Полетът на Нощните ястреби

22Сблъсък

Каспар стисна рамото на Амафи.

— Приготви се!

— Какво очакваме?

— Не знам — отвърна Каспар.

Императорът вдигна ръце.

— Поданици мои! — извика Диигаи и гласът му прозвуча изненадващо силно за човек на неговите години. Целият площад можеше да го чуе. — Днес празнуваме деня на Средилетие, Банапис!

Тълпата се развика радостно и той направи пауза. Каспар хвана изпратения от Пъг амулет и скъса верижката. Стисна го в лявата си длан — дясната бе на дръжката на меча. Беше напълно подготвен.

Погледна принцовете и семействата им. Сезиоти и Дангаи наблюдаваха дядо си с интерес. По-големият брат изглеждаше изненадан, защото не бе предвидено обръщение на императора.

Дангаи засече погледа на Каспар и той леко му кимна. Принцът придърпа малкия си син зад себе си и сложи ръка на дръжката на меча си.

— Имаме голям повод за радост! — извика императорът. — Цари мир и реколтите са богати. Но, уви, има и повод за тъга.

Тълпата се разшумя, защото не очакваше подобна реч на празника.

— В сърцето на империята се крият тези, които искат да сринат всичко! Тези, които искат коварно да забият кинжал в сърцето на Кеш. Дори в момента тези предатели са сред нас!

— Горко на Кеш, щом бащата трябва да срещне тази тъга: да бъде предаден от най-близките си, които обича! — старецът вдигна костелив пръст към внуците си. — Ето ги архитектите на лудостта. Предателите, които се готвят да пролеят кръв в собствения си дом. Моите внуци са източникът на неприятностите, които обгръщат империята.

Двамата братя бяха като зашеметени. Сезиоти не можеше да повярва на очите и ушите си. Объркването на Дангаи също бе очевидно, макар че той беше предупреден за възможната опасност.

— Но сега тази лудост ще свърши! — изкрещя императорът. — Хванете ги!

Гвардейците се поколебаха, но двама пристъпиха напред. Петима-шестима въоръжени мъже им препречиха пътя. Те бяха от Вътрешния легион и нямаше да се подчинят на заповедта на императора да оставят братята на Гвардията.

Настъпи напрегнат момент. Много благородници се дръпнаха панически, докато други се приближиха. Ситуацията беше напечена и Каспар силно стисна призоваващия амулет.

Внезапно момичетата около подиума извадиха ками и прерязаха гърлата на гвардейците, които не се бяха подчинили на заповедта. Императорът изпищя истерично:

— Убийство!

— Ваше великолепие, той да не е полудял? — попита Амафи.

— Не — Каспар извади меча си. — Луд е от много време — махна на двамата си слуги и тръгна към принц Дангаи.

— Хванете ги! Убийте ги! — изкрещя императорът и двамата гвардейци пристъпиха напред, но легионерите ги спряха.

Войниците на Дангаи се движеха по долните нива на площада и успокояваха хората, убеждаваха ги да не се месят в драмата между императора и внуците му. Каспар чуваше гласовете, които призоваваха за спокойствие, сред надигащата се паника. Мнозина опитваха да се изтеглят към булеварда, но пътят им бе препречен от хора, които искаха да разберат какво става. Блъсканицата можеше да прерасне за минути в безредици.

— Дядо! — извика Дангаи, докато Каспар заставаше до него. — Що за лудост? Няма никакво предателство!

— Няма предателство ли!? — жилите на врата на стареца се бяха издули. Той беше на повече от сто години и сърцето му сигурно бе на път да се пръсне въпреки магията, която удължаваше живота му. Бузите му бяха зачервени, по лицето му течеше пот. — Стоиш с чуждите провокатори! И твърдиш, че няма измяна? — посочи Каспар и принца. — Убийте ги!

За момент никой не помръдна, след което двадесетте млади наложници запищяха и се хвърлиха напред. Легионерите най-близо до тях паднаха прободени или отстъпиха с дълбоки рани.

— Защитавайте се! — извика Каспар и пристъпи към най-близкото момиче. — Изведете децата!

Дангаи избута най-малкия си син към майка му и извади меч.

Една от конкубинките налетя към него. Принцът я прониза в гърдите и с едно движение извади меча си.

— Никаква милост! Те са омагьосани!

