Полетът на Нощните ястреби

6Чираци

Зейн беше почервенял от гняв.

— Няма да го направя! — извика той с непокорен глас.

— Трябва — отвърна Тад. — Иначе ще си навлечеш повече неприятности, отколкото си представяш.

— Глупаво е — настоя Зейн. — Щом не съм се научил досега, никога няма да мога.

— Прекара целия си живот на брега на езеро, а не можеш да плуваш — ядоса се и Тад. — Ето това е глупаво. Накор каза, че трябва да се научиш.

Стояха под едно дърво. Останалите ученици шляпаха из плиткото, неколцина плуваха навътре. Тад беше приличен плувец, но Зейн така и не се бе научил.

В този момент се появиха шестте сестри от Питирендар, говореха на мелодичния си език. Момчетата вече бяха започнали да свикват с това, че много от обитателите на Острова на чародея са странни. Разбира се, хората бяха повече от посетителите от други светове. Сред тях имаше и няколко човешки момичета, които се бяха сприятелили с братята. Но по някаква причина шестте сестри предизвикваха по-силна реакция сред мъжките ученици. Тад и Зейн не правеха изключение.

Четири от момичетата бяха голи, както обикновено. Другите две носеха прости бели ризи, които свалиха, щом стигнаха до брега. След това и шестте се гмурнаха грациозно във водата.

— Добре — възкликна Тад. — Като искаш, стой тук. Аз отивам да плувам!

Зейн вече бе скочил на крака.

— Може и да си прав. Май е време да се науча — забърза след брат си и се бухна във водата.

Накор и Калеб ги наблюдаваха от известно разстояние.

— Как се справят? — попита Калеб.

Накор сви рамене.

— Те са добри момчета. Но ако не беше злополучният инцидент с теб, никога нямаше да се озоват тук. Нямат никакви специални умения, дарби и таланти.

— Освен че са добри момчета.

— Добри хора имаме в излишък — каза Накор. — Само че ни трябват няколко корави копелета, които биха изтръгнали и сърцето на майка си, ако се наложи — и обърна гръб на езерото, където момчетата се пръскаха с момичетата от Питирендар. Калеб стана и двамата тръгнаха към вилата.

Раните на Калеб вече бяха зараснали и той се движеше почти без болка.

— Знаеш, че ако не беше баща ми, и аз щях да съм просто „добър момък“.

— Ти имаш множество специални дарби — отвърна Накор.

— Например?

— Ти си невероятен ловец, разчиташ следи и се оправяш в горите не по-зле от елфите.

— Както би се научил всеки младеж с поне мъничко талант, пратен да живее сред елфите. Да виждаш множество талантливи ловци на острова?

Накор замълча.

— И двамата знаем, че причината, поради която ме пратиха при Томас в Елвандар, беше, че тук бях нещастен. Баща ми мислеше, че промяната ще е добра за мен, и бе прав. Има разлика между това да си единственият човек между елфите и да те уважават, и това да си единственият без магическа дарба сред децата и да те презират.

— Презиране е силна дума.

Калеб го погледна и каза:

— Ти не беше тук непрекъснато. Както и баща ми. Майка ми виждаше и се опитваше да ме защити, както и Магнус. Но децата често са жестоки. Ако искаш корави копелета, ги намери като малки и не ги учи на състрадание.

— Горчиви думи — каза Накор. Вече приближаваха кухнята.

— Така ли? — Калеб сви рамене. — Не се чувствам обиден, но явно някои рани, та били те и детски, не зарастват напълно. Просто избледняват.

— Това наистина ли те притеснява, Калеб?

Продължиха към главната постройка на Вила Беата.

— Чувствам се безполезен — Калеб спря, преди да стигнат коридора. — През повечето време нося съобщения. И то такива, които не са достатъчно важни, за да пратят теб, Магнус или някой друг магьосник. Знам, че мога да се промъкна там, където Магнус не може, но от мен няма никаква друга полза.

Накор понечи да каже нещо, но Калеб го спря. Очите му бяха присвити и в гласа му имаше гневни нотки.

— Мислиш ли, че ако в каруцата бяха Талвин Хокинс или Каспар от Оласко, нямаше да се оправят с бандитите без драскотина?

Накор не каза нищо.

