Последната заповед

ГЛАВА 13

Десетимата пристигнаха на Корускант през нощта преоблечени като явайци, промъкнаха се през тайния вход, който службите за сигурност бяха запечатали, а сега Люк много внимателно отвори. Незабелязаното проникване в кулата не представляваше проблем — все още никой не бе успял да изучи лабиринта от тайни проходи на императора.

Влязоха мълчаливо в апартамента след Люк и Хан за първи път се озова лице в лице с телохранителите, които съпругата му беше избрала да защитават нея и децата й от Империята. Група ногри.

— Поздравяваме те, лейди Вейдър — измяука тържествено първият от сивокожите пришълци, коленичи на пода и разпери встрани ръце. Останалите го последваха. Хан беше готов да се закълне, че в тясното антре на апартамента няма да има място да коленичат всички. Но те се справиха някак и това ясно говореше за подвижността им. — Аз съм Какмейм, воин от клана Айкмир — продължи ногрито с лице към пода. — Командир на почетната стража на малараши. Отсега нататък ще ви служим вярно и ще ви защитаваме с цената на живота си.

— Изправете се — заповяда Лея царствено. Хан погледна крадешком към нея, лицето и позата й бяха тържествени като гласа й. Такова отношение обикновено автоматично задействаше присъщото му неподчинение, но на Лея й отиваше. — Като малараши ви приемам на служба.

Ногрите се изправиха също толкова безшумно, колкото се бяха проснали на пода.

— Заместникът ми Мобвекар от клана Хакхар — кимна към сънародника си вдясно Какмейм. — Той ще води втората стража.

— Съпругът ми Хан Соло — Лея посочи Хан.

Какмейм се обърна към него и Хан едва се сдържа да не сграбчи бластера.

— Поздравяваме те — измяука тържествено пришълецът.

— Ногрите почитат принц-консорта на лейди Вейдър.

Принц-консорт ли!? Хан погледна изненадан Лея. Тя запази сериозното си изражение, но той видя как ъгълчетата на устните й се разтягат в насмешлива усмивка.

— Благодаря — изръмжа Хан. — Радвам се, че се запознахме.

— Здравей, Кабарак — протегна ръка към друг ногри Лея.

— Чудесно е, че се виждаме отново. Надявам се, че майката на рода е в добро здраве?

— Много е добре, господарке — отвърна ногрито, пристъпи напред и пое ръката й. — Изпраща поздравите си и подновена клетва за вярност.

Вратата зад ногрите се отвори и влезе Чубака.

— Някакви проблеми? — попита Хан, доволен, че е намерил повод да прекъсне размяната на любезности.

Чубака изръмжа отрицателно и набързо огледа пришълците. Забеляза Кабарак, приближи се и изръмжа за поздрав. Кабарак му отговори.

— Кой друг ще бъде под нашата защита, лейди Вейдър?

— попита Какмейм.

— Помощничката ми Уинтър и близнаците — отвърна Лея. — Елате, ще ви разведа навсякъде.

Тя тръгна към спалнята, последвана от Какмейм и Мобвекар. Останалите ногри се пръснаха в апартамента и се заеха внимателно да разглеждат стените и прозорците. Чубака и Кабарак тръгнаха към стаята на Уинтър, говорейки си тихо.

— Все още не си готов да ги приемеш, нали? — попита Люк.

— Не — призна Хан, наблюдавайки Чубака и Кабарак. — Но май нямам избор.

Усети как Люк свива рамене.

— Двамата с Чуй можете да останете — предложи той. — С Ландо и Мара сами ще отидем на Затънтената земя.

— А защо не вземете ногрите? — предложи сухо Хан. — Там поне няма защо да се тревожите някой да не ги забележи.

— И тук никой няма да ни види — измяука сериозен глас до лакътя му.

Хан подскочи, сграбчи бластера и се извърна. До него стоеше един ногри. А само допреди миг бе готов да се закълне, че наоколо няма нито един от ниските пришълци.

— Винаги ли се промъквате по този начин? — попита рязко.

