тал.

— Моето място не е важно. Аз уреждам споразумения. Нещо като магистрат за Парцаливото място, оттам и прозвището ми. Ако има конфликт, ме викат да отсъдя. Освен това предлагам други услуги и информация.

— На определена цена — обади се Калеб.

Мъжът се усмихна и се видяха два позлатени зъба.

— Естествено. Остарявам и трябва да помисля за бъдещето. Имам малка ферма от другата страна на Оверн. Някой ден ще се оттегля там и ще гледам как ратаите събират реколтата. Но засега не бързам с фермерството. Значи искате да научите къде са Нощните ястреби. Това ще ви струва много злато.

— Колко? — попита Калеб.

— Голямо количество.

— И колко според теб е голямо?

— Ще трябва да подкупя множество уплашени крадци. Колкото повече ги е страх, толкова повече ще искат. А нищо не ги плаши повече от Нощните ястреби. В подземията има няколко места, където умните крадци не стъпват. Тези, които го направят, най-често изчезват. Естествено, не липсват обичайните слухове за чудовища, полицаи и ренегати. Но едно от тези места би трябвало да е гнездото на вашите чернопери птички. Ако успеем да го открием.

— Ако? — попита Тал.

Едрият мъж кимна.

— Носят се слухове за магии и зли духове. Крадците са сред най-суеверните глупаци, но не бих се изненадал, ако в тези истории има нещо вярно. В такъв случай дори най-добрите няма да успеят да се промъкнат. Няма минаване през заклинание, което те поразява на място. Така че не мога да гарантирам нищо. Като за начало искам триста златни монети за подкупи и награди, плюс сто за мен. Щом осигурим информацията, ще платите по десет за всеки загинал крадец и още петстотин за мен.

— Готово! — извика Калеб и се изправи.

— Ах! — засмя се мъжът. — Знаех си, че трябва да поискам повече. Но стореното — сторено.

— Как да те намерим? — попита Тал.

— Аз ще те намеря, Тал Хокинс. Каспар е гост в двореца и нямаме достъп до него, а Калеб трябва да се спотайва, защото го търсят. Носят се слухове за някакво нападение в „Господарката на късмета“, но мисля, че следващите няколко дни можеш да се движиш без страх за живота си.

— Как така? Та нали ме нападнаха?

— Ако Нощните ястреби искаха да те убият, щяха да са го направили. Славата ти с меча е голяма, така че щеше да отнесеш стреличка или отрова в питието. Искали са да те заловят жив, за да те разпитат. По същия начин, по който в момента вие разпитвате техния човек.

— И това ли знаеш?

— Такъв ми е бизнесът — отвърна едрият и се изправи. — Не се тревожи, Нощните ястреби са опасни, но са малко и не могат да покрият всичко. Аз, от своя страна, имам очи и уши навсякъде. Не съм като благородниците и търговците, които се разхождат навън и си мислят, че нищо не може да ги сполети. Знам, че в сенките дебнат ръце с ножове. Ако науча, че се задава някаква опасност, ще те предупредя.

— Защо? — попита Калеб.

— Защото ако сте мъртви, няма да ми платите. Излизайте по един, и то поред. Каспар от Оласко, ти, Калеб, и накрая Талвин. За всеки от вас има водач, който ще ви изведе от каналите. Препоръчвам ви да се окъпете, като се приберете. Тукашната миризма направо прониква в кожата. Желая ви лека вечер и безопасно прибиране.

Турган Бей стоеше неподвижно. Носеше церемониалната си огърлица — истинско произведение на изкуството от злато и скъпоценни камъни.

Щеше да представи Каспар на императора, въпреки че въпросът с политическото убежище беше уреден отдавна. Каспар трябваше да положи клетва и в замяна нямаше да го обесят или да го хвърлят на крокодилите.

Това беше първата му среща с Диигаи, престарелия император на Велики Кеш, откакто го бяха изгонили от Оласко.

Императорът беше крехък, но още се държеше изправен. Движенията му загатваха за това какъв добър ловец е бил. И той като предците си бе ловувал черния лъв, обитаващ кешийските равнини. Тялото му още носеше белези от тези схватки.

