Последната заповед

ГЛАВА 28

— Май това са всичките, капитане — каза Траун, впил поглед през илюминатора в бойните кораби на бунтовниците, хванати в гравитационните полета на кръстосвачите прехващачи. — Заповядайте на „Насилник“ и „Часовой“ да напуснат бойното поле. Всички бойни кораби да се приготвят за сблъсък с врага.

— Слушам, сър — отвърна Пелаеон, клатейки глава в мълчаливо изумление, и въведе заповедите в компютъра.

За пореден път въпреки очевидното върховният адмирал се бе оказал прав. Бойната флота на бунтовниците беше тук. И сигурно в този момент те се питаха какво не е било наред в чудесния им план.

— Струва ми се, адмирале, че може и да не унищожим всички кораби — предложи той. — Трябва да позволим някой да се върне на Корускант и да разкаже как сме ги надхитрили.

— Съгласен съм, капитане — отвърна Траун. — Макар да се съмнявам, че ще възприемат нещата така. По-скоро ще стигнат до заключението, че са били предадени.

— Вероятно — кимна Пелаеон и огледа набързо мостика. Стори му се, че чува лек шум, нещо като скърцане на зъби или прокашляне. Вслуша се по-внимателно, но звукът не се повтори. — Но и това може да е в наша полза.

— Така е — кимна Траун. — Да определим ли кръстосвача на адмирал Акбар за вестоносец?

Пелаеон се усмихна. Акбар едва бе оцелял при предишните обвинения на съветник Борск Фейлия в некомпетентност и предателство след операцията при корабостроителницата на Слуис Ван. Този път нямаше да има този късмет.

— Чудесна идея, адмирале.

— Благодаря, капитане.

Пелаеон погледна застаналия мълчаливо зад креслото на Траун Рък и се запита дали ногрито оценява цялата ирония на случващото се. Едва ли, като се имаше предвид липсата на развито мислене у неговата раса.

Космосът пред тях се озари от лазерен огън, ескадроните изтребители се сблъскаха. Пелаеон се настани удобно в креслото, огледа екраните пред себе си и се приготви за битка и за победа.

— Водач, влачиш опашка — прозвуча в шлемофона на Уедж гласът на втори. — Шести?

— С теб съм, втори. Двойно завъртане на „три“. Едно, две…

Уедж се стегна и хвърли изтребителя в луд завой. Двата имперски изтребителя се опитаха да повторят маневрата и вероятно така и не видяха как изтребителите на бунтовниците се появиха зад тях. Последваха две силни експлозии и след Уедж вече нямаше никой.

— Благодаря.

— За нищо. Сега какво?

— Не знам — призна той и хвърли поглед към битката около тях.

До този момент адмирал Акбар все още удържаше звездните кръстосвачи в боен строй. Но имперската армада притискаше по-малките кораби по фланговете и май всеки момент строят щеше да се разпадне. И тогава ескадронът изтребители щеше да остане сам и можеше да напада, когото си пожелае.

Точно това правеха и в момента. Въпросът бе да ударят нещо, което наистина си заслужаваше… Явно и втори мислеше така.

— Знаеш ли, водач, струва ми се, че щом Империята е изкарала толкова много кораби срещу нас, едва ли е оставила нещо сериозно да пази корабостроителницата.

Уедж завъртя глава към блестящите светлини в далечината. На техния фон изпъкваха най-малко четири голански бойни станции.

— Съгласен съм — каза той. — Но май е нужно нещо повече от нападението на легендарния Свиреп ескадрон, за да ги…

— Командир Антил, тук централният свързочен център на флотата — прекъсна го рязък глас. — Получихме спешно повикване за вас, кодирано с дипломатически код на Новата република. Приемате ли?

Уедж премига изненадано. Дипломатически код ли? И то точно тук?

— Свържете ме.

— Слушам, сър.

Чу се щракване.

— Здравей, Антил — разнесе се в ушите му познат глас. — Радвам се да те видя отново.

— Взаимно е — отвърна изненадано Уедж. — Кой си ти?

— Я стига! — цъкна другият. — Забрави ли вече ония приятни минути, прекарани заедно пред кръчмата „Мъмбри сторв“?

— Авис?

— Браво! — отвърна Авис. — Паметлив си ми ти.

