18Планове

Пленникът бавно отвори очи.

Над него се бе надвесило красиво момиче. По прическата и дрехите приличаше на меджун, номадите, които преследваха стадата антилопи на юг от Оверн.

— Тихо. За момента си в безопасност — прошепна тя и обърса лицето му с влажен парцал.

Мъжът почти не можеше да говори. Беше подпухнал от постоянния бой на Амафи. Беше вързан на стола от дни. Не му даваха да ходи по нужда, биеха го, не го хранеха и получаваше вода, колкото да не умре от жажда.

Но не бе предал клана си.

— Можеш ли да станеш? — попита момичето. Акцентът й също издаваше номадския й произход.

Мъжът изстена и се надигна, а тя му подаде някаква купа.

— Изпий го бавно. Ще те ободри.

Течността беше малко горчива, но притъпи болката и го поосвести.

— Коя си ти? — попита той хрипливо.

— Човек, на когото е платено да те освободи. Казвам се Йеша.

— Да ме освободиш ли?

— Трябва да те измъкна от тази стая и да слезем в канализацията. Там ще ни чака друг. Не знам кой и къде ще те води, и не искам да знам. Мъжете, които те плениха, ме плашат и изчезвам веднага щом си получа златото. Можеш ли да стоиш прав?

Мъжът изстена и се опита да запази равновесие.

— Имаме само няколко минути.

— Къде са стражите?

— Мислят, че умираш, и не са толкова бдителни. Единият беше призован с фалшиво съобщение, а другият спи. Трябва да изминем кратко разстояние, но да бъдем тихи.

— Да вървим.

Намираха се в малка стая в някаква изоставена къща. Йеша го прегърна през кръста, за да може да се подпира на нея. Минаха през кухнята и видяха мъжа, който хъркаше на масата. Момичето помогна на пленника да го заобиколят и да се измъкнат на улицата.

Убиецът се огледа. Беше късна нощ и само далечните шумове на града нарушаваха тишината.

— Къде сме? — прошепна той.

— В Кумхар. Трябва да изминем само половин пресечка.

Помогна му да стигнат до металната решетка по средата на улицата. Наведе се и опита да я махне, но не успя.

— Дай да ти помогна — предложи изтощеният пленник и почти извика от болка, когато се наведе. Все пак се справиха и видяха металните стъпенки, спускащи се надолу.

— Ще можеш ли да слезеш?

— Мога — мъжът се извъртя и бавно спусна крака в шахтата. След това започна да слиза, като разчиташе предимно на волята си. Малко преди да стигне до дъното усети, че го подпират две силни ръце.

Долу ги очакваше дрипаво облечен мъж, който каза:

— Аз го поемам оттук.

— Не те познавам — каза Нощният ястреб.

— И аз, но ми е платено да те заведа до следващия човек. Да побързаме, преди да са открили, че те няма.

— Чакай — намеси се момичето. — Къде ми е златото?

— Сега ще ти го дам — с внезапно движение мъжът извади нож от ръкава си и го заби в корема й. Тя се облещи и понечи да каже нещо, но не можа да издаде и звук. След това се свлече в мръсната вода. — Хайде.

— Това беше разумно. Така няма да каже къде ме е завела.

— Плащат ми добре, за да залича следите. Като те заведа при приятелите ти, ще се върна и ще наместя решетката. Хайде, по-бързо.

Пленникът беше слаб, но създалата се възможност да избяга бе върнала силите му. Мъжът го отведе до по-широко разклонение, където ги очакваха две облечени в черно фигури. Лицата им бяха покрити и се виждаха само очите.

Пленникът избърза и се приближи към убийците.

— Убийте го.

Един от Нощните ястреби кимна, извади меча си и посече парцаливия мъж. Другият подхвана ранения през кръста.

— Ела, братко.

Тръгнаха по главния тунел и завиха надясно. След една стъпка бившият пленник спря.