— Аз съм приличен фехтовач. По-добър от средното ниво, но не съм забележителен. Добър ловец съм, може би дори невероятен, но това как помага в борбата с враговете ни? Мога да разузнавам. Както и мнозина други. Искам да кажа, че за мен няма никаква специална работа, с която да почувствам, че и аз играя своята роля.

Накор поклати глава и го потупа по рамото.

— Млади приятелю, грешиш дълбоко. Ще дойде ден, в който ще разкриеш истинския си потенциал и ще разбереш колко си специален. Дотогава, ако искаш да се самосъжаляваш, няма проблем. Само че аз нямам време да те слушам — исаланецът се обърна и си тръгна.

Калеб постоя около минута във вътрешен конфликт. После започна да се хили и накрая се засмя. Разговорите с Накор винаги му оправяха настроението. Реши да се върне в покоите си и да помисли какво да прави с Тад и Зейн.

Зейн лежеше на брега, кашляше и се опитваше да не изглежда унизително. Тад му помогна да се изправи.

— Ако ще влизаш в дълбокото, трябва да се научиш поне да махаш с ръце.

Зейн изплю още малко вода.

— Разсеях се.

— Добре ли е? — попита една от сестрите зад Тад. Шестте, както и останалите ученици, се бяха събрали и гледаха със смесица от притеснение и веселие.

— Ще живее — отвърна Тад и дръпна приятеля си. Сестрите започнаха да си шепнат и да хихикат и отново тръгнаха към водата. — Какво се опитваше да направиш?

Зейн заговори, без да откъсва очи от момичетата.

— Една от тях, мисля че Задрина, ме дръпна и ме целуна.

— Аз не мога да ги различа. Освен това всичките ще те целуват, ако ги оставиш.

— Но това беше целувка! Истинска.

— И след това отвори очи и откри, че си под водата?

Зейн повтори, без да се замисля:

— След това отворих очи и открих, че съм под водата.

— И почна да се давиш.

— И почнах да се давя.

— Ще трябва да те науча да плуваш.

— Скоро — отвърна Зейн, докато гледаше как сестрите се закачат с останалите момчета. — Но не днес. Нагълтах толкова вода, че никога няма да ожаднея.

— Да се връщаме — Тад погледна към вилата. — Калеб и Накор си говореха, преди да влезем да плуваме. Дали са решили какво да правят с нас?

— Каквото и да решат, надявам се да изчакат до утре, защото тази вечер имам среща със Задрина край басейна.

Тад потупа доведения си брат по рамото.

— Само гледай да не се удавиш.

— Няма — тръгнаха към вилата. — Знаеш ли, че техният свят е предимно от вода? Затова киснат по цял ден в нея.

— Още ми е трудно да си представя друг свят.

— Светове — поправи го Зейн. — И на мен ми беше трудно, но тук всички го приемат за нормално и взех да свиквам. Като бяхме малки, беше лесно да си представям Кеш и Кралството, защото в града често идваха хора от там. Докато за другите народи ми бе по-трудно. Сега е нещо подобно, само че по-странно. Разбираш ли?

Тад кимна.

Преди да стигнат до постройката, от вратата се подаде строен мъж с тесен клин и торбеста риза.

— А! Ето къде сте. Нали вие сте момчетата от Звезден пристан? — и им махна да го последват, без да чака отговор. Движеше се като танцьор или акробат, с елегантни и пестеливи движения. Краката му бяха обути в странни обувки до глезените, с подметки от двойно подсилена кожа. Косата му бе светлоруса и се спускаше до раменете.

Когато заобиколиха селището от другата страна, мъжът се обърна и ги изгледа със сините си очи.

— Не изоставайте.

Започнаха да изкачват една пътечка към билото и докато стигнат до върха, вече бяха останали без дъх.

— Още е рано за почивка.

Тад и Зейн въздъхнаха и поеха надолу по склона към морския бряг. Вляво от тях, на един нос, се издигаше черна постройка.

— Какво е това? — учуди се Зейн.

— Замъкът на Черния магьосник — отвърна мъжът.

— А кой е Черният магьосник? — попита Тад.

Мъжът се усмихна през рамо. Лицето му изглеждаше младо, сякаш бе само с няколко години по-голям от тях, но в косата му си личаха сивите кичури.