Пришълецът наведе глава:

— Поднасям извиненията си, консорт на лейди Вейдър. Не исках да ви обидя.

— Те са чудесни ловци — подхвърли Люк.

— Да, чувал съм — кимна Хан и се обърна отново към Люк. Наистина беше смайващо, но не способността на пришълците да защитават Лея и близнаците го тревожеше. — Виж, Люк…

— Няма никаква опасност, Хан — прекъсна го спокойно Люк. — Повярвай ми. Лея вече им повери живота си веднъж.

— Вярно — въздъхна Хан. Опита се да прогони от съзнанието си мисълта за Лея и близнаците в ръцете на Империята… — На космодрума всичко ли мина добре?

— Нямаше проблеми — увери го Люк. — Уедж и неколцина от пилотите от Червения ескадрон ги придружиха до площадката за кацане, а Чуй ги чакаше долу. Никой не ни видя, когато влизахме в двореца.

— Надявам се, че отново си запечатал вратата. Ако вътре се промъкне още един имперски екип командоси, на Лея ще й се отвори доста работа.

— Затворихме я, но не сме я запечатили — поклати глава Люк. — Какмейм ще има грижата, след като излезем.

Хан го погледна изненадано, сърцето му трепна от ужасно подозрение:

— Да не искаш да кажеш, че ще тръгнем веднага?

— Сещаш ли се за по-добър момент? — отвърна Люк. — Ногрите са тук, „Сокол“ е зареден и готов за полет. И до сутринта никой няма да забележи, че Мара е изчезнала.

Хан погледна над рамото му и видя Лея да излиза от спалнята, последвана от двамата ногри. Трябваше да признае, че предложението на Люк бе разумно, макар че се надяваше да прекара още известно време с Лея. А през това време Империята щеше да продължи да произвежда клонинги…

— Добре — изръмжа той. — Както кажеш. Потегляме веднага.

— Знам какво ти е — каза съчувствено Люк. — И страшно съжалявам.

— Забрави. Какъв е планът?

— С Ландо ще се опитаме да измъкнем Мара — отвърна сериозно Люк. Явно Хан не беше настроен да му съчувстват. — Вие с Чуй пригответе „Сокол“ и минете да ни вземете. И да не забравите дроидите.

— Няма — кимна Хан и сви нацупено устни. Не стига, че трябваше да остави Лея и децата, за да се промъкне в поредната имперска крепост, но и се налагаше да изтърпи Трипио и остроумните му забележки. Положението ставаше от хубаво по-хубаво. — Взе ли сдържащия болт, който Чуй направи?

— В мен е — кимна Люк и потупа джоба си. — Знам къде трябва да го поставя.

— Внимавай да не пропуснеш момента — предупреди го Хан. — Ако раздразниш дроида пазач, после единствената възможност да го спреш е, като му счупиш главата.

— Така е — кимна Люк. — Ще се срещнем там, където скрихме кораба на ногрите, Чуй знае мястото — той се обърна и тръгна към вратата.

— Късмет — пожела му под нос Хан и се обърна… — А ти какво искаш? — попита ядосано той.

Ногрито до него сведе глава:

— Не исках да ви обидя, консорт на лейди Вейдър — отвърна той, извърна се и продължи огледа на стените.

Хан намръщено потърси с поглед Лея. Добре, щеше да замине още тази вечер, но нямаше да тръгне никъде, преди да си вземе сбогом със съпругата си. Насаме.

Императорът вдигна ръце и изпрати залп от синьо-бели назъбени светкавици към враговете си. Двамата се олюляха от контраудара. Мара ги гледаше с агонизираща надежда, че този път всичко ще приключи другояче. Но не. Вейдър и Скайуокър се изправиха, изкрещяха яростно и вдигнаха високо мечовете си…

Мара се събуди стресната и несъзнателно протегна ръка за бластера, забравила, че е без оръжие. Викът от съня прозвуча като писък на дроида пазач пред вратата на стаята. Но сигналът за тревога бе пресечен рязко…

Ключалката щракна. Търсещите ръце на Мара попаднаха на електронния бележник, от който беше чела, преди да заспи, вратата се отвори и тя го хвърли с всичка сила към тъмната фигура в рамката на вратата. Но импровизираното оръжие не стигна до целта си. Фигурата вдигна ръка и бележникът спря рязко във въздуха.