— Чакай! Защо…

Пресегна се и дръпна кърпата от лицето на мъжа, който го крепеше.

— Ти!?

Амафи светкавично му преряза гърлото с камата си и го бутна в канала.

— Е, вече знаем — каза Тал и свали маската си.

— Да, ваше великолепие. Вече знаем със сигурност.

Върнаха се до дрипавия.

— Вече можеш да станеш.

Чезарул се изправи и поклати глава.

— Какво ли не правим за каузата.

Тал се засмя.

Тримата тръгнаха към трупа на момичето.

— Лела, казвали ли са ти, че умираш много красиво?

— Благодаря, Тал — каза тя и се надигна.

Той й подаде ръка за помощ.

— И двамата се справихте чудесно.

— Значи вече си сигурен в информацията? — попита Чезарул.

— Доколкото може. Останаха само две вероятни скривалища и щом нашият приятел възрази срещу завиването на север, значи най-вероятно базата е на юг. Щеше да умре, преди да изтръгнем някаква информация, и това бе единственият начин.

— Кога ще нападнем, ваше великолепие? — обади се Амафи.

— Утре по обед. Да ги изненадаме, когато не очакват — Тал се обърна към Чезарул. — Кажи на Калеб да събере всички, а аз ще се погрижа за останалото.

Чезарул кимна и тръгна по тунела.

— Ще видя какво стана с хората в тайната квартира — каза Амафи. — После ще се свържа с Паско, за да извести Каспар за плановете ни.

— Внимавай. Все още ни търсят.

— Крил съм се из сенките още преди тези псета да се родят — Амафи се изкатери по шахтата.

— Сега какво ще правиш? — обърна се към Лела Тал и се усмихна, въпреки че лицето му не се виждаше в тази тъмница. Лела беше първата му любов, още когато се казваше Нокът на сребърния ястреб и тепърва започваше обучение с Конклава.

— Връщам се в Крондор, в същата кръчма, и по цяла нощ ще слушам глупости. Понякога попадам на интересна информация — тя го погали по бузата. — Жалко, че не мога да остана повече. Тук ще е доста интересно. Освен това често си мисля за теб.

Тал се засмя.

— Аз съм женен.

— Това не пречи на много хора. Честно казано, и на мен.

Той я прегърна.

— Трябва да тръгваш. Колкото повече се отдалечиш от този град, толкова по-добре. Надявам се, че следващия път ще се видим при по-добри обстоятелства.

Тя погледна оцапаната си рокля.

— И дано да е по-чисто. Довиждане — целуна го по бузата и започна да се катери. Тал изчака малко и я последва.

Щом се озова на улицата, нагласи решетката на мястото й. Трябваше да се прибере в тайната квартира, за да се почисти и да си почине. Утре се очертаваше кървав ден.

Не можеше обаче да се отърве от възела в стомаха си, който му подсказваше, че пропускат нещо. Продължи да се оглежда, извади малка сфера и я доближи до устата си.

— Утре по обед — каза и натисна копчето на устройството. След това разтвори дланта си. Нямаше желание да разбира какво би станало, ако стиска юмрук. След секунди сферата завибрира и после изчезна.

Винаги се чудеше на невероятните устройства, които измисляха на Острова на чародея. Смъкна черното си облекло и го натика през решетката. След това тръгна. Трябваше да свърши много неща до утре.



— Сигурен ли си? — попита Калеб.

— Не — отвърна Тал. — Но по-сигурен няма да стана. Магистрата каза, че има две възможни места за база на Нощните ястреби. Пуснахме пленника в тунел, чиито разклонения водеха директно и към двете. Знаех, че ако уцелим вярната посока, няма да каже нищо, а ако сгрешим, ще възрази. Той го направи и това е всичко, което можеше да измъкнем от него.

Паско и Амафи също бяха в стаята на Тал, в четвъртата странноприемница, която той сменяше след атаката в „Господарката на късмета“. Каспар в момента вечеряше с двамата принцове, Сезиоти и Дангаи.

