Накор се огледа.
— Какво точно търсим?
Пъг махна с ръка напред.
— Откакто Лесо Варен избяга от Оласко, се опитваме да открием обхвата на неговите „смъртни разломи“, както ги наричаме.
— Това го знам — отвърна Накор и продължи през високата до коляно трева. Ралан Бек стоеше малко встрани и ги гледаше.
Намираха се на обширна поляна някъде на три дни от границата между Кралството и херцогство Маладон и Семрик. До столицата на Маладон имаше четири дни езда.
Бек — гледаше двамата мъже, които се въртяха из тревата — се засмя и попита:
— Цял ден ли ще се въртим в кръг?
Пъг погледна опасния младеж и кимна.
— Ако трябва. Преди година открихме следи от много опасна и могъща тъмна магия. За да не ти досаждам с обяснения, ще кажа само, че е свързана с много лошите неща, които предстоят. Ще е много добре, ако може да й хванем… следите между Опардум, мястото, от където произхожда, и някъде другаде. Според нашите изчисления би трябвало да намерим нещо наоколо.
Бек поклати глава.
— Говорите за места, дето хич не съм ги чувал. Преди малко беше зима, а сега е лято. Освен това приказваш странно, макар да разбирам почти всички думи — младежът се засмя отново. — Не че ми дадоха избор дали да идвам, или не. Така че ето ме тук. Само дето продължавам да не виждам смисъла.
Посочи няколко дървета на стотина разтега северно и добави:
— Мисля, че това, което търсите, е ей там.
Пъг погледна въпросително Накор, който само сви рамене и се обърна към дърветата.
— Не усещам нищо.
— Варен прикриваше работата си много внимателно. Виж колко време ни отне да стигнем дотук.
Накор се обърна към Бек.
— Стой тук, като ориентир, ако не намерим нищо при дърветата.
Бек свали черната шапка, която бе взел от убития пред пещерата, и направи вежлив поклон.
— Твоето желание е заповед за мен, Накор.
Двамата стари приятели тръгнаха към дърветата.
— Мислил ли си какво да правим с него? — попита Пъг.
— Най-простото решение е да го убием.
— Убивали сме за каузата си, но само когато няма друг начин — Пъг се обърна към Бек, който кротко чакаше, където му бяха казали. — А ако мислеше, че няма друг начин, нямаше да го водиш на Острова на чародея.
— Така е. Потенциално той е най-опасният човек, когото сме виждали — Накор извади един портокал от торбата си и го предложи на Пъг, но той отказа. Дребничкият комарджия започна да го бели. — Виждаш колко могъщ е сега и помисли какво ще стане след сто години или двеста.
— Дали ще живее толкова много? — попита Пъг.
— Виж теб, мен и Миранда — отвърна Накор, докато навлизаха между дърветата. Сянката за момент обърка зрението им, защото на поляната печеше ярко слънце. — Вие с Миранда се поддържате чрез мощни заклинания, а аз имам само няколко трика.
Пъг кимна усмихнато.
— Наричай го както искаш. Талантът ти може да няма логика или система, но ти си най-вещият магьосник на този свят.
Накор сви рамене.
— Не мисля така, но това не е важно — той понижи глас, сякаш се притесняваше, че Бек може да ги чуе. — В мен има нещо. Не знам какво, но е вътре в мен още откакто бях дете. В някои отношения съм като Бек. Не мисля, че става дума за частица от Безименния, но е нещо подобно. Мисля, че затова умея всичките си трикове.
— Изпили сме доста вино при обсъждането на тази твоя теория Накор.
— Само че вече не е теория. Бек е истински. И когато докоснах онова нещо вътре в него, нямаше съмнение какво е. Никакво съмнение.
Пъг кимна, без да казва нищо.
— Една от любимите ни дискусии е за произхода на боговете — продължи Накор.
— Да, така е.
— Веднъж ти казах, че подозирам, че съществува ултимативен бог. Същество, което е свързано с всичко. С абсолютно всичко, Пъг. И всичко под него е взаимосвързано.
— Помня. Нелоша теория за това как вселената се държи заедно. Твърдеше, че останалите богове и всички съзнания са опит на това божество да разбере себе си.
— Преди ти казах, че е като бебе. Бута неща от масата и ги гледа как се чупят, постоянно. Гледа и опитва да разбере какво се случва. Само че тук говорим за милиони, дори милиарди години. Това божество има всичкото време, което е съществувало и ще съществува. В такъв случай би имало логика боговете също да докосват по-нисши същества, за да разберат на свой ред мястото си във вселената.
— Значи Безименният е поставил частица от себе си в Бек, за да разбере мястото си във вселената?
— Не — отвърна Накор. — Възможно е, но не мисля, че намерението му е такова. Според мен през годините Безименният е имал много агенти, но като Варен. Разкажи ми за него.
— Вече си чувал каквото знам.
— Разкажи ми за първия си сблъсък с него.
