Последната заповед

ГЛАВА 22

Докладът от планината Тантис се получи по време на корабната нощ и на сутринта го чакаше на мостика. „Драклор“ пристигнал на Затънтената земя приблизително според програмата, по-точно шест часа по-рано от предвиденото, стоварил пътниците си и заминал за системата на Валрар съгласно заповедта. Генерал Ковел отказал да поеме командването преди настъпването на утрото…

Пелаеон изненадано спря. Отказал да поеме командването? Това изобщо не беше типично за човек като Ковел.

— Капитан Пелаеон? — извика свързочникът. — Сър, получихме искане за пряка връзка от полковник Селид от гарнизона на Затънтената земя. Спешно е.

— Включете го в холоямката на кърмата — заповяда Пелаеон, стана от командното кресло и тръгна към кърмата. — Свържете се с върховния адмирал и… Не, оставете — прекъсна той, защото през вратата на мостика се зададоха Траун и Рък.

Траун спря пред него.

— Какво има, капитане?

— Спешно съобщение от Затънтената земя, сър — отвърна Пелаеон и посочи холографската ямка. Там вече ги чакаше образът на имперски офицер и дори при намаленото — четвъртина от реалното — изображение си личеше, че е доста нервен.

— Вероятно нещо за Кбаот — предсказа мрачно Траун. Застанаха пред холографската ямка и Траун кимна. — Полковник Селид, тук върховен адмирал Траун. Докладвайте.

— Сър — отвърна на поздрава Селид и парадната му стойка се скова още повече. — Със съжаление трябва да ви съобщя, че генерал Ковел внезапно почина.

Пелаеон усети как челюстта му увисва:

— Как стана? — попита той.

— Още не знаем причината, сър — отвърна Селид. — Очевидно е издъхнал в съня си. Лекарите не са приключили с изследванията и засега е ясно само че голяма част от мозъка на генерала просто е мъртва.

— Мозъчната тъкан не умира просто така, полковник — обади се Траун. — Трябва да има причина.

Селид сякаш потрепери.

— Тъй вярно, сър. Съжалявам, сър, не исках да прозвучи така.

— Знам — увери го Траун. — А какво е състоянието на останалите пътници?

— Лекарите ги преглеждат в момента — отговори Селид. — До този момент няма проблеми. Всъщност на преглед са подложени само хората от гарнизона. Частите под командването на генерал Ковел, които пристигнаха с него на „Драклор“, вече бяха извън планината, когато научихме за смъртта му.

— Какво?! Всичките ли? — възкликна Пелаеон. — И защо?

— Не знам, сър. Заповедите са дадени от генерал Ковел на общия сбор след пристигането му…

— Май е най-добре да разкажете всичко отначало, полковник — прекъсна го Траун. — Абсолютно всичко.

— Слушам, сър — Селид видимо се стегна. — Генерал Ковел и останалите кацнаха със совалки преди около шест часа. Опитах се да му предам командването на гарнизона, но той отказа. След това настоя да си поговори насаме със своите части в една от залите за хранене на офицерите.

— С кои части? — попита Траун. — С целия гарнизон ли?

— Не, сър. Само с онези, които пристигнаха с него на „Драклор“. Каза, че трябвало да им даде някакви специални заповеди.

Пелаеон погледна Траун:

— Мисля, че на кораба е имал предостатъчно време, за да даде всякакви специални нареждания.

— Така е — съгласи се Траун.

— Може би идеята е била на Кбаот, сър — предположи Селид. — Той беше неотлъчно до генерала от минутата, в която совалката кацна. През цялото време му шепнеше нещо.

— Интересно — замислен каза Траун. Гласът му беше спокоен, но в него се долавяше нещо, от което Пелаеон усети, че го побиват тръпки. — А къде е майстор Кбаот сега?

— Горе, в старите покои на императора — отвърна Селид. — Генерал Ковел настоя да ги отворим за него.

— Там дали е извън влиянието на йосаламирите? — шепнешком попита Пелаеон.

Траун поклати глава:

— Съмнявам се. Според изчисленията ми цялата планина и част от околностите трябва да са в празния от Силата мехур. И какво се случи след това, полковник?

