Полетът на Нощните ястреби

1Братя

Момчетата изхвърчаха през вратата.

Кокошките се разбягаха панически — в един момент кротко си чоплеха из двора в търсене на разпиляно зърно и насекоми, а в следващия се разкудкудякаха и се пръснаха във всички посоки, защото двете момчета се въргаляха с ръмжене по улицата.

За случайния минувач момчетата приличаха на кълбо от юмруци, лакти и колене. Ударите им не бяха особено ефективни, защото всеки се стремеше едновременно да изненада съперника си и да се защитава ефективно. В резултат двубоят им наподобяваше безсмислено боричкане, а не сериозен въргал.

Момчетата изглеждаха приблизително на една възраст — около шестнадесетгодишни. Тъмнокосото — носеше кафява туника и кожени панталони — беше малко по-ниско, но с по-широки рамене и вероятно малко по-силно. Тъмнорусото беше със синя туника, малко по-дълги ръце и вероятно беше по-бързо.

Двамата бяха отраснали като братя и като всички братя, бяха готови да влязат в конфликт мигновено. И двамата притежаваха онази груба красота, присъща за дългата работа на открито и не особено богатата трапеза. Не бяха глупави, но точно в този момент не се държаха много умно.

Причината за настоящия конфликт ги последва през вратата и се развика:

— Тад! Зейн! Спрете веднага или няма да отида на празника с нито един от вас.

Предупрежденията на момичето не оказаха влияние и двамата продължиха да се въргалят по земята.

— Той започна, Ели! — изкрещя тъмнокосото момче.

— Не е вярно! — отвърна другото.

Ели беше приблизително на техните години. Имаше кафява коса като Зейн и зелени очи като Тад, беше по-умна от двамата взети заедно и общо взето бе най-красивото момиче в Звезден пристан.

От къщата излезе жена с ведро в ръце и безцеремонно го изля върху момчетата.

Двамата изпищяха изненадано и се пуснаха.

— Мамо! — извика русият. — Защо го направи? Целият се изкалях.

— Ами върви да се почистиш, Тад — жената беше висока и въпреки простите си дрехи имаше благородно излъчване. В кестенявата й коса прозираха сиви нишки, а лицето й беше загоряло и сбръчкано, но въпреки това изглеждаше младо. Тя се обърна към тъмнокосото момче и добави: — И ти, Зейн — въпреки строгото й изражение кафявите й очи бяха весели. — Калеб ще пристигне скоро и ще тръгнем, със или без вас, хулигани такива.

Двамата станаха и започнаха да изтупват дрехите си. Жената им подхвърли един парцал и каза:

— Почистете калта, а после идете да го изперете на кладенеца! Това е един от най-хубавите ми кухненски парцали.

Ели погледна разколебаните побойници.

— Идиоти. Казах, че ще дойда и с двама ви.

— Да, но каза първо на мен — обади се Тад. — Значи ще танцуваш първо с мен.

— Няма — намеси се Зейн, готов да поднови боя.

— Спрете веднага! — изкрещя жената. — Идете да се почистите!

Двете момчета се подчиниха с мърморене.

— Мари, защо винаги се бият? — попита Ели.

— Защото им е скучно. Кога ще им кажеш?

— Какво да им кажа? — направи се на неразбрала Ели.

Мари се засмя.

— По-добре им кажи скоро, момиче. Това не е кой знае каква тайна и може да научат още на празника.

Момичето се намръщи и сви вежди.

— Бяхме като семейство.

— Всичко се променя — жената се огледа. — Когато семейството ми дойде тук, Звезден пристан беше малко селище, а сега е два пъти по-голямо. Тогава Академията още не беше построена, а виж сега.

Ели кимна и двете погледнаха към далечния остров в езерото.

— Виждам я всеки ден, Мари. Разбирам те.

На острова, подобно на планина, стърчеше масивна сграда. Селото до нея вече заемаше цялата североизточна част. Там живееха само тези, които служеха на магическата академия. Звезден пристан беше възникнал като обикновено пристанище, но вече беше натоварен търговски център в региона.

— Ако Грейм Ходовър прилича поне малко на баща си, ще започне да се хвали още след първата бира.

— А Тад и Зейн ще налетят на бой — довърши Ели.

— Така че по-добре им кажи по-рано — каза Мари и й махна да я последва в къщата.

В единственото помещение имаше място само за огнище, маса и постели за трима.

— Момчетата са най-добрите ти приятели, въпреки че не го осъзнават в момента — продължи Мари. — И двамата си мислят, че са влюбени в теб, но това е породено повече от конкуренцията помежду им, отколкото от някаква сериозна причина.

— И аз ги обичам, но като братя. Освен това дори да исках да се омъжа за някой от тях, татко…

— Знам. Баща ти е най-богатият търговец в Звезден пристан, а бащата на Грейм е единственият мелничар, така че сте най-подходящата партия.

