Последната заповед

ГЛАВА 8

Джейсън беше заспал посред вечерята си, но Джейна все още се въртеше будна. Легнала на една страна, Лея се извъртя внимателно на леглото, без да се отдръпва от дъщеря си, и отново взе електронния бележник. Според леко обърканите си спомени се опитваше да прочете тази страница най-малко за четвърти път.

— Петия път просто трябва да стане — измърмори тя кисело и помилва дъщеря си.

Заета с далеч по-важни неща, Джейна не отговори. Лея я погледна и усети как въпреки умората в нея отново се надига почуда. Не можеше да спре да се удивява на малките ръчички, които барабаняха нежно по тялото й, на покритата с къса черна коса главичка, на ангелското личице, издаващо съсредоточените усилия на бебето в храненето. Един чисто нов живот, толкова крехък и все пак забележително издръжлив. И го бяха създали двамата с Хан. Бяха създали и двете бебета.

Вратата към всекидневната се отвори.

— Здравей, скъпа — прошепна Хан. — Всичко наред ли е?

— Да — отвърна тя. — Храним се за пореден път.

— Тъпчат се, все едно са умиращи от глад уукита — каза Хан, приближи се до леглото и набързо огледа положението. — Джейсън свърши ли вече?

— Май не беше гладен — отговори Лея и се извърна към заспалото на леглото зад нея бебе — Сигурно след час-два ще се обади отново.

— Поне да си съгласуват програмата… — измърмори замечтано Хан, седна внимателно на леглото и докосна с показалец дланта на Джейсън. Малката ръка се стегна инстинктивно около пръста му, Лея вдигна поглед към съпруга си и видя познатата крива усмивка. — Ще стане доста як.

— Да знаеш тя как стиска — погледна дъщеря си Лея. — Ландо още ли е долу?

— Да, с Бел Иблис продължават да обработват адмирал Дрейсън — отговори Хан и със свободната си ръка докосна Лея по рамото. Тя усети топлината на тялото му през тънката нощница, както и сдържания гняв в съзнанието му. — Опитват се да го убедят да отклони няколко кораба за спасителната операция на Нклон.

— И успяват ли?

Хан нежно размърда хванатия от Джейсън пръст и тихо изгугука.

— Не съвсем — призна той. — За да вдигнем от земята Пътуващия град, ни трябва най-малко щурмова фрегата. А Дрейсън изобщо не гори от желание да изтегли от бойната линия толкова голям кораб.

— Изтъкнахте ли колко нужен ни е добиваният от Ландо метал?

— Казах го. Не остана поразен.

— Дрейсън трябва да умееш да го подхванеш — Лея погледна надолу към Джейна. Тя продължаваше да суче, но очите й бяха започнали да се затварят. — След като Джейна заспи, може да сляза долу и да се опитам да помогна на Ландо.

— Няма да стане — отсече Хан. — Не се обиждай, скъпа, но като заспиш на масата, едва ли ще направиш нужното впечатление.

Тя сви нацупено устни.

— Не съм чак толкова уморена. Спя не по-малко от теб.

— Нищо подобно — Хан издърпа ръката си от рамото й и помилва Джейна по бузата. — Аз поне си подремвам по време на среднощните хранения.

— А изобщо не е нужно да се събуждаш за тях. Аз или Уинтър можем да извадим бебетата от кошчетата им не по зле от теб.

— Чудесно — отвърна с подигравателно възмущение Хан. — Преди децата да се родят, си мислеше, че е хубаво аз да съм наблизо. А сега вече нямаш нужда от мен, така ли? Защо направо не ме изхвърлиш?

— Разбира се, че се нуждая от теб — успокои го Лея. — Докато дроидите не бъдат освободени от задълженията им по охраната на двореца и докато на бебетата трябва да им се сменят пелените, ти винаги ще имаш място при мен.

— Великолепно — изръмжа той. — По-добре ме изгони отсега.

— Късно е — увери го Лея, погали го по ръката и отново стана сериозна. — Знам, че искаш да ми помогнеш, Хан, и е много мило. Просто се чувствам виновна.