— И си известил баща ми за атаката?

— Да.

— Има нещо, което ме притеснява — каза Калеб.

— Какво?

— Ако Нощните ястреби са в южната част, какво убива крадците, които обикалят в северната?

— Мислиш, че може да има две бази?

Калеб сви рамене.

— Не е много вероятно, но дали Варен би стоял при Нощните ястреби? Те работят за него, но не са му слуги.

— Мислиш, че Варен си има скривалище в каналите?

— Ти си виждал покоите му в Опардум, не аз. Кланиците предлагат идеално скривалище за нещата, които върши, нали?

Тал замълча за момент, после каза:

— Мястото не е много далеч от това, където се срещнахме с Магистрата.

— Може би пленникът не се е притеснил от това, че не го водите при хората му, а заради това, че отивате някъде, където ще го накажат?

— Значи мога да нападна на грешно място и всички да загинем.

Калеб сви рамене.

— Повече ми харесваше, когато ти бях ученик — каза Тал. — Тогава ти трябваше да вземаш тежките решения.

Калеб се усмихна и отново сви рамене.

— Това е както когато се чудиш дали да влезеш в пещерата, за да убиеш мечката.

— Да, по-безопасно е да я изчакаш да излезе.

Спогледаха се.

— И ти ли мислиш за същото?

— Няма да ги нападаме, а ще ги примамим.

Тал се обърна към Паско и Амафи.

— Предайте на останалите всички да останат по местата си до второ нареждане. Трябва ни по-добър план.

— Добре, ваше великолепие — каза Амафи и тръгна към вратата.

Паско заговори с ръмжащ тон, който подчертаваше важността на думите му:

— Добре е да побързате. Банапис е след седмица и първите празненства започват утре. Другата седмица ще настане пълен хаос.

Калеб кимна и се изправи.

— Трябва да намеря онова просяче и да се свържа с Магистрата. Да разберем колко точно можем да се приближим до онези места.

— Надявам се, че информацията му е добра. Не искам да съм първият, който установи, че не е вярна.

— Ще намерим безопасен начин да ги подмамим — каза Калеб. — Баща ми ще дойде утре сутринта, за да помогне за атаката, и съм сигурен, че ще измисли някой трик.

— Като говорим за трикове, няма да е зле да повикаме Накор. Няма по-подло копеле от него.

— Ще питам баща ми. Сега да намерим Шабиир и да измислим план за утре.

— Ами Каспар? — попита Тал.

— Паско ще го извести.

Тал излезе, а Калеб се замисли над новата задача: как да изкара Нощните ястреби от леговището им, без да загине.



Каспар откри, че неофициалната вечеря с претендентите включва още десетина благородници, множество слуги, които прислужваха на масата и в кухнята, музиканти, жонгльори, голям брой привлекателни жени, прекрасна храна и сериозни количества хубаво вино.

Бяха го настанили на почетно място, отляво на принц Дангаи, който седеше срещу брат си. Мястото в края на масата бе оставено празно, за да се подчертае, че не присъства никой с по-висок ранг, и да се избегнат евентуални конфликти.

Каспар бе получил „неофициалната“ покана — грижливо написана бележка, донесена на поднос с възглавничка от един слуга — по-рано през деня. Срещата с Калеб и Тал беше отложена, защото не можеше да откаже на принцовете. Предполагаше, че тази покана е в резултат на вечерята с императора предишния ден. Както бе обяснил на Амафи, двамата принцове искаха да се уверят към коя фракция клони.

Ястията бяха страхотни, но Каспар се хранеше умерено. Очакваше, че след петнадесетина часа ще влезе в жестока схватка.

— Нима храната и виното не ви допадат, милорд? — попита принц Дангаи.

— Напротив, ваше височество. Несравними са.

— Просто ми се струва, че не ядете. А и пиете малко.