— Спокойно, Мара — прошепна мъжът и пристъпи в стаята. — Аз съм, Люк Скайуокър.

Мара изненадано се вторачи в тъмнината и се присегна мислено към натрапника. Наистина беше Скайуокър.

— Какво искаш? — попита тя рязко.

— Дошли сме да те измъкнем — отвърна Скайуокър, приближи се до бюрото и включи нощната лампа. — Хайде, обличай се.

— Така ли? — отвърна Мара и премига за момент, докато очите й свикнат със светлината. — Нещо против да ми кажеш къде отиваме?

Върху челото на Скайуокър се появи бръчка.

— На Затънтената земя — отвърна той. — Казала си на Лея, че можеш да я намериш.

Мара го изгледа подозрително:

— Наистина мога. А кога съм казвала, че ще водя някого там?

— Трябва да го направиш, Мара — рече Скайуокър. В гласа му се долавяше толкова дразнещата я идеалистична добросъвестност. Онази добросъвестност, която я беше спряла да убие Кбаот на Джомарк. — На прага сме на нова война на клонинги. Трябва да я спрем.

— Спрете я — отвърна тя. — Това не е моя война, Скайуокър.

Думите излязоха по-скоро автоматично и тя го знаеше. В мига, когато бе казала на Органа Соло за тайната съкровищница на императора, се беше обрекла на страната на Новата република и сега бе длъжна да прави всичко необходимо. Дори ако това означаваше лично да ги отведе на Затънтената земя.

Скайуокър сигурно също си даваше сметка за това с развитите си джедайски сетива. За щастие имаше благоразумието да не го каже на глас.

— Добре — изръмжа тя и свали крака от леглото. — Почакай ме отвън, ей сега ще дойда.

Докато се обличаше, обиколи наоколо с много по-слабите си способности в Силата и не се изненада, когато отвън видя Калризиан. Но пък наистина се изненада от състоянието на дроида пазач. Заради рязкото прекъсване на сигнала за тревога очакваше да намери дроида разпилян на парчета в антрето, а вместо това той седеше непокътнат до вратата и тихо пиукаше гневно или от недоволство.

— Сложихме му сдържащ болт — отговори на незададения й въпрос Скайуокър.

Тя се взря и забеляза плоското устройство, прикрепено в горната част на дроида.

— Мислех, че не може да се сложи сдържащ болт на дроид пазач.

— Не е лесно, но Хан и Чуй измислиха начин — каза Скайуокър и тримата тръгнаха по коридора към турболифта. — Те се надяват това да направи проникването в затвора по-малко подозрително.

— Проникването в затвора!

Мара погледна отстрани Скайуокър и изведнъж видя цялата история в нова светлина. Пред нея вървеше Люк Скайуокър, рицар джедай, герой от времето на бунта, стълб на закона и справедливостта, който се беше изправил срещу Новата република, от Мон Мотма до последния човек, за да я измъкне. Мара Джейд, контрабандистка, на която не дължеше нищо и която при това се бе заклела, че ще го убие. При това вярваше, че Мара ще му помогне.

— Интересен номер — измърмори тя и хвърли поглед към напречния коридор, който прекосиха. Не се виждаше никой. — Ще трябва да накарам Соло да ми го покаже.

Калризиан приземи плъзгача на някакъв стар частен космодрум. „Хилядолетен сокол“ вече беше там. Нетърпелив и нервен, Чубака ги очакваше пред отворения люк.

— Точно навреме — измърмори Соло, когато Мара и Скайуокър влязоха в пилотската кабина.

Едва седнаха, и той вдигна кораба. Беше не по-малко нервен от уукито.

— Е, Мара, накъде отиваме?

— Курс към Оброа скай — отвърна тя. — Тогава това беше последната ни спирка преди Затънтената земя. Ще трябва да установя по-нататъшния маршрут, докато стигнем там.