— Трудно мога да забравя хората ти — отвърна Уедж. — Къде си?

— Точно в средата на имперските светлини встрани от теб — отвърна мрачно Авис. — Защо не ми каза, че ще нападнете тук, а не Тангрене?

— А ти защо си премълча какво сте замислили? — отвърна Уедж. — Доста успешно се изпързаляхме взаимно май.

— Точно така. Излъгахме всички, с изключение на върховния адмирал.

— Ти ли ми го казваш! От обикновена учтивост ли ми се обаждаш, или си намислил нещо?

— Може би — каза Авис. — А може би не. Слушай сега, след деветдесет секунди ще грабнем гравитационния капан, за който дойдохме. След това набързо ще изчезнем от тук.

Ще се измъкнат от имперска корабостроителница! И не личеше това да ги затруднява особено.

— Пожелавам ти късмет.

— Благодаря. Обаждам ти се, защото за нас е все едно накъде ще се измъкнем. Но за вас би могло да е важно.

Уедж усети как на лицето му цъфва усмивка.

— Би могло — отвърна той. — Какво ще кажеш да се появите откъм онези бойни станции Голан II и пътьом да ги поударите?

— Изглежда ми нелош маршрут — съгласи се Авис. — Разбира се, след това ще стане доста напечено, корабите отвън стрелят постоянно. Възможно ли е да ни осигуриш приятелски ескорт нататък?

Уедж изгледа светлините и обмисли думите му. Възможно беше. Ако хората на Авис успееха да разрушат дори само едната бойна станция, щеше да се отвори проход за корабите на Новата република към корабостроителницата. Ако имперското командване не искаше да я пожертва, щеше да се принуди да изтегли част от бойната си сила, за да затвори пролуката и да прогони проникналите кораби. А от гледна точка на контрабандистите, ако при излизането им вътре нахлуеха бойни кораби на Новата република, те щяха да се измъкнат по-лесно. Сделката изглеждаше почтена.

— Съгласен съм — каза той. — Дай ми няколко минути и ще ти осигуря ескорт.

— Приятелски ескорт, не забравяй — предупреди го Авис. — Ако се сещаш какво имам предвид.

— Много добре знам какво имаш предвид — увери го Уедж.

Традиционната монкалмарианска омраза към контрабандистите и контрабандата бе подхранвала раждането на стотици легенди, разказвани по бойните кораби, и Уедж не искаше да се появява като герой в тях — също както и Авис. Вероятно затова контрабандистът се бе обърнал към него, вместо да предложи помощта си направо на Акбар или на командването на флотата.

— Не се безпокой, ще маскирам нещата.

— Добре. Виж, избухна първият заряд. До скоро.

Връзката прекъсна.

— Включваме ли се? — попита единайсети.

— Включваме се — потвърди Уедж и завъртя надясно изтребителя. — Втори, предай на командването накратко за какво става дума, и им кажи, че имаме нужда от подкрепа. Не споменавай името на Авис, кажи им само, че действаме заедно с независима съпротивителна група в корабостроителницата.

— Разбрано, водач.

— А ако Акбар не желае да рискува? — обади се седми.

Уедж погледна светлините на корабостроителницата.

За пореден път, както толкова пъти досега, всичко опираше до доверието. Доверие в едно селянче, току-що излязло от пустинната си планета, което го поведе в атака срещу първата „Звезда на смъртта“. Доверието в бивш картоиграч с неизвестен боен опит, повел го в атака срещу втората „Звезда на смъртта“. А сега и доверие в контрабандист, който като нищо можеше да ги продаде.

— Няма значение — каза той. — Със или без подкрепления влизаме в корабостроителницата.

Лазерният меч на Мара проблесна и яростно се стовари върху клонинга Лок. Той падна и остана неподвижен. Лазерният му меч изтрака на пода.

Изведнъж натискът в съзнанието на Люк изчезна. Той се изправи пред все още просветващия екран, до който бе подлъгал клонинга, и за пръв път от часове си пое спокойно въздух. Изпитанието бе приключило.

— Благодаря — прошепна той на Мара.

Тя отстъпи от мъртвия клонинг.

— За нищо. Съзнанието изчисти ли се?