— Генералът говори с хората си около петнайсет минути — продължи Селид. — След като излезе, ми каза, че им е дал тайни заповеди, издадени лично от вас, адмирале, и че аз не бива да се намесвам.

— И после войниците напуснаха планината?

— Преди това буквално изпразниха един склад с полево оръжие и експлозиви — отвърна Селид. — Всъщност преди да излязат, прекараха още няколко часа в гарнизона. Генералът каза, че се запознават с обстановката. Кбаот придружи генерала до стаята му, а след това двама щурмоваци го изпроводиха до императорските покои. Аз разпределих обичайните нощни дежурства и това беше всичко. До тази сутрин, когато дежурният откри генерала.

— Значи Кбаот не е бил при генерала, когато е настъпила смъртта? — попита Траун.

— Не, сър. Но лекарите смятат, че генералът е издъхнал скоро след като Кбаот го е оставил.

Пелаеон изгледа озадачен Траун. Върховният адмирал беше зареял поглед, блестящите червени очи се бяха присвили в два процепа.

— Кажете ми, полковник, какво впечатление ви направи генерал Ковел?

— Ами… — Селид се поколеба. — Бих казал, че съм леко разочарован, сър.

— Обяснете!

— Той просто не беше това, което очаквах, адмирале — каза Селид, явно разтревожен. Пелаеон го разбираше: критикуването на висш офицер пред друг беше сериозно нарушение на военния етикет. Особено при представители на различните видове войски. — Изглеждаше… сдържан е сякаш най-точната дума, сър. Генералът подхвърли, че системата за сигурност не е добра и че щял да направи някакви важни промени, но не пожела да говорим за тях. Всъщност почти през цялото време мълчеше. И не само с мен — държа се дръпнато и с други офицери, които се опитаха да поговорят с него. Разбира се, това е негова привилегия и е възможно просто да е бил уморен. Но държането му просто не се връзваше с това, което бях чувал за генерала.

— Да, имате право — отбеляза Траун. — Холографската ямка в императорските покои в изправност ли е, полковник?

— Тъй вярно, сър. Но в момента Кбаот може и да не е в тронната зала.

— Там е — каза студено Траун. — Свържете ме с него.

— Слушам, сър.

Образът на Селид изчезна, заменен от символа за кратка пауза.

— Смятате ли, че Кбаот може да е въздействал по някакъв начин на Ковел? — попита тихо Пелаеон.

— Не виждам никакво друго обяснение — отвърна Траун. — Предполагам, че скъпият ни майстор джедай се е опитал да подчини съзнанието на Ковел, вероятно дори да замени цели части от мозъка му със свои. И когато са навлезли в мехура на йосаламирите и прекият контакт е бил насилствено прекъснат, от съзнанието на Ковел не е останало много, което да го държи по-дълго време жив.

— Ясно — кимна Пелаеон и се извърна настрани. Усети как го завладява мрачен гняв. Десетки пъти бе предупреждавал върховния адмирал какво може да им стори Кбаот. — И какво ще правим сега?

Символът за пауза изчезна, преди Траун да отговори, но този път не се показа обичайното изображение в четвъртина от реалния размер. Пред тях изникна огромното лице на Кбаот и Пелаеон неволно отстъпи крачка назад. Траун не помръдна.

— Добро утро, майстор Кбаот — поздрави върховният адмирал със съвършено равен глас. — Както виждам, открили сте личните холографски устройства на императора.

— Върховен адмирал Траун — поздрави Кбаот. Гласът му беше студен и арогантен. — Така ли се отплащате за помощта ми? С предателство?

— Ако има предателство, то е от ваша страна, майстор Кбаот — отвърна Траун. — Какво направихте на генерал Ковел?

Майсторът джедай сякаш не чу въпроса.

— Не можете да предадете Силата така лесно, както си мислите — каза той. — Не забравяйте, върховен адмирал Траун, че ако загина аз, загивате и вие. Предсказал съм го.

Той млъкна и ги изгледа очаквателно. Траун помълча няколко секунди и накрая попита:

— Свършихте ли?