— Обичам Грейм — каза Ели. — Поне достатъчно, че да живея с него.

— Любовта не е като красивите истории от приказките. Бащата на Тад беше порядъчен мъж и двамата си живеехме добре. Бащата на Зейн се отнасяше прилично с майка му, въпреки че като се напиеше, ставаше избухлив. Виж, бракът е преди всичко приемане на доброто и лошото. Майката на Зейн обичаше семейството си и понеже ми беше най-добрата приятелка, бе естествено да прибера Зейн, когато родителите му умряха — Мари погали Ели по рамото. — Както щях да прибера и теб, ако баща ти не бе оцелял.

Родителите на Зейн и майката на Ели бяха загинали при последното нападение на тролите. Кървавата атака бе отнела живота на десетки жители, преди магьосниците от острова да успеят да отблъснат чудовищата.

— Знам, Мари — отвърна момичето. — Ти ми беше като майка през по-голяма част от живота ми. Спомням си майка ми, или поне гласа й и как си тананикаше мелодии, докато готвеше, а аз играех на пода. Помня как ме прегръщаше — за момент очите на Ели се взряха сякаш някъде много далече, след което тя пак се обърна към Мари. — Но в действителност ти си единствената майка, която имам. Баща ми никога не ми е казвал как да се оправям с момчета, освен да стоя по-далеч от тях.

Мари се усмихна и я прегърна.

— И ти си ми като дъщеря.

Двете момчета се върнаха и майката на Тад ги огледа.

— Ще изсъхнете, преди да почнат празненствата. Искам да обещаете, че днес няма да има повече бой.

— Добре, мамо — каза Тад.

— Аха — добави Зейн.

— Защо не отидете на площада? Сигурна съм, че другите младежи вече са там.

— Ами ти, мамо? — попита Зейн. Лицето му издаваше нетърпение да тръгне веднага.

— Ще изчакам Калеб. Трябва да пристигне скоро.

Зейн и Ели се сбогуваха с Мари, но Тад се поколеба. Изглежда, се затрудняваше в избора на думи, но накрая изплю камъчето.

— Мамо, ще се омъжиш ли за Калеб?

— Как пък ти хрумна? — засмя се Мари.

— Ами… за последните два месеца идва тук три пъти и двамата прекарвате доста време заедно.

— Баща му е построил Звезден пристан, ако си спомняш какво съм ти разправяла — тя поклати глава. — Какво те тревожи повече — дали ще го направя, или не?

Момчето сви рамене и изведнъж й се стори почти възмъжал.

— Не знам. Мисля, че Калеб е добър човек, но…

— Не е баща ти.

— Друго имах предвид. Просто… твърде често го няма.

Мари се усмихна кисело.

— Много жени ще ти кажат, че е по-добре, когато мъжете им отсъстват често — сложи ръце на раменете му и го завъртя. — Хайде, бягай. Аз ще дойда след малко.

Тад изтича навън, а Мари огледа къщата. Всичко беше чисто и подредено. Може и да беше бедна, но се грижеше за дома си. Което не бе лесно с две немирни момчета, но пък те обикновено я слушаха.

Провери супата на огнището и прецени, че е готова. Всички жители трябваше да занесат нещо на празненствата по случай жътвата. Супата й беше простичка, но вкусна и се ценеше дори от онези, които имаха по-голямо участие.

Погледна към вратата и за момент се зачуди дали предпочита да види покойния си съпруг, или Калеб. След това изтласка тези мисли и си напомни, че няма смисъл да иска невъзможното. Беше фермерска съпруга и знаеше, че животът рядко дава право на избор. За да оцелее, човек трябва да гледа напред, а не назад.

Малко по-късно Мари чу стъпки и се обърна. Калеб стоеше на прага.

— Очакваш ли някого? — попита с усмивка.

Тя скръсти ръце и го изгледа изпитателно. Беше само с няколко години по-малък от нея, но лицето му, гладко избръснато и без бръчки, му придаваше младежки вид, въпреки сивите нишки в дългата до раменете кафява коса. Очите му също бяха кафяви. Беше облечен в просто, но здраво облекло, подходящо за човек, който непрекъснато пътува. Широкопола шапка от черен филц, тъмнозелена вълнена туника и кожени панталони, затъкнати в ботушите от еленова кожа. Лицето му бе издължено, но за нея бе красиво. Калеб винаги говореше спокойно и разумно и не се боеше от тишината. Основната причина, поради която я привличаше, бе, че по погледа му усещаше, че я цени и уважава.

— Закъснях ли? — попита Калеб все така с усмивка.

— Както обикновено — тя не издържа и също се засмя. — Но не много — пристъпи към него, прегърна го и го целуна. — Момчетата тръгнаха преди няколко минути.

— Колко време имаме?