Ако Каспар не бе предупредил Дангаи, вероятно принцовете и семействата им щяха да загинат. Но сега момичетата бяха въоръжени само с ками срещу опитните легионери и нямаха шанс. Нито една не отстъпи и не опита да се защити.

Каспар чуваше как в далечината хората викат: задаваха въпроси и си отговаряха. Внезапно отнякъде изникна Калеб.

— Държим входовете към двореца — обърна се към императора. — Убийците, които очакваш, няма да дойдат. Унищожихме ги.

Лицето на стареца стана лилаво.

— По-добре седни, че ще ти се пръсне сърцето… Лесо! — извика Каспар.

Императорът започна да се смее налудничаво и Каспар пусна амулета на Пъг на земята и го настъпи с крак.

Накор едва виждаше от главите и раменете на задръстващите вратата хора. Поне стотина благородници вече бяха напуснали площада и още се опитваха да ги последват. Но мнозина стояха, гледаха безумния император и пречеха на движението и в двете посоки.

— Бек, ако обичаш, помоли тези хора да се отдръпнат.

Едрият младеж се усмихна. Очите му светеха под сянката на черната шапка.

— С удоволствие — каза той и хвана двамата най-близки. — Изчезвайте!

Мъжете видяха решителното му изражение, отказаха се да спорят и отстъпиха по коридора.

Бек налетя като буря и взе да дърпа хората без оглед на рангове.

— Разкарайте се!

Тълпата бързо се отказа да гледа конфликта между дядото и внуците и се разпръсна.

— Това не е добре — каза Накор, щом видя императора.

В този момент се появиха Пъг и Миранда.

— Варен е обсебил тялото му! — извика Каспар.

— Това вече е прекалено! — изкрещя императорът. — Нещата тъкмо се бяха подредили… — изпищя и махна с ръка. От дланта му изскочи ослепително кълбо и се понесе към Пъг и Миранда.

Мигновено около Каспар, Калеб и останалите се издигна пулсиращ щит от синкава енергия.

От другата страна на площада хилядите празнуващи нададоха радостни възгласи, защото решиха, че е поредният фойерверк.

Въздухът се изпълни със странна миризма, сякаш бе паднала светкавица.

— Свърши се! — извика Пъг.

Лесо Варен се засмя.

— Никога не свършва, Пъг. Не те ли научих вече? Ако убиете това тяло, ще си намеря друго. Не можеш да ме спреш!

— Мога! — каза Пъг и измъкна съда изпод робата си.

Изражението на магьосника се промени.

— Не! Невъзможно! — старческите ръце се размахаха бясно, сякаш дирижираха полудял оркестър, и въздухът се изпълни с енергия, която накара мнозина да побегнат. Долу на площада също започнаха да усещат, че нещо не е наред, и взеха да отстъпват.

Каквото и да се случваше, не беше нормално и лъхаше на черна магия. Закоравелите ветерани не можеха да вдигнат мечовете си, а останалите се дърпаха като деца, видели освирепяло куче. Дори някои от най-твърдите войници се обърнаха и побягнаха.

— Мога и ще го направя — Пъг счупи съда в мраморния под и от него излезе зеленикав облак, завихри се и полетя към Варен.

А магьосникът приклекна и го лапна. Изведнъж тялото му се изпълни с енергия и чертите му започнаха да се променят. Владетелят на Кеш ставаше по-млад с всяка минута.

— Прекъснахте празненството! — изпищя той. — После ми попречихте да убия тези двамата. Имате ли представа колко трудно бе да омагьосам тези момичета, за да предадат господарите си? При това без да ме разкрият? Всичките бяха обучени шпиони! Отне ми месеци!

— А ти, Каспар — продължи магьосникът. — Не ти ли стига, че ме уби веднъж? Къде всъщност е онова нещо? Ще ми е много полезно за нещо друго, което съм планирал.

— Далече оттук — отвърна Каспар. — Много далече.

— Няма значение. Не бързам.

— Ако умреш сега, всичко ще свърши — каза Пъг.

Варен се изсмя доволно.

— Така ли мислиш, Пъг? Смяташ ли, че съм толкова глупав и не съм си подготвил резервен план? Подценяваш уважението, което храня към теб и твоята… вещица? Жена? Каквато там ти се пада.