— Дано да успееш — измърмори Соло и включи навигационния компютър. — Сложете коланите, ще се прехвърлим през хиперпространството веднага щом се отдалечим достатъчно от планетата.

Мара се отпусна на пътническото кресло зад него, а Скайуокър се настани на другото.

— Каква нападателна част имаме с нас? — попита тя и закопча коланите.

— Цялата е пред теб — изръмжа Соло. — Аз, ти, Люк, Ландо и Чуй.

— Ясно — гърлото й внезапно бе пресъхнало. Петима срещу отбраната на най-важната военна база на Траун. Невероятно. — Не мислите ли, че съотношението на силите е малко нечестно за тях? — подхвърли тя подигравателно.

— Бяхме в същия състав и на Йовин — изтъкна Соло. — А и на Ендор.

Тя го изгледа кръвнишки в тила с желание да се отдаде на познатия гняв и омразата. Но усети само лека и далечна болка.

— Увереността ви е страшно успокояваща.

Соло сви рамене.

— Можеш да постигнеш много, като правиш онова, което противникът ти най-малко очаква — каза той. — Напомни ми после да ти разкажа как се измъкнахме от Хот.

Вратата зад тях се отвори и в пилотската кабина влезе Чубака.

— Отзад всичко ли е наред? — попита Соло.

Уукито изръмжа нещо, явно положителен отговор.

— Добре. Хвърли един поглед на външните заглушители — бяха нажежени до червено преди малко.

Уукито изръмжа отново и отиде да изпълни заповедта.

— Преди да съм забравил, Люк — добави Соло, — да ти кажа, че ти ще отговаряш за дроидите. Не искам Трипио да бърника нищо, освен ако аз и Ландо не сме до него. Разбра ли?

— Тъй вярно — отвърна Скайуокър. Улови погледа на Мара и се усмихна. — Понякога Трипио се захваща да майстори някои работи — обясни той. — Проявява изключителен интерес към механиката.

— Но е много зле в нея — добави кисело Соло. — Добре, Чуй, приготви се. Започваме…

Той дръпна лоста на хипердвигателите. Звездите се разтегнаха в безкрайни линии. Бяха поели по пътя, петима срещу най-пазената крепост на Империята.

Мара погледна Скайуокър. Единственият човек, който й вярваше безрезервно, и тя трябваше да го убие.

— Първата ти заповед, откак се оттегли от армията, Хан — подхвърли Скайуокър.

— Вярно — отвърна намръщено Соло. — Да се надяваме, че няма да е последната.

— Бойната група на „Войнствен“ пристигна, капитане — извика свързочникът към командния мостик на „Химера“.

— Капитан Абан докладва, че всички кораби са в бойна готовност и чака последните заповеди за разгръщане на силите.

— Предайте му ги, лейтенант — заповяда Пелаеон и надникна през илюминатора към новата група светлини вдясно от „Химера“.

Опитваше се да потисне мрачните предчувствия, които се надигаха в него като отровен дим. Беше хубаво и нормално Траун да събере най-добрите и опитни войници на Империята за светкавично нападение над Корускант, но го плашеше възможността нападението да се разрасне в нещо повече. Кбаот беше на борда на „Химера“ и през последните дни нямаше друга мисъл в главата му освен залавянето на Лея Органа Соло и близнаците й. Вече показа способността си да постави под свой контрол „Химера“ и целия екипаж — арогантен рискован номер, който вече забавяше операцията с няколко часа. Ако му скимнеше да го направи отново по време на битката край Корускант…

Пелаеон се намръщи, в него се надигна мрачният спомен за поражението край Ендор. Там бе унищожена втората „Звезда на смъртта“ заедно със суперразрушителя на Вейдър „Екзекутор“, загинаха много от най-добрите и способни офицери на Империята. Ако намесата на Кбаот доведеше до повторение на онзи разгром, ако Империята изгубеше едновременно върховния адмирал Траун и ядрото на бойната си флота, имаше вероятност никога да не успее да се възстанови.

