Полетът на Нощните ястреби

15Заблуда

Тал огледа картите си.

Облегна се назад и погледна надясно към Амафи, който се беше подпрял на стената. Бившият убиец беше скръстил ръце и оглеждаше залата, която не приличаше на тези на север. В Ролдем и Кралството комар се играеше предимно по странноприемници и кръчми. „Господарката на късмета“ беше най-елитното заведение в Кеш и нямаше аналог в цял свят.

Приличащата на дворец сграда, някога собственост на богат търговец, се бе превърнала в любимо място на всички картоиграчи и комарджии. Намираше се на висок хълм в началото на дълъг булевард и предлагаше гледка към имперската цитадела от едната страна и Долния град и Оверн от другата.

От едната страна на помещението нямаше стена, а множество мраморни колони, оформящи колонада, която разкриваше гледка към добре оформените градини и града долу. В Кеш обикновено беше горещо или много горещо и вечер рядко захладняваше. Главната грижа на Тал обаче не беше красотата на гледката, а собствената му безопасност, защото седеше с гръб към градината. Напоследък доста хора бяха започнали да умират в неподходящо време.

Беше използвал популярността си, за да си издейства покани за различни събирания, и бе прекарал часове в слушане на безсмислени разговори. Но най-сетне бе чул нещо, което го доведе на това място, и сега чакаше търпеливо.

Ако слухът беше верен, тук трябваше да пристигне един принц, разбира се, инкогнито, и да изкара една вечер в забавления. Агентите на Чезарул бяха разбрали, че срещу въпросния принц се готви покушение. Тал беше тук, за да се погрижи то да не успее.

Вече бе забелязал очевидния начин, по който двама млади благородници си подсказваха какви карти имат. Този с по-слабата ръка обикновено вдигаше залога и помагаше на другия да спечели повече.

Не беше перфектна система, защото този с по-силната ръка все пак трябваше да бие и останалите на масата, но печелеха достатъчно често. Освен това залозите бяха доста сериозни, така че с течение на вечерта двамата бяха събрали доста пари. На Тал му се искаше да им даде урок, но сега имаше други грижи.

Беше се замесил с Конклава на сенките още от най-ранна възраст и се бе научил да мами на карти. Уменията му бяха усъвършенствани от игра с Накор, Каспар и Амафи — все изпечени измамници. Веднъж играта се бе превърнала в състезание по мамене и се изпи доста вино. Приключиха чак когато в тестето се появиха три допълнителни попа и две седмици.

Тал играеше, без да се замисля много, печелеше малко, за да е отгоре, и губеше често, за да не привлича внимание.

— Трябва ми малко въздух — извини се той и махна на слугата си.

Двамата тръгнаха към градината уж за да се поразтъпчат, но Тал всъщност искаше да огледа отново наоколо.

— Нещо притеснява ли ви, ваше великолепие? — попита Амафи. Говореше ролдемски, за да намали риска от подслушване.

— Много неща, Амафи.

— Със сигурност не и двете момчета, нали?

— Не. Някой ще им даде урок, но за жалост няма да съм аз — Тал огледа градината. — Знаем, че враговете ни много внимателно подбират кого и къде да убият. Но защо тук и точно тази вечер? — той махна с ръка, обхващайки градината и сградата, и се обърна към града. — Горе сигурно има над двадесет стаи. Дори не знаем в коя ще е принцът — завъртя се към Амафи. — Това е по твоята специалност. Би ли се опитал да убиеш царска особа тук?

— Не, но пък аз винаги съм предпочитал сенките пред объркването.

— Не съм сигурен, че разбирам.

Бившият убиец хвана господаря си за ръката и го завъртя към сградата. На практика всичко беше открито освен вратите към тоалетните и кухнята.

— Всичко се вижда и това е добре — каза Амафи. — Ако някой иска да се качи горе, трябва да влезе през главния вход и да мине по стълбището вдясно. Още не съм проучил този паметник на човешката алчност напълно, но не виждам други изходи. Възможно е да има тунел, който да води към улицата, но всеки, който иска да го ползва, ще трябва да мине пак през това помещение.

— Значи мястото е добро?

— Когато убиеш някого, трябва да напуснеш веднага. Не бива да се колебаеш, защото иначе ще те заловят. Аз предпочитам сенките. Искам да съм далеч от жертвите, преди да са изстинали, да не говорим за това да ги открият. Други предпочитат да прикрият следите си с хаос — Амафи се огледа. — Ако съм принуден да убия някого тук, бих се скрил… в градината. Когато настъпи суматоха, ще избягам от ей там.