Миранда не отвърна на нападките, а прошепна:

— Той събира енергия.

— Няма къде да избягаш, Сайди — извика Пъг.

— Не бях чувал това име от много отдавна — императорът изглеждаше в разцвета на силите си. Косата му бе черна и мокра от пот. — Много е добре отново да си млад! — огледа повалените момичета. — Жалко. Знаете ли колко е вбесяващо да стоиш в това старо тяло и да… Няма значение. Ще си намеря други момичета. Докъде бях стигнал? А, да, време е да убия всички ви!

— Сега! — изкрещя Пъг.

Магнус се задейства. Беше започнал да напява заклинанието, докато наблюдаваше родителите си, и в уговорения момент се появи до тях.

Варен вдигна ръце и отгоре започнаха да се изливат вълни черна енергия, сякаш от висок водопад. Зловещата магия наподобяваше горене на масло на водна повърхност. Но пламъците бяха без светлина и жега, а само блещукаща чернота.

Пъг, Миранда и Магнус се опитваха да защитят хората около себе си. Каспар и принцовете гледаха удивено.

На принцовете им се струваше, че дядо им се е върнал през времето и отново е млад и могъщ. Само че беше променен. Беше луд и от него се изливаше злина. Дангаи бе извадил меча си, но не можеше да помръдне.

— Внимавайте да не ви докосне! — извика Пъг. — Ще ви погълне като пламък!

Каспар наблюдаваше ужасено как тези, които не бяха под магическия щит, загиват в агония. Кожата им се напукваше, плътта почерняваше и ставаше на прах. Течните пламъци поглъщаха дори костите.

Още по-неприятен бе фактът, че течният огън произвеждаше смразяващ хлад, който заплашваше да изсмуче живота и на тези зад щита. Варен продължаваше да стои на подиума и да сее гибел.

Тримата магьосници даваха всичко от себе си, за да окажат отпор. Каспар обаче знаеше, че те трябва да внимават, за да опазят тези около себе си, докато Варен няма такива проблеми — той можеше да сипе разруха във всяка посока, без да се интересува от последиците.

За първи път виждаше истинското лице на злото, без съжаление и преструвки, и го обзе отчаяние. „Как бихме могли да го победим?“ За момент бе готов да рухне.

И в този момент видя зад трона някакво движение, въпреки че бе затруднен от черните пламъци, които се блъскаха в щита на Пъг.

Накор махна на Бек да го последва.

— Стой до мен.

— Какво правим тук?

— Нещо добро.

— Накор, не ми пука за доброто.

— Тогава нещо забавно.

— Така може — усмихна се младежът.

Всички се бяха разбягали и Бек виждаше сблъсъка между мъжа на подиума и тримата долу. Около тях почна да се спуска някакъв течен черен мрак и Накор вдигна ръка, сякаш да го прогони.

Нещо невидимо ги пазеше от черните пламъци.

— Трябва да побързаме — каза Накор и махна към трона. — Не мога да издържа дълго. Това е труден трик.

Мъжът на трона пищеше истерично и сипеше вълна след вълна унищожителна енергия към тези долу. Само Пъг, Миранда и Магнус се бяха изправили срещу него и опитваха с всички сили да предпазят останалите.

Накор продължи да държи едната си ръка нагоре, а с другата потупа Бек по рамото.

— Убий го, моля те.

Младежът се усмихна, пристъпи напред и прободе обладания император в гърба.

Внезапно черните пламъци изчезнаха и настъпи тишина. Варен стоеше неподвижно, с отворена уста, и гледаше смаяно.

— Пак ли? — каза магьосникът и погледна щръкналото от корема му острие. Бек издърпа меча си и Лесо падна напред.

Тялото му потръпна.

— Назад! — каза Накор и дръпна Бек.

Чу се ужасяващ писък, като от гняв, трупан десетки хиляди години, и мнозина запушиха ушите си. От тялото изригна заслепяващ зелен пламък и заедно с него малка нишка енергия, която се издигна в небето и изчезна на североизток.

Настъпи нова паника, защото оцелелите побързаха да напуснат площада. Когато Пъг стигна до Каспар и принцовете, около тях бяха останали само шепа верни войници.

— Какво беше това? — попита Миранда.

— Смъртният разлом на Варен според мен — каза Пъг. — Нали, Накор?