— Пъг, когато е тук. А ако го няма, Накор, Магнус или пък Миранда. Който е свободен.

— Не разбирам — Тад спря да си поеме дъх. — Може ли да починем за минута?

— Задъхахте ли се? На вашата възраст?

— Изкачването беше дълго — Зейн също спря.

— Нищо не е. Когато свършим с подготовката ви, ще тичате по тези склонове, без да се замислите.

— Обясни ни за Черния магьосник — помоли Тад между вдишванията.

— Е, нали знаете историите…

— Не — прекъсна го Зейн. — Не ги знаем. Затова питаме.

— Мислех, че всички от Горчиво море знаят легендата.

— Ние не сме от Горчиво море. Ние сме от Звезден пристан.

— А, да, Звезден пристан — мъжът кимна разбиращо и се обърна. — Хайде, почивката свърши.

Момчетата си поеха дълбоко дъх и забързаха след него.

— Едно време тук е живял мъж на име Макрос. Той започнал легендата за Черния магьосник, за да не го закачат. По-късно оставил този остров на Пъг. Който продължи легендата, за да не се отбиват кораби. Така поне е относително спокойно.

Докато се спускаха към брега, пътечката им се срещна с друга, водеща към замъка.

— Ако тръгнете по нея, ще стигнете до крепостта. Празна е. Няма кой знае какво да се види, но ако имаме съмнения, че ни наблюдават, показваме всякакви странни светлини от прозорците — мъжът отново се усмихна. — Много добро представление — щом стигнаха на пясъка, той ги спря и обясни: — Ето какво искам. Тичайте до онези скали, зад които започва следващият залив, и се върнете. Колкото се може по-бързо.

Тад едва се крепеше на крака.

— А ти кой си?

Мъжът сложи ръце на кръста си.

— Тиленбрук. Фарсез Тиленбрук. Аз ще водя физическата ви подготовка. Поне за известно време. Двамата сте се разпуснали и не сте във форма за предизвикателствата, които ще срещнете като чираци на Калеб.

Момчетата се спогледаха.

— Значи ще сме негови чираци? — попита Зейн.

— Може би. Сега тичайте!

Двамата тръгнаха в бавно темпо, все още уморени от качването по склона. Фарсез ги чакаше търпеливо, докато стигнат с препъване до скалите и поемат обратно. Щом се върнаха при него, момчетата паднаха на колене, бяха се задъхали. Зейн се просна на пясъка.

— Леле — възкликна Тиленбрук. — Ама вие сте в съвсем лошо състояние. Обзалагам се, че е заради мързелуването цял ден. Ставайте! Бърз ход обратно към вилата.

И тръгна с рязка крачка. Момчетата го последваха с ръмжене.

След половин час братята се спуснаха по склона над селището, капнали и целите в пот. Тиленбрук ги чакаше на стената с халба в ръка. Отпи спокойно и погледна позицията на слънцето, докато те се приближаваха.

— Добре. За днес стига. Ще повторим упражнението утре и така всеки ден, докато не постигнете задоволително време.

Момчетата се спогледаха. Зейн беше затворил очи и се бе навел напред, с ръце на коленете. Тад се опитваше да отпусне мускулите си, като обикаляше бавно в кръг.

Тиленбрук се смъкна от стената.

— Ще се срещнем тук веднага след закуска — и си тръгна без повече приказки.

Зейн се обърна към Тад.

— Иде ми да се самоубия.

Тад кимна и бавно тръгна към стаята им. Когато стигнаха, спря и подуши въздуха.

— Ако ще се срещаш тази вечер със сестрите, няма да е зле да се окъпеш.

— Забравих — изръмжа Зейн и се обърна към брат си, който се бе проснал на леглото. — Хайде да отидем до езерото.

— Ами вечерята?

— Гладен ли си?

— Не много.

— Добре. Ела да се окъпя, хем ще ми покажеш как се плува.

Тад изпъшка и се надигна.

— Поне си вземи чисти дрехи. Ще вземем сапун от банята.

Както и очакваха, точно преди вечеря банята бе празна. Представляваше постройка с три помещения с гореща, топла и студена вода. Накор им беше обяснил някакъв ритуал за къпането, но момчетата обикновено се измиваха с кофи и после се топваха в топлия басейн.

— Май може да оставим езерото за утре — каза Зейн.

