Последната заповед

ГЛАВА 19

— Добре — изръмжа Хан, пръстите му се движеха по колелото на Арту, търсейки по-добра захватка. — Ландо, приготви се!

Дроидът изпиука.

— Напомня ви да внимавате — преведе Трипио, който нервничеше на безопасно разстояние от тях. — Нали не сте забравили, че миналия път…

— Не го изпуснахме нарочно — тросна се Хан. — Ако предпочита да чака завръщането на Люк, нямаме нищо против.

Арту изпиука отново.

— Казва, че не е необходимо — обади се веднага Трипио. — Вярва ви безрезервно.

— Радвам се да го чуя — отвърна Хан. За съжаление нямаше как да хване колелото по-добре. Някой ден трябваше да си поговори с „Индустриални автомати“. — Готови сме, Ландо, вдигай.

Двамата се напрегнаха, дроидът изскочи от коренищата, в които се бяха заплели колелата му, и увисна в ръката на Хан.

— Готово — изсумтя Ландо и Хан доста грубо пусна дроида върху листата в сухото дере. — Как си сега?

Този път обяснението беше значително по-обстоятелствено.

— Казва, че пораженията са незначителни — обади се Трипио. — Всъщност били главно козметични.

— С други думи, почнал е да ръждясва — измърмори Хан, потърка кръста си с юмрук и се обърна.

На няколко метра пред тях Люк внимателно прорязваше с лазерния меч пътека през преплетените лиани. Чубака и Мара бяха коленичили до него с извадени оръжия в очакване на змиеобразните създания, които от време на време изскачаха ненадейно от храстите. Както всичко друго на Затънтената земя и това го бяха научили, изпитвайки го на гърба си. Ландо се приближи, изтърсвайки от ръцете си останалите частици от киселинния корен на дървото.

— Прекрасно местенце, а? — подхвърли той.

— Трябваше да приземя „Сокол“ по-близо до планината — изръмжа Хан. — Или да се преместим с него, след като разбрахме, че не можем да използваме въздушните шейни.

— Ако го беше направил, сега сигурно щяхме да си играем на криеница с имперските патрули, вместо да се сражаваме с киселинните корени и змиите по лианите — отвърна Ландо. — Аз лично предпочитам второто.

— Прав си — съгласи се неохотно Хан.

Наблизо нещо изсвири, отвърна му друга свирка. Той извърна глава, но през храстите, лианите и дърветата не се виждаше нищо.

— Не звучеше като хищник — обади се Ландо.

— Кой знае? — Хан погледна през рамо, Трипио говореше успокояващо на Арту и разглеждаше киселинните обгаряния по повърхността на дроида. — Ей, късият! Включи си радарите.

Арту послушно подаде малката си антена и започна да я мести напред-назад. Помрънка около минута тихо и изведнъж изпиука.

— Казва, че в радиус от двайсет метра няма никакви големи животни — каза Трипио. — А по-нататък…

— …не може да проникне през гъсталаците — довърши изречението Хан. Този разговор му беше втръснал. — Благодаря.

Арту прибра антената и възобнови разговора с Трипио.

— Според теб къде са отишли всички? — попита Ландо.

— Хищниците ли? — Хан поклати глава. — Нямам представа. Може би там, където са и местните жители.

Ландо се огледа и бавно издиша през стиснати зъби.

— Това никак не ми харесва, Хан. Вече трябва да са разбрали, че сме тук. Какво чакат?

— Може би Мара грешеше по отношение на тях — колебливо предположи Хан. — Или пък на Империята й е писнало да дели планетата с тях и ги е унищожила.

— Доста ободряваща идея. Но не обяснява защо хищниците ни избягват през последните два дни и половина.

— Така е — съгласи се Хан. Но Ландо беше прав: нещо наистина ги наблюдаваше. Усещаше го вътре в себе си. Нещо или някой. — Може би гаралите, дето избягаха след първата схватка, са пуснали слух останалите да ни оставят на мира.

Ландо изсумтя недоверчиво:

— Много добре знаеш, че тези животни са по-тъпи и от космически червеи.

Хан сви рамене:

— Беше само предположение.

Зеленикавият блясък изчезна, Люк беше прибрал лазерния меч.

— Изглежда чисто — извика той. — Измъкнахте ли Арту?

— Да, нищо му няма — отвърна Хан и се приближи към него. — Някакви следи от змии?