Тал бавно се завъртя, за да види за какво става дума. Градината беше правоъгълна, с малък басейн в центъра. Беше очертана с ниски плетове и имаше тесни пътечки до панорамата, гледаща над града и бреговете на езерото. Тук-там бяха разположени пейки и поставки за факли.

— Арбалет?

— Твърде неточен — отвърна Амафи. — Но ако няма друга алтернатива, би могло. Вие, да речем, може да използвате лък, при това с голяма ефикасност. Аз бих избрал стреличка.

— Стреличка ли?

— Намазана с отрова — Амафи се вживя в ролята. — Бих скрил тръба под наметалото си, а ако е твърде топло — в ръкава. Не е нужно да е дълга — той показа с ръце около една стъпка. — Стреличката ще е в достатъчно здрава торбичка, за да не се одраскам сам случайно.

— Бих изчакал, докато жертвата се установи — продължи Амафи. — Например да седне да играе комар или да излезе в градината. Важното е да си готов, когато дойде времето. Вадиш тръбата, слагаш стреличката, поразяваш жертвата и изчезваш още преди да е паднала на пода.

— Как може да си сигурен, че ще умре?

— Има поне няколко отрови, които са достатъчно силни, за да убият бързо дори при леко одраскване. С тях се борави трудно, но ако си добре обучен… — той сви рамене. — Не е първият ми избор, но бих могъл.

Амафи посочи задната стена.

— Вече щях да съм планирал пътя за бягство. Бих вързал въже за някоя статуя и бих се спуснал в градината на долната къща още преди жените да са почнали да пищят и да викат стражата. Хаосът ще ме скрие.

— Какво друго би ползвал освен стреличка с отрова?

— Добре хвърлен кинжал може да свърши работа, но повишава риска да те видят.

— Трябваше да се сетя.

— Бихте се изумили колко малко неща виждат хората, ваше великолепие. Виждат как тялото пада, как тече кръвта. Чуват писъците на жените и проклятията на мъжете. Оглеждат се дали и те не са в опасност. Но не забелязват, че невзрачно облеченият човек в края на тълпата е изчезнал. Още по-добре, ако хората наоколо се разтичат и има много писъци. Лесно е да се убие човек. Трудното е да не те заловят след това.

— И как би убил принца, ако се появи тази вечер?

— Никога не бих приел такъв договор. Да убиваш търговци и дребни благородници е едно. Има шанс за отмъщение, но не е голям. Рано или късно синовете наследяват богатството и започват да приемат плащането на следователите като излишен разход. Все пак не могат да върнат мъртвите, без значение колко скъпи са им били.

— Ти си цинично копеле, Амафи. Казвали ли са ти го?

— Доста често, ваше великолепие, като се има предвид какъв ми е занаятът — той сви рамене и се усмихна. — За убийството на царски особи ти трябват фанатици. Готови да дадат живота си, за да видят как някой от императорското семейство умира. Професионалистите не биха приели подобен договор.

— Ами Нощните ястреби?

Амафи го хвана под ръка и го поведе към най-отдалечения край на градината.

— Те са легендарни. Тоест в историите за тях има еднаква доза истина и митичност.

— Продължавай.

— Вярва се, че някога са били семейство, което издигнало занаята с убийствата до ниво на изкуство. Упражнявали професията си с поколения, без да бъдат забелязани. Преди стотина години се случило нещо и се превърнали в култ, с което увеличили броя си. След това били почти унищожени от войниците на Кралството. Оттогава се носят слухове за тяхното завръщане.

— Не са само слухове — Тал се огледа. — Намери ни бърз път за измъкване.

Амафи кимна и Тал се върна на масата. Поигра неангажиращо около час, като очакваше знак, че принцът е пристигнал. Прецени, че са минали поне три часа след залез. Всеки, тръгнал да се забавлява в града, би трябвало да е пристигнал. Прибра печалбата и тръгна да търси слугата си.

Амафи стоеше до една колона в лявата страна на помещението, точно до стълбите към градината.

— Готово. Открих два възможни пътя за бягство, без да се използва предната врата. Единият е въжена стълба, използвана от градинарите за поддръжка на плета. Достатъчно дълга е, за да стигне до покрива на долната вила. От другата страна на градината има стръмна пътечка, която се спуска надолу и от нея може да се скочи на пътя. И двата варианта стават.

— Добра работа.

— Живея, за да ви служа, ваше великолепие.