— Недей — отвърна Хан и стисна ръката й. — Ние, старите контрабандисти, сме привикнали към малките часове на денонощието — той хвърли поглед към вратата за стаята на Уинтър. — Уинтър легна ли си?

— Не, още не се е прибрала — отвърна Лея и се присегна със Силата към стаята. Май наистина беше празна. — Занимава се с някакво разследване, но не ми казва какво.

— А аз знам — излъчването на Хан стана замислено. — Тя е долу в библиотеката и се рови в старите архиви на съюза.

Лея наклони глава и го изгледа изучаващо:

— Някакви проблеми?

— Не знам — отвърна неуверено Хан. — Уинтър никога не издава какво мисли. Поне не пред мен. Но определено нещо я тревожи.

Лея усети нечие присъствие от другата страна на вратата.

— Прибра се. Ще видя какво мога да измъкна от нея.

— Успех — изсумтя Хан, стисна за последен път ръката й и се изправи. — Слизам отново. Ще се опитам да помогна на Ландо да убеди Дрейсън.

— Хванете го на една игра сабак — предложи тя. — Играйте за кораб, както ти и Ландо навремето — за „Сокол“. Може и да успеете да спечелите една щурмова фрегата.

— Да играя срещу Дрейсън?! — изсумтя Хан. — Благодаря, скъпа, но с Ландо няма да знаем какво да правим с цяла флота. Ще се върна бързо.

— Добре. Обичам те, Хан.

Той се ухили отново.

— Знам — каза и излезе.

Лея въздъхна, настани се по-удобно, облегна се на възглавницата и леко се извърна към стаята на Уинтър.

— Уинтър? — извика тихо.

След няколко секунди вратата се отвори безшумно.

— Да, ваше височество — и помощничката й влезе в стаята.

— Искам да поговоря с теб за минута, ако не възразяваш.

— Нямам нищо против — отвърна Уинтър и се приближи с величествената си грациозна походка, за която Лея винаги й беше завиждала. — Май Джейсън е заспал. Да го сложа ли в креватчето му?

— Ако обичаш — кимна Лея. — Хан ми каза, че правиш някакво проучване в архивите на стария съюз.

Изражението на Уинтър си остана същото, но Лея долови леката промяна в излъчването й и в езика на тялото.

— Вярно е.

— Може ли да попитам какво е?

Уинтър внимателно взе Джейсън и го занесе в креватчето.

— Мисля, че открих имперски агент в двореца — каза тя. — Сега се опитвам да намеря потвърждения за подозренията си.

Лея усети как косъмчетата по врата й настръхват.

— И кой е?

— Предпочитам да не отправям обвинения, преди да съм събрала повече информация — отвърна Уинтър. — Може и да греша.

— Оценявам предпазливостта ти — каза Лея, — но ако имаш някаква представа, кой е източникът Делта, веднага трябва да я споделиш с членовете на съвета.

— Това няма връзка с източника Делта — поклати глава Уинтър. — Поне връзката не е пряка. Тя е тук доста отскоро.

Лея я изгледа намръщено, опитваше се да разгадае излъчването й. В него се долавяше голяма загриженост, която обаче се уравновесяваше от силното желание да не отправя прибързани обвинения.

— За Мара Джейд ли става въпрос?

Уинтър се поколеба и неохотно кимна:

— Да. Но пак повтарям: нямам никакви доказателства.

— А с какво разполагаш?

— Не с много — отвърна Уинтър и внимателно подви завивката около Джейсън. — Всъщност само с един кратък разговор с нея, когато я придружих до апартамента й от лекарското отделение. Тя ме попита какво съм правила по време на бунта, аз й разказах за работата си в отдела по доставките. И тогава тя ме разпозна като Маркера.

Лея се зарови в паметта си. По време на войната Уинтър имаше толкова много кодови имена.

— Това не е ли вярно?

