Полетът на Нощните ястреби

2Съвет

Пъг вдигна ръка.

Както обикновено беше облечен в проста черна роба. Очите му бяха единственото, което издаваше невероятната му сила. Иначе на външен вид си бе съвсем обикновен — четиридесетгодишен, нисичък.

Пещерата в северния край на Острова на чародея беше традиционно място за среща на лидерите на Конклава. Имаше тесен вход и нисък таван. Беше суха и нямаше мъхове и лишеи. Единственото подобие на мебели бяха две полици и няколко камъка за сядане. Светлината се осигуряваше от заклинание на Миранда, което караше стените леко да светят. Единственото друго нещо в пещерата беше бюст на Сариг, бога на магията, разположен на малък пиедестал до стената.

През годините Пъг бе започнал да разбира как боговете са „умрели“. Сариг беше загубен и се смяташе, че е загинал във Войните на хаоса, но Пъг бе достигнал до заключението, че все още съществува и се меси в някои неща. Бюстът блещукаше и понякога си променяше чертите — наподобяваше Пъг или някой от неговите сподвижници. Това илюстрираше теорията, че всички магьосници по един или друг начин са аватари на бога.

Пъг заряза хроничното си любопитство към артефакта и огледа лицата на най-доверените си съветници. Само двама от тях не бяха негови бивши ученици — Миранда и Накор. Синът му Магнус съвсем наскоро се бе завърнал от Келеуан и стоеше зад майка си. Пъг мярна приликата им на бледата светлина и се подсмихна. Магнус и Калеб бяха братя, но се различаваха по цвета на кожата и косата си. Магнус беше блед, с бяла коса, а Калеб по-мургав и с тъмнокестенява. И двамата не приличаха особено на родителите си. Имаше някои дребни прилики в чертите, но Пъг се чудеше дали синовете му не са наследили нещо от неговите родители, които така и не познаваше.

Миранда не се бе променила за петдесетте години, откакто я познаваше. В косата й имаше съвсем малко бели коси, а очите й променяха цвета си според настроението — тъмносиви, зелени, лешникови до тъмнокафяви. Лицето й бе красиво, с високи скули. Само извивката на устните й, когато станеше сериозна, я загрозяваше малко.

Естествено, за Пъг тя винаги бе красива, дори когато му идеше да я удуши. Точно нейната сила и страст го бяха накарали да я обикне. Катала, първата му съпруга, бе притежавала същите качества едно време. Очите им се засякоха за момент и двамата обмениха безмълвната комуникация, с която бяха свикнали през годините.

Накор беше седнал на един камък и Пъг за кой ли път се зачуди дали някога ще разбере напълно дребничкия мъж. Накор отказваше да приеме традиционните теории за магията и твърдеше, че всичко е трикове и манипулации. На моменти кривокракият дребосък ядосваше Пъг с абстрактните си разбирания за нещата, но друг път проявяваше уникални познания и сила. Исаланецът вероятно беше най-опасният магьосник на света.

Новодошлите в съвета стояха търпеливо и чакаха Пъг да заговори. Това бяха Росенвар, магьосник на средна възраст от Салматер, и Юскаван, майстор на умствените трикове от света Салаван.

Юскаван изглеждаше почти като човек, но кожата му носеше забележим червен оттенък. Пъг се бе свързал със света му преди десетилетие чрез Залата на световете и се бе съгласил да го вземе за ученик в замяна на неговите познания в умствената магия.

Юскаван можеше да създаде толкова реалистични илюзии, че предизвикваха физическа реакция — например фантомни остриета, които режеха, и въображаеми пламъци, които изгаряха. Освен това Пъг смяташе, че извънземната му гледна точка ще е полезна.

Юскаван бе заел мястото на Робърт Д’Лийс, един от най-добрите ученици на Пъг и ценен член на Конклава. Робърт бе починал спокойно в съня си предната година, въпреки че бе само на седемдесет.

— Говорил съм с всеки от вас поотделно, но днес помолих да се съберем, за да споделя информация по два много важни проблема — започна Пъг. — Първо да поговорим за талноя — и се обърна към Магнус, който мина пред майка си и каза угрижено:

— Цуранските магьосници са също толкова озадачени от естеството на магията, с която е създадено това нещо.