Тал се въздържа да отбележи, че Амафи се бе опитал да го убие поне на два пъти, когато му бе изгодно.

— Кажи ми отново: ако трябваше да убиеш принц на Кеш, как щеше да го направиш оттук?

— Нямаше. Щях да си избера място и да се погрижа някой да го доведе при мен.

— За това ще ти е необходим вътрешен човек.

— Нима е изключено?

Тал размисли.

— Възможно е. Само че ако принцът не се появи тази вечер, значи информацията ни е грешна и всичко е напразно. Ще изчакаме още час и ако не се появи никой, се прибираме.

— Да, господарю — Амафи наклони глава. — Към картите ли ще се върнете?

— Не. Нещо нямам настроение. Ще обиколя да видя какво става наоколо.

Амафи зае позиция до по-близкия път за бягство, а Тал тръгна да се разхожда.

Това беше най-голямото и разкошно заведение за комар, което бе виждал, но бе малко странно за неговия вкус. Всички места в Кралството, Ролдем и Оласко бяха нагъчкани с маси, за да се увеличат печалбите. Тук имаше обширни пространства с възглавнички и дивани, на които благородниците можеха да разговарят и да се отдават на други пороци. В един по-тъмен ъгъл неколцина младежи от Истинската кръв си подаваха дълга лула и ако се съдеше по сладникавия аромат, не пушеха тютюн.

Имаше множество невероятно красиви жени и няколко от тях му се усмихнаха подканящо. Хазарт, наркотици, курви и пиене. Това място можеше да задоволи всякакви апетити.

Тал реши да поиграе още час. След това взе скромната си печалба и се върна при Амафи.

— Никой не идва.

— Това е странно, ваше великолепие. Но не е необичайно царските особи да си променят намеренията.

— Не мисля. Според мен информацията ни е грешна.

— Но защо?

— Не знам. Кажи ми: какво се промени в помещението, откакто говорихме за последно?

Амафи беше поостарял, но уменията му бяха все така полезни.

— Един мъж стои до стълбите и сякаш е потънал в размисъл, докато пие, но не си е наливал от час. Две куртизанки обикалят из помещението, но вече на два пъти отблъскват мъже, търсещи компанията им — той погледна втория изход в другия край на помещението. — А и някой препречва тясната пътечка като евентуален вариант за бягство.

— Ако подозираха, че сме открили градинарската стълба, сигурно щяха да се погрижат и за нея.

— Мислите, че е капан?

— Да — каза Тал.

— За нас?

— Би било глупаво да не го предположим.

— Значи слуховете за присъствието на принца и евентуалното покушение са били примамка?

Тал кимна, после попита:

— А какво би направил, ако аз съм мишената?

Амафи се огледа, преценяваше новата ситуация.

— Не може да става дума за открита атака на публично място. Освен това никой не би предизвикал на дуел един бивш шампион от Двора на майсторите. Бихте се оправили дори срещу трима противници, освен ако не са невероятно добри. Само че не бих искал цели трима да знаят кого ще убивам, освен… ако не сме семейство.

— Нощни ястреби.

Амафи кимна и огледа двете жени.

— Тези едва ли са убийци. Бих ги наел, за да ви подмамят горе, където ще ви очаква кинжал иззад някоя завеса. Или пък да ви задържат, докато не дойде някой друг. Колкото до убийството, аз лично бих предпочел да ви издебна пред предната врата и да ударя в гръб, преди да успеете да извадите прословутия си меч.

Тал се усмихна.

— Ако не ме лъже паметта, точно така се запознахме.

— Не се опитвах да ви убия, ваше великолепие, а да постъпя на работа. Ако ви исках мъртъв, вероятно щях да намеря начин да свърша работата си.

— А какво ще кажеш за тази вечер? Хаос или сенки?

Амафи се огледа и се засмя, сякаш Тал бе казал нещо смешно.

— Не знам. Ако имаше малко повече хора, тогава хаос. От друга страна, са твърде много за сенки.

— Значи съм в безопасност, докато не тръгнем?

— Така мисля, ваше великолепие. Но бих бил нащрек, особено ако се наложи да посетя тоалетната.

— Не е много достойно да ти прережат гърлото, докато се облекчаваш.

— Случвало се е.

— Мъжът, който пази пътечката, дали е Нощен ястреб, или наемник?

— Трудно е да се каже. Едва ли биха поставили някого там, за да ви се изпречи. По-скоро за да съобщи, че сте тръгнали от друго място… Бих заложил на наемник.