Тронът беше изработен от слонова кост и поставен на подиум от черен мрамор. Зад него имаше барелеф на сокол с разперени криле — великия символ и печат на Кеш. Наблизо на един прът имаше истински сокол — гледаше хората в помещението с жълтите си очи.

Шапката на церемониалмайстора на подиума беше окичена с безброй пера и златни брошки. Освен нея носеше златен колан и леопардова кожа през раменете.

„Не че му трябват допълнителни отличителни знаци“ — помисли Каспар. Шапката беше толкова натруфена, че нямаше къде повече. За разлика от типично кешийския стил сега представянето и клетвата бяха кратки и отнеха само около половин час, но въпреки това церемониалмайсторът изглеждаше изтощен.

Каспар спря да слуша още след първите минути и се замисли за предстоящия сблъсък. Не изпитваше особена любов към Империята, но владетелят й бе човек с чест и не заслужаваше да го сполети преврат.

Освен това знаеше, че за всичко е виновен не алчен принц, а луд магьосник, който имаше пръст и в неговото сваляне. Съдбите на двамата владетели бяха различни, но крайният резултат щеше да е един и същ. Хаос в региона и предимство за слугите на злото.

Знаеше, че причината за краха му бе приютяването на Лесо Варен и постепенното попадане под влиянието му. Каспар бе успял да изкупи донякъде вината си и да настрои моралния си компас, но все още жадуваше за кръвта на магьосника.

Дългите години живот според дворцовия етикет си казаха думата и той осъзна, че току-що са го представили. Пристъпи напред и се поклони бавно, сякаш бе слушал всяка дума на церемониалмайстора.

Познаваше императора отпреди. От първата си визита в Кеш като момче и от по-късно, като млад и току-що провъзгласен за херцог.

Но сега идваше да търси убежище или поне това бе историята, която Турган Бей бе пробутал на лорд Семалкар, Първи канцлер и Командир на имперската кавалерия. Петицията му беше одобрена и от лорд Рава, Командир на Имперските колесници.

Забеляза, че двамата принцове, Сезиоти и Дангаи, отсъстват.

— Ти, който си Кеш, търся твоя подслон и твоята милост срещу несправедливостта, която ме застигна — произнесе Каспар според обичая. — Вричам се в лоялност и се заклевам да те защитавам с живота и честта си.

Диигаи се усмихна и махна с ръка.

— Готово. Ти ли си, Каспар? Откога не сме те виждали? От двадесет години!

— Да, ваше величество — отвърна бившият херцог.

— Още ли играеш?

Каспар се усмихна. Императорът беше стар, но паметта му бе отлична. При първата им среща бяха играли шах и Каспар бе успял да направи пет добри хода, преди да бъде победен.

— Да, ваше величество.

— Добре. Турган Бей да те доведе в покоите ми след вечеря. Ще изиграем една партия. Само двамата.

— За мен ще е чест, господарю — Каспар се поклони и заотстъпва назад. Щом измина нужното разстояние, се обърна и излезе.

Паско го очакваше търпеливо.

— След вечеря ще играя шах с императора.

— Получили сте персонална покана? — учуди се старият слуга.

— Да — отвърна Каспар малко раздразнено.

— Не изглеждате щастлив.

— Защото не съм — понижи глас Каспар. — Старецът няма думата, докато е жив. Важна е смъртта му — завиха по един коридор и се насочиха към покоите му. — А подобна визита може да ми навлече смърт.

— Защо?

— Защото в Кеш всеки си има фракция, а ако аз съм приятел на императора и не съм от някоя от тях…

— Тогава сигурно сте подозрителен, дори враг.

— Именно. Сигурен съм, че ще имаме поне две визити. Приготви ми най-хубавите дрехи.

— Вие сте с тях, господарю.

— Паско, това да управляваш държава си имаше много плюсове и един от тях беше невероятният гардероб. Виж дали ще намериш шивач, който да ми направи панталони, риза и жакет по модата в Оласко до довечера. И обущар също. Ботушите няма да станат за един ден, но поне може да ми пооправи тези. А също и шапка. Знаеш какво да правиш.

— Знам, господарю — Паско се поклони и го остави.