Бързо се съблякоха и отмиха прахоляка и потта от деня. След това влязоха в топлия басейн и с въздишка отпуснаха уморените си мускули. Водата се затопляше, като тръбите минаваха над кухненския огън, който гореше постоянно. С цялото това население на острова готвенето беше непрекъснат процес.

След няколко минути двамата се унесоха.

Зейн внезапно се сепна и зърна красиво зеленикаво лице на сантиметри от своето. Очите, които отдалече изглеждаха млечнобели, отблизо бяха на зеленикави точици.

— Тук си бил значи. Търсих те.

— Сигурно съм заспал — очите му се разшириха, когато момичето прокара ръка по гърдите и корема му и се наведе да го целуне.

Над рамото й виждаше, че една от сестрите й — нямаше представа коя — оказва същото внимание на Тад. Затвори очи и се отдаде на чудесните нови усещания. „Надявам се, че това е Задрина, а не някоя от сестрите й.“

През следващите седмици тренировките им нямаха ясна посока, но бяха все така тежки и изтощителни. Когато започнаха да бягат до скалите, без да се задъхват, Тиленбрук започна да ги праща втори път, като ги караше да тичат и нагоре по склона.

Зейн признаваше, че вече не му е толкова трудно и спи по-добре нощем. Тад пък се оплакваше, че панталоните му ставали по-широки.

Единственият щастлив аспект бяха сестрите. Задрина със Зейн и Калинда с брат му. След първата вечер Тад вече твърдеше, че няма проблем да ги различава.

Все пак по-голямата част от деня им бе заета с тичане и въпреки че ставаха добри, не виждаха какъв точно е смисълът на тези упражнения.

Три седмици след като започнаха, двамата се връщаха от един пробег на десет мили и завариха инструктора си заедно с някакъв друг мъж, брадат. Момчетата бяха само леко задъхани и бавно изминаха последните метри. Тиленбрук извади два меча и им ги подхвърли.

— Защитавайте се.

Тад хвана своя във въздуха, а Зейн не успя. Вторият мъж им налетя като разярен бик. Държеше странно извита сабя. Преди да се осъзнае, Тад беше съборен, а Зейн получи удар с плоското на сабята по главата и падна на колене.

— Врагът ви няма да се интересува дали сте уморени — каза брадатият, грабна Зейн за туниката, вдигна го и опря сабята си в гърлото му. След това с едно завъртане на китката плесна Тад по рамото. — И двамата сте мъртви.

— Това е Болден — каза Тиленбрук. — Той ще ви е инструктор. Вече сте във форма и моята работа е привършена.

— Ставайте!

Момчетата се изправиха. Тиленбрук тръгна към селището.

— Знаете ли какво най-често отделя живите от мъртвите по време на битка? — попита Болден.

— Не — отвърна Зейн и разтърка буза. Ухото му още пищеше от удара.

— Решителността — каза едрият мъж. — Воинът не е нищо повече от човек с оръжие и решителност. И без колебание. И двамата умряхте, защото се поколебахте. Ако бях нападнал двама опитни воини, сега мен щеше да ме боли главата, или още по-лошо. Вдигнете мечовете.

Двамата се подчиниха и пак бяха нападнати светкавично. Брадатият отново ги обезоръжи за секунди.

— Пак сте мъртви!

И отново им махна да вземат мечовете.

— Знаете ли защо само неколцина въоръжени мъже могат да контролират цели тълпи?

— Заради решителността? — предположи Тад.

Инструкторът кимна.

— Уплашеният човек побягва или направо се предава. А повечето хора се страхуват — той махна да го последват и тръгна към вилата. — Други опитват да се разберат и умират, преди да си отворят устата. Половин дузина бандити могат да унищожат село с двеста души, защото селяните ги е страх или опитват да се разберат. Ако селяните действат решително, без да се замислят, бандитите ще са мъртви.

Стигнаха до пътеката в подножието на склона и почнаха да се изкачват.

— Носете мечовете с вас, без значение какво правите. Ако видя някой от вас без меч в селището, ще го пребия. Ясно?

— Да — отвърнаха момчетата.

Остатъка от пътя изминаха в мълчание.

Болден удържа на думата си и през следващите седмици отупа Зейн и на два пъти Тад. Втория път бе доста унизително, защото го хвана в езерото с Калинда, а мечът му лежеше на брега заедно с дрехите им.