— Този път няма — Люк посочи с лазерния меч едно от дърветата, заприщили дерето: — За сметка на това замалко сме се разминали с група птицечовки.

Хан погледна нататък. В ниските клони се виждаше малко гнездо от кал и трева. Трипио се беше натъкнал на такова миналия ден и Чубака все още си лекуваше раните на лявото рамо, които бе получил, преди да успеят да изпозастрелят хищните птици.

— Не го докосвай — предупреди той.

— Спокойно, празно е — увери го Люк и го докосна с върха на меча. — Прилича на изоставено.

— Аха — измърмори замислено Хан.

— Нещо не е наред ли?

Хан отново се обърна.

— Не — поклати глава, опитвайки се гласът му да звучи спокойно. — Никакви проблеми. Защо?

Чубака изръмжа нещо.

— Да тръгваме — добави Хан, преди Люк да каже нещо. — Искам да отхвърлим още няколко километра по светло. Люк, вземете двамата с Мара дроидите и вървете отпред. Ние с Чуй ще ви следваме.

По лицето на Люк личеше колко не му харесва това разпределение. Но кимна.

— Хайде, Трипио.

Тръгнаха надолу по дерето с обичайните оплаквания на Трипио. Ландо изгледа изпитателно Хан, но не каза нищо. Чубака изръмжа въпросително.

— Ще се опитаме да разберем какво се е случило с птицечовките — отвърна Хан и отново погледна гнездото. Изглеждаше непокътнато, нямаше никакви поражения, които да говорят за нападение на хищник. — Нали все разправяш, че можеш да усетиш миризмата на прясно месо на десет метра срещу вятъра? Хайде да те видим.

Задачата не бе никак трудна за ловните способности на уукито. Една от птиците лежеше мъртва с разперени криле в храстите от другата страна на дървото.

— Какво ще кажеш? — попита Хан, когато Чубака неохотно вдигна птицата. — На хищник ли е работа?

Чубака изръмжа отрицателно. Ноктите му за катерене се показаха от възглавничките на пръстите и потънаха в тъмнокафявото петно върху перушината точно под лявото крило. Той разкри един прорез и внимателно пъхна нокът в него. Изръмжа изненадано.

— Сигурен си, че е нож, нали? — попита Хан, докато оглеждаше раната. — Не е от нокът?

Уукито пак изръмжа. Ако птицата беше жертва на хищник, от нея щяха да са останали само пера и кости.

— Прав си — съгласи се кисело Хан. Чубака хвърли птицата обратно под храста. — Значи местните жители са наблизо.

Чубака изтъкна очевидния въпрос.

— Нямам представа — отвърна Хан. — Може би още ни проверяват. Или чакат подкрепления.

Уукито изръмжа, посочи птицата и Хан се наведе да я разгледа отново. Чубака беше прав — от раната личеше, чд птицата е намушкана, когато е била с разперени криле. Това значеше, че е била убита в полет. С един-единствен удар на нож.

— Да, едва ли се нуждаят от подкрепления — съгласи се Хан. — Хайде, да настигнем останалите.

Соло искаше да продължат до мръкнало, но след като дроидът на Скайуокър отново се сблъска с плетеница от киселинни лиани, се отказа и разреши да спрат.

— Какво става? — попита Мара. Скайуокър свали раницата си и се разкърши. — Ще се наложи ли да го носим?

— Едва ли — отвърна Люк и погледна през рамо как Калризиан и уукито килнаха дроида и се заеха да почистят колелата му. — Чуй смята, че ще успее да ги оправи.

— Трябваше да го замениш с приспособление, което не е направено да се движи само по гладка метална повърхност.

— Понякога съжалявам за това — призна Скайуокър и седна до нея. — Но засега се справя прилично. Трябваше да видиш какво разстояние измина през пустинята на Татуин първата нощ, когато го намерих.

Мара погледна покрай дроидите към Соло, който си приготвяше легло за през нощта и внимателно оглеждаше гората.

— Ще ми кажеш ли за какво си говорихте със Соло преди малко? Или е тайна?

— С Чуй са намерили една от птиците от онова празно гнездо при втората плетеница от лиани, която трябваше да пресечем днес. Намушкана е с нож.

Мара преглътна мъчително, спомняйки си някои от разказите, които беше слушала при посещението си тук с императора.

— Сигурно е минериш — каза тя. — Разправят, че много майсторски въртели ножове.

— Какво е отношението им към Империята?