— Напротив, това беше едно от прозвищата ми — отговори Уинтър. — И всъщност в това е цялата работа. Носих го само за няколко седмици на Аверам. Докато имперското разузнаване залови бойната група.

— Ясно — кимна бавно Лея. — А Мара не е била на Аверам, нали?

— Не знам — поклати глава Уинтър. — Аз съм се срещала само с двама-трима от бойната група. И точно за това се ровя в архивите. Надявам се някъде да намеря пълен списък на участниците.

— Съмнявам се. Местните бойни групи почти не пазеха лични документи на членовете си. Това щеше да е равностойно на смъртна присъда, ако попаднеха в ръцете на имперското разузнаване.

— Знам — Уинтър погледна над кошчето към нея. — И така стигаме до задънена улица.

— Може би.

Лея погледна разсеяно покрай нея, опитвайки се да си припомни всичката информация за Мара. Не беше кой знае какво. Доколкото знаеше, преди създаването на съюза тя не беше имала никакви връзки с Империята, които да потвърждават подозренията на Уинтър. А и преди по-малко от два месеца Мара беше помолила Люк да й помогне да освободи Карде от затворническата килия на флагманския кораб на върховния адмирал Траун. Ако наистина беше имперски агент, цялата операция беше напълно безсмислена.

— Според мен — започна замислено тя — на която и страна да е била преди, сега Мара вече не е към нея. В момента вярна на Карде и групата му.

Уинтър се усмихна.

— Това джедайско прозрение ли е, ваше височество? Или е резултат от дългия ви дипломатически опит?

— По малко и от двете — отвърна Лея. — Струва ми се, че няма защо да се страхуваме от нея.

— Дано да сте права — Уинтър вдигна ръка: — Да сложа ли и Джейна в креватчето й?

Лея сведе поглед. Очите на Джейна бяха плътно затворени, малките й устни се движеха, сякаш още сучеше.

— Да, благодаря ти — каза тя и погали дъщеря си по бузата. — Приемът за сарканската делегация още ли продължава? — попита тя, отдръпна се от Джейна и се протегна, за да раздвижи изтръпналите си мускули.

— Когато минах, още имаше хора — отвърна Уинтър, вдигна Джейна и я положи в креватчето до Джейсън. — Мон Мотма ме помоли да ви предам да се отбиете за няколко минути, ако имате възможност.

— Не се съмнявам — измърмори Лея, стана и отиде до гардероба. Една от малките привилегии на майчинството беше, че имаше непоклатимо извинение да се измъква от не особено важните управленски прояви, които винаги отнемаха повече време, отколкото заслужаваха. А сега Мон Мотма се опитваше да я вкара отново в цялата тази лудница. — Съжалявам, но ще я разочаровам — добави тя. — Имам по-спешни занимания в момента. Ще наглеждаш ли близнаците?

— Разбира се — кимна Уинтър. — Мога ли да ви попитам къде отивате?

Лея избра от гардероба нещо по-прилично от нощницата, с което да може да се появи пред хора, и започна да се облича.

— Отивам да видя какво мога аз да открия за миналото на Мара Джейд — отвърна тя.

Усети изненадата на Уинтър.

— И как ще го направите?

Лея се усмихна строго.

— Ще я попитам.

Стоеше пред нея с наполовина скрито от качулката на робата лице. Жълтите очи блестяха пронизващо през безкрайното разстояние между тях. Устните му мърдаха, но думите бяха погълнати от ужасния писък на сирените, който изпълваше Мара с усещане за неотложност и бързо прерастваше в паника. Между нея и императора се появиха две фигури — тъмният величествен образ на Дарт Вейдър и по-малката, облечена в черно фигура на Люк Скайуокър. Застанаха пред императора един срещу друг и извадиха лазерните си мечове. Остриетата се кръстосаха, блестящо червено-бяло срещу блестящо зелено-бяло. Джедаите бяха готови за битка.

Изведнъж остриетата се разделиха и с вик на омраза, който за миг заглуши воя на сирените, двамата се обърнаха и се нахвърлиха срещу императора.