Талноите бяха артефакти от друго измерение на реалността и бяха създадени от расата на дасатите. Представляваха брониран костюм, в който бе пленена душа на дасат, и бяха почти неуязвими, неподатливи на болка и се подчиняваха абсолютно безпрекословно. Според Каспар от Оласко, който бе донесъл на Конклава първия талной, думата на езика на дасатите означавала „много труден за убиване“.

— Те са съгласни, че едно по-сериозно присъствие в нашата реалност ще е най-малкото катастрофално — продължи Магнус. — Затова ще се помъчат да научат какви защити сме задействали, когато открихме складираните в пещерата талнои.

— За жалост не мога да кажа нищо ново — допълни Накор, самопровъзгласилият се комарджия, който отказваше да признае, че е магьосник, и направи пауза, за да подбере думите си. — Нашите момчета и момичета — така наричаше останалите магьосници на острова — се опитват усилено да проучат нещата. Единствената добра новина е, че май открихме начин да си осигурим командването на талноите, ако се стигне до сблъсък с дасатите.

— Е, поне това е нещо — намеси се Пъг. — Десет хиляди талнои под наше командване е сериозна сила — преглътна мисълта, че срещу стотиците хиляди под командването на дасатите няма да са кой знае колко. — Мисля, че е в наш интерес да разберем как са останали скрити толкова дълго. Тоест ако и ние успеем да останем скрити от дасатите, ще сме постигнали целта си. Сега за другата ни задача: да открием Лесо Варен.

— Имаме ли представа къде може да е избягал? — попита Миранда.

— Агентите ми дебнат за всичко по-странно, свързано с магия.

Миранда присви очи.

— И преди се е спотайвал с години.

— Мисля, че този път няма да чака толкова — продължи Пъг. — Знае, че сега има нещо важно, макар да няма представа какво е талноят и как би могъл да го използва. Ако не друго, поне ще иска да ни лиши от нещо толкова могъщо. Миналогодишните атаки срещу острова и Елвандар доказват, че е станал по-дързък и е изоставил предпазливия подход. Появи се отново съвсем малко след като поредното му тяло бе убито от Талвин Хокинс. Предполагам, че съвсем скоро ще чуем за него отново.

— Пъг, какво не ни казваш? — попита Росенвар.

Пъг се усмихна. Беше избрал Росенвар точно заради острия му инстинкт и добрата интуиция, с която често налучкваше верните отговори.

— Нищо съществено. Просто няколко кошмара и лоши предчувствия.

— Никога не подценявай сънищата си, Пъг — обади се Юскаван. — Моят народ вярва, че части от съзнанието непрекъснато работят. Сънищата са начинът, по който тези части комуникират, преди да се породи ясна мисъл, особено ако са намесени силни емоции. Расите ни не са толкова различни, а умовете ни работят по сходен начин.

Магнус погледна към чуждоземния магьосник и Пъг почти прочете мислите му. Малцина, сред които той, Миранда и Магнус, можеха да издържат изпитанията, на които се подлагаше послушник в ордена на Юскаван. Умовете на салаванците бяха много по-сложни от човешкия, въпреки че Юскаван твърдеше, че това било само защото те били по-древна раса.

— Прав си — съгласи се Пъг. — Боя се, че сънищата ми може да са предизвестие за предстоящо бедствие. А може и просто да са породени от притесненията ми от дасатите.

— Татко, трябва да се приготвим, все едно ще ни нападнат — каза Магнус.

— Знам — Пъг изгледа един по един членовете на Конклава. — Изпратете вест до агентите ни във всички дворове. Искам да знам за всяка амбиция, заговор и интрига, която може да ни е от полза. Ако се наложи, ще подкупваме и заплашваме, за да си осигурим помощ при евентуален конфликт.

Пъг замълча за момент. Спомняше си Войната на разлома. Дванадесет години цураните бяха нападали Кралството, а Квег, Свободните градове, Велики Кеш и останалите държавици бяха наблюдавали с очакване да нанесат собствени удари.

— Ако дасатите се появят, трябва да разполагаме с приятели по високите места, за да сме сигурни, че всяка държава ще се намеси без значение къде ще е нашествието.

— Татко, това ще се получи, ако врагът удари в Триагия — намеси се Магнус. — Всички монарси на континента имат някакво чувство за уязвимост и в случай на извънземна атака ще се обединят. Но какво ще стане, ако нашествието е на някой безлюден бряг сред Островите на залеза или в степите на Новиндус, или на платото Винет?