— Нали ти казах, изобщо не обичат хората — отвърна Мара. — Така е било още с първите колонисти, дошли тук дълго преди императорът да открие планетата.

Обърна се към Скайуокър, но той не я гледаше. Стоеше със зареян поглед, на челото му се беше вдлъбнала бръчка.

Мара си пое дъх и се присегна със Силата. Звуците и миризмите от гората проникнаха в съзнанието й и се смесиха с останалите признаци на живот наоколо. Дървета, храсти, животни, птици… И изведнъж усети присъствието на разумно създание. Чуждо, незнайно, но с разум.

— Четирима са — каза тихо Скайуокър. — Не, петима.

Мара се намръщи, съсредоточавайки се върху усещането. Прав беше, имаше повече от един човек. Но не можеше да отдели частите от общото излъчване.

— Опитай се да вникнеш в отклоненията — прошепна Скайуокър. — Разликите между отделните съзнания. Това е най-добрият начин да ги различиш едно от друго.

Мара се опита и за своя изненада, примесена с леко раздразнение, откри, че е прав. Видя втория човек, третия… После изведнъж всичко изчезна. Тя се обърна рязко към Скайуокър.

— Не знам какво стана — каза той замислен, правейки опити да задържи контакта. — Усетих внезапен прилив на чувства и те просто си тръгнаха.

— Може би не знаят, че сме тук — предположи колебливо Мара, макар ясно да съзнаваше колко малко вероятна е подобна възможност.

С бойния вик на уукито при всяка схватка и несекващото мърморене на протоколния дроид би било истинско чудо, ако цялата планета все още не бе научила за тях.

— Не, знаят — отвърна Скайуокър. — Всъщност съм абсолютно сигурен, че идваха насам, когато… — той поклати глава: — Сякаш нещо ги прогони. Но в това няма никакъв смисъл.

Мара погледна към двойното покритие от клони над главите им.

— Възможно ли е да сме привлекли имперски патрул?

— Не — убедено възкликна Скайуокър. — Щях да разбера, ако наоколо имаше други хора.

— Значи е въпрос на сръчност — измърмори Мара.

— Не, на обучение.

Тя го изгледа въпросително. В гласа му имаше нещо странно.

— Какво точно искаш да кажеш?

Той се намръщи и за миг присви устни.

— Нищо. Просто… мислех си за близнаците на Лея. Чудех се как ще ги обучавам някой ден.

— Питаш се кога трябва да започнеш ли?

Той поклати глава:

— Питам се дали изобщо съм способен.

Мара сви рамене:

— Какво толкова? Обучаваш ги как да долавят чужди съзнания, да местят различни предмети със Силата и да използват лазерен меч. Нали си обучил сестра си?

— Да — съгласи се той. — Но тогава си мислех, че това е същността на джедая. А всъщност това е само началото. Те ще са могъщи в Силата, а с мощта идва и отговорността. На нея как да ги науча? Как да ги науча на мъдрост, състрадание и да не злоупотребяват със силата си?

Скайуокър гледаше гората, а Мара изучаваше профила му. Това не бяха празни приказки, той говореше сериозно. До този момент тази страна на героичния благороден и безпогрешен джедай й бе непозната.

— А как са били обучавани джедаите в миналото? — попита тя. — Може би чрез личния пример.

Той помисли и кимна неохотно.

— Май така. Доколко те е обучил в джедайските техники императорът?

ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР!

— Колкото трябва — отвърна тя троснато. Отблъсна ехото от думите в главата си, опитвайки се да потисне проблясъка на несъзнателна омраза, която идваше с тях. — Показа ми основните неща. Защо? Да не проверяваш дали съм се научила на мъдрост и състрадание?

— Не — той се поколеба и продължи нерешително: — Но тъй като имаме още няколко дни, докато стигнем планината Тантис, няма да е зле да преговорим нещата. Нещо като опреснителен курс.

Мара го изгледа. През цялото й същество мина ледена тръпка. Скайуокър май се държеше подчертано нехайно…

— Да не би да си видял какво ни очаква там? — попита тя подозрително.

— Не — отвърна Скайуокър, но отново, след като се поколеба за части от секундата. — Само няколко образа и картини, които нямаха никакъв смисъл. Просто си мисля, че не е зле да станеш възможно най-добра в използването на Силата, преди да влезем в крепостта.

Тя отмести очи.

ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР!

— Ти също ще си там — напомни му тя. — Защо трябва и аз да съм добра в използването на Силата?