Значи тя беше усещала натиска. А той се чудеше дали е така.

— Да — кимна Люк и отново си пое глътка прекрасен въздух. — Твоето как е?

Мара го изгледа насмешливо. За пръв път в очите й нямаше болка и омраза.

— Изпълних заповедта му — каза тя. — Край вече!

Люк огледа тронната зала. Карде беше завързал ворнскърите на падналия корниз и внимателно си проправяше път през останките. Хан помагаше на уморената Лея да се измъкне изпод камъните, които я бяха засипали.

— Лея? — извика Люк. — Как си?

— Нищо ми няма — отвърна тя. — Само съм малко замаяна. Да изчезваме от тук.

Люк се обърна към Кбаот. Старият джедай се взираше в безжизнения клонинг, ръцете му помръдваха неспокойно, погледът му беше объркан и безумен.

— Добре — съгласи се Люк. — Хайде, Мара.

— Тръгвайте — отвърна тя. — Ще ви настигна.

Люк впи поглед в нея:

— Какво мислиш да правиш?

— А ти какво мислиш? — отвърна Мара. — Ще си довърша работата. Както трябваше да направя още на Джомарк.

Кбаот бавно вдигна погледа си към нея.

— Ти ще умреш заради това, Мара Джейд — каза той. Тихият му глас беше по-заплашителен от налудничавите му изблици. — Бавно и в големи мъки.

Той вдиша дълбоко, скръсти стиснатите си в юмруци ръце пред гърдите и затвори очи.

— Ще видим — прошепна Мара, вдигна лазерния меч и тръгна към него.

Започна като далечен гръм, който по-скоро се усещаше, отколкото се чуваше. Люк огледа залата, сетивата му тръпнеха от усещането за заплаха. Но не виждаше нищо нередно. Звукът стана по-силен, по-дълбок…

Внезапно таванът на тронната зала над него и Мара се срути в поток от малки камъчета.

— Пази се! — изкрещя Люк и обхванал с ръце главата си, се опита да се измъкне от пороя камъчета.

Замалко не падна, спъвайки се в купчината камъни, които вече се издигаха до глезена му. Бяха извънредно много на брой и малки, за да ги задържи със Силата. Продължаваха да падат и ударите го замайваха. През облака прах наоколо видя Мара да се привежда под лавината, като се опитваше да предпази главата си с една ръка, а с другата напразно размахваше лазерния меч срещу каменния поток. В другия край на тронната зала Хан крещеше нещо и Люк предположи, че и двамата с Лея са засегнати от атаката.

Застанал недокоснат сред отприщения от него каменен потоп, Кбаот вдигна ръце.

— Аз съм майсторът джедай Кбаот — прогърмя гласът му в тронната зала, надвишавайки тътена на сипещите се камъни. — Империята — вселената — е моя.

Люк свали лазерния меч. Сетивата му отново го предупредиха за наближаваща опасност. Но и този път това не му помогна. Канонадата светкавици на Кбаот проблесна по острието на лазерния меч, ударът изкара Люк от равновесие и той падна на колене сред камъните. Опита се да се изправи, но един камък го удари силно по главата. Той залитна и се подпря с една ръка. Отново блеснаха светкавици, купчината камъни бе заобиколена от огнен обръч, тялото му изтръпна от нетърпима болка. Лазерният меч се изплъзна от ръката му и той смътно видя как политна над парапета към другия край на тронната зала.

— Спри! — извика Мара. През мъглата на болката Люк видя, че тя стои права, до колене в камъни. Лазерният й меч просветваше през купчината, сякаш тя искаше да я разпръсне. — Ако искаш да ни убиеш, направи го накрая.

— Потърпи, чирачето ми — каза Кбаот. Люк премига и през падащите камъни и облаците прах видя унесената му усмивка. — Още не ти е дошло времето. Първо трябва да те заведа в клониращия комплекс на върховния адмирал.

Мара се наведе под потока камъни. Излъчването й потрепери от внезапен ужас.

— Какво?!

— Аз видях една Мара Джейд коленичила в краката ми — напомни й Кбаот. — Но това не означава, че си била точно ти.

— Готово — обяви Ландо и включи последния заряд. — Да го пускаме и да изчезваме.

Скрит зад колоната, Чубака изръмжа учьърднтелно.