Кбаот се намръщи, на изобразеното в едър план лице ясно проличаха несигурност и нервност. Въпреки стряскащото й въздействие настройката на личната апаратура на императора имаше не само добри страни.

— Засега — отвърна Кбаот. — Можете ли да предложите някакво оправдание?

— Няма защо да се оправдавам, майстор Кбаот — отговори Траун. — Вие сам пожелахте да отидете на Затънтената земя. А сега ми кажете какво направихте на генерал Ковел.

— Първо ми върнете Силата.

— Йосаламирите ще останат по местата си. Кажете ми какво направихте на генерал Ковел.

Двамата приковаха погледи. Кбаот пръв отклони очи и за миг сякаш бе готов да се предаде. Но старецът бързо вирна отново брадичка и се преобрази в познатия майстор джедай.

— Генерал Ковел беше мой и можех да правя с него, каквото си поискам — заяви той. — Както и с всичко останало в моята Империя.

— Благодаря — отговори Траун. — Напълно достатъчно. Полковник Селид?

Огромното лице изчезна и бе заменено от образ в четвъртина.

— На вашите заповеди, адмирале.

— Слушайте, полковник — започна Траун. — Първо, от този миг майстор Кбаот е арестуван. Може да се разхожда в императорските покои и тронната зала, но в никакъв случай не бива да ги напуска. Всички командни устройства на този етаж трябва да бъдат изключени от системата. Второ, започнете внимателно разследване, къде точно са били видени за последно войските на генерал Ковел вътре в планината.

— Защо да не попитаме самите войници, сър? — предложи Селид. — Вероятно те имат предаватели със себе си.

— Защото се съмнявам, че можем да имаме вяра на отговорите им — отвърна Траун. — Което ми напомня за третата заповед. Нито една от частите, напуснали планината по заповед на генерал Ковел, не бива да бъде допускана вътре.

Селид зяпна:

— Сър?!

— Правилно чухте — кимна Траун. — До няколко дни за тях ще пристигне друг кораб и тогава ще бъдат събрани и отведени от планетата. Но при никакви обстоятелства не бива да ги допускате обратно в планината.

— Слушам, сър — отвърна смутен Селид. — Но, сър… какво да им кажа?

— Истината — отвърна спокойно Траун. — Че заповедите им не идват от генерал Ковел и не от мен, а от предател на Империята. Докато разузнаването не приключи разследването, всички от групата остават под подозрение като неволни съучастници в заговор за измяна.

Думите като че ли се материализираха във въздуха пред тях.

— Слушам, сър — каза накрая Селид.

— Добре — кимна върховният адмирал. — Разбира се, от този момент вие сте възстановен на поста командир на гарнизона. Някакви въпроси?

Селид се изпъна.

— Съвсем не, сър.

— Добре. Продължавайте, полковник. „Химера“, край на връзката.

Образът изчезна от холографската ямка.

— Мислите ли, че е безопасно да оставите Кбаот там, сър? — попита Пелаеон.

— В цялата Империя няма по-сигурно място от планината Тантис — изтъкна Траун. — Поне засега.

Пелаеон го погледна изненадано.

— Не ви разбрах, сър.

— Кбаот вече не е нужен на Империята, капитане — отвърна върховният адмирал, обърна се и мина през входа към главната част на мостика. — И въпреки това трябва да изиграе последната си роля в нашата дългосрочна стратегия за консолидиране на властта — той се спря пред пътеката към командното табло. — Кбаот е луд, капитане, и двамата сме единодушни по въпроса. Но тази лудост е в съзнанието му. Не в тялото.

Пелаеон го изгледа смаяно.

— Да не би да предлагате да го клонираме?

— Защо не? — отвърна Траун. — При създалите се обстоятелства това явно няма да стане в планината Тантис. Нито пък ще е толкова бързо — сегашната скорост е нормална за техници и пилоти на изтребители, но не за толкова деликатен проект. Не, след като получим клонинг в детска възраст, ще му позволим да достигне зрелост за нормалните десет-петнайсет години. Разбира се, това ще стане при подходящи условия за отглеждане.