— За да посрещнеш онова, което ти е приготвила съдбата — отвърна тихо, но твърдо Люк. — Има още час до залеза. Да започваме.

Уедж Антил се настани на дългата извита като подкова пейка до другите ескадронни командири и огледа щаба на звездния кръстосвач. Беше доста пълно и продължаваха да пристигат хора. Каквото и да бе намислил Акбар, сигурно щеше да е нещо важно.

— Здрасти, Уедж — изръмжа някой и седна до него. — Каква изненада да те видя тук.

Уедж сепнато погледна новодошлия. Паш Кракен, синът на легендарния генерал Ериън Кракен, беше един от най-добрите командири на изтребители.

— И аз мога да кажа същото, Паш — отвърна той. — Мислех, че си в сектора Атривис, за да наглеждаш комуникационния център на Външния ръб.

— Стара ти е информацията — отвърна мрачно Паш. — Дженерис падна преди три дни.

Уедж го зяпна смаяно.

— Не съм чул. Как беше?

— Зле — отвърна Паш. — Оставихме им комуникационния център почти невредим и повечето от депата за доставки за флотата в сектора. Единственото хубаво нещо е, че прибрахме всички кораби и при отстъплението причинихме доста неприятности на имперските войници, като дадохме възможност на генерал Крил да измъкне Травия Чан и хората й под носа им.

— Е, и това е нещо — каза Уедж. — Какво ви пречупи, численото превъзходство или тактиката?

— И двете — отвърна намръщено Паш. — Не ми се вярва да е бил лично Траун, но явно той е планирал нападението. Трябва да ти кажа, Уедж, че клонингите му са най-ужасното нещо, с което съм се сблъсквал. Все едно се биеш с щурмоваци — фанатизъм, хладнокръвие, автоматизирана точност. Единствената разлика е, че клонингите са навред, а не само в специалните части.

— Ти ли ми го казваш! — съгласи се горчиво Уедж. — При първото нападение над Куат Кристак се сблъскахме с два ескадрона изтребители с пилоти клонинги. Те правеха маневри, на които не вярвах, че имперските изтребители са способни.

Паш кимна:

— Според генерал Крил Траун избира най-добрите си хора за матриците за клониране.

— Глупаво би било, ако не беше така. А какво стана с Варт? Успя ли да се измъкне?

— Не знам. При отстъплението изгубихме връзка. Надявам се да е минал през обръча и да се е присъединил към частите от Федя или Катарис.

Уедж се замисли. Десетки пъти се бе спречквал с командира на ескадрила Варт за какво ли не, най-вече за резервни части и за място за ремонт в работилниците. Беше избухлив, язвителен и тираничен, но способен да хвърли изтребителите си в обречени наглед мисии и да промени крайния изход от битката.

— Ще успее. Той е твърде чепат характер, за да се остави да загине за радост на Империята.

— Надявам се — Паш кимна към средата на залата: — Май вече сме готови да започнем.

Уедж се обърна натам. Шумът от разговорите секна. Зад масата в средата седеше адмирал Акбар, от двете му страни се бяха разположили генерал Крикс Мадийн и полковник Брен Дерлин.

— Офицери на Новата република — поздрави тържествено Акбар и големите му монкалмариански очи се завъртяха, за да обхванат цялата зала. — Нито един от вас не се нуждае от напомняне, че през последните няколко седмици войната срещу Империята of обикновени упражнения за прочистване на противника се превърна в битка за оцеляване. За момента предимството в ресурси и хора все още е на наша страна, но с всяка изминала секунда рискът да ни се изплъзне нараства. По-неосезаеми, но не по-малко сериозни са опитите на върховния адмирал Траун да подкопае решимостта и бойния ни дух. Дойде време да отвърнем на тази атака — той се обърна към Мадийн: — Генерал Мадийн.

— Мисля, че всички сте запознати с новата форма на обсада, на която имперските сили подложиха Корускант — започна Мадийн, като леко удряше със светлинната показалка по лявата си длан. — Нашите войски постигнаха известен напредък в разчистването на невидимите астероиди, но за да довършат започнатото, им е нужен кристален гравитационен капан. И ние трябва да го намерим.

— Май ще е доста забавно — подхвърли тихо Паш.

— Тихо — прошепна Уедж.