— Недостатъчно, ако долавям намека ти — тя кимна към огнището. — Помогни ми с котела — и взе дългият дъбов кол, който беше подпрян до комина.

Калеб свали лъка, колчана и раницата си и ги остави в ъгъла. След това хвана другия край на кола, който Мари междувременно бе прекарала през дръжката на котела.

Двамата го вдигнаха и тръгнаха към вратата.

— Ти първа — обади се Калеб.

Щом излязоха, се изравниха, за да ходят един до друг.

— Как мина пътуването?

— Без особени събития.

Беше се научила да не го разпитва за пътуванията му, защото знаеше, че работи за баща си. Някои твърдяха, че баща му навремето бил херцог на Звезден пристан, но сега никой не предявяваше претенции към острова или крайбрежния град. Патрули от кралския гарнизон в Шамата понякога прекарваха ден-два в странноприемницата. Както и такива от кешийския гарнизон в Нар Айаб. Но никоя страна не предявяваше претенции към Звездното езеро. Местността беше под контрола на Магьосническата академия.

Но Пъг вече не контролираше академията и Мари, като останалите жители на Звезден пристан, се чудеше как се е случило това. Все пак синовете му, Калеб и по-големият му брат, Магнус, се отбиваха насам. Колкото и да бяха влошили отношенията си в миналото, Пъг и съветът поддържаха здрава връзка.

Мари беше срещнала Калеб още като дете. Двамата си играеха заедно от време на време, но после той замина. Според някои отишъл да живее на някакъв остров в Горчиво море, а според други — при елфите. Срещнаха се отново, когато Калеб бе на годините на Тад и Зейн, а тя с четири по-голяма. Родителите й не одобряваха връзката им, но не посмяха да кажат нищо, заради баща му.

След лятото, през което станаха любовници, той отново изчезна. Обясни, че заминавал по работа на баща си, и й обеща, че ще се върне. Мари изчака цяла година, преди да се предаде пред семейния натиск. Омъжи се за Брендан, мъж, когото постепенно обикна, но който не караше сърцето й да се свива, както го правеше Калеб. Годините минаваха, а Калеб не се връщаше.

Каквито и да бяха причините за дългото му отсъствие, Мари се бе омъжила, бе родила две момчета — едното почина още като бебе — и бе загубила съпруга си, преди Калеб да се появи отново — без предупреждение, на празника на Банапис, преди три години.

Сърцето й подскочи и въпреки че се укоряваше заради глупавите момичешки спомени, тя отиде при него веднага щом разбра за пристигането му.

През онази нощ се отдаде на виното и танците и се забавлява за първи път след смъртта на съпруга си. И след като момчетата си легнаха, заспа в прегръдките на Калеб.

А на следващата сутрин той замина отново.

Оттогава бе свикнала с това — поява без предизвестия и внезапни заминавания. Той не даваше никакви обещания и тя на свой ред не искаше. Но бяха изградили връзка и Мари бе сигурна, че никъде не го чака друга жена. Не знаеше как, но бе сигурна.

— Дълго ли ще останеш?

— Зависи.

— От какво?

— От много неща. Имам съобщение за съвета и може да им трябва време да обмислят отговора. Така че няколко дни, може би дори седмица.

— Можеш ли да кажеш за какво става дума?

Той се усмихна.

— Не. Да речем, поредната наистина важна мисия на баща ми.

— И ти ще се забавиш, за да дойдеш на празника с мен? — тя присви устни в усмивка.

— Един ден не е от значение. Освен това имам някои лични нужди.

— Брей, така ли?

— Да — засмя се той. — Както много добре знаеш.

Вече приближаваха площада. Неколцина души поздравиха Мари.

— Е — подхвърли тя, след като отвърна на поздравите, — ще обсъдим нуждите ти по-късно.

Калеб огледа необичайно голямата тълпа.

— Още хора ли са пристигнали?

— Да. Едно търговско предприятие от Шамата вдигна сграда близо до каменния мост на южния път. Дойдоха три семейства и още неколцина да работят за тях. Това създаде доста грижи на бащата на Ели. Мисля, че затова ще я омъжи за Грейм, момчето на мелничаря Ходовър. Иска да си подсигури договорите за доставка на зърно за Крондор.

— Добра причина за брак, както и всяка друга, ако изключиш любовта.

Мари го погледна, за да разбере дали е сериозен. Понякога Калеб беше прозрачен като дете. Друг път обаче нямаше представа какво си мисли — и за съжаление сега бе един от онези моменти.

Стигнаха редицата изнесени от кръчмата дървени маси и оставиха котела на мястото, което им посочи една от отговарящите за гощавката жени.

— Здравей, Мари, здравей, Калеб — поздрави ги тя с прекалено любезна усмивка.

— Здравей, Теса.

Теса имаше червени бузи като закоравял пияница и усмивката й приличаше на болезнена гримаса.