— И аз така мисля — отвърна исаланецът.

— Какво значи това? — попита Магнус.

— По-късно ще ти обясня — рече Пъг. — Сега важното е, че Велики Кеш е в безопасност и че Варен изчезна завинаги.

Миранда не изглеждаше щастлива, но кимна.

— Ваши височества, добре ли сте? — попита Турган Бей, който се бе приближил до принцовете.

— Добре сме — отвърна Сезиоти и застана до брат си. — Дядо ни?

— Той е умрял преди година — отвърна Каспар. — Онова невероятно възстановяване от смъртно легло е бил магьосникът Лесо Варен, който е обсебил тялото му. Варен се опитваше да разпали кървав конфликт.

— Защо? — попита по-възрастният принц.

— Ваше височество, нека да отидем в Галерията на лордовете и командирите и да обясним събитията пред колкото се може повече хора — каза Пъг. — Имаме много работа.

— Като за начало трябва да решите как ще управлявате Империята — каза Каспар на принцовете.

Магнус бе прегърнал майка си.

— Елате в двореца — каза Пазителят на цитаделата. — Трябва да възстановим реда възможно по-бързо.

Влязоха при стотина нетърпеливи благородници. Още стотици вече прииждаха в Галерията.

— Чуйте думите на императора! — провикна се Дангаи. — Чуйте думите на Сезиоти, Онзи, който е Кеш!

— Е, поне няма да се тревожим за този проблем — прошепна Миранда в ухото на съпруга си.

— Само че има други — въздъхна Пъг.

— Нима не е така винаги?

Стотици кешийски благородници с нямо учудване слушаха историята на Пъг. Сезиоти седеше на трона. Дангаи беше от дясната му страна, а Миранда, Калеб, Накор и Бек малко по-встрани, вляво.

Пъг беше в центъра на арената и гледаше към надвисналите галерии. Говореше бавно и спокойно и се мъчеше да обясни за вековната си борба с Варен. Разбира се, внимаваше да не разкрива твърде много за Конклава. За благородниците звучеше така, сякаш малка група магьосници са издирили ренегат от своите и са го премахнали. Мнозина едва ли щяха да повярват на историята, ако сами не бяха видели финала. Сега бяха готови да приемат всичко, стига редът да се възстанови бързо.

За щастие въпросът с наследството бе уреден без спорове. Всички бяха съгласни, че Сезиоти ще управлява, а Дангаи ще е дясната му ръка.

— Уважаеми лордове и командири — каза Сезиоти. — Утре започва официалният траур за дядо ми. Въпреки това, което се случи тази нощ, той управлява справедливо и разумно почти век.

Въздъхна тежко и Пъг разбра, че напълно усеща тежестта на шестдесет и едната си години.

— Ние трябва да прегърнем наследството му и да управляваме също толкова разумно — Сезиоти огледа присъстващите. — Моля ви да се върнете по домовете си и да кажете на всички, че в Кеш всичко е наред.

Постепенно лидерите на Империята напуснаха помещението. Турган Бей махна на останалите да излязат през вратата зад трона. Последен тръгна Сезиоти, лицето му бе тъжно.

Докато вървяха по коридора към императорските покои, към него се приближи Накор.

— Съжалявам за дядо ви, ваше величество. Той беше добър човек.

Сезиоти се изненада.

— Спомням си те! Но… тогава бях още момче…

— По-стар съм, отколкото изглеждам — засмя се Накор. — Аз дадох на баба ви малкия сокол, за да може имперската традиция да продължи.

Императорът погледна Турган Бей и той кимна.

— А този кой е? — попита Сезиоти, когато стигнаха до покоите му. Пред тях пазеха мъже от Вътрешния легион вместо убитите гвардейци.

— Това е Бек — отвърна Накор. — Той идва с мен.

— Къде? — попита Ралан.

— Тази нощ вкъщи, а после някъде другаде.

Бек кимна, сякаш думите на Накор обясняваха всичко.

Пъг се обърна към Магнус.

— Иди с Накор и проверете следите от смъртния разлом западно от Маладон. Ако Варен е избягал отново, трябва да разберем къде е отишъл.

— Добре, татко.

Пъг го спря с леко докосване по рамото.

— Справи се добре, сине. Гордея се с теб.