— Тогава задачата ни ще е по-трудна — Пъг огледа членовете на съвета, отделяше по няколко мига на всеки. Миранда изглеждаше загадъчно. Тя често поддържаше собствен съвет и вземаше нещата в свои ръце. През годините се бяха карали неведнъж, защото тя бе изпращала агенти в разрез с неговите заповеди. Той се усмихна леко. Докато жена му бе намесена, не можеха да го обвинят, че управлява съвета на Конклава на сенките. Тя кимна и също се усмихна и Пъг разбра, че този път са в пълно съгласие.

Лицето на Росенвар бе червендалесто, което се подчертаваше още повече от вече побеляващия му рус перчем.

— Според мен — каза той — ще ни е от полза да пуснем няколко слуха.

— С каква цел?

Магьосникът от Салматер се усмихна и Пъг си спомни как го бе срещнал — в една кръчма, където Росенвар раздаваше съвети и правеше дребни заклинания на всеки, който го почерпи. Най-откровено шарлатанство. Откакто бе дошъл на острова, поне се държеше относително трезвен.

— Слуховете са чудесно нещо, когато са добре насочени — продължи Росенвар. Гласът му беше ръмжащ, сякаш излизаше дълбоко от гърдите и бавно си проправяше път нагоре. — Пъг, виждал съм цели градове да вярват в най-идиотски слухове. Владетелите не вярват на официалните доклади и свидетелите, но един сочен слух… направо се разтичват като пилци в буря.

Пъг се засмя. Обичаше начина на изразяване на Росенвар.

— Добре, какви слухове?

Росенвар спря да се усмихва.

— Казват, че херцог Ерик е болен и скоро ще почине.

— И аз така чух — потвърди Пъг.

— Той е последният — добави Миранда.

Пъг знаеше какво има предвид. Ерик беше последният оцелял от отряда освободени затворници на Калис, който бе тръгнал към Новиндус в началото на Войната на студенокръвните, и единствен все още служеше. И много добре знаеше какво означава далечна заплаха.

— Значи да започнем от Крондор?

— Изглежда разумно — отвърна Росенвар. — Знам двама разпространители на слухове с високопоставени клиенти сред благородниците. Ако подхвърлим нещо леко, за да не предизвика паника, но достатъчно, че да накара лорд Ерик да предупреди принца… ще е добро начало.

— А ако Островното кралство приеме заплахата сериозно, ще го направи и Велики Кеш — обади се Магнус.

— А пък щом Кралството и Кеш започнат да организират защитата си, ще ги последват и по-малките държави — добави Миранда.

— Но няма да успеем да ги задържим нащрек за дълго — каза Росенвар.

— Да, ще ни е нужно Ерик да издържи още малко, за да може схемата да проработи.

— Ще отида в Крондор — намеси се Накор — и ще го пооправя за известно време.

Пъг кимна. Накор беше пътувал с Ерик и Калис из Новиндус, когато се сражаваха с Изумрудената кралица, и старият херцог му вярваше безрезервно.

— Росенвар, искам да координираш къде и кога ще започнат слуховете. Имаме агенти във всяка по-важна столица на Мидкемия. Искам да съм сигурен, че работите ще тръгнат плавно, без да предизвикваме масова истерия.

— Разбрано — отвърна магьосникът и се изправи. — Ще нахвърляме списък с идеи, който да изправи владетелите на нокти.

Пъг се обърна към Юскаван.

— Искам имената на най-добрите ти ученици. Може да се наложи да ги пратим по задачи.

Чуждоземният магьосник кимна и тръгна с Росенвар. Пъг, Миранда, Накор и Магнус останаха сами. Пъг погледна големия си син и попита:

— Къде е брат ти?

— В Звезден пристан. Несъмнено се е задържал за празника.

— Искаш да кажеш, че е с онази вдовица — поправи го майка му.

Пъг сви рамене.

— Любима, остави го да се позабавлява. Точно сега не ни трябва, а съм сигурен, че си изкарва приятно.

Магнус погледна към майка си.

— Да го намеря ли, или да се връщам на Келеуан?

Миранда се обърна въпросително към съпруга си.

— Нито едното, нито другото — каза Пъг. — Иди на Новиндус и продължи работата на Накор с талноите. Великите магьосници на цураните ще изкарат и без теб. Щом Накор се върне от Крондор, ще го пратя да те смени и тогава ще отидеш на Келеуан.

— Не чупи нищо, докато ме няма — ухили се Накор.

Магнус се усмихна сухо и кимна. После извади от робата си малка златна сфера, натисна нещо по нея и изчезна. Миранда застана зад съпруга си и го прегърна.