Ландо вдигна бластера си, изправи се и огледа всички врати на пътеката. Дотук се справяха добре. Ако успееха да задържат щурмоваците отвън поне още две минути, с Чубака щяха да се измъкнат от работната платформа и да стъпят на пътеката…

Чубака изръмжа предупредително. Ландо се вслуша и долови нарастващото бръмчене на усилващото се напрежение в релето на отрицателния поток.

— Браво, Чуй — извика той. — Да вървим.

Той стъпи на моста… Вратата точно срещу него избухна.

— Внимавай! — изкрещя Ландо.

Хвърли се по корем на моста и започна да стреля в облака прах и останките от вратата. От пролуката вече изскачаха сините заряди на зашеметяващите гранати. Зад него гърмеше лъкът на Чубака. Явно имперските войници нямаше да им отпуснат двете минути.

Ландо лежеше, притиснал лице към мрежестия под. Погледът му обхождаше безпомощно моста и тънките, но здрави парапети от двете му страни. Това беше истинска лудост. И все пак имаха шанс да успеят.

— Ела тук, Чуй! — извика той.

Извърна се настрани и погледна контролното табло на моста, разположено в парапета на работната платформа. Ето го копчето за удължаване, до него беше бутонът за прибиране, а под тях — спешната спирачка. Чубака се приземи с трясък до него, мостът се разлюля.

— Не ги пускай да се приближат — заповяда Ландо.

Измери с поглед разстоянието и подскочи нагоре, като натисна в бърза последователност копчетата за прибиране и спирачката. Мостът се отдели от работната платформа и увисна във въздуха. Чубака изръмжа въпросително, мостът се разклати под тежестта им.

— Сега ще видиш — отвърна Ландо. От двете им страни блеснаха взривове, паднаха още две врати. — Дръж се здраво за парапета и не спирай да стреляш. Готов ли си? — той се улови здраво и откри огън.

Но не към щурмоваците по кръглата пътека. Целеше се в другия край на моста и изстрелите му превръщаха в пара мрежестия под и пробиваха дупки в поддържащата арматура отдолу. Мостът се наклони, разклати се още повече, а Ландо продължи да стреля и да разрушава подпорите. Чубака изръмжа жестока уукска ругатня, която Ландо не беше чувал досега…

И с ужасяващо скърцане на разкъсван метал мостът внезапно поддаде. Съединен с балкона само с все още непокътнатия парапет, той бавно потъна надолу. Ландо и Чубака се плъзнаха надолу, уловени за парапета, когато мостът се удари в парапета на балкона с клониращите резервоари три етажа по-надолу.

— Тук слизаме — каза Ландо. — Хайде.

Прибра бластера в кобура, промъкна се под парапета на моста и скочи на пода. Чубака, катерач по природа, вече го бе изпреварил. Стигнаха на половината разстояние до изхода от балкона, когато колоната зад тях избухна.

Първите заряди превърнаха кабелите и маркучите в блестящи огнени кълба навсякъде около колоната. Във въздуха се завихри зловещо изглеждащ облак от пушек, прах и изпарена хранителна течност. Работната платформа, която бяха напуснали преди по-малко от минута, остана без подпори и се смъкна надолу по колоната, като разбиваше и влачеше след себе си още повече апаратура. Захранващите проводници дадоха на късо и вторичните експлозии внесоха своя принос към дъжда от отломки.

Чу се ужасяващо скърцане на разкъсани подпори и външните слоеве на колоната величествено полетяха надолу. Чубака заглуши шума с предупредително изръмжаване.

— И аз — отвърна Ландо. — Да изчезваме.

Десет секунди по-късно двамата изхвърчаха навън, преодолявайки символичната охрана от един войник. Изминаха на бегом два коридора и чуха зад себе си далечния трясък от срутването на колоната върху пода на пещерата на клонингите.

— Добре — каза задъхано Ландо. Бяха стигнали до някакъв кръстопът и той се огледа във всички посоки. Арту беше свършил добра работа с отклоняването на войниците, целият район изглеждаше пуст. — Изходът е натам — каза той на Чубака и извади предавателя. — Ще се обадим на останалите и изчезваме.

От предавателя долетя ужасно трещене и Ландо подскочи.