— Пак си донесла от твоята супа — отбеляза с пренебрежителен тон. Теса беше жената на мелничаря, бъдещата свекърва на Ели. Хваната ръката на Мари и я потупа нежно. — Разбираме, скъпа — тонът й не можеше да е по-покровителствен.

Усмивката на Калеб не се промени, но очите му леко се присвиха.

— Това е за начало — той посочи към огньовете от другата страна на площада. — Онзи вол, който се пече, също е от нас — намигна леко на Мари, така че Теса да не го види. — Както и онзи фургон. Кара две бъчви джуджешка бира от Дорджин и шест каси вино от Рейвънсбърг.

Теса примигна като заслепен от фенер бухал.

— Наистина ли?

Калеб не отвърна нищо, само наклони глава с лека усмивка. Смаяната жена на мелничаря смотолеви нещо и се махна.

— Защо го направи? — попита Мари.

— Помня как те ядоса миналия Банапис. Освен това миналата година донесох само няколко яребици и зайци.

— Не, питах защо каза ние, когато ти си докарал вола и фургона?

— Защото ги докарах заради теб.

Мари замълча за момент, после се усмихна, но очите й не бяха весели.

— Благодаря за жеста, Калеб.

— Удоволствието е изцяло мое. Да изтичам ли за купи и лъжици.

— Не — отвърна Мари разсеяно. — Аз ще се върна до къщата. Ти намери момчетата и гледай да не се забъркат в някоя неприятност. Притеснявам се за тях.

Той кимна и тръгна. Докато си пробиваше път през тълпата, откри, че му е забавно колко се е променил градът от детството му. Въпреки че семейството му не бе живяло в Звезден пристан, често идваха тук.

Отношенията на баща му със съвета на Академията можеха да се нарекат обтегнати. Беше слушал оплакванията му толкова често, че почти разбираше причините. Но те бяха на Пъг, а не негови. Брат му Магнус беше магьосник като родителите им. Калеб бе черната овца в семейството, единственият без никакви магически дарби.

Останалите гледаха на Звезден пристан през мъглата на политическите борби, но за Калеб това бе мястото, където се бе забавлявал като дете. Тук бе открил себеподобни — нормални момчета и момичета, чиито основни грижи бяха порастването, научаването да обичаш, да мразиш и да прощаваш, да кръшкаш от работа и да си намираш другари в игрите. Все неща, с които не се бе сблъсквал дотогава.

Все пак беше извлякъл и много ползи от необичайното си детство. Беше посещавал множество уроци за деца с магически дарби. Чак сега започваше да вижда ползата от това, защото за разлика от останалите обикновени хора, се бе научил да усеща магията. Най-могъщите противници на Конклава на сенките бяха магьосници, така че тези способности бяха много полезни.

Децата на Острова на чародея, както и тези в Академията на острова в Голямото звездно езеро, бяха обсебени от магията, дори игрите им се въртяха около нея въпреки неодобрението на учителите. През по-голямата част от детството си Калеб беше изолиран. Въпреки че бе бърз и боравеше добре с топка, той често стоеше отстрани и гледаше как другите се забавляват с игрите си на илюзии, в които не можеше да участва, освен като обект на шеги: вещите му често побягваха, когато посегнеше към тях, или се спъваше в предмети, изникващи буквално от нищото.

Понякога раните от детството са най-дълбоки. Колкото повече растеше, толкова по-изолиран се чувстваше. Дори когато той беше в основата на белите, усещаше, че е различен.

Като дете бе намерил вътрешен покой само на две места. Когато стана на десет, го отведоха в Елвандар, където прекара пет години.

Бе успял да изучи, доколкото е възможно, изкуствата на елфите. Лично Томас, консортът на кралицата, го бе учил да борави с меча, а стрелбата с лък бе усвоил от принцовете Калин и Калис. Въпреки че отстъпваше на Талвин Хокинс във фехтовката, беше отличен стрелец. Томас и принц Калин често споменаваха, че бил толкова добър, колкото навремето Мартин, смятан за най-добрия стрелец с лък сред хората.

Калеб знаеше, че елфите не са склонни към ласкателство, затова приемаше похвалите като награда за упоритите и продължителни тренировки. Беше се научил, че дори непостижимата цел е възможна, стига да вложиш достатъчно усилия и саможертви. Освен това знаеше, че елфите не са виждали как стреля Талвин Хокинс. Той несъмнено беше равен на Калеб, ако не и по-добър. Въпреки всичко не беше зле и да си вторият най-добър стрелец сред хората.

Калеб бе много привързан към елфите и магическия им дом в Елвандар и говореше езика им добре. Въпреки това първите си уроци как да бъде обикновен бе научил в Звезден пристан.

Продължи през площада. Доколкото си спомняше предишните години, момчетата сигурно бяха около фонтана заедно с другите младежи.