— Когато го срещнах за пръв път, вече бе станал много вещ в практикуването на тъмна магия. Арута беше принц на Крондор, а Джеймс още бе млад барон. Той, заедно със сина ми и една от най-талантливите ми ученички, се сблъскаха с един магьосник, Сайди, за когото подозирам, че е бил Варен, в друго тяло.
— Помня историята за амулета. Така и не го намериха, нали?
Пъг поклати глава.
— Още е някъде там. До миналогодишното нападение на острова и Елвандар отнемането на Сълзата на боговете бе последният голям опит на Варен да посее хаос. Между тези събития оставаше в сянка и работеше на някое спокойно място.
— Като цитаделата на Каспар в Оласко — усмихна се Накор.
— Е, тя едва ли можеше да се нарече спокойна. Но колко хора знаеха, че е там? Беше много добре пазена тайна. Некромантската магия му дава възможност да се пренася от тяло в тяло. Според моите проучвания някъде има съд с, да речем, душата му, поради липса на по-добър термин. Това му помага да пленява тела и да ги ползва. Няма да спре, докато не унищожи Конклава и всеки, който пречи на мисията му да сее злини. Така че е проблем — Пъг кимна към Бек. — А според думите ти си имаме още един, ей там.
— Не мисля, че той е като Варен — каза Накор и хвърли обелките от портокала. — Варен е бил подмамен, съблазнен, привлечен, излъган или какъвто термин избереш, с обещание за власт, вечен живот или нещо подобно. Никой нормален човек не се отдава доброволно на злото.
— В Лесо Варен няма нищо нормално.
— Но едно време може да е бил обикновен човек, попаднал на грешно място в грешен момент. Този амулет, за който говориш, би могъл да всели лудост в някой по-слаб. А лудостта е всичко, което стои между доброто и злото. Този младеж няма да остане нормален повече от няколко години. Вече е загубил напълно представата за морал и е тласкан само от импулси.
— Каква полза имаме от човек без морал, който не различава добро от зло?
— Намерихме полза от Каспар, нали? — попита Накор.
Пъг замълча за момент.
— Вярно. Но той беше под влиянието на Варен. Този младеж е директно докоснат от Безименния. Разликата не е ли очевидна?
— Не знам, Пъг. Знам само, че или трябва да го убием скоро, преди да е станал твърде могъщ, или да се опитаме да го променим някак.
— Разбирам нежеланието ти да го убиваш, Накор, но защо се стремиш да го промениш?
— Ами ако е вярна теорията ми, че боговете вграждат част от себе си в нас, за да се учат?
— Каза, че се съмняваш мотивите на Безименния да са подобни.
Накор се усмихна.
— Да, но действията често имат неочаквани последици. Ами ако успеем да изпратим обратно съобщението, че без баланс и добро злото не може да съществува?
— Дали ще има значение?
— Трябва, защото такова е устройството на реалността. Представи си символа на Ин и Ян. Кръг, който съдържа черно и бяло, само че в бялото има черна точка, а в черното — бяла! Противоположни сили, но всяка докосната от другата. Безименният може да е луд, но трябва да признае тази фундаментална истина.
Пъг се засмя горчиво.
— Може никога да не разберем, защото боговете са ни направили с ограничени дарби и възможности. Само че аз поставям това, което разбирам и контролирам, пред теориите ти, колкото и добре да звучат. Ако Бек се окаже заплаха за Конклава, ще го размажа като хлебарка. Без колебание. Ясно ли е?
— Съвсем — Накор спря да се усмихва. — Но си мисля, че трябва да го проучим още малко, преди да го унищожим.
— Съгласен, но искам да се посъветваш и с останалите на острова. Освен това искам да продължиш проучванията на талноите на Новиндус. Те са непосредствената заплаха. Трябва да намерим начин да ги контролираме без пръстена.
Накор кимна.
— Да, пръстенът има страничен ефект: да подлудява носителя си.
Пъг се огледа.
— Да видим дали ще намерим следата.
— Ей там е — каза Накор и посочи нещо блещукащо на пет стъпки във въздуха. — Видях го преди малко.
Пъг се насочи към късчето енергия, носещо се между два клона.
— Можеше да го търсим с години. Чудя се как момчето успя да го долови?
— Това е много зло нещо, а като имаме предвид природата му…
— Мислиш, че е някак си настроен?
— Очевидно — Накор разгледа късчето енергия. — Имаш ли представа как работи това нещо?
— Когато се изправих срещу Мурмандамус под Сетанон, видях нещо подобно. Но онова беше брутална сила. Това е деликатно… почти произведение на изкуството.
— Доста неочаквано, като се сетя каква касапница заварихме в покоите му в цитаделата на Каспар.
— Варен може да е луд убиец, но не е глупак. Ако не беше откачен, можеше да ни е от полза.
— Ако не беше откачен, нас можеше да ни няма, Пъг.
— Е, може би не нашият Конклав, но все щеше да има подобна група.
— Къде ли отива това? — Накор посочи дългата около стъпка енергийна нишка сребриста светлина.
Пъг махна към края, който беше по-близко до него.
— Не знам. Но идва от предишното място, където се е появило. На стотина мили на изток.
