Полетът на Нощните ястреби

ПрологПредвестник

Бурята беше отминала.

Пъг внимателно обикаляше около скалите и останалите от прилива локви. Присвиваше очи и се оглеждаше за изхвърлени в плитчините от отминалата буря морски животинки.

Момчешките му мускули се свиваха под леката риза, докато мъкнеше торбата с раци и скариди, събрани от водната му градина. Следобедното слънце блестеше в морските пръски около него, а западният вятър рошеше кафявата му коса. Пъг остави торбата на земята, увери се, че е добре завързана, и приклекна на едно място с по-сух пясък. Торбата все още не бе напълнена, но той възнамеряваше да си почине. Готвачът Мегар нямаше да се сърди, ако закъснееше още час, стига да донесеше пълна торба. Пъг се облегна на една скала и се отпусна. Внезапно отвори очи. Беше задрямал — или поне знаеше, че веднъж бе задрямал на това място… Стана.

Хладни пръски намокриха лицето му. Беше изминало време, въпреки че не бе затварял очи. В гърдите му се надигна страх и той разбра, че се е забавил твърде много. На запад, откъм морето, се събираха тъмни буреносни облаци и надвисваха над очертанията на Шестте сестри, малките острови на хоризонта. Облаците и придружаващият ги дъжд предвещаваха нова внезапна буря, характерна за тази част на крайбрежието през ранното лято. Вятърът ги тласкаше с яростна сила и в далечината вече се чуваха първите гръмотевици.

Пъг се огледа. Нещо не беше наред. Знаеше, че е бил на това място много пъти, но… Беше се случвало и преди! Преживяваше същия момент отново!

На юг вълните се разбиваха в скалите на нос Моряшка скръб — високият му връх стърчеше към небето. Прибоят беше разпенен, сигурен знак, че бурята наближава. Пъг знаеше, че е в опасност, защото свирепите летни бури можеха да удавят човек на плажа или в ниското. Вдигна торбата и забърза на север, към замъка. Докато заобикаляше локвите, усети как хладният вятър става все по-студен. Първите облаци достигнаха слънцето и светът наоколо започна да придобива сивкав оттенък. Над морето вече проблясваха светкавици, тътенът на гръмотевиците надмогваше бученето на вълните. Пъг стигна първата поредица открити плажове и почти затича.

Бурята приближаваше по-бързо, отколкото си бе представял, и повишаваше нивото на прилива. Когато достигна втората камениста местност, между вълните и скалистия бряг бяха останали само десетина стъпки суха земя. Пъг забърза, доколкото беше възможно по камъните, като на два пъти за малко не се спъна. Стигна до следващия открит плаж, но не прецени скока си от последната скала и стъпи лошо… И си навехна глезена!

Беше се случвало и преди: скокът, навяхването и след миг първата вълна го бе заляла.

Пъг се обърна към морето, но вместо да го залее, водата се оттегляше! Вълните се отдръпваха и оформяха истинска стена от вода, катереща се сърдито към небето.

Над главата му изтрещя гръм и той притеснено приклекна. Рискува да погледне към небето; чудеше се как облаците са успели да се съберат толкова бързо. Къде бе изчезнало слънцето? С ужас забеляза фигури, които се движеха в надигащата се водна стена. Тя приличаше на морскозелено стъкло, замазано от пясък и мехурчета, но достатъчно прозрачно, за да различи движението зад нея.

Въоръжени същества; стояха в редици и се готвеха да нападнат Крудий. В ума на Пъг изплува една дума: дасати.

Пусна торбата и започна да се катери. Трябваше да предупреди херцог Боррик! Той щеше да знае какво да прави! Само че херцогът бе умрял преди повече от век.

Уплашеното момче не можеше да намери солидна опора за ръцете си, а краката му се плъзгаха. Усети, че се просълзява от гняв, и погледна през рамо.

Черните фигури се движеха през водната стена. С всяка тяхна стъпка вълната се надигаше още по-високо, затъмняваше и без това сивото небе. Зад огромната водна маса се долавяше някакъв мрачен гняв, без форма или изражение, но все пак с осезаемо присъствие и интелект. И от този интелект се изливаше толкова чисто зло, че момчето се изтърва и падна назад.

Загледа армията на дасатите, която маршируваше напред, тласкана от омразното нещо в небето. Бавно се изправи и стисна юмруци, но знаеше, че е безпомощен. Трябваше да направи нещо, но бе само момче. Още нямаше четиринадесет години, дори не бе избран за чирак. Обикновен слуга, без семейство и име.

Най-близкият воин вдигна меча си и нададе писък, който прозвуча като тръбен зов и накара момчето да падне на колене. Пъг беше готов за удара, но видя, че воинът се колебае. Вълната — вече по-висока от кулите на замъка — за момент спря, след което се спусна надолу, помете дасатите и връхлетя върху него…

— Ааа! — извика Пъг и се надигна в леглото, мокър от пот.

— Какво има? — попита жената до него.

Пъг се обърна към съпругата си — по-скоро долавяше, отколкото виждаше чертите й в мрака на спалнята, — поуспокои се и отвърна:

— Сън. Просто сън.