Мара чу собствения си вик. Искаше да се притече на помощ на господаря си. Но разстоянието бе твърде голямо, а тялото не й се подчиняваше. Тя извика предизвикателно в опит поне да привлече вниманието им върху себе си. Но Вейдър и Скайуокър сякаш не я чуха. Те се разделиха, застанаха от двете страни на императора и вдигнаха високо лазерните си мечове. Императорът гледаше право към нея.

Мара отвърна на погледа му, отчаяно й се искаше да избяга от надвисналото бедствие, а не можеше да помръдне. От втренчения поглед на императора в нея нахлуха хиляди мисли и чувства, блестящ калейдоскоп от болка, гняв и омраза, който се променяше твърде бързо, за да го възприеме. Императорът вдигна ръце и изпрати залп от синьо-бели назъбени светкавици срещу враговете си. Двамата се олюляха от контраудара. Мара ги гледаше с агонизираща надежда, че този път всичко ще приключи другояче. Но не. Вейдър и Скайуокър се изправиха, изкрещяха яростно и вдигнаха високо мечовете си.

Над вдигнатите лазерни мечове прокънтя далечна гръмотевица… И с разтърсване, което едва не я изхвърли от креслото, Мара се събуди.

Пое си пресекливо дъх и се опита да пропъди останалите от съня чувства — смесица от болка, гняв и самота. Но този път не й бе дадено да ги превъзмогне сама. От коридора се долавяше чуждо присъствие. Мара скочи от креслото и зае бойна позиция. Гърмът от съня й — просто почукване по вратата — се повтори.

За момент се замисли дали да не запази мълчание, за да реши натрапникът, че няма никой, и да си отиде. Но много добре знаеше, че през пролуките на старовремските врати на панти отвън прониква светлината от стаята й. А и ако посетителят й наистина беше този, когото подозираше, тишината нямаше да го заблуди.

— Влез — извика тя.

Вратата се отвори, но на прага не стоеше Люк Скайуокър.

— Здравей, Мара — кимна Лея Органа Соло. — Да не преча?

— Не, в никакъв случай — отвърна любезно Мара и направи опит да отпусне лицето си. Последното, което й се искаше в момента, беше компания, особено от човек, свързан със Скайуокър. Но докато бяха принудени да стоят с Чен тук, нямаше да е особено умно да отбягва фигура с влиянието на Органа Соло. — Тъкмо преглеждах последните новини от бойното поле. Заповядай, влез.

— Благодаря — отвърна Органа Соло и пристъпи вътре. — И аз ги прочетох преди малко. Върховният адмирал Траун, изглежда, напълно оправдава доверието на покойния император.

Мара я изгледа изпитателно, чудейки се какво е разказал Скайуокър на сестра си. Органа Соло гледаше навън през прозореца към светлините на императорския град. А малкото, което Мара можеше да долови от излъчването й, в никакъв случай не издаваше подигравка.

— Да, Траун беше един от най-добрите пълководци на Империята. Изключително умен и изобретателен, с упорит стремеж към победа.

— Вероятно е искал да докаже, че е равен на останалите върховни адмирали — предположи Органа Соло. — Особено поради смесеното му родословие и омразата и недоверието на императора към пришълците.

— Да, вероятно това до известна степен обяснява нагласата му — съгласи се Мара.

Органа Соло се приближи до прозореца, все още обърната с гръб към Мара.

— Познаваш ли добре върховния адмирал?.

— Не особено — отвърна предпазливо Мара. — Той поддържаше връзка с Карде и веднъж посети базата ни на Миркр, когато бях там. Отдели доста време на йосаламирите на Миркр. Карде изчисли, че имперските кораби са натоварили над пет-шест хиляди…

— Имах предвид дали го познаваш отпреди войната — прекъсна я Органа Соло и се обърна с лице към нея.

Мара спокойно отвърна на погледа й. Ако Скайуокър й е разказал… Не, в такъв случай вече щяха да са я затворили в килия. Органа Соло просто опипваше почвата и я чакаше да се издаде.