— Хан?

— Ландо? — отвърна приятелят му едва доловимо през оглушителния шум.

— Аз съм — потвърди Ландо. — Какво става при вас?

— Лудият джедай събаря покрива върху главите ни — извика Хан. — С Лея имаме някакво малко прикритие, но Люк и Мара са на открито. Къде сте вие?

— Долу, близо до пещерата на клонингите — изръмжа през стиснати зъби Ландо. Ако аритмичният резонанс на Чубака бе задействал, един от реакторите в планината вече губеше равновесието си. Не се ли измъкнеха от планината, преди той да избухне… — Да дойдем ли да ви помогнем?

— Няма да можете — обади се Карде. — Входът на турболифта е затрупан с камъни. Изглежда, ще останем тук.

Чубака изръмжа.

— Забрави, Чуй, нищо не можеш да направиш — каза Хан. — Люк и Мара са тук, единствената ни надежда е в тях.

— А ако не успеят да го спрат? — попита Ландо с присвит стомах. — Нямате много време, вече задействахме аритмичен резонанс в активната зона на реактора.

— Добре — отвърна Хан. — Значи и Кбаот няма да се измъкне.

— Хан…

— Хайде, изчезвайте! — прекъсна го Хан. — Чуй, ако не се измъкнем, още някой освен Уинтър трябва да се грижи за Джейсън и Джейна. Разбираш ли ме?

— „Волният Карде“ е на входа — добави Карде. — Хората ми ви очакват.

— Добре — отвърна Ландо през стиснати зъби. — Късмет!

Прекъсна връзката и окачи предавателя на колана си.

Хан беше прав, от тук не можеха да направят нищо срещу Кбаот. Но с турболазерните оръдия на „Волният Карде“ и плановете на крепостта, които Арту беше научил…

— Идвай, Чуй — извика той, обърна се към изхода и побягна. — Още нищо не е приключило.

— Май така е най-добре — прошепна Кбаот, изгледа тъжно Люк и пристъпи към него.

Люк премига, за да прочисти праха в очите си, и се взря в стария джедай. Опитваше се да потисне болката, която пронизваше тялото му. Болката и растящото усещане за поражение. Коленичил на пода, затрупан до кръста с камъни, а към него се приближаваше луд майстор джедай, който искаше да го убие… Не. Джедаят действа само когато е спокоен. Когато е в мир със Силата.

— Майстор Кбаот, изслушайте ме — каза той. — Вие не сте добре. Аз мога да ви помогна.

Върху лицето на Кбаот се смениха няколко изражения, сякаш опитваше кое чувство му отива най-добре.

— Така ли? — иронично попита той. — И защо искаш да ми помагаш?

— Защото се нуждаете от помощ — отвърна Люк. — А ние се нуждаем от вас. Опитът и силата ви може да се използват за доброто на Новата република.

Кбаот изсумтя:

— Майсторът джедай Хорус Кбаот никога няма да служи на низшите същества, джедай Скайуокър.

— А защо не? Всички велики майстори джедай от Старата република са го правили.

— И това е било падението им — отвърна Кбаот и вдигна пръст към Люк. — Точно затова по-низшите създания се вдигнаха и ги убиха.

— Но те не…

— Стига вече! — извика Кбаот. — Не ме интересува мнението ти за нуждите на по-низшите създания. Аз сам ще реша дали те ще се подчинят на волята ми, или ще умрат — в очите му блеснаха пламъци: — И ти имаше този избор, джедай Скайуокър. Нещо повече, ти можеше да управляваш заедно с мен. Но избра смъртта.

Капчица пот, или по-скоро кръв, се търкулна по лицето на Люк.

— А какво ще стане с Мара?

Кбаот поклати глава:

— Мара Джейд вече не е твоя грижа. Ще се разправя с нея по-късно.

— Не — извика Мара. — Ще се разправиш с мен сега!

Люк вдигна очи. Върху нея продължаваха да падат камъни, но за негова изненада купчината, която би трябвало да я е затрупала, беше изчезнала. И той веднага разбра причината — размахването на лазерния меч не беше безполезно, както си бе помислил той. Мара беше направила няколко големи отвора в пода, от които камъните падаха в станцията за наблюдение под подиума с трона. Тя вдигна лазерния меч и нападна.