— Притеснен си.

— Винаги съм притеснен.

— Не, този път е различно. Усещаш ли нещо?

— Мисля, че знам какво ще й отговориш — намеси се Накор. — Ще отида в Крондор, за да се уверя, че херцогът ще живее достатъчно, за да ни помогне. Вие двамата трябва да си говорите по-често. Наистина — вдигна раницата и тоягата си и изчезна.

Пъг затвори за момент очи, после отговори на жена си:

— Да, усещам нещо. И то расте. Не съм сигурен как да го нарека, но е по-силно от нормално предчувствие.

— Предусещане?

— Сънят ме тормози, любима. Усещам, че нещо се приближава и че когато се появи, борбата ще е по-ужасяваща от всичко, пред което сме се изправяли.

— Като се има предвид какво сме виждали, това не звучи никак добре.

— Веднъж с Томас се изправихме пред Господар на ужаса. Победихме го, въпреки че ни костваше много. А в Сетанон едва удържах Велик дракон, с цялата й мощ и магия.

— Но Ужасът е идвал от долните нива, докато дасатите са само от второ. Едва ли са много по-опасни от хората.

Пъг хвана ръката й.

— Миранда, по някои въпроси знаеш повече от мен, но Науката никога не е била сред силните ти страни.

Тя се намръщи, но не отвърна нищо, признаваше истината в думите му. Пъг въздъхна и продължи по-тихо:

— В природата на съществата от долните нива е да поглъщат енергията на тези от горните. Нещо като течаща река. Дори докосване от дасат ще причини щета след няколко мига. Ужасите пък са най-страшните същества, които могат да оцелеят в нашето ниво. Онези от долните поглъщат толкова много енергия, че мигновено ще се унищожат, освен ако не използват могъщи магии. Точно фактът, че дасатите са само едно ниво под нас, ги прави толкова опасни, любима. Накор разбира, защото е изучавал талноя повече от всеки друг. Останалите също ще го осъзнаят постепенно. Няма нужда да ги паникьосваме.

— Дасатите са смъртни, но ако стигнат в нашето ниво, бавно ще започнат да поглъщат енергията от всичко, дори от тревата, по която вървят — продължи Пъг. — Дори да установим някаква фронтова линия, както с цураните, накрая ще ни изтощят. Притокът от живителна сила ще ги прави по-трудни за убиване. Колкото повече се бавим, толкова по-трудно ще е да победим. Освен това, ако Каспар е видял вярна картинка на техния свят, те ще изпратят десетки хиляди воини. Ако ни открият, ще трябва да реагираме бързо. И не бива да оставяме монарсите в Мидкемия да научат истинските размери на заплахата. В противен случай може да се паникьосат и да не реагират адекватно.

Миранда го изгледа продължително.

— Ще направим всичко по силите си.

— Знам. И двамата имаме работа.

— Как ще се върнеш?

Той се усмихна.

— Пеша. Ще подишам малко чист въздух и ще помисля.

Тя го целуна по бузата.

— Ще се видим вкъщи.

— Чакай малко! — извика Пъг, преди тя да изчезне. — Видя ли дали Накор използва сфера?

— Не забелязах.

— Явно това е поредният от „триковете“ му.

Тя се усмихна и изчезна. Никой не можеше да се транспортира така добре като нея. Миранда се опитваше да научи Пъг и неколцина други да пътуват без помощта на цуранските сфери, но малцина успяваха, и то само до добре познати места.

Пъг реши, че Накор е учил с нея. Дребосъкът беше прав — трябваше да говори по-често с жена си.

Излезе и спря пред входа на пещерата. На Острова на чародея беше късен следобед и докато стигнеше до вилата, щеше да стане време за вечеря.

Кралският хирург поклати глава и се обърна към прислужващия скуайър.

— Боя се, че няма да изкара вечерта.

Двамата изглеждаха дребни в огромната стая, в която умираше херцогът на Крондор. На масичката до леглото гореше една-едничка свещ.

— Да съобщя ли на старшия скуайър, сър? — попита русолявият младеж, който не беше на повече от петнадесет години. Старшият скуайър служеше на принц Робърт, владетел на Крондор и наследник на престола на Островното кралство.

— Късно е. Скоро пак ще прегледам херцога. Ако състоянието му се влоши, ще имаме време да събудим принца.

— Да, сър. Да остана ли?