— На кого да съобщи?

— Със сигурност не и на момичетата. Върнете се на масата, а аз ще се опитам да разбера.

Тал кимна и се присъедини към друга игра. Беше му омръзнало да се преструва, че маменето на двамата братя не го дразни. На новата маса имаше двама търговци от юг, един дребен дворцов чиновник и двама пътници от Кралството.

Всички се държаха вежливо и непринудено. След като се запознаха, двамата пътници попитаха Тал за някои хора в Ябон.

Той отклони въпроса, като обясни, че през повечето време е пътувал и е живял на изток, предимно в Ролдем. Единият от мъжете го позна като бивш шампион и макар разговорът да не стана по-малко досаден, поне не се въртеше около измисления му произход.

Към два след полунощ в заведението се появи група подпийнали младежи. Двама бързо си намериха момичета и се качиха на горния етаж. Трима отидоха на голямата маса, на която се мятаха зарове. Последният седна в един ъгъл и сякаш задряма.

— Ваше великолепие, може ли за момент? — обади се Амафи над рамото на Тал.

Той се извини и двамата се дръпнаха настрани.

— Явно са станали нетърпеливи. Виждате ли мъжа, дето се прави на заспал?

— Виждам го.

— Влезе с пияните младежи, но не е с тях. По-възрастен е и се преструва. Сигурен съм, че ни наблюдава през притворените си клепачи.

— Нощен ястреб?

— Почти сигурно. Не биха пратили неопитно хлапе.

— Колко е опасен?

— Много, защото ще е готов да умре за клана си. Може задачата му да е да ви накара да го убиете и да избягате, а останалите да ви причакат отвън.

— Фанатици — Тал изрече думата като проклятие.

— Какво да направя?

— Чакай — Тал приближи двете момичета, които обикаляха от часове и се преструваха, че се забавляват. Те видимо се зарадваха, че идва към тях. И двете носеха обичайното облекло за Истинската кръв, но по светлите им очи и коси си личеше, че не са такива. Гърдите им бяха покрити с ефирни шалове. Бижутата им бяха евтини. Очевидно бе, че двете не се намират на обичайното си място — вероятно през повечето нощи обикаляха по-евтините кръчми и бардаци. След няколко години, когато красотата им повехнеше, щяха да се принудят да излязат на улиците в по-бедните квартали.

— Тъкмо казвах на приятелката си, че ти, красавецо, си единственият мъж тук, с когото бих искала да си… хм, поговоря! — каза по-високата, с червеникавокафява коса.

Двете се изкикотиха.

— А какво ще кажете да изкарате повече злато, отколкото са ви обещали? — попита Тал, като се наведе към тях.

Двете изглеждаха шокирани. Тад ги прегърна през кръста и ги придърпа към себе си фамилиарно, но здраво.

— Усмихнете се, момичета, наблюдават ни. Мъжете, които са ви обещали злато, за да ме подмамите горе, ще ви прережат гърлата. Е, какво избирате? Живот и злато или едно бързо кръвопролитие направо тук?

По-ниското момиче, с черна коса, беше готово да припадне.

— Обещаха ни, че никой няма да пострада — каза другата. — Казаха, че е шега.

— Не е. Какво имате?

— Не разбирам.

— Какво ви дадоха, за да ме отровите?

— Не е отрова — отвърна по-ниската с треперещ глас. — Просто сънотворно. Искат да те натоварят на някакъв керван, тръгващ на юг. Казаха, че си посегнал на чужда жена и заслужаваш урок.

Тал поклати глава и се засмя силно, след което прошепна:

— И вие, разбира се, им повярвахте.

— За десет златни монети бих повярвала, че си Сунг — отвърна червенокосата.

— Чуйте сега какво искам да направите. Елате с мен и ми дайте сънотворното.

После махна на Амафи да се приближи.

— Ще прекарам малко време с новите си приятелки, преди да поиграя отново. Разплати се със собственика.

Слугата му кимна и тръгна, а Тал продължи да прегръща момичетата. Двете го галеха нежно, но продължаваха да се озъртат нервно.

— Не се оглеждайте. Гледайте мен.

— Стаята в дъното на коридора, на горния етаж, ваше великолепие — каза Амафи, когато се върна.

Тал взе ключа. Знаеше, че вероятно онзи, дето се правеше на заспал, има дубликат.

— Проследи го, като тръгне нагоре, и му помогни да влезе.