Кбаот се извъртя към нея, лицето му беше изкривено от гняв.

— Не! — извика той и от върховете на пръстите му отново изскочиха синьо-бели светкавици.

Мара пресрещна залпа с лазерния меч. Свирепият й устрем бе спрян, около нея проблесна огнен обръч. Кбаот стреляше и отстъпваше към трона и здравата стена зад него. Но Мара продължаваше упорито след него.

Изведнъж потокът камъни върху главата й секна. От купчината около Люк полетяха камъни към Кбаот. Завъртаха се около него и набрали скорост, се устремяваха към лицето на Мара. Тя залитна назад, притвори очи и вдигна нагоре десния си лакът, за да се предпази.

Люк стисна зъби и се опита да отхвърли камъните, които го притискаха към пода. Не можеше да остави Мара да се сражава сама. Не успя, мускулите му все още бяха твърде изтощени от последната атака на Кбаот. Опита се отново, без да обръща внимание на болката от усилието. Погледна Мара и видя, че лицето й внезапно се промени. Той се намръщи изненадано, но в този момент долови гласът на Лея в съзнанието си…

Дръж очите си затворени, Мара, и ме слушай. Аз мога да виждам и ще те направлявам.

— Не! — извика отново Кбаот. — Не! Тя е моя!

Люк се обърна към другия край на тронната зала, зачуден как Кбаот ще възпре Лея. Но не последва нищо. Дори по корниза, под който Лея и Хан се бяха скрили, спряха да падат камъни. Вероятно дългата битка най-накрая беше започнала да изцежда силата на Кбаот и той вече не можеше да рискува да си разделя вниманието. Зад корниза, затрупан под купчината камъни пред вратата на турболифта, проблясваше лазерният меч на Люк. Ако успееше да го извика при себе си и да намери достатъчно сила, за да се притече на помощ на Мара в битката…

В този момент леко движение привлече погледа му. Вързани към корниза, недокоснати от падащите камъни, които бяха затрупали господаря им, ворнскърите на Карде опъваха каишките си. Стремяха се към Мара. И към Кбаот.

Един див ворнскър замалко не уби Мара при пътуването им през гората на Миркр. Изглеждаше естествено сега тези двата да спасят живота й. Лазерният меч потрепери при повика на Люк, той докосна мислено бутона за включване. Мечът се измъкна изпод камъните, блестящото зелено острие хвърляше проблясъци по околните отломки. Люк се напрегна, оръжието се вдигна във въздуха и полетя към него. И когато достигна разрушения корниз, той го спусна надолу и преряза каишките на ворнскърите.

Кбаот ги видя да се приближават. Вече почти бе опрял гръб в стената на тронната зала. Извъртя се и изпрати залп светкавици към завтеклите се нагоре по стълбите хищници. Единият изскимтя и падна на пода сред камъните, другият залитна, но продължи.

Това моментно отклоняване на вниманието беше всичко, от което Мара се нуждаеше. Тя скочи напред, камъните продължаваха да свистят край лицето й, и застана пред Кбаот. Той отчаяно вдигна ръце, Мара падна на колене и замахна с лазерния меч. Кбаот изпищя жалостиво и се строполи на пода…

И както се бе случило с императора на борда на „Звездата на смъртта“, енергията от тъмната страна на Силата изскочи от него с виолетовата експлозия на син огън.

Люк беше готов. Събра всяка частица от останалата му сила, хвана Мара в здрава прегръдка на Силата и я издърпа настрана от изблика на енергия. Усети как ударната вълна се стоварва отгоре му, Лея се присъедини към усилията му и натискът леко отслабна.

После изведнъж всичко свърши.

Той остана неподвижен една дълга минута, като се опитваше да си поеме дъх и се бореше срещу припадъка, който заплашваше да го погълне. Смътно усети как камъните около него изчезват.

— Люк, как си? — попита Лея.

Отвори с усилие очи. Покрита с прах и посиняла от ударите с камъните, тя не изглеждаше по-добре, отколкото той се чувстваше.

— Ще ми мине — прошепна той, разбута и последните камъни и се изправи. — Как са другите?

— Немного зле — отвърна тя и протегна ръка, за да го задържи да не падне. — Но Хан се нуждае от лекарска помощ. Има доста сериозни изгаряния.