Обучението беше трудно, повече заради изискванията на Болден, отколкото от физическо естество. Всяко колебание или недобра реакция водеше до наказания. Като стоене цяла нощ на скала над морето или бой с пръчка.

От много дни не бяха виждали Калеб.

Другите задачи им се струваха съвсем малко по-смислени. И двамата се научиха как се стреля с лък, а един мъж, Леар, им показа основите на разчитането на следи и ловуването. Освен това момчетата помагаха в градините в другия край на острова и се грижеха за животните.

Някои от нещата, които правеха, сякаш нямаха никакъв смисъл. Например, когато помагаха в кухнята, трябваше да слушат дълги лекции за приготовленията на ястията. А когато поддържаха къщата, трябваше да правят всичко, от оправяне на легла до изхвърляне на гърнета. Двамата смятаха това за „женска работа“, но когато Зейн се изпусна пред едно от момичетата, червенокосата фурия Брунела, си отнесе сериозен тупаник.

Един ден братята се чудеха на глас кои богове са обидили, че да им поставят такава задача. Трябваше да мъкнат камъни от брега нагоре по пътеката до място, посочено им от един намусен мъж, казваше Насур. Той беше як и широкоплещест, с дълга черна коса и брада. Беше се появил сутринта след закуска и им каза, че е новият им наставник.

Заведе ги на билото и им посочи една срутена каменна стена до пътеката към замъка.

— Камъните се свличат по склона от години и Пъг нареди да я оправим. Бъдете добри момчета и качете камъните догоре. Опитайте се да ги поставите така, че да не паднат пак при следващия дъжд. Всеки идиот може с хоросан, номерът е да ги закрепиш чрез собственото им тегло и форма. Аз ще ви донеса нещо за обед. Почвайте.

— А, и още нещо — добави на тръгване. — Съблечете си туниките да не се оцапат.

Момчетата го послушаха и започнаха с по-малките камъни. Към обед вече бяха принудени да се мъчат с по-големите. Слънцето бе вече високо и мислеха, че Насур ги е забравил, но когато закрепиха поредния камък, го видяха да се задава по склона.

Носеше голяма торба и ведро с капак. Лъсналите от пот момчета седнаха и изчакаха да се доближи. Мъжът подаде ведрото на Тад.

— Ейл! — възкликна момчето и отпи, докато Зейн отваряше торбата.

— Храна! — зарадва се тъмнокосото момче и измъкна нещо, увито в плат.

— Нарича се юмрук — обясни Насур. — Слагаш сирене, месо и каквото още има между два комата и можеш да ядеш без чинии и прибори.

Зейн подаде един „юмрук“ на Тад, извади втори за себе си и видя, че има и трети за Насур.

— Тези са с пилешко, сирене и парченца домат и краставица — каза мъжът, преди да отхапе. — Сложих и малко горчица, за вкус — изглеждаше доволен от себе си. Махна за ведрото и Тад му го подаде.

След като отпи, даде и на Зейн, който удари здрава глътка.

— Полека, момчета. Гледайте да не се замаете. Все още има половин ден работа.

Зейн размърда рамене, за да облекчи болката.

— За какво им е притрябвало внезапно да ремонтират тази стена, Насур?

Брадатият сви рамене и преглътна.

— Не знам. Предполагам, просто за да правите нещо. И да понатрупате мускули. Болден каза, че няма да станете много добри фехтовачи и няма смисъл да ви мъчи повече. Но поне ще позаякнете малко, така че вероятно това е целта.

Тад продължи да мълчи, а Зейн се замисли и попита:

— Някой знае ли какво ще правят с нас?

— Пъг със сигурност. Вероятно Калеб, Миранда, Накор и Магнус. Тук те взимат решенията. Аз просто правя амулети. Дребни дрънкулки за прогонване на дребни гадости. Те се борят с големите гадории — Насур се изправи. — Тук не е много хубаво да се задават въпроси, защото много от отговорите няма да ви харесат. Освен това не може да издадете неща, които не знаете. Но всичко, на което ви учат сега, дори да не осъзнавате как, един ден ще ви спаси живота — той посочи към скалите. — Имате работа и ще я вършите, докато слънцето не се скрие. После се върнете да се почистите за вечеря. Нали?