Мнозина от мъжете го поздравяваха, защото с повечето си бе играл преди тридесетина години. Някои бяха наедрели и с прошарена коса — поне тези, които все още имаха коса. Жените, които познаваше като момичета, бяха остарели, някои бяха напълнели, а други имаха измъчен вид от тежката работа и недостатъчното почивка. Само малко като Мари бяха успели да запазят красотата си въпреки несгодите на живота.

Но днес всички изглеждаха щастливи, защото беше празникът на жътвата и ако се съдеше по отрупаните маси, годината беше наистина сполучлива. Фургоните със зърно щяха да затракат по пътищата към Горчиво море, а шлеповете щяха да поемат към пристанищата на Шамата и Ландрет. Добитъкът беше охранен, а на овцете вече им растеше нова вълна. Навсякъде се виждаха следите на благополучието: бъчви с прясно набрани ябълки, щайги с ягоди, череши и круши, всякакви зеленчуци, а фермите по пътя бяха пълни с пилета и прасета.

Припомни си години с не толкова богата реколта и тролски нападения и призна, че хората са си заслужили празника. Тук зимите бяха меки, а сняг падаше веднъж на петдесет години. Фермерите вече бяха почнали да засаждат зимната реколта. Щом есенните търговци се завърнеха от Кралството и Велики Кеш, тя щеше да е готова, за да посрещне нуждите за храна на замръзналия север. В сравнение с останалите земеделски райони Звезден пристан беше богат, но и тук фермерският живот не бе лек. Калеб обаче изостави тези мисли, щом забеляза момчетата. Трябваше му само един миг, за да осъзнае, че неприятностите са на път да избухнат.

— Ако не престанете и двамата, си тръгвам — каза Ели и се изправи.

Двамата, на които говореше, разбира се, бяха Тад и Зейн, готови да подновят двубоя си. Момичето застана помежду им и започна да ги бута с учудваща решителност. Двамата се поколебаха, което даде достатъчно време на Калеб да се приближи.

— Какъв е проблемът?

Момчетата го изгледаха за момент, след което отново се вторачиха един в друг. Ели ги разбута за последно.

— Тези идиоти смятат, че е важно кой ще танцува пръв с мен.

— Ти ми обеща! — извика Тад с половин секунда преди Зейн.

Калеб спря да се усмихва. Музикантите се бяха събрали до бъчвите с бира и настройваха инструментите си. След малко щяха да започнат да свирят и момчетата щяха да се сбият.

— Майка ви ме помоли да ви наглеждам — двамата го изгледаха. Изражението на Зейн беше малко по-войнствено от това на Тад.

— Явно е имало причина — добави Калеб, извади голяма медна монета от пояса си и я показа на момчетата. — Това е ези, това тура. Тад е ези, а Зейн тура — хвърли монетата и момчетата внимателно проследиха полета й и как пада на земята.

Монетата показа тура и Зейн извика тържествуващо. Музикантите започваха първите акорди.

— Аз ще танцувам първи!

Тад понечи да възрази, но замълча, щом зърна намръщеното лице на Зейн — Калеб вече бе повел Ели към музикантите. Подхвърли през рамо:

— Победителят печели втория танц!

Ели се засмя. Двамата с Калеб започнаха един от традиционните фермерски танци.

— Това беше много съобразително, Калеб.

— Двамата са буйни като млади елени. Какво ще правиш?

— Ще се омъжа за Грейм — отвърна Ели по-тихо.

— Това ще предизвика буря — засмя се Калеб. — Но пък не можеш да се омъжиш за двамата.

— Аз и не искам. Те са ми като братя.

Калеб мина зад нея и я хвана за кръста, следваше стъпките й.

— Очевидно обаче те не мислят за теб като за сестра.

— Ако имаше повече момичета, нямаше да е проблем — Ели се обърна с лице към него и спря, а той се поклони: танцът бе свършил. — Просто не е честно, че повечето момичета вече са сгодени или са твърде малки.

Калеб знаеше какво има предвид. Много деца на тяхната възраст бяха убити при последния тролски набег. Родителите им все още хранеха ненавист към магьосниците, че не се бяха намесили по-рано. Калеб беше в Източните кралства по това време, по работа на Конклава. Беше се случило преди девет години, когато Ели, Тад и Зейн бяха съвсем малки.

Калеб заведе Ели до момчетата точно преди да почне вторият танц. Сложи ръка на гърдите на Тад да спре протестите му.

— Не разваляй празника. Ще дойде и твоят ред.

Тад беше готов за спор, но при вида на сериозното изражение на Калеб въздъхна и кимна.

— Добре, Калеб.

Калеб беше доволен, че бе спечелил Зейн, защото той беше по-вироглавият от двамата и можеше да се наложи да направи нещо, което не желае, дори да го спре с физическа сила.