— Откъде бих могла да познавам Траун отпреди войната? — отвърна с въпрос тя.

Органа Соло сви рамене.

Има известни предположения, че някога си служила на Империята.

— И ти искаше да се увериш, преди да заповядаш да ме арестуват?

— Исках да разбера дали знаеш за върховния адмирал нещо, което бихме могли да използваме срещу него — отговори Органа Соло.

— Няма нищо такова — изсумтя Мара. — Траун няма общ модел на действие, любими стратегии или явни слабости. Той внимателно изучава враговете си и насочва атаката срещу психологически слабите им места. Не жертва напразно силите си и не е толкова горд, че да не изтегли хората си, когато стане ясно, че губи. Което не се случва много често, както сте разбрали сами — тя вдигна вежди и подигравателно добави: — Нещо от това ще ви помогне ли?

— Да — отвърна Органа Соло. — Ако узнаем кои са слабостите, които възнамерява да използва срещу нас, можем да разберем накъде ще се насочи атаката му.

— Това няма да е лесно — предупреди Мара.

Органа Соло се усмихна леко.

— Така е, но поне ще започнем отнякъде. Благодаря ти за помощта.

— Винаги си добре дошла — автоматично изрече Мара. — Има ли нещо друго?

— Май не — каза Органа Соло, отдръпна се от прозореца и се насочи към вратата. — Трябва да се прибера и да поспя малко, преди близнаците пак да се събудят. А и ти сигурно искаш вече да си лягаш.

— И още ли мога да се движа свободно из двореца?

Органа Соло се усмихна отново.

— Разбира се. Каквото и да си правила в миналото, сега не служиш на Империята. Лека нощ — тя се обърна към вратата и хвана дръжката.

— Аз ще убия брат ти — заяви внезапно Мара. — Той каза ли ти?

Органа Соло замря на място и въпреки наложеното джедайско спокойствие Мара долови шока от изненадата. Ръката върху дръжката на вратата се отпусна.

— Не, не — отговори Органа Соло, все още с гръб към Мара. — Може ли да попитам за причината?

— Той унищожи живота ми — отвърна Мара. Усещаше познатата болка в сърцето си и се чудеше на себе си, че говори с Органа Соло за това. — Грешиш, аз не просто служех на Империята, бях личен агент на императора. Той ме доведе тук, в двореца на Корускант, и ме обучи да разнасям волята му в цялата галактика. Където и да се намирах, чувах гласа му и знаех как да предам заповедите му на всеки, от командир на щурмоваци до върховния Моф. Имах власт, сила и цел в живота. Познаваха ме като Ръката на императора и ме уважаваха като него самия. Брат ти ми отне всичко.

Органа Соло се обърна с лице към нея.

— Съжалявам. Но нямаше друг начин. Животът и свободата на милиарди същества…

— Не искам да го обсъждам с теб — прекъсна я Мара. — Ти дори не можеш да разбереш през какво съм преминала.

Сянка на дълбока болка пробяга по лицето на Органа Соло.

— Грешиш — каза тя. — Много добре те разбирам.

Мара се втренчи в нея, но в погледа й не се четеше омраза. Лея Органа Соло бе наблюдавала безпомощно как първата „Звезда на смъртта“ унищожава родната й планета Алдеран …

— Ти поне си имала към какво да се върнеш — изръмжа тя накрая. — Към каузата на бунта, към безброй приятели и съюзници. А аз си нямах никого.

— Сигурно ти е било доста трудно.

— Оцелях — отсече кратко Мара. — А сега вече ще ме изпратиш ли в килията?

Характерните алдерански вежди литнаха нагоре.

— Продължаваш да си мислиш, че трябва да те затворим. Това ли искаш?

— Вече ти казах какво искам. Искам да убия брат ти.

— Наистина ли? — попита Органа Соло. — Наистина ли го искаш?

Мара се усмихна свирепо.

— Доведи го тук и ще ти покажа.

Органа Соло изгледа изпитателно лицето й и Мара усети лекото докосване на неразвитите й джедайски сетива.