— Мара също — додаде мрачно Карде и слезе по стълбите, носейки на ръце изпадналата в безсъзнание Мара. — Трябва да я закараме възможно най-бързо на „Волният Карде“.

— Обади им се — прошепна Хан. Той беше коленичил до мъртвия клонинг Лок и се взираше в него. — Кажи им да дойдат да ни приберат.

— Откъде да минат? — попита намръщено Карде.

Хан посочи лобното място на Кбаот.

— Оттам.

Люк се обърна нататък. Огромната експлозия на тъмна енергия бе превърнала в руини тази част от залата. Стените и таванът бяха почернели и изпъстрени с дупки. Металният под, където беше стоял Кбаот, беше изкривен и полуразтопен. Тронът димеше захвърлен на метър от пиедестала си. А зад него през голям отвор в задната стена просветваше една звезда.

— Вярно — кимна Люк и си пое дълбоко дъх. — Лея?

— Видях я — отвърна тя, подаде му лазерния меч и извади своя. — Да се залавяме за работа.

Две бунтовнически щурмови фрегати се стрелнаха край обсадената бойна станция Голан II, изстреляха залп с всичките си оръдия и завиха. Част от бойната станция блесна и бързо изгасна. На фона на тъмния й корпус се виждаше как нова вълна бунтовнически изтребители се вмъкват в корабостроителницата.

Пелаеон вече не се усмихваше.

— Не се паникьосвайте, капитане — каза спокойно Траун, но и той все повече се навъсваше. — Още не сме победени. До края на битката има още време.

На командното табло на Пелаеон светна червена лампичка. Той погледна екрана.

— Сър, спешно съобщение от Затънтената земя.

Изведнъж ужасяващо предчувствие присви стомаха му.

Затънтената земя, клониращите цилиндри…

— Прочетете го, капитане — заповяда спокойно Траун.

— Още го разшифроват, сър — отвърна Пелаеон и докосна командното табло.

Съобщението бавно започна да се изписва на екрана. Оправдаваше и най-лошите му очаквания.

— Планината е нападната, сър — започна той. — Две различни части от местни жители и неколцина саботьори бунтовници… — Пелаеон замълча и се намръщи невярващо. — И група ногри…

Така и не успя да прочете доклада докрай. Изведнъж от нищото се стрелна сива ръка и го удари през гърлото.

Пелаеон млъкна, отпусна се в креслото, за момент цялото му тяло бе парализирано.

— За предателството на Империята срещу народа на ногрите — дочу той гласа на Рък и се опита да си поеме въздух. — Дойде време за отмъщение.

Усети едва доловимо движение и ногрито изчезна. Все още не можеше да си поеме дъх, борейки се срещу сковаността на мускулите. Едва успя да вдигне ръка към командното табло. След два напразни опита най-сетне натисна копчето за тревога. Сирените заглушиха шума от битката отвън и той най-накрая успя да извърне глава.

Върховният адмирал Траун стоеше изправен в креслото си, лицето му беше странно спокойно. На гърдите на безукорно бялата му униформа бавно растеше тъмночервено петно. В центъра му проблясваше дръжката на камата на Рък.

Траун улови погледа му и за изненада на Пелаеон се усмихна.

— Поне го направи артистично — прошепна той.

Усмивката изчезна, погледът му угасна и Траун, последният върховен адмирал, умря.

— Капитан Пелаеон? — извика настойчиво свързочникът, когато лекарският екип пристигна — твърде късно — до креслото на върховния адмирал. — „Немезида“ и „Буреносен ястреб“ очакват заповеди. Какво да им кажа?

Пелаеон погледна през илюминатора. Видя хаоса зад защитната линия на корабостроителницата. Флотата на бунтовниците се беше възползвала от диверсията и сега той трябваше да раздели силите си, за да ги отблъсне от вътрешния периметър. Само за един миг вселената се бе обърнала срещу тях.

Траун може би щеше да изтръгне победа за Империята от това положение. Но Пелаеон не беше Траун.

— Свържете се с всички кораби — въздъхна той. Думите засядаха на гърлото му, но не поради болката от предателската атака на Рък. — Да се приготвят за отстъпление.