Заведе момичетата горе и им махна да застанат в най-отдалечения ъгъл. Беше доволен, че стаята е голяма. Прозорецът гледаше към градината, точно над ъгъла, където Амафи бе скрил въжената стълба. Според кешийския обичай нямаше стъкло, а само дървени капаци, които предлагаха сянка през деня и топлина в редките нощи, когато това се налагаше.

— Дайте отварата.

Червенокосата му подаде малка стъкленица и Тал извади кесията си.

— Тук има към триста златни монети. Като ви кажа, излезте бързо, но не бягайте. Ако искате да оживеете, за да харчите златото, не се прибирайте в бардака или където там живеете. Изчакайте пазарът да отвори и си купете от одеждите, които носят жителите на Джал-Пур. От онези, които откриват само очите. После си вземете телохранител от гилдията на наемниците. Ще ви излезе около десет жълтици.

Докато говореше, Тал внимателно оглеждаше стаята. Широко легло, две маси, поднос с плодове и сладкиши и глинена делва, в която да се изстудява вино.

— Присъединете се към първия керван на север. Ако успеете да се доберете до Кралството, Квег или Ролдем, може и да оцелеете.

Чернокосото момиче го погледна смаяно.

— Да напуснем Кеш? Какво ще правим в чужбина?

— Същото, което правите, откакто са ви изгонили родителите ви. Ще спите с мъже за пари. Ако сте хитри, ще си намерите богати възрастни съпрузи, преди да погрознеете. Иначе по-добре пестете златото — Тал въздъхна. — Така, това е съветът, който мога да ви дам, а след малко ще имаме неканен гост. Идете до леглото и се правете, че забавлявате клиент.

Тал открехна вратата, за да вижда кой се задава по коридора. Момичетата започнаха да имитират професионалната си дейност, като се стараеха ахканията им да не звучат много уплашено.

След половин час на стълбището се показа човек. Беше онзи, който се правеше на заспал, точно както подозираше Тал.

Мъжът бе стигнал до средата на коридора, когато зад него се появи Амафи. Старецът беше позагубил желанието да изпълнява професията си, но уменията му все още бяха от класа. Мушна се зад една колона миг преди Нощният ястреб да се обърне. Тал се възхити на способностите му. Въпреки че знаеше къде е, не можеше да го види.

Убиецът вече беше на няколко крачки от вратата. Тал махна на момичетата. Чернокосата се засмя малко притеснено, но мъжът очевидно не забеляза това.

Все пак явно усети нещо в последния миг, защото се обърна с острие в ръце и за малко щеше да наръга Амафи.

Тал не се поколеба, а излезе и го удари с дръжката на меча си по главата. Нощният ястреб падна. Тал го хвана за ръцете, а Амафи за краката и го внесоха в стаята. Мъжът изстена, докато Хокинс го претърсваше.

— Чувал съм, че тези имат гадния навик да се самоубиват. Тази вечер не само ще ги раздразним, а ще се опитаме да измъкнем и информация.

— Съмнително е — каза Амафи. — Но може да опитаме. Ами тези? — той посочи момичетата.

— Време е да тръгвате, дами. Ако искате да оживеете, постъпете както ви казах. Може да поканите някои от онези подпийнали младежи да ви изпратят до града, за да увеличите шансовете си.

Момичетата кимнаха и излязоха.

— Сега какво? — попита Амафи.

Тал откъсна шнура на завесата и отвори капаците на прозореца.

— Ще го вържем и ще го спуснем долу. Ако се придържаме в сенките, часовоят, който го очаква да слезе по стълбите, може да не ни забележи.

— Може да пробваме.

Вързаха мъжа и Тал се измъкна през прозореца. Увисна на ръце и скочи на земята с меко тупване. Надникна и видя, че вниманието на наблюдателя е изцяло насочено към стълбите.

Махна на Амафи да спусне Нощния ястреб и той за малко не го изпусна на главата му.

— Вече не съм толкова здрав, ваше великолепие — каза слугата, щом се смъкна на земята.

— Другия път ти слез първи, а аз ще ти го подам.

— Както кажете.

Пренесоха пленника си до плета и Амафи разви стълбата и бързо се спусна по нея. Тал метна мъжа през рамо и започна да слиза бавно, после го подаде на слугата си.

— Имаме ли бърз път за измъкване? — попита, щом се озоваха на покрива на долната къща.

Керемидите започнаха да пукат под краката им и Тал се помоли собственикът да не ги проклина много, когато дойде дъждовният период. Надяваше се, че ще успеят да стигнат до най-близката тайна квартира без инциденти.