— От разказите на Люк знам, че вече си имала няколко възможности да го убиеш — изтъкна Органа Соло. — И не си се възползвала от тях.

— Не е било от липса на желание — отвърна Мара. Но тази мисъл отдавна я измъчваше и нея. — Просто попадах в ситуации, в които той ми трябваше жив. Но това ще се промени.

— Може би — каза Органа Соло, като погледът й все още изучаваше лицето на Мара. — Или може би не ти го искаш мъртъв.

Мара я изгледа стъписано:

— Какво искаш да кажеш?

Органа Соло се извърна към прозореца, Мара долови напрежението в излъчването й.

— Преди няколко месеца бях на Ендор.

По гърба на Мара полазиха ледени тръпки. Тя също бе посетила Ендор, там я бяха отвели, за да се срещне с върховния адмирал Траун, и тя много добре си спомняше усещането в космоса около планетата, където бе загинал императорът.

— И? — подсказа Мара. Дори на самата нея гласът й звучеше напрегнато.

Органа Соло също долови напрежението.

— Знаеш за какво говоря, нали? — попита тя, докато погледът й продължаваше да обикаля светлините на императорския град. — Там все още се усеща сянка от присъствието на императора. Останки от предсмъртния му гняв и омраза. Нещо като… не знам точно какво.

— Като емоционално кръвопролитие — прошепна Мара и образът ненадейно и много живо се появи в съзнанието й. — Отбелязва мястото, където той загина.

Погледна Органа Соло и видя, че тя я наблюдава внимателно.

— Да. Точно на това приличаше.

Мара си пое дълбоко дъх и прогони мрачното усещане от съзнанието си.

— И какво общо има това с мен?

Органа Соло я гледаше изпитателно:

— Мисля, че сама се досещаш.

ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР!

— Не — прошепна Мара, устата й внезапно беше пресъхнала. — Грешиш.

— Нима? — попита меко Органа Соло. — Ти каза, че можеш да чуеш гласа на императора във всяко кътче в галактиката.

— Аз можех да чувам гласа му — излая Мара. — И нищо повече.

Органа Соло леко сви рамене.

— Разбира се, ти си знаеш най-добре. Но все пак си струва да помислиш.

— Добре — отвърна сковано Мара. — Ако това е всичко, можеш да тръгваш.

Органа Соло кимна, излъчването й не показваше никакво раздразнение от това, че я отпращаха като някой слуга.

— Благодаря ти за помощта — каза тя. — Ще се видим скоро.

Усмихна се за последен път, отвори вратата и излезе.

— Не се и надявай — измърмори след нея Мара, обърна се към бюрото и се отпусна в креслото.

Търпението й вече се беше изчерпало. След като Карде беше толкова зает, че не можеше да влезе във връзка с агента си, самият агент трябваше да измъкне нея и Чен от тук. Тя пусна програмата за кодиране и поиска от компютъра връзка с предавателя на дълъг обхват.

Отговорът се появи незабавно на екрана. ДОСТЪПЪТ НЕВЪЗМОЖЕН. СИСТЕМАТА ЗА ПРЕДАВАНЕ НА ДЪЛЪГ ОБХВАТ ВРЕМЕННО Е ИЗКЛЮЧЕНА.

— Не може да бъде! — изръмжа тя под нос. — И кога ще я поправите?

НЕ Е ВЪЗМОЖНО ДА СЕ КАЖЕ. ПОВТАРЯМ: СИСТЕМАТА ЗА ПРЕДАВАНЕ НА ДЪЛЪГ ОБХВАТ ВРЕМЕННО Е ИЗКЛЮЧЕНА.

Мара изруга и изключи компютъра. Тази вечер май цялата вселена беше против нея. Вдигна електронния бележник, от който четеше, остави го на бюрото и се изправи. Беше доста късно, преди да дойде Органа Соло, когато беше задрямала на бюрото, и ако изобщо имаше ум в главата си, щеше да зареже всичко и да си легне.