Каспар се надяваше, че слугата е прав, защото самият той нямаше представа какво да прави. Надяваше се тази вечер да получи някакви насоки.

Пленникът се свлече на стола.

— Свести го — каза Тал.

— Ваше великолепие, работя над него вече два дни. Този мъж е решен да умре, но да не предаде клана си — Амафи погледна през рамо припадналия затворник. — Аз съм професионален убиец. Има хора, които се наслаждават на мъченията, но аз не съм от тях. Знам, че като всичко в живота, измъчването може да се прави добре или зле, и се старая, въпреки че не ми харесва. Ако го оставим да почине малко, ще се оправи. Трябва да му осигурим изолирана килия, за да се свести в нея. Несигурността и объркването са наши съюзници.

— Нямаме време — каза Тал. — Свести го.

— Ваше великолепие, ще се подчиня, но той ще ни каже това, което си мисли, че искаме да чуем.

Тал беше ядосан. Не се съмняваше, че силите на Варен са в настъпление, след като бяха убили половината хора на Калеб и се бяха опитали да пленят него. Беше съгласен с предположението на Каспар, че се опитват да хвърлят Кеш в хаос, а един преврат по време на Банапис щеше да е идеален.

Помисли върху думите на Амафи и кимна.

— Направи каквото каза, но ако Варен е в този град, искам да знам. Няма да повикам Пъг или Магнус, ако не съм убеден, че магьосникът е тук.

— Ваше великолепие — Амафи махна на двама от стражите. — Трябва да го преместим.

Тал знаеше, че е опасно да местят пленника, но се надяваше, че методите на Амафи ще дадат резултат.

Обърна се и излезе. Трябваше да отиде до една странноприемница и да предаде съобщение на човека зад тезгяха, а той щеше да се погрижи то да стигне до Острова на чародея.

Накор влезе забързано в кабинета.

Миранда и Пъг обядваха и си говореха.

— Имам новини — заяви дребният комарджия.

— От Калеб?

— Не. От Талвин Хокинс. Подозира, че Варен е в град Кеш — Накор подаде на Пъг специално конструирания цилиндър. — Калеб е добре, макар да е малко пострадал, попаднал е в капан.

— Пострадал ли? — възкликна Миранда.

— Пак са го ранили — Накор поклати глава. — Събира си колекция от белези това момче. Но е добре и ще предам на Мари само това.

— Разумно — каза Пъг, докато преглеждаше съобщението. — Каспар се е свързал с Турган Бей, а Калеб е мислел, че е намерил Нощните ястреби, но очевидно те са го намерили.

— Дали да не отидем там? — попита Миранда. — Ако Варен е в града, тримата нямат никаква защита срещу него.

Пъг поклати глава.

— Не е точно така. Изпратил съм някои хора да ги наглеждат, а ние можем да се появим за минути, ако се наложи.

— Защо не отидем още сега?

— Защото ако се появя и Варен разбере, може да взриви половината град само за да ме убие. Освен това познава теб, Накор и Магнус, така че е опасно да се показвате.

— А какво го спира да направи подобно нещо веднага?

Накор сви рамене.

— Ако иска да потопи Кеш в хаос, би могъл, но ефектът ще е краткотраен. Една външна заплаха ще ги обедини и ще премахне споровете. Но ако остави едната фракция да вземе надмощие над другата и това е подкрепено с убийства, би могъл да предизвика дългогодишен хаос. Понеже ако в столицата има кръвопролития, границите ще се отслабят. Губернаторът на Дърбин може да обяви независимост или пък Джал-Пур да се разбунтува. Освен това поне няколко държави от Конфедерацията ще въстанат. Варен иска победа на злото, а не бързо разрешен конфликт.

— Нашата работа е да се погрижим да не получи каквото иска — каза Пъг.

— Искам го мъртъв — изръмжа Миранда.

— Убиването му е лесно. Трудно е да остане мъртъв — обади се Накор.

— Какво стана със смъртния разлом в Опардум? Открихме ли нещо?

— Така мисля — отговори Накор. — Проблемът е, че всички некроманти работят за другата страна. Ако имахме един, който да работи за доброто… — той сви рамене.

— Скоростта, с която Варен сменя тела, ме кара да подозирам, че има някакъв съд, приютяващ душата му.