Магнус се усмихна.

— Благодаря — след това се обърна към Накор и Бек. — Нощта е млада и ни чака работа.

След секунда тримата изчезнаха.

— Татко, момчетата са с Чезарул и трябва да ида при тях — каза Калеб и погледна многозначително. Искаше да се махне. Пъг много добре го разбираше: колкото по-малко агенти на Конклава останеха да обясняват, толкова по-малко лъжи трябваше да измислят.

— И ти се справи добре — каза той на втория си син.

Турган Бей беше свикал съвещание в императорските покои, с достатъчно храна, вино и ейл за двеста души. Повечето слуги се бяха разбягали, но най-верните бяха останали.

— Ваше величество, ще накарам да подготвят покоите за семейството ви до няколко дни — обясни Пазителят на цитаделата.

— Не бързам — отвърна Сезиоти. — Добре ми е и в моите. Тези стаи може и да са пригодени за един старец и множество момичета, но жените ми ще искат някои промени.

Императорът се настани на стола, на който бе седял дядо му, докато играеха шах с Каспар, и каза:

— Чух всяка твоя дума, Пъг. И видях ужаса, който се разигра преди колко… два часа? Но все още ми е трудно да повярвам какво се случи.

— Това е нормално, ваше величество. Злото, пред което се изправяме, е внушително и мнозина дори отказват да го възприемат. Накарайте историците да припишат смъртта на дядо ви и на останалите на някаква злополука. Инцидент с фойерверки, който е отнел живота на дядо ви и на тези около него. Не тормозете народа си с тайни. По-добре да ги оставим за нас.

— Ами тези, които ни нападнаха? — попита Дангаи.

Каспар погледна Пъг и той му кимна.

— Гвардията трябва да бъде разпусната до последния човек — каза бившият херцог. — И бих предложил да наблюдавате тези, които са служили най-близко до дядо ви. Варен е подготвял този план от години и мнозина от хората му са членове на Гилдията на смъртта.

— Други, като момичетата, които умряха тази нощ, са били омагьосани — каза Пъг. — Трябва да ги идентифицираме. Мога да накарам магьосниците от Звезден пристан да дойдат да проверят нещата.

— Как може да се защитим от подобно нещо? — попита Турган Бей.

— Преди години съпругът ми бе лорд в Островното кралство и кралят и принц Арута уважаваха мнението му. Тогава в двора имаше магьосници и една от задачите им бе да бдят за подобни опасности — обади се Миранда.

Сезиоти погледна брат си, който кимна.

— Бихте ли ни препоръчали някой, който да изпълнява тази длъжност при нас?

Пъг се поклони.

— Мога да ви изпратя доверен човек, който да ви съветва по магическите въпроси. Кешиец, може би дори от Истинската кръв.

Сезиоти кимна и опита да се усмихне, макар да не му беше весело.

— Приеми нашата благодарност, магьоснико, за това, че с приятелите си спаси нас, семействата ни и цялата нация. Как може да ти се отплатим?

Пъг замълча за момент.

— Не искаме отплата, защото извършихме правилното нещо. Но бих ви помолил да помислите над две неща. Първото е официално да признаете независимостта на Звезден пристан. Нещо, което е очевидно от години.

— Няма да е лесно да убедя лордовете, защото Звезден пристан заема централно място в Долината на сънищата, но ще се погрижа да стане. Какво друго?

— Ако в бъдеще в Мидкемия се появи подобна заплаха, да ни окажете помощ, дори да е извън границите на Кеш и да не засяга пряко интересите ви. Ще помислите ли и върху това?

— Преди щеше да ми е трудно да видя мъдростта в искането ви, но сега си представям как щяха да се чувстват Ролдем и Кралството, ако този безумец седеше на трона на дядо ми и командваше несравнимите ни армии. Ако имате нужда от помощ, само ни известете и Кеш ще се отзове.

— Това е всичко, което искам.

— Тогава мисля, че приключихме. Нека си починем, да запомним дядо ми с добрите му дела и да изтрием днешните ужаси от паметта си.

— Така казва Той, който е Кеш — произнесе Турган Бей.

— Повикайте семействата ни — каза Дангаи. — Искам жените и децата ми да са подръка.

— И внуците — добави императорът. — Нека се порадваме малко на детските гласове.