Гледаше през илюминатора събиращата се навън нападателна част, опитваше се да загърби тревогите си и изведнъж усети как през мостика мина неспокойна вълна. Нямаше нужда да се обръща, много добре знаеше на какво се дължеше. Дошъл бе Кбаот.

Защитеното от йосаламирите командно кресло беше на десетина крачки — твърде далеч, за да го стигне незабележимо. Нито един от пръснатите из мостика йосаламири не беше наблизо. Не вървеше да се втурне бегом по мостика пред погледа на екипажа дори и ако Кбаот му го позволеше. А ако вместо това майсторът джедай решеше да го парализира, както беше направил с целия екипаж на „Химера“ при Билбринджи…

Пелаеон потрепери. Бе видял докладите на лекарите за хората, постъпили в лазарета, и нямаше никакво желание да изпита на гърба си подобно нещо. Като оставеше настрана световъртежа и замайването, публичното оскърбление щеше сериозно да навреди на авторитета му на кораба.

Можеше само да се надява, че ще успее да изпълни желанията на Кбаот, без да изглежда слаб и раболепен.

Обърна се да посрещне приближаващия се майстор джедай, питайки се дали тази игра със страха от публично оскърбление не бе положила началото на възхода на императора.

— Майстор Кбаот — кимна той учтиво. — Какво мога да направя за вас?

— Искам веднага да ми приготвите кораб — отвърна Кбаот със странен огън в очите. — Достатъчно голям, за да ме закара до Затънтената земя.

Пелаеон премига изненадано:

— До Затънтената земя ли?

— Да — Кбаот погледна навън през илюминатора. — Преди доста време ви казах, че някой ден сам ще поема командването на тамошния гарнизон. Моментът е дошъл.

Капитанът се стегна:

— Останах с впечатлението, че се съгласихте да ни помогнете при нападението над Корускант…

— Промених решението си — рязко го прекъсна майсторът джедай.

Зад резкия тон се усещаше угриженост.

— Случило ли се е нещо на Затънтената земя? — попита Пелаеон.

Кбаот се обърна към него и на капитана му се стори, че майсторът джедай го забеляза за пръв път.

— Какво се случва или не се случва на Затънтената земя, изобщо не ви интересува, капитан Пелаеон. Единствената ви грижа е да ми приготвите кораб — отново погледна през илюминатора: — Или предпочитате сам да си избера кой да взема?

Леко раздвижване в другия край на мостика привлече вниманието на Пелаеон — върховният адмирал Траун пристигаше от личната си командна зала да наблюдава последните приготовления за нападението над Корускант. Траун се огледа внимателно, забеляза Кбаот и погледът му се спря за момент върху Пелаеон, за да прецени изражението и позата му. След това извърна глава, кимна и един щурмовак с хранителна рамка за йосаламир на гърба се приближи и застана до него. Двамата тръгнаха напред. Кбаот дори не се обърна към тях.

— Пригответе ми кораб, върховен адмирал Траун — каза той. — Искам да замина за Затънтената земя. Незабавно.

— Така ли? — попита Траун и пристъпи до Пелаеон. Щурмовакът мина зад тях и най-сетне Пелаеон се озова в безопасната зона около йосаламира. — Може ли да попитам защо?

— Причините са си лично мои — отвърна заплашително Кбаот. — Да не би да ги поставяте под въпрос?

За момент на Пелаеон му се стори, че Траун е готов да приеме предизвикателството.

— В никакъв случай — каза най-накрая върховният адмирал. — Щом искате да отидете на Затънтената земя, разбира се, можете да го направите. Лейтенант Тшел?

— Сър? — обади се веднага младият дежурен офицер.

— Свържете се с „Мъртвешка глава“ — заповяда Траун. — Съобщете на капитан Харбид, че космическият галеон „Драклор“ се изважда от групата му и се прехвърля под мое разпореждане. Да го изпрати само с екипажа, аз ще осигуря охрана и пътници.

— Слушам, сър! — отвърна Тшел и се втурна към предавателя.