— Мислех, че това е мит — каза Миранда.

Пъг изглеждаше раздразнен.

— Виждал съм твърде много, за да предположа, че нещо е само легенда. Обикновено просто още не ми е попадало.

Миранда се намръщи.

— Повечето истории са базирани на факти — обади се Накор. — Има много начини да обсебиш някого. Майка ти беше станала много добра в това. Но тя бе уязвима — ако тялото загинеше, щеше да умре и тя.

Накор не й беше казвал, че тъкмо той бе унищожил духа на жена си, която се падаше майка на Миранда. Според нея Йорна, позната и като лейди Кловис, бе загинала, когато демонът Джакан бе поел контрол над армиите на Изумрудената кралица.

— Но Варен оцелява след смъртта на тялото и си намира ново. Това означава, че неговата душа, дух, съзнание или както го наречеш, е на друго място, най-вероятно в някакъв предмет. Би могло да е преспапие на бюрото му, а не урна — Накор сви рамене. — Някак е свързано с онзи разлом. Затова си мисля, че е добре да продължаваме с опитите да го проследим.

— А нашият син? — попита Миранда нетърпеливо.

— Ще изпратя Магнус — каза Пъг. — Скоро ще се върне от Келеуан и веднага ще го пратя в Кеш, да поговори с Калеб. Докладът на Тал не е много пълен.

— По-добре да отида и аз.

Пъг се засмя.

— Първо, в Кеш не е прието жена да се разхожда сама по тъмно. Второ, Магнус е с много по-умерен характер от теб, любима.

Тя го изгледа, но не каза нищо.

— Когато дойде време да се изправим срещу Варен, ще те взема — обеща Пъг.

Миранда изглеждаше доволна.

— Добре, но искам да ми кажеш веднага щом разбереш нещо за Калеб.

— Разбира се, скъпа — отвърна Пъг и погледна Накор.

Дребният комарджия му се ухили.

Каспар бе заобиколен от личната гвардия на императора.

Мъжете изглеждаха впечатляващо. Бяха високи почти по седем стъпки. Всичките имаха мургава кожа, което предполагаше, че ако не са от Истинската кръв, са от близките съюзнически племена. Носеха ленени поли и кожени колани. Сандалите им бяха със закрити пръсти и Каспар предположи, че са предназначени за бой, а не за удобство. Носеха извити саби и посребрени стоманени нагръдници.

Минаха през няколко галерии с фонтани и екзотични птици и го въведоха в помещение, в което имаше огромно легло, вдигнато на подиум в центъра на стаята.

Самото помещение приличаше на павилион, с различни завески, които можеха да създадат уединение. В момента бяха отгърнати и предлагаха зашеметяваща гледка към града.

Диигаи седеше на богато резбован стол до леглото. На масата пред него беше подреден най-прекрасният шах, който Каспар бе виждал. Императорът му махна с ръка.

— Сядай, момче. Да поиграем.

Каспар се огледа. Стаята бе пълна с красиви жени, облечени според обичая на Истинската кръв. Каспар не се впечатляваше лесно от всяко хубаво лице и едър бюст, но дори той бе заинтригуван.

Императорът пак махна с ръка.

— Искам да играем на спокойствие, скъпи мои. Оставете ни.

Момичетата излязоха с кикот, а слугите придърпаха завесите и оставиха само една панорама към града.

— Това е максималното усамотение, което получавам, Каспар — императорът заряза официалния тон. — Давам ти белите.

Каспар кимна и вдигна една пешка.

Квадратите бяха от абанос и слонова кост, а фугите бяха пълни със злато. Фигурите бяха от черен оникс и халцедон и представляваха истински произведения на изкуството. Бялата царица имаше много красиво лице. Всички корони бяха от злато, а като погледна по-внимателно, Каспар видя малките диаманти по скиптъра на офицера и платинения меч на ездача на коня.

— Давай, момче — подкани го императорът и Каспар премести пешката. Бяха минали много години, откакто за последно го бяха наричали „момче“. — Обзалагам се, че си мислиш за всичките тези красавици.

Каспар се засмя.

— Ваше величество, признавам, че съм поразен от тяхната хубост.