Сега наблюдаваше внимателно как Тад сумти, докато Ели и Зейн танцуваха.

Дойде редът на Тад да танцува. Калеб отново наблюдаваше внимателно стоящото до него момче — Зейн едва прикриваше ревността си.

— Мисля, че е време да пийнем нещо. Защо не дойдете и тримата? — каза Калеб, щом танцът свърши.

Ели се съгласи с готовност и го хвана под ръка, като остави момчетата да вървят зад тях. Отправиха се към една маса, на която четирима мъже пълнеха халби с ейл и ги раздаваха колкото се може по-бързо. Ели отказа ейл, но се съгласи Зейн да й донесе плодова вода. Тад предложи да й вземе нещо за ядене и отначало тя отказа, но като го видя как посърна, размисли.

— Може би нещо леко, преди да седнем на масата.

Момчето изтича, а Калеб въздъхна.

— Какво ще ги правим тези двамата?

— Не знам, но трябва да се направи нещо. По цял ден седят и не правят почти нищо. Още не са посегнали към халбата, но…

Калеб разбираше. Звезден пристан беше достатъчно голям, за да има развита търговия и леки наченки на занаятчийство — миналата година бяха отворили ковачница, за да обработват рудата от хълмовете. Но повечето работа се вършеше от членовете на семейството. Винаги имаше повече мъже, отколкото работа, а понеже нямаха бащи, които да ги научат на занаят, Тад и Зейн растяха без умения. И ставаха все по-диви и отчаяни.

И двамата бяха умни и способни, но без насока в живота можеха да кривнат по лош път. Не малко младежи без занаят ставаха разбойници или се хващаха с мизерна работа в градовете.

Докато размишляваше над това, Калеб забеляза Мари, кимна й и се отдалечи от Зейн, който копнееше за вниманието на Ели.

— Не разбрах думите ти преди малко — каза й тихо. — Но сега разбирам.

Тя го изгледа.

— Така ли?

Калеб кимна.

— Нека засега ги наглеждаме и да опитаме да се забавляваме. Довечера ще поговорим по-подробно.

Мари кимна и се усмихна насила.

— Един танц?

— За мен ще е удоволствие — отвърна Калеб и я хвана под ръка.

Изтанцуваха не един, а няколко танца, след което се отправиха към отрупаните маси. Напълниха чиниите си с храна и се оттеглиха на стъпалата на един затворен магазин. Калеб остави Мари с чиниите и отиде да вземе две халби ейл.

— Къде са момчетата? — попита тя, щом той се върна.

— Ей там — отвърна той и посочи другия край на площада. — Не ги изпускам от поглед.

— Как успяваш?

Той се усмихна.

— Аз съм ловец. Освен това е трудно да ги пропуснеш.

Тя кимна и продължи с пълна уста:

— Просто трябва да погледнеш къде кипят неприятностите.

— Не, просто туниките им са ярки.

Продължиха да се хранят мълчаливо.

През следващия час празникът продължи без особени вълнения. След това някакъв едър мъж се качи на един от докаралите ейла фургони и извика високо:

— Приятели!

— Сега ще стане беля — обади се Мари.

— Аха — отвърна Калеб, остави чинията си и тръгна към фургона.

Мъжът беше мелничарят Ходовър, а до него стоеше младеж на двадесетина години. Приликата между двамата бе очевидна, въпреки че мъжът беше понадебелял, а младежът все още бе по-широк в раменете, отколкото в кръста.

Грейм Ходовър беше як, а освен това изглеждаше разумен и приятен младеж. Всички често се чудеха как подобни родители са успели да създадат такова дете.

Калеб тръгна право към Тад и Зейн, които стояха от двете страни на Ели. Тя го изгледа с благодарност, защото знаеше какво ще последва.

— Приятели! — повтори мелничарят Ходовър. — Имам една новина. Днес съм много щастлив — и наистина сияеше, докато оглеждаше тълпата.

— Защо, да не би пак да вдигаш цените? — извика някой.

Последва вълна от смях. Ходовър за момент се намръщи, но после усмивката му се върна.

— Не, Брам Конър. Не… засега.

Коментарът му беше последван от нов смях и всички разбраха, че мелничарят наистина е в добро настроение. Жаждата му за злато беше добре известна и често ставаше обект на подигравки.

— Не, приятели — продължи мелничарят. — Трябва да ви съобщя нещо. В този ден, след една от най-богатите реколти в историята ни, искам да добавя към удоволствието на момента, като споделя с всички една радостна новина.

— Ами кажи я най-накрая — извика друг глас от тълпата. — Че взехме да ожадняваме!

Мелничарят го изгледа криво, но после пак се усмихна.

— Искам да знаете, че тази година синът ми Грейм ще се ожени за Ели Ранкин.

И махна към Ели.