— Няма нужда — отвърна старият лечител. — Няма да се събуди, а аз имам и други пациенти. В дворцовата ясла има епидемия от разстройство. Не е фатално, но принцът няма да е доволен, ако децата не могат да спят тази вечер.

Лекарят духна свещта и излезе от спалнята заедно с момчето.

След секунда иззад една от завесите се показа фигура. Прекоси стаята, докосна все още топлия фитил и свещта се запали сама.

— О, Ерик, не изглеждаш добре.

Накор познаваше Ерик още когато херцогът беше младо момче, ковашки чирак с широки рамене и сила за трима. Освен това имаше буен характер, който за малко не му докара обесване за убийство, но в крайна сметка бе служил на Кралството добре и се бе издигнал до рицар-маршал на Запада.

Сега пред Накор лежеше осемдесетгодишен старец. Кожата му бе опъната като пергамент по черепа. Раменете му вече не бяха така широки, а остатъците от мускулите му бяха скрити от нощницата.

Накор извади от раницата си малка колба и измъкна запушалката. Капна една капка на устните на умиращия и зачака. Устата на Ерик помръдна и Накор капна нова капка. Продължи това упражнение почти петнадесет минути, след което седна до леглото и зачака.

След няколко минути очите на херцога потрепнаха и се отвориха. Той примигна и успя да прошепне:

— Накор?

Дребосъкът се усмихна.

— Помниш ме значи.

Ерик фон Даркмоор — някогашен сержант от Пурпурните орли на Калис, ветеран и герой от Войната на студенокръвните, а сега херцог на Крондор и рицар-маршал на Запада, се надигна.

— Наистина е трудно да те забравя, стари приятелю.

— Изглеждаш по-добре.

— И се чувствам по-добре — каза Ерик и раздвижи ръка. — Какво направи?

Накор посочи колбата.

— Купих ти малко време. Трябва да поговорим.

— Ами побързай — отвърна херцогът, облегна се назад и се засмя сухо. — Като гледам, не ми остава много. А ти как въобще се появи тук?

Накор махна с ръка.

— Изчаках никой да не гледа и влязох през прозореца.

— Също като стария херцог Джеймс, като беше млад.

— Нещо такова.

— И защо тормозиш един умиращ?

— Имам нужда да поживееш още малко, Ерик.

— С удоволствие бих ти помогнал: но май съдбата има други планове.

— Как се чувстваш?

Херцогът протегна ръце напред.

— Изненадващо добре. Пак ще попитам, какво ми направи?

— Това е отвара, която научих от един жрец, живеещ далеч оттук. Ще те възстанови.

— Ще ме възстанови ли?

— Ще те държи жив още малко, а ако изпиеш още — и за повече време.

— Не съм сигурен, че това ми харесва, Накор. Тялото ми ме предаде и е много неприятно да разчитам на други. Вече дори не мога да стана да се изпикая. Нищо не е по-унизително от това да се събудиш подмокрен като бебе. Предпочитам да умра, отколкото да изкарам още време в леглото.

— Това няма да е проблем — ухили се Накор. — Отварата ще те направи по-силен.

Ерик го погледна.

— Току-що осъзнах, че виждам по-добре.

— Да, отварата е наистина много добра.

— Така ли успяваш да изглеждаш непроменен през последните петдесет-шестдесет години?

— Не. Знам и някои други трикове.

— Добре, щом можеш да ме изкараш от това легло, за да защитавам кралството още малко, няма проблем. Но каква е твоята причина да ми помогнеш?

— Ами… преди всичко те харесвам.

— Благодаря, Накор, и аз те харесвам.

— Ти си последният от мъжете, които тръгнаха на юг с Калис и Боби.

— Бях там, спомням си. Оценявам носталгията, Накор, но каква все пак е истинската причина?

— Имаме нужда от някой приближен до Короната, да помогне, когато се наложи.

— Ние? Искаш да кажеш Черният магьосник?

— Да. Пъг.

Ерик въздъхна и поклати глава. След Войната на студенокръвните Кеш беше настъпил срещу почти разрушения Крондор в опит да спечели предимство във вечната битка със северния си съсед. Пъг, по това време херцог на Звезден пристан и васал на Островното кралство, бе отказал да използва магия, за да унищожи нашествениците. Все пак бе убедил кешийците да се оттеглят, но бе унизил Патрик, тогавашен принц на Крондор, а сега крал.