Императорът се усмихна и Каспар остана изненадан от това колко здрави и бели изглеждат зъбите му.

— Какъв е изразът? „Може да съм стар, но още не съм умрял“? Те са тук, за да ме шпионират. Сигурен съм, че всяка работи за различен министър, генерал или гилдия. Знаеш ли, че всичките са ми подаръци?

— Робини?

— Не. Робите нямат право да се приближават до императорската фамилия. Освен това Истинската кръв не робува. Ако извършиш чак толкова тежко престъпление, те хвърлят на крокодилите — той премести пешката си и понижи глас. — Една от привилегиите на поста. Лягам си с тях понякога и дори да не се случи нищо, чувам разни работи — махна му да се наведе и прошепна: — Мислят, че съм изкуфял — засмя се и очите му светнаха весело. — Не им противореча.

Бившият херцог не отговори нищо. Чудеше се защо е приет, или по-скоро привлечен. Направи нов ход.

Продължиха да играят бавно.

— Каспар, подозирам, че догодина по това време няма да съм жив. Може би няма да дочакам и следващия месец.

— Нима някой заговорничи срещу вас?

— Непрекъснато. Такива са нашите традиции. Синовете ми умряха млади и само един от тях ме дари с наследник. Ако имах що-годе интелигентна внучка, щях да я омъжа и да провъзглася съпруга й за император. Както Лакейша навремето ме ожени за Шарана — усмихна се и направи нов ход. — Страхотна жена. Ти някога спал ли си с нея?

— Не съм имал честта — засмя се Каспар.

— Сигурно си единственият гостуващ благородник, който е пропуснал.

— Все пак по това време бях на петнадесет, ваше величество.

— Това нямаше да я спре. Но вероятно е била твърде заета да спи с баща ти — императорът продължи, преди Каспар да отговори: — Знам със сигурност, че е лягала с двамата принцове от Кралството. Но това беше преди да се оженим. Нищо не може да се сравни с властните жени от Истинската кръв.

— Това го вярвам.

— Шарана беше силна и непрощаваща жена. Като ми се ядосаше, не ми говореше със седмици. Признавам, че по някое време я обикнах — той въздъхна. — И след четиридесет години продължава да ми липсва. Ако имах внучка като нея, щях да я омъжа за теб.

— За мен ли? — изненада се Каспар.

Императорът взе една от фигурите му.

— След четири хода си мат, ако не внимаваш. Да, и то не защото те харесвам. Ти си убийствено копеле и точно такива качества трябват, за да се управлява тази империя.

— Благодаря, ваше величество.

Императорът се засмя.

— Ти поне се вкопчваш със зъби и нокти в това, с което разполагаш. Боя се, че внук ми ще разпокъса държавата.

— Сезиоти?

Диигаи поклати глава.

— Не, Дангаи. Сезиоти е учен и нашите ловци и воини го подценяват, но той би успял да съхрани мира. Но едва ли ще наследи трона. Дангаи е твърде могъщ. Въпреки че лорд Рава подкрепя по-големия принц, много от колесничарите му са приятели на Дангаи. Същото се отнася и за Кавалерията. Трябва да помниш, че тези мъже не са обикновени войници. Всеки от тях е благородник от Истинската кръв — императорът отпи глътка вино. — Имаме твърде много благородници, Каспар.

— Турган Бей казва, че не можеш да хвърлиш камък в Долния град, без да удариш някой благородник.

Императорът се засмя.

— Така ли? Смешно, но вярно. Ти работиш с него, нали?

— Не знам за какво говорите, ваше величество — отвърна Каспар и премести една пешка, за да отбие атаката.

— Турган Бей е един от най-добрите ми хора, но и той като останалите смята, че съм стар глупак. Не знам какво правиш тук. Опитът ти да се промъкнеш като благородник от Кралството беше толкова прозрачен, че дори „изкуфял дъртак“ като мен не се хвана. Очевидно очакваше да те хванат и да свършиш под крилото на Турган. Признавам, че не очаквах номера с политическото убежище, но е добър. Кой го измисли?

— Аз.

— Предполагам, че няма да останеш тук, щом си свършиш работата. Освобождавам те от клетвата ти…

— Никога не бих я нарушил, ваше величество.