Двамата кимнаха и мъжът се скри зад хълма. Те свършиха с обяда и погледаха известно време купчината камъни.

— Е — каза Тад, — няма сами да се дотъркалят дотук, нали?

— Не, освен ако внезапно не си станал магьосник — отвърна Зейн и тръгна по пътеката.

След като свършиха със стената, разчистваха изхвърлените от буря отломки в някакъв залив. После им възложиха да боядисат цялата вила. Задачата им отне почти месец. След това ги изпратиха да ремонтират и почистят една колиба, кацнала на склон срещу морето чак в другия край на острова. Зейн успя да пропадне през прогнилия покрив и си спечели дълга драскотина под лявото рамо.

— Като се приберем, намери някой да я погледне — каза Тад. — Не че е сериозно.

Зейн кимна. Двамата бяха почернели от слънцето и имаха малки белези, придобити през изминалите месеци. Но и двамата бяха понатрупали мускули. Тад вече не беше мършавият младеж от Звезден пристан, а Зейн вече не бе закръглен. И двамата имаха плоски кореми, широки рамене и повече мускули, отколкото бяха предполагали, че ще имат някога. Можеха да бягат бързо и продължително и да пристигнат готови за битка. Освен това щяха да действат решително.

Когато свършиха с колибата, отново минаха под опеката на Тиленбрук, който се бе върнал от някаква тайнствена мисия.

На следващата сутрин стройният мъж ги накара да се срещнат на една поляна до езерото.

— Време е да научите как да се биете.

— С юмруци ли? — попита Тад, защото не бяха взели оръжия.

— Не само, но общо взето да. Кой иска да пробва пръв?

Тад се обърна към Зейн.

— Обикновено ти почваш боевете, така че давай.

Зейн се усмихна, сви юмруци и ги вдигна до главата си.

— Много добре — каза Тиленбрук и пристъпи леко, като танцьор. — Позицията на лявата ти ръка предпазва главата — юмрукът му внезапно се стрелна под лакътя на Зейн и изкара въздуха на момчето. — Разбира се, трябва да знаеш и как да си предпазваш тялото.

Пристъпи към Зейн и му показа как да си свива лактите и да стои приведен, за да отбива подобни удари.

— Накарай противника да се измори, докато те удря в ръцете, раменете и бедрата. На другия ден ще си натъртен и схванат, но ще си жив. Противникът ще е задъхан и с изтръпнали ръце. Така дори да е по-добър от теб, имаш шанс да спечелиш боя.

През цялата сутрин им показва как да използват юмруците си, а следобед минаха към истинското изкуство на кръчмарския бой: юмруци, лакти, колене, дори удар с глава.

— Бъркането в очите е много добър ход. Особено ако се направи с двата палеца. Така противникът ви ще бъде заслепен за достатъчно време, та да му причините други щети — Тиленбрук се обърна към залязващото слънце. — Мисля, че приключихме за днес. Утре ще продължим с оръжия.

Тад и Зейн се спогледаха, но бяха твърде уморени, за да проговорят.

На другата сутрин, след закуска, двамата отидоха на поляната, но Тиленбрук го нямаше. Вместо това видяха напълно излекувания Калеб, с раница на гърба и още две в краката му.

— Къде е Тиленбрук? — попита Тад.

— Има друга работа — отвърна Калеб. — Обучението ви ще бъде съкратено, защото трябва да заминем още тази сутрин. Взимайте раниците. Вътре има ризи, панталони, допълнителни обувки и други полезни вещи. Ще ви намерим оръжия, щом се качим на кораба.

— Кораб ли? — възкликна Тад.

Калеб се усмихна.

— Понякога е по-добре да се ползва нормален транспорт.

— Калеб, къде отиваме? — попита Зейн, докато вдигаше раницата си.

— В Кеш.

— В Яр-Рин ли?

— Или в Джонрил? — предположи Зейн.

— Не, в самата столица. Ще ви обясня повече по пътя. Като начало отиваме в Порт Викор, оттам в Звезден пристан, да видим майка ви, и после в сърцето на Империята.

— Какво ще правим там? — попита Тад.

Калеб спря да се усмихва.

— Това е дълга история, за която ще имаме време на кораба.

Тръгнаха без повече приказки.