Момчетата от двете й страни изглеждаха като ударени от гръм. Зейн стоеше намръщено, сякаш не можеше да разбере какво са казали току-що, а Тад беше зяпнал и очевидно не можеше да повярва.

Ели вече беше преполовила пътя до фургона, преди момчетата да тръгнат след нея. Калеб се пресегна, хвана ги за яките и каза с нисък заплашителен глас:

— Няма да правите скандали.

Тад го изгледа ядосано, а Зейн сви юмруци, но Калеб ги дръпна така, че ги изправи на пръсти.

— Не си го и помисляйте.

Зейн се осъзна и отпусна юмруци.

— Ако поне малко ви беше грижа за Ели, щяхте да сте щастливи заради нея — намеси се Мари. — Първият, който започне бой, ще отговаря пред мен. Ясно ли е?

— Да, мамо — отвърнаха двете момчета и Калеб ги пусна.

Всички се редяха на опашка да поздравят сгодената двойка. Тад и Зейн продължаваха да се чумерят. Калеб видя, че Мари също иска да честити на младите, и се обърна към младежите.

— Елате с мен. Имам нещо специално за такива случаи.

Момчетата се поколебаха, но един поглед от страна на майка им ги накара да последват Калеб.

Той ги поведе към фургона зад този с ейла. Нощта се спускаше и празненството ставаше все по-шумно. Един колар се беше облегнал на фургона и гледаше навалицата около бъдещите младоженци. Не беше тукашен, така че не се бе включил в поздравленията, а наблягаше на храната и пиенето.

— Как е, Томас? — попита Калеб.

— Идеално.

— Пазиш ли ми сандъчето?

— Под седалката е.

Калеб се наведе над капрата и измъкна едно доста голямо сандъче. Извади ловния си нож и отвори капака. Видяха се десетина бутилки с кехлибарена течност. Той взе една и я вдигна към светлината на близкия фенер.

— Какво е това? — полюбопитства Тад.

— Нещо, което открих, докато пътешествах из Кинок.

— Прилича на бренди — обади се Зейн. — Поне по цвета.

— Не е бренди, но имаш добро око — Калеб седна на капрата и разлюля крака. — Брендито е преварено вино, а това е нещо друго. В Кинок са открили метод да дестилират алкохол от зърно и после го оставят да отлежи в бъчви. Ако е некачествен, може да свали боята от корпуса на боен кораб, но ако е хубав… — захапа корковата тапа и я извади.

Бръкна в сандъчето и извади малка стъклена чаша.

— Не бива да се пие от метален или керамичен съд. Разваля вкуса.

— Как се казва? — попита Тад.

— Уиски — отвърна Калеб и напълни чашката догоре.

— Това не е много — Зейн беше присвил очи и гледаше малката чашка.

— Не ти трябва много — Калеб изля чашата в гърлото си и преглътна. — Оха! Пробвайте.

Извади още една чаша и наля на двамата.

— Момчета, после ще се научите да цените вкуса му. Сега направо удряйте на екс.

Младежите се подчиниха и след секунди кашляха отчаяно с насълзени очи.

— Проклятие, Калеб — извика Зейн. — Искаш да ни отровиш ли?

— Трябва малко време да му свикнеш, Зейн, но после ще го обикнеш.

— Пари като огън — обади се Тад, бършеше очите си с ръкав.

— Дайте му секунда и ще ви стопли корема.

Зейн примлясна.

— Не че ми харесва, ама дай да пробваме по още едно.

Калеб им наля отново. Този път нямаше кашляне, но очите им продължиха да сълзят.

— Май си предпочитам бирата — каза Тад.

— Не знам — отвърна Зейн. — Като че ли почва да ми допада.

— Ти си обещаващ млад мъж, Зейн Кафри — увери го Калеб.

— Уха — засмя се Тад. — Май ми завъртя главата.

— В Кинок казват, че „рита“, и добре знаят за какво става въпрос.

— Какво ще правиш с останалото? — попита Зейн и махна към другите бутилки.

— Подарък са за баща ми. Малко са нещата, които не е виждал, и мисля, че ще се зарадва.

— Защо ни черпиш? — попита Тад. — Благодаря де, но защо?

— За да предотвратя евентуалните проблеми. Ако ви оставя да пиете сами, ще се случат две неща — той вдигна пръст, докато им наливаше отново. — Първо, хората ще ви дразнят цяла вечер, защото знаят как се дърлите за Ели от цяла година вече. Второ, ще се сбиете с Грейм.

Момчетата пресушиха чашите си бързо — явно започваха да свикват. Калеб им наля отново.

— Пийте още по едно.

Те изпиха четвъртата си чаша и очите на Тад започнаха да се затварят.

— Май взех да се напивам.

— Още едно трябва да е достатъчно — отвърна Калеб и им наля за пореден път.

— За какво? — попита Зейн, преплиташе език.