. Приближи се до прозореца, облегна се на гравираната дървена рамка и зарея поглед към безкрайните светлини на града. Опитваше се да мисли.

Не, невъзможно беше. Невъзможно, абсурдно и невероятно. Органа Соло можеше да извърта умните си измислици и да си приказва колкото ще. След пет години живот с мъчителното видение Мара би трябвало да познава собствените си мисли и чувства. Би трябвало да знае кое е истина и кое не. И все пак…

Пред нея се изправи образът от съня. Императорът я гледаше с горчива настоятелност, Вейдър и Скайуокър се нахвърляха върху него. Неизреченото, но доловимо обвинение в жълтите очи — тя не бе успяла да ликвидира Скайуокър в двореца на Джаба и именно провалът й беше довел до този край. Проблясъкът на безсилен гняв, когато двата лазерни меча се вдигнаха над главата му. Последният вик, който щеше винаги да звучи в главата й…

ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР!

— Млъкни! — извика тя и рязко удари главата си в рамката на прозореца.

Болката погълна образа и думите. Остана до прозореца дълго, заслушана в яростното туптене на сърцето в ушите си. Противоречиви мисли се гонеха в съзнанието й. Императорът недвусмислено желаеше смъртта на Скайуокър. И въпреки това Органа Соло грешеше. Не можеше да не греши. Мара Джейд, а не някакъв призрак от миналото искаше да убие Люк Скайуокър.

Над сградите в другия край на града блесна разноцветен лъч и се изгуби в облаците, изтръгвайки я от размислите. Часовникът на старата сграда на Сената вече трети век отчиташе отминаването на часовете по един и същ начин. Лъчът промени цветовете си, отново се завъртя наоколо и изчезна.

Един и половина след полунощ. Вглъбена в мислите си, Мара не бе усетила кога е станало толкова късно. И все още не беше намерила никакво обяснение. По-добре да си легне, да се опита да забрави цялата тази объркана история и да поспи. Тя въздъхна и се отдръпна от прозореца.

И замря неподвижно. Дълбоко в съзнанието й просветваше червена лампичка. Над нея бе надвиснала опасност.

Извади малкия бластер от кобура на лявата китка и се ослуша внимателно. Погледна за миг отново през прозореца, зачуди се за момент дали някой не я наблюдава отвън, и безшумно се приближи до вратата. Допря ухо и се ослуша.

В първия момент не чу нищо. След това долови звук от приближаващи стъпки, който едва проникваше през дебелото дърво. Внимателни, но решителни крачки, издаващи присъствието на професионални войници. Тя се стегна, но стъпките отминаха към далечния край на коридора. Мара преброи до десет, за да им даде достатъчно голяма преднина, предпазливо отвори вратата и погледна навън.

Бяха четирима, облечени в униформите на охраната на двореца. Вървяха подредени в каре — един отпред, един отзад и двама встрани. Стигнаха до фоайето и забавиха крачка. Водачът внимателно се огледа, махна рязко и четиримата изчезнаха зад ъгъла. Там бяха стълбите, които водеха надолу към основната част на двореца, а нагоре — към кулата и жилищните помещения.

Мара ги изпрати с поглед, внезапният прилив на адреналин прогони умората й. Начинът, по който вървяха, очевидната им предпазливост, сигналът с ръка, предчувствието й за опасност — всичко водеше до едно-единствено заключение. Имперското разузнаване бе проникнало в двореца.

Тръгна към бюрото, но изведнъж спря, тихо проклинайки. Една от първите задачи на групата сигурно щеше да бъде да проникнат в комуникационната система и главния компютър. Всеки опит да вдигне тревога щеше да бъде прехванат и така щеше да ги предупреди, че са забелязани. Трябваше да ги спре сама. Стисна здраво бластера, измъкна се от стаята и тръгна по дирите им.

Стигна до ъгъла и тъкмо внимателно надничаше, когато чу тихо щракване на спускане на предпазител на бластер зад гърба си.

— Достатъчно, Джейд — прошепна някой в ухото й. — Свали оръжието. Всичко свърши.