— Значи си глупак, Каспар. Клетвите са измислени, за да се нарушават, ако после можеш да се измъкнеш. Ако Дангаи седне на трона, Кеш може да се изправи срещу господарите ти и тогава ще вдигнеш оръжие.

— Господари ли?

— Твоето сваляне не мина без чужда помощ — той вдигна пръст. — Нима забрави, че кешийски войници щурмуваха цитаделата, докато тези от Кралството се забавляваха в Опардум? И не си мисли, че не знам, че те заточиха на другия край на света, а ти се появяваш след три години, при това не с дрипи. Имаш ресурси и едни от най-добре фалшифицираните документи, които съм виждал. Да, отмъкнах ги от кабинета на Турган и ги прегледах внимателно. Няма да се изненадам, ако се окаже, че ти ги е нагласил лично херцог Ерик. Знам, че си тук с цел, и искам да разбера дали изпълнението й би направило нещата в Кеш по-добри, или по-лоши?

Каспар се облегна и го погледна в очите.

— Надявам се да направя нещата по-добри, ваше величество. Прав сте. Служа на хора, които искат да премахнат тази опасна ситуация.

— Тоест откачения магьосник Варен.

— Сега вече наистина ме впечатлихте.

Императорът се наведе напред.

— При толкова шпиони в Кеш, не мислиш ли, че неколцина работят и за мен? Имахме известни подозрения, но твоето идване ме убеди. Според сведенията той е умрял в Опардум от ръцете на Талвин Хокинс. Едно от нещата, които ме изненадаха най-много, беше съвместното ви пристигане.

— Уредихме си споровете.

— Както и да е, в някои от докладите не виждах смисъл, затова се обърнах към магьосниците в Звезден пристан. Според тях или откаченият магьосник Сайди, когото се опитахме да убием преди стотина години, се е завърнал, или Варен е избягал и сега е в Кеш, или се е появил нов мощен некромант. Вторият вариант изглежда най-вероятен.

Каспар реши, че няма да е зле да му каже какво е научил от Пъг.

— Доколкото знам, Варен е Сайди.

— Това би обяснило много неща. Предпочитам простите отговори, а този е много елегантен. А ти защо си тук?

— Дойдох да си уредя сметките.

— Добре. И докато го правиш, гледай да запазиш империята ми поне още малко време.

— Ще направя каквото мога, ваше величество.

— Имам план, стига да живея достатъчно, за да го изпълня. Ако Дангаи удържи узурпационните си импулси още малко, имам решение, което би донесло още сто години мир. В противен случай ще сме изправени пред гражданска война.

— Целите ни са еднакви, защото много от проблемите ви са породени от Варен. Той иска безредици.

— Защо?

— Защото служи на злото, ваше величество. Дори не му е нужно бунтът да успява. Последиците от него ще се усещат поне десетилетие. Много невинни ще пострадат. А ако бунтът успее, другите династии също ще бъдат в опасност.

— Но защо?

— Варен не търси власт за себе си, а се опитва да премахне чуждата. Той има други цели и иска да разпали война и хаос.

— Живях твърде дълго — каза императорът. — Между другото си шах.

Каспар погледна дъската и се замисли. Колкото повече хаос имаше по земята, толкова по-силно ставаше злото. След като бе изкарал две години с Пъг и хората му и бе видял дасатите, знаеше, че Варен е само един от многото противници на Конклава.

Но въпреки мощта си Варен беше смъртен и можеше да бъде победен.

Каспар се предаде.

— Печелите, ваше величество.

— Както винаги, Каспар. Още не съм умрял.

Каспар стисна ръката на императора.

— Не и ако зависи от мен.

— Време е да се върнеш в покоите си, а аз пак трябва да играя ролята на стар глупак — императорът повиши глас. — Къде са моите красавици?

Завесите бързо бяха прибрани и момичетата се появиха отново.

— Ролята не е толкова лоша.

— Наистина — съгласи се Каспар.

Докато се прибираше, Каспар мислеше за ролята на императора в предстоящите събития. „Дали е истински съюзник? Или просто играе поредната игра?“

Легна, но не можа да заспи още дълго.