Калеб слезе от фургона.

— Да ви напие така, че да не можете да се сбиете — и бутна Тад, който вече се клатеше.

— Хайде.

— Къде? — попита Зейн.

— У вас. Да си легнете. След пет минути ще ми заспите и не искам да ви нося.

Момчетата никога не бяха пили толкова силен алкохол и го последваха кротко. Когато стигнаха къщата, и двамата едва се държаха на крака.

Калеб се увери, че си лягат, и се върна на празненството. Трябваха му само няколко минути да открие Мари.

— Какво направи с тях?

— Напих ги.

— Все едно им трябва помощ — тя се огледа притеснено. — Къде са?

— Вкъщи. Спят.

Мари присви очи.

— Нямаха време, че да се напият толкова.

Той й посочи почти празното шише уиски.

— Удариха по пет чашки за петнадесет минути.

— Е, поне няма да тормозят Ели и Грейм.

— Нито пък нас — усмихна се Калеб.

— Не ми пука колко са пияни. Ако те са в къщата, ти няма да спиш там.

— Вече съм си взел стая в странноприемницата. Ако тръгнем сега, никой няма да види, че се качваш с мен.

Тя го хвана под ръка.

— Все едно ме е грижа какво мислят хората. Не съм девица, която си търси ухажори. Намирам щастието където мога и ако някой е против, не ми пука.

Калеб я притисна към себе си.

— А тези, на които им пука, не са против.

Двамата се изнизаха от тълпата и тръгнаха към странноприемницата.

Тази вечер в ласките на Мари имаше някаква припряност, каквато Калеб не бе усещал досега, и когато свършиха, той попита:

— Какво те тормози?

Мари знаеше, че една от причината да са привлечени един от друг е способността им да разпознават настроението на другия.

— Тад ме попита дали ще се омъжа за теб.

Калеб помълча, после въздъхна.

— Мари, знаеш, че ако можех да се оженя, щеше да е за теб.

— Знам. Но ако няма да останеш и да бъдеш баща на момчетата, трябва да ги вземеш с теб.

Калеб се надигна на лакът и я погледна.

— Какво?

— Сам виждаш как стоят нещата. Тук те нямат бъдеще. Трябваше да продам фермата и парите няма да стигнат завинаги, въпреки че си гледам повечето храна в градината. Мога да се справя сама, но да отглеждам растящи момчета… А и няма никой, който да ги научи на земеделие или занаят. Всички останали момчета станаха чираци преди две години, но синовете ми останаха. Всички ги харесват и биха ги взели, но тук просто няма достатъчно работа. Така че ако не ги вземеш, ще станат безделници, че и по-лошо. По-добре да ги загубя сега, отколкото да гледам как ги бесят за грабеж след няколко години.

Калеб замълча за момент.

— И какво според теб да правя с тях?

— Въпреки простите ловджийски дрехи, които носиш, ти си човек с положение. Или поне баща ти е. Пътувал си по света. Вземи ги като твои слуги, или чираци, или им намери някаква работа в Крондор. Те нямат баща, Калеб. Като малки имаха нужда само от майка. Да им бърше носовете и да ги държи за ръчичка, когато са уплашени. Особено след като родителите на Зейн загинаха. Но на тази възраст имат нужда от мъж. Да им покаже какво бива и какво не, дори ако трябва да им набие акъл в главите. Така че, като няма да се ожениш за мен, поне ги вземи със себе си.

Калеб се надигна и се облегна на стената.

— Разбирам те.

— Ще го направиш ли?

— Не съм сигурен в какво се замесвам, но да. Ще ги взема с мен. Ако баща ми не знае какво да прави с тях, ще ги уредя в някоя гилдия в Крондор.

— Те са като братя. Няма да е хубаво да ги разделите.

— Обещавам, че ще се погрижа да са заедно.

Тя се сгуши в него.

— Нали ще идваш от време на време, да казваш как се справят?

— Да, Мари. И ще ги накарам да ти пишат често.

— Това ще е чудесно — прошепна тя и въздъхна. — Никой не ми е писал досега. Всъщност никой не пише на никого от познатите ми.

— Ще се погрижа за това.

— Чудесно, но ще трябва да ги научиш да пишат.

— Не могат ли? — Калеб не можа да прикрие изненадата си.

— Че кой да ги научи?

— Ами ти.

— Не мога. Познавам някои букви, от стоките в магазините, но никога не ми е било нужно да се уча да чета и да пиша.

— Тогава как ще четеш писмата им?

— Ще си намеря някой да ми ги чете. За мен е по-важно да знам, че се справят добре някъде.

— Ти си изключителна жена, Мари.

— Не. Аз съм нормална майка, която се тревожи за момчетата си.

Калеб се отпусна в леглото и я остави да се сгуши на рамото му. Замълча и се замисли в какво се е въвлякъл.