Миранда се надигна и постави ръка на рамото му. С небрежен жест запали всички свещи в помещението. Отблясъците на пламъчетата искряха по-влажната му кожа.

— Интересен сън ще да е било — каза тя нежно. — Целият си потен.

Пъг я погледна топло. Беше женен за нея през половината си живот и въпреки това тя си оставаше загадка, а понякога и предизвикателство. Но в такива моменти беше щастлив, че е до него.

Връзката им беше странна, защото двамата бяха едни от най-могъщите магьосници на Мидкемия и това ги правеше уникални. Историите им се бяха преплели още преди двамата да се срещнат. Животът на Пъг бе манипулиран от бащата на Миранда, Макрос Черния. Дори сега, когато вече бяха женени, понякога се чудеха дали бракът им не е бил някой от поредните му планове. Но въпреки всичко всеки беше открил другия човек, който разбира грижите и проблемите му по-добре от всеки на света.

Пъг стана и тръгна към умивалника.

— Разкажи ми съня си.

Той започна да се мие.

— Отново бях момче. Разказвал съм ти как насмалко щях да се удавя в деня, в който Мийчъм, помощникът на Кълган, ме спаси от глигана. Този път не се махнах от плажа, а дасатите се появиха насред бурята.

Миранда се надигна и се облегна на резбованата дъска на леглото, което Пъг й бе подарил преди години.

— Този сън е разбираем. Чувстваш се притиснат.

Той кимна и за момент на меката светлина на свещите жена му зърна момчето, което беше някога. Такива моменти бяха рядкост. Миранда беше с повече от петдесет години по-стара от съпруга си, но Пъг беше най-отговорният член на Конклава на сенките. Въпреки че той рядко говореше за това, тя знаеше, че нещо се бе случило с него, преди години, по време на войната с Изумрудената кралица. Когато се бе лутал между живота и смъртта, след като тялото му било пометено от могъщата демонска магия. След това се бе променил и бе станал по-смирен и по-малко самоуверен. Беше нещо, което само най-близките му виждаха, и то в редки случаи, но го имаше.

— Да, чувствам се притиснат. Нещата са толкова грандиозни… че понякога се чувствам незначителен.

Тя се усмихна, стана и се приближи до него. Пъг бе на повече от сто години, но изглеждаше на четиридесет. Тялото му беше жилаво, а в косата му се забелязваха само леки наченки на сиво. Миранда беше по-възрастна, но Пъг бе изстрадал повече по време на дългия си живот. Беше прекарал четири години като роб на цураните, а после се бе превърнал в един от най-могъщите мъже на империята — след като бе облякъл черната роба на Велик магьосник от Конгрегацията.

Първата му жена, Катала, се бе прибрала при своя народ и бе починала от болест, която никой жрец не можеше да излекува. След това Пъг бе загубил децата си, нещо, което не трябва да се случва на никой родител. От най-старите му приятели бе останал жив само Томас, защото другите бяха обикновени смъртни. Някои от тях Миранда бе познавала за малко, за други бе слушала само истории. Принц Арута, който все още будеше възхищение у Пъг. Баща му, лорд Боррик, който му бе дал фамилно име. Принцеса Карлайн, първата му момчешка любов; първият му учител Кълган и помощникът му Мийчъм.

Списъкът продължаваше, но всички бяха мъртви. Лаури, неговият другар по време на робството, скуайър Роланд, много от учениците му, Катала… техните деца, Уилям и Гамина. Замисли се за двамата живи сина и каза:

— Притеснен съм за Магнус и Калеб.

Тя се притисна към гърба му и го прегърна. Кожата му беше студена и влажна.

— Магнус работи усилено с магьосниците от Келеуан, а Калеб утре ще стигне в Звезден пристан. Хайде, ела да те утеша.

— Ти винаги ме утешаваш — отвърна той нежно. Обърна се бавно, без да разваля прегръдката, и я погледна с възхита. Красива, но силна. С високо чело, деликатна брадичка и тъмни пронизващи очи.

— Понякога си мисля, че изобщо не те познавам, любима. Но има моменти, в които те познавам по-добре и от себе си. Сигурен съм, че никой не ме разбира като теб — той я притисна силно за момент. — Какво ще правим?

— Каквото можем, скъпи — прошепна тя в ухото му. — Хайде да си лягаме. Има доста време до зазоряване.

Направи лек жест, всички свещи изгаснаха и помещението отново потъна в мрак. Пъг я последва до леглото и двамата се сгушиха в прегръдките си.

Съзнанието му се връщаше към картините от съня, но той ги избута на заден план. Знаеше какво го тормози. Отново беше изправен пред могъщ противник и трябваше да се бори с неща, които бяха започнали далеч преди раждането му.

„Защо прекарвам живота си в разчистване на чуждите бъркотии?“ Знаеше отговора. Беше се примирил с дарбата си още преди години, а с могъществото идваха отговорностите. Колкото и да се мръщеше, това бе в природата му.

Докато заспиваше, си помисли, че все пак ще е хубаво, ако може да се върне, дори за ден, във времената, когато с Томас бяха две изпълнени с надежди и амбиции момчета, а светът бе много по-просто място.