— Ясно — кимна Пелаеон, опитвайки се да прикрие треперенето на гласа си. Представяше си какво можеше да направи един млад Кбаот или дори двама или двайсет като него, пуснати на свобода в галактиката. Нужно му беше време, за да свикне с представата. — И къде бихте разположили тези устройства за клониране?

— На абсолютно тайно място — отговори Траун. — Вероятно на някоя от планетите в Непознатите райони, където в миналото служех на императора. След като разгромим бунтовниците при Билбринджи, вие ще заповядате на разузнаването да започне да търси подходяща планета.

Пелаеон стисна устни. Да, предполагаемото нападение над Билбринджи… Покрай историята с Кбаот бе забравил за предстоящата операция и своите задръжки спрямо нея.

— Слушам, сър. Адмирале, налага се да ви припомня, че всички доказателства все още сочат Тангрене като вероятната цел на атаката.

— Знам ги тия доказателства — отвърна Траун. — И въпреки това бунтовниците ще бъдат на Билбринджи.

Той нехайно плъзна поглед из мостика. Блестящите му червени очи не пропускаха нищо. И войниците го знаеха много добре. Отвсякъде, от ямките на екипажа до страничните конзоли, идваха приглушени шумове и движения на хора, които знаеха, че командирът им ги наблюдава, и се опитваха да покажат най-доброто, на което са способни.

— Както и ние — добави върховният адмирал. — Пригответе курс към Билбринджи, капитане. И се разпоредете да започнат приготовленията за посрещането на нашите гости.

Уедж пресуши чашата си, остави я на издрасканата и покрита с петна масичка и огледа шумната кръчма „Мъмбри сторв“. Вътре беше също толкова претъпкано, колкото и когато преди час бяха влезли с Джейсън и Хоби, но съставът на тълпата беше до голяма степен друг. Повечето от младите хора — влюбените двойки и шумните компании, си бяха отишли и на тяхно място се беше появила поопърпана сбирщина. Заведението се пълнеше с неудачници, значи време беше да си вървят. Приятелите му от Свирепия ескадрон също го знаеха.

— Да си тръгваме, а? — гласът на Хоби едва се чу от шума.

— Аха — кимна Уедж, изправи се и бръкна в портупея си за монета, за да плати последната почерпка.

Това беше цивилният му портупей и той никак не го обичаше. Но обикалянето из града с пълната униформа на Новата република с опознавателните знаци на Свирепия ескадрон едва ли щеше да им донесе нещо добро. Намери нужната монета, хвърли я на масата и всички се изправиха.

— Накъде сега? — попита Джейсън и разкърши рамене, за да раздвижи схванатите си мускули.

— Мисля да се връщаме в базата — отвърна Уедж.

— Добре — изръмжа Джейсън. — И без това бързо ще съмне.

Уедж кимна, обърна се и тръгна към изхода. Разбира се, щеше да съмне, когато му дойдеше времето, а много преди това те щяха да излетят от планетата към мястото за среща при корабостроителницата на Билбринджи.

Промъкваха се покрай претъпканите маси, когато един висок слаб мъж блъсна рязко назад стола си почти в краката на Уедж и се изправи, полюлявайки се.

— Що не внимаваш! — завалено извика той, извърна се леко, прехвърли ръка през врата на Уедж и увисна на него.

— Спокойно, приятелю — изръмжа Уедж и се опита да запази равновесие.

С периферното си зрение видя как Джейсън мина от другата страна на високия мъж и го прехвана.

— Хубаво го рече, спокойно — прошепна непознатият. Заваленият говор внезапно бе изчезнал, ръката му стискаше Уедж здраво за врата. — Хайде сега спокойно и внимателно да помогнете на стария пияница да излезе навън.

Уедж застина. Беше проследен, измамен и заловен… Спокойната вечер в града изведнъж се оказваше заменена от нещо крайно неприятно. Двамата с Джейсън бяха приковани от непознатия, само Хоби оставаше свободен с бластер. А и техният нападател едва ли бе тук без подкрепление.