— Не съм искал никаква охрана, върховен адмирал Траун — каза Кбаот, като изражението на лицето му се колебаеше между раздразнение и подозрителност. — Нито пък други пътници.

— От доста време планирам да изпратя генерал Ковел да поеме командването на гарнизона в планината Тантис — отвърна Траун. — Както и да допълня тамошните части. Струва ми се, това е една удобна възможност.

Кбаот погледна Пелаеон и отново се обърна към Траун.

— Добре тогава — каза накрая, очевидно се беше установил на раздразнението. — Но това ще бъде мой кораб, не на Ковел. Аз ще давам заповедите.

— Разбира се, майстор Кбаот — отвърна успокояващо Траун. — Точно така ще кажа и на генерала.

— Добре — устните на Кбаот се движеха колебливо зад дългата бяла брада и за миг на Пелаеон му се стори, че джедаят отново ще изгуби контрол над себе си. Той наклони леко глава на една страна и възвърна самообладанието си. — Добре — повтори той рязко. — Ще бъда в покоите си. Извикайте ме, когато приготвите кораба.

— Както желаете — кимна Траун.

Кбаот отново ги изгледа, обърна се и закрачи отсечено.

— Съобщете на генерал Ковел за промяната в плановете, капитане — заповяда Траун, изпращайки с поглед отдалечаващия се Кбаот. — В компютъра има готов списък с определените за матриците за клониране войници, помощниците на Ковел да уредят прехвърлянето им на борда на „Драклор“. И да пратят за охрана най-добрите части на генерала.

Пелаеон намръщено го изгледа. Хората на Ковел, както и самият генерал трябваше да потеглят в помощ на десантните части на Куат Кристак.

— Мислите ли, че планината Тантис е в опасност? — попита той.

— Не ми се вярва — отвърна Траун. — Въпреки това нищо чудно нашият прозорлив майстор джедай наистина да е засякъл нещо важно, макар че вероятно е някакво раздвижване сред местното население. Но най-добре е да не поемаме излишни рискове.

Пелаеон погледна през илюминатора към звездата на системата на Корускант.

— Възможно ли е да има нещо общо с бунтовниците?

— Съмнявам се — отвърна Траун. — Няма никакви признаци, че са научили за съществуването на Затънтената земя, да не говорим за планиране на някакво действие срещу нас. Ако това се случи, веднага ще разберем за намеренията им.

— Чрез източника Делта.

— И по обичайните канали на разузнаването — Траун се усмихна леко: — Все още ви смущава получаването на информация от източник, който не познавате, нали?

— Донейде, сър — призна Пелаеон.

— Гледайте на това като на каляване на вярата ви в мен. Някой ден ще прехвърля Делта под ваше командване. Но моментът все още не е дошъл.

— Слушам, сър — Пелаеон погледна към вратата, през която бе излязъл Кбаот.

Срещата с майстора джедай събуждаше неприятни спомени, отдавна погребани в паметта му. Нещо, свързано с Кбаот и Затънтената земя…

— Изглеждате разтревожен, капитане — отбеляза Траун.

Пелаеон поклати глава:

— Не ми харесва идеята да позволим на Кбаот да влезе в планината Тантис, адмирале. Не знам защо, просто не ми харесва.

Траун проследи погледа му.

— Не бих се тревожил толкова — каза той спокойно. — Всъщност това по-скоро е разрешение на проблема ни.

Капитанът го погледна смръщено:

— Не разбирам.

Върховният адмирал се усмихна отново:

— Всичко с времето си, капитане. Сега трябва да обърнем внимание на належащите въпроси. Готов ли е флагманският ми кораб?

Пелаеон отхвърли страховете. Предстоеше им нападение в сърцето на бунтовниците, не беше време да обръща внимание на неясни тревоги.

— „Химера“ очаква единствено заповедите ви, адмирале — отговори уставно той.

— Добре — Траун огледа мостика. — Проверете дали и останалата част от бойната група е готова, и съобщете, че ще изчакаме потеглянето на „Драклор“ — той погледна през илюминатора и меко добави: — И след това ще припомним на бунтовниците какво значи да воюваш.