— Пъг е персона нон грата, откакто не се подчини на принц Патрик. Роби не е толкова рязък, но общата кралска памет е дълга. Пъг отцепи Звезден пристан и го направи независим. От гледна точка на трона, това е измяна.

— Точно затова имаме нужда от теб, да ги убедиш в противоположното. Ерик, задава се нещо лошо.

— Колко лошо?

— Много.

— Като Изумрудената кралица?

— По-лошо — отвърна ниският комарджия.

Ерик замълча за момент, после каза:

— Накор, иди до онази маса — и посочи една продълговата маса до стената. — Отвори кутията.

Накор се подчини и отвори малката дървена кутия с месингова дръжка, която бе поставена на масата. Вътре имаше черен амулет. Той вдигна верижката и го разгледа.

— Нощни ястреби?

— Получихме го от един от нашите агенти във Велики Кеш. Подозирам, че ти и сподвижниците ти имате толкова агенти, колкото и ние.

Накор се обърна към стария херцог. Очите на Ерик бяха изпълнени с енергия, а гласът му ставаше все по-силен.

— О, няма проблеми с вашия… как го наричате? Конклав?

Накор не каза нищо, но се усмихна леко.

— Вие не сте единствените, които плащат за информация, стари приятелю. Служих с теб и Калис достатъчно, за да знам, че имате само добри намерения, без значение каква е официалната позиция на Короната. Честно казано, Патрик имаше нужда от урока, който му даде Пъг, когато кешийците бяха пред стените ни. По същия начин, по който армията им имаше нужда да бъде отпратена с подвита опашка. Но ако се наложи да избирам между вашата представа за по-добро и дълга си към Короната, знаеш какво ще направя.

— Знам, Ерик — Накор разбираше, че Ерик ще сложи клетвата си към Кралството пред желанията на Пъг. Прибра амулета и попита: — Откога го имаш?

— От седмица. В град Кеш започват да умират дребни благородници и търговци. Градът е голям, а убитите не са толкова важни, така че кешийците все още не са се усетили.

Накор изглеждаше разколебан.

— Или някой високопоставен се грижи да не научат.

— И аз така мисля — отвърна херцогът и погледна през прозореца. — Колко остава до зазоряване?

— Около четири часа.

— Мисля, че ще се позадържа, Накор. Ако приближаващата опасност е по-страшна от армията на Изумрудената кралица, искам да съм достатъчно здрав, за да я посрещна с меч в ръце.

— Ще можеш — ухили се Накор.

Ерик се усмихна. Комарджията виждаше как цветът се връща по бузите му. Преди малко бе осемдесетгодишен старец на прага на смъртта, а сега приличаше на жилав мъж на не повече от шестдесет.

— Трябва да тръгвам. Изпий останалото — Ерик се подчини и му върна празната колба. Кльощавият комарджия извади друга. — Скрий я някъде. Изпий половината след седмица, ако не се чувстваш достатъчно добре. А ако искаш да се почувстваш прекрасно, изпий и другата половина след още една седмица. Бих ти оставил и още, но ще е трудно да обясниш на принца защо изглеждаш по-млад от него. Добре, че беше рус, защото иначе хората щяха да забележат, че косата ти не е толкова сива като преди.

Вратата започна да се отваря.

— Трябва да тръгвам, Ерик — Накор се шмугна зад завесата.

Ерик знаеше, че прозорецът е затворен, но дребосъкът бе изчезнал.

Кралският хирург и скуайърът влязоха и зяпнаха от изумление, като видяха, че херцогът седи в леглото.

— Ваша светлост! — възкликна лечителят.

— Да, Рослър?

— Сър? — попита опуленият скуайър.

— Какво зяпаш?

— Ами… вас, ваша светлост.

— Можеш да престанеш.

— Ама…

— Знам — прекъсна го Ерик. — Не мислехте, че ще изкарам нощта. Само че вече съм по-добре.

— Очевидно, ваша светлост. Ще позволите ли да ви прегледам?

Ерик изчака търпеливо да проверят пулса и дишането му, но когато докторът се опита да огледа цвета на очите му, го избута и се надигна.

— Трябва да отида до тоалетната.

— Ваша светлост, веднага ще ви донеса гърнето — обади се скуайърът.

— Не тази вечер, Самюъл. Мога да отида и сам.

Двамата невярващо загледаха как Ерик става и отива към вратата на тоалетната. Когато я затвори зад себе си, зашеметеният лекар и ухиленият скуайър се спогледаха с удивление.