Каспар огледа по-младия претендент за трона. Беше само с няколко години по-възрастен от него и още ставаше за битка. Ръцете и раменете му бяха с много мускули и почти нямаше тлъстини. Главата му бе гладко избръсната, но носеше мустаци и брада. Кожата на целия им род имаше оттенък на тъмен орех и на тази светлина леко лъщеше. Каспар продължаваше да се чуди кога ще се престраши да облече пригодените за жегата традиционни кешийски дрехи.

— Стомахът ми е малко разстроен, ваше височество. Искам да съм сигурен, че ще се насладя напълно на предстоящите празненства.

— Ще са доста впечатляващи — обади се принц Сезиоти от другата страна на масата. — Церемониалмайсторът всяка година се опитва да организира все по-грандиозни тържества.

— Колко ли слонове и яздещи зебри маймунки ще има? — засмя се Дангаи. — През първия половин час е весело, после… Но пък народът ги обича.

Сезиоти също се засмя.

— И ти ги обичаше, като беше на шест. Непрекъснато ми викаше да те вдигам на високо, докато не ми изтръпнеха ръцете.

Дангаи кимна.

— Помня, братко, помня.

Каспар сравняваше двамата мъже. Приликата им бе очевидна, но Сезиоти не беше толкова мускулест. Беше убил своя лъв, както се полагаше на всички от Истинската кръв, но вероятно това се бе случило преди поне тридесет и пет години и явно бе последният му лов. Изглеждаше като човек, отдаден на науката. Лицето му бе по-фино от това на брат му.

Каспар продължаваше да се чуди. Двамата очевидно се наслаждаваха на компанията си. Между тях имаше лекота, породена от годините, и по всичко личеше, че са много близки.

Не можеше да си представи какво би ги направило врагове. Всички братя се караха, а тези освен това сигурно имаха различни възгледи за начина на управление на Империята. За Каспар беше очевидно: Сезиоти трябваше да наследи трона, а Дангаи да поеме командването на цялата армия, а не само на Вътрешния легион. Тогава щеше да се погрижи нищо да не се случи с брат му.

„Какво ли изпускам? Има нещо, което не виждам.“

— Принц Дангаи, преди да замина от Оласко, имахме някакви дребни търговски пререкания с Кеш. Въпросът уреди ли се вече?

Дангаи счупи един кокал и започна да изсмуква костния мозък.

— Това е в областта на Сези. Аз се занимавам предимно с военни дела.

— Проблемът не беше в Оласко — обясни принц Сезиоти. — Ролдем настояваха всички стоки, отиващи към Източните кралства, да минават през тях. Може да изпращаме стоките през Кралското пристанище в падината Таутон, но тогава ще трябва да плащаме мито. А ролдемските пирати контролират Кралско море.

— И не закачат само кораби от Кралството.

Сезиоти се усмихна тъжно.

— Защото Кралството също има силен флот. За съжаление Кеш е земно животно и флотът ни не е много голям.

— Сега навлизаме в моята тема, братко — включи се Дангаи. — Отдавна караме баща ни да построи ескадра нови кораби в Стрелата. Ако ги разположим там, Ролдем може да намали претенциите си.

Сезиоти се съгласи и разговорът за търговия и военни нужди продължи гладко.

Когато вечерята приключи, Каспар бе убеден, че тези мъже са идеални за съвместно управление, който и от двамата да седне на трона. Въобще не беше видял прословутото съперничество.

Завари Паско в покоите си.

— Какво става?

Слугата му махна да излязат на балкона.

— Калеб убеди Талвин, че ни трябва повече разузнаване преди нападението. Възможно е да има две бази или пък едното място да е леговището на магьосника. Пъг ще пристигне сутринта и ще реши какво да правим.

— Проклятие — измърмори Каспар.

— Милорд е нетърпелив за бой? — усмихна се Паско.

— Не. Но ако знаех, че утре няма да се сражаваме, щях да ям и определено да пия много повече.

Загрузка...