Разузнаването откри местоположението на три такива устройства — продължи Мадийн. — Естествено, всички са в контролирани от Империята сектори. Най-близкият е на Тангрене, поставен за охрана на новата разузнавателна база, която изграждат там. През Тангрене минават много товарни и инженерни съдове, но сравнително малко бойни кораби. Наши хора, внедрени в екипажите на товарни кораби, докладваха, че мястото е напълно подходящо за нападение.

— Изглежда точно като на Ендор — подхвърли някой от другата страна на Уедж. — Можем ли да сме сигурни, че това не е капан?

— Почти сме убедени, че е капан — каза с лека усмивка Мадийн. — Затова ще ударим ето тук.

Той докосна някакъв бутон, от средата на масата изскочи холографен проектор и във въздуха се появи карта.

— Имперската корабостроителница на Билбринджи — обясни той. — Знам какво си мислите: тя е голяма, добре защитена и всъщност какво, в името на галактиката, си въобразява върховното командване! Отговорът е прост:

тя е голяма, добре защитена и е последното място, където Империята очаква удар.

— Освен това, успеем ли, ще нанесем силен удар върху снабдяването на Империята с кораби — добави Акбар. — И ще унищожим нарастващата вяра в непогрешимостта на върховния адмирал Траун.

Това твърдение предполагаше увереност, че Траун може да допусне грешка. Уедж понечи да се обади, но в последния миг реши да си замълчи. Тъй или иначе, всеки в залата вероятно вече си бе помислил същото.

— Операцията ще бъде от две части — продължи Мадийн. — Тъй като не искаме да разочароваме имперските сили, планирали капана на Тангрене, на полковник Дерлин ще бъде възложена задачата да създаде представата, че тази система е истинската ни цел. А ние двамата с адмирал Акбар ще организираме атаката над Билбринджи. Някакви въпроси?

Настана тишина. По някое време Паш вдигна ръка.

— А какво ще стане, ако Империята научи за готвеното нападение над Билбринджи и изцяло пропусне подготовката за Тангрене?

Мадийн се усмихна.

— Ще останем страшно разочаровани. Добре, господа, предстои ни да организираме операцията в подробности. Да се залавяме за работа.

В спалнята беше тъмно, топло и тихо, чуваха се шумът на нощния живот в града и едва доловимите звуци на спящите деца в съседната стая. Лея се вслуша, напълни гърдите си с познатите миризми на дома и се зачуди какво я беше събудило.

— Нуждаете ли се от нещо, лейди Вейдър? — обади се от сенките до вратата ногрито.

— Не, Мобвекар, благодаря ти — отвърна Лея. Не беше издала нито звук, вероятно той беше доловил смяната в ритъма на дишането й. — Съжалявам, не исках да те безпокоя.

— Не ме безпокоите — увери я ногрито. — Тревожи ли ви нещо?

— Не — отговори тя. Усещането отново се зараждаше в нея. — Имах… не точно сън. Нещо като нетърсено ясновидство. Късче от загадка, което се опитва да си намери мястото.

— Не знаете ли откъде е това късче?

Лея поклати глава:

— Изобщо нямам представа, от коя загадка може да е.

— Има ли нещо общо с обръча от астероиди в небето над нас? — попита Мобвекар. — Или със задачата на вашия съпруг и сина на Вейдър?

— Не знам — каза Лея. В тъмнината челото й се сбръчка от усилието да се съсредоточи и тя се опита да приложи техниката за усилване на кратковременната памет, на която я бе научил Люк. Забравените образи от съня бавно започнаха да изплуват. — Люк каза нещо… Не, всъщност Мара го каза. А Люк направи нещо. По някакъв начин едното се допълва с другото. Не знам как, но съм сигурна, че е нещо важно.

— В такъв случай ще намерите отговора — каза уверено Мобвекар. — Вие сте лейди Вейдър. Малараши на лорд Вейдър. Каквато и цел да си поставите, ще успеете.

Лея се усмихна в тъмнината. Това не бяха само думи. Мобвекар и другите ногри наистина го вярваха.

— Благодаря ти — отвърна тя, пое си дълбоко дъх и усети как я изпълва увереност.

Да, тя ще успее. Ако не за друго, поне за да оправдае доверието, което народът на ногрите й оказваше. Усещаше неспокойствието и нарастващ глад в съседната стая. Скоро близнаците щяха да се събудят. Тя протегна ръка покрай скрития под възглавницата лазерен меч и си взе робата. Каквато и да бе тази важна загадка, щеше да почака до сутринта.