— И там ли изглежда така?
— Не. Там е като сфера с големината на гроздово зърно. И по някакъв начин бе закотвено към земята, чрез енергия. Освен това беше невидимо и нямаше субстанция, тъй че можеше спокойно да го подминеш. Трябваше доста сложно заклинание, за да го разкрием. А това изглежда… — Пъг огледа енергията, сякаш виждаше нещо. — Не знам как го е постигнал. Сякаш… — очите му се разшириха. — Накор, открил е начин да накара тази енергия да подскача!
— Как така да подскача?
— Ето този край. Но е на стотици мили от сферата, а е свързан с нея. Почти като цуранските кълба, с които се транспортираме.
— Но те са устройства — каза Накор.
— Миранда не се нуждае от тях — отвърна тихо Пъг. — Може да се пренася със съзнанието си, стига да знае къде отива.
— Но никой друг не може.
Пъг се усмихна.
— И аз така мислех, но последния път в пещерата на острова ти не използва кълбо.
— Това е трик — сви рамене Накор. — Елементарен номер.
— Тя отдавна се опитва да научи мен и Магнус, но все не успява. Все пак се занимаваме с това само от двадесет години.
— Щом този край е свързан със сферата, къде отива другият?
Пъг се намръщи, сякаш можеше да види. След няколко минути се опули и прошепна, сякаш се боеше да повиши глас.
— Накор.
— Какво?
— Това е разлом!
— Къде?
— В края на тази нишка. Невероятно малък е, но е разлом. Варен е отворил разлом. Отначало си мислех, че събира енергия, за да отвори голям разлом, но съм грешил. Искал е да направи малък, който да остане отворен… години.
Накор си пое дълбоко дъх.
— Пъг, ти знаеш повече от всеки друг за разломите. Как е възможно да съществува нещо толкова малко?
— Нивото на контрол, за да се създаде подобно нещо и да остане отворено повече от година, е… невероятно — Пъг се изправи. — Някой знае повече за разломите от мен, Накор. Аз не бих могъл да направя нещо толкова деликатно и прецизно.
— По-добре да се върнем при Бек, преди да е решил да запали тревата, за да има с какво да се развлича. Какво мислиш да правиш с това?
— Ще изпратя някои от най-добрите ни ученици и ще помоля Магнус да доведе неколцина цурански Велики да го проучат. Няма да разберем какво точно е правил Варен в цитаделата на Каспар, докато не намерим другия край на нишката, което значи от другата страна на разлома.
Накор го стисна за рамото, сякаш да му вдъхне кураж.
— Другият край на разлома може да е лошо място.
— Най-вероятно е така — каза Пъг.
— Трябва да поговорим за онези съобщения, които ми показа.
— Не знам какво повече да кажа, Накор — Пъг се умисли. — Може би не трябваше да ти ги показвам. Миранда още не знае за тях.
Накор спря да се усмихва. Пъг рядко го виждаше умислен и знаеше, че вероятно ще каже нещо сериозно. Вместо това исаланецът отново се ухили.
— Значи ще загазиш сериозно, когато разбере.
Пъг се засмя.
— Знам, но тя е с най-горещия нрав в семейството и ако ги прочете… И двамата знаем, че пътуването във времето е възможно. Аз съм го правил с Томас и Макрос, но не знам как става.
— Очевидно в бъдещето си се научил.
— Но знаеш какъв е големият въпрос, нали?
— Да. Дали си изпращаш съобщенията, за да подсигуриш, че нещо ще се случи, или за да спреш нещо, което предстои.
— Мислех си за първото писмо, което се появи преди Джеймс и принцовете да заминат за Кеш.
— Предупреди Джеймс, ако срещне странен мъж, да каже „няма магия“. Откъде ли си знаел, че това ще съм аз?
— Според мен сме се срещнали по-късно в бъдещето при много тежки условия. Вероятно съм искал да ни осигуря няколко години да поработим заедно.
— И аз мислех за подобно нещо. Но никога няма да разберем, нали?
— Ако бъдещето е гъвкаво, значи съм успял да променя нещата… — Пъг се засмя. — Макрос.
— Какво Макрос?
— Усещам неговата ръка в това. Както и навсякъде в живота ми. Другия път като видиш Томас го питай за бронята и спомените от миналото. Остави го да ти разкаже. И там беше замесен Макрос и имаше пътуване във времето.
— Добре.
Тръгнаха мълчаливо към Бек. Щом го наближиха, младежът се усмихна.
— Намерихте ли го?
— Да — каза Пъг. — Как знаеше, че е там?
Бек сви рамене.
— Не знаех. Просто го почувствах.
Пъг и Накор се спогледаха.
— Да тръгваме — каза исаланецът.
— Може ли да хапнем нещо? — попита Бек. — Направо умирам от глад.
— Да — отвърна Пъг. — Ще те нахраним. — „Ще се грижим за теб, докато не се превърнеш в заплаха. Тогава ще те убием.“
Пъг извади едно цуранско кълбо и тримата изчезнаха от поляната.