— Веднага — Турган се поклони и махна на слугите.

— Сега какво? — попита Миранда.

— Да хапнем нещо — усмихна се Пъг. — Изтощен съм.

Тя също се усмихна и го сръчка в ребрата с лакът.

— Говорех за друго.

Пъг помръкна.

— Ще изчакаме вести от Накор и ще преценим щетите. През последната седмица загубихме доста хора и някои от агентите ни са компрометирани. Трябва да направим някои размествания.

— Никога не свършва, нали?

— Да, не свършва. Но понякога побеждаваме и можем да си починем за малко.

— А сега?

Той я прегърна.

— Тази нощ да, любима.

Първите лъчи на слънцето вече надмогваха сутрешния хлад. Капките роса по тревата блестяха като диаманти. Накор, Пъг и Магнус бързаха към мястото, където бяха открили разлома.

— Тук беше! — каза Накор.

— Но вече го няма — отбеляза Пъг.

— Татко — обади се Магнус. — Дали Варен все пак е оцелял?

— Мисля, че всичките убийства в цитаделата на Каспар са били, за да си създаде резервен вариант, ако унищожат съда с душата му — Пъг огледа мястото. — Не мога да кажа, че мисля като него, но го разбирам достатъчно, за да знам, че би платил всяка цена, за да избегне окончателно унищожение. Трябваше да се върна по-рано и да проуча това нещо по-добре.

— Дори ти не можеш да си на две места едновременно.

Накор се засмя.

— Не бъди толкова сигурен, Магнус. Просто още не е научил този трик.

— Нека да проверя дали все пак не е останало нещо — каза Пъг и затвори очи.

Накор и Магнус замълчаха и го оставиха да се съсредоточи. Пъг разтвори съзнанието си и проследи енергията, която бе дошла от Опардум и бе… Очите му се отвориха и той пребледня.

— Варен!

— Татко?

Пъг изглеждаше наистина потресен.

— Разпознах компонент от този разлом. Знам къде е избягал Варен.

— Къде? — обичайното весело изражение на Накор бе изчезнало.

— Нагласил е този разлом да се отвори при смъртта му. Прехвърлил се е на Келеуан. Лесо Варен е някъде в империята Цурануани!

Най-злото същество, което познаваха, беше на свобода в империя три пъти по-голяма от Велики Кеш и издирването му трябваше да почне отначало.

Джоми стоеше и мигаше учудено. Мари се втурна да посрещне Калеб и синовете си. В един момент стояха в тайната квартира на Чезарул в Кеш, а в следващия се озоваха пред вилата на Острова на чародея.

За разлика от останалите си роднини, Калеб бе останал още един ден, за да се види с Каспар и Турган Бей и да уредят въпроса с агентите на Конклава. Магнус беше съобщил на Мари, че останалите са добре и ще се приберат следобед.

— Кое е това момче? — попита Мари, щом спря да целува синовете си.

Калеб се усмихна малко виновно.

— Може да се каже, че си осинових трето дете.

— Няма страшно — усмихна се червенокосият. — Няма да ти казвам „майко“, ако това те притеснява.

Мари поклати глава и се усмихна.

— Е, ще свикна. Хайде влизайте. Сигурно сте гладни.

Калеб прегърна жена си и тръгнаха към къщата. Джоми понечи да ги последва, но Зейн го дръпна за ръката.

— Ядохме преди да тръгнем.

— Пак съм гладен! — намръщи се Джоми.

— Ще дойдем след малко — подвикна Тад и го хвана за другата ръка. — Само да му покажем острова.

— Дано да си струва — каза Джоми, докато го дърпаха от вилата.

— Хайде — Тад се затича.

— Къде отиваме?

— Към езерото! — извика Зейн и започна да се разкопчава.

— Езеро ли? Че за какво?

— Да поплуваме — отвърна Тад.

Джоми спря.

— Да плуваме!? Не искам да плувам. Искам да ям.

Зейн се обърна и пак го дръпна за ръката.

— Повярвай ми, искаш да плуваш.

В този момент някъде пред тях се чу женски смях и гласове, които поздравяваха Тад.

— Момичета? — лицето на Джоми светна.

— Ела да те запознаем.

Джоми хукна така, че чак изпревари Зейн.

Смехът и звуците от плискаща се вода ставаха все по-шумни.