Високият мъж сигурно усети напрягането на Уедж.

— По-спокойно — смъмри го той тихо. — Не ме ли помниш?

Уедж намръщено изгледа това лице, на около сантиметър от неговото. Май не го познаваше, но от това разстояние сигурно не би разпознал и собствената си майка.

— А трябва ли? — прошепна той.

Непознатият залитна и направи крачка напред.

— Поне така си мисля — каза той обидено. — Ако се биеш рамо до рамо с някой срещу звезден разрушител, той сигурно трябва да те помни. Особено ако това се случва посред нищото.

Уедж се взря в лицето. Едва съзнаваше, че приближаваха изхода. Посред нищото ли…? И изведнъж се сети. Флотата „Катана“, разбира се. Хората на Талон Карде се бяха появили посред нищото, за да им помогнат в битката срещу Империята. И кратката среща след това на борда на звездния кръстосвач…

— Авис!

— Е, не беше толкова трудно, а? — прошепна одобрително мъжът. — Казах ти, че ще се справиш, стига да опиташ. Хайде сега да се измъкваме и гледай да не привличаме много внимание.

Май не оставаше друго, освен да се подчини. Продължиха към изхода, но Уедж не спираще да търси начин да се измъкнат от кашата. Карде и хората му се бяха съгласили да доставят информация на Новата република, но това все още не означаваше, че са съюзници. И ако Империята ги е заплашила… или просто ги е купила…

— Насам — подкани ги Авис отвън, вече без да се преструва на пиян, и забърза по тъмната безлюдна уличка.

Джейсън улови погледа на Уедж и въпросително вдигна вежди. Той сви леко рамене и тръгна след контрабандиста. Нищо чудно да се окажеше някакъв капан, но любопитството надделя над опасенията. Тук ставаше нещо и той искаше да разбере какво.

Не му се наложи да се чуди дълго. Авис свърна във втората сграда след „Мъмбри сторв“ и изчезна в тъмен вход. Уедж го последва, очаквайки да се натъкне на десетина дула на бластери. Но Авис беше сам.

— Какво става? — попита Уедж, когато вътре хлътнаха Джейсън и Хоби.

Авис кимна навън към улицата:

— Гледайте. Ако съм прав… ето го!

Уедж надникна внимателно. Край тях мина подобен на морж акуалисцианец и пътьом хвърли бърз поглед към входа. Забеляза ги, забави едва забележимо крачка, но след това се усети и отново забърза. Мина покрай следващия вход, изведнъж се чу приглушен удар и акуалисцианецът се просна на земята. Двама мрачни мъжаги подхванаха отпуснатото му тяло и го примъкнаха към тях.

— Някакви проблеми? — попита Авис.

— Не — отвърна единият и запокити немного нежно акуалисцианеца на пода в задната част на входа. — Подлостта им е много повече от ума.

— Този беше умничък — отбеляза Авис. — Огледай го добре, Антил. Може би следващия път ще разпознаеш имперски шпионин, когато попаднеш на такъв.

Уедж сведе поглед към пришълеца:

— Имперски агент ли?

— По-точно наемник — сви рамене Авис. — Но не по-малко опасен.

Уедж се обърна към него, опитвайки се да запази спокойствие.

— Май трябва да ти благодарим.

Единият от мъжагите, които претърсваха дрехите на акуалисцианеца, изсумтя под нос.

— Да, май трябва — каза Авис. — Ако не бяхме ние, в следващия доклад на имперското разузнаване щяхте да фигурирате като ценен източник на информация.

— Сигурно си прав — кимна Уедж и размени погледи с Хоби и Джейсън. Но все пак точно това беше идеята на цялата обиколка из кръчмите. Да дадат своя принос в убеждаването на върховния адмирал Траун, че Новата република все още възнамерява да нападне Тангрене. Какво ще го правите сега? — попита той Авис.

— Ще се погрижим за него — отвърна помощникът на Карде. — Не се безпокой, в близко бъдеще няма да е в състояние да праща доклади.

Уедж кимна. Вечерта свърши ужасно, но все пак хубаво беше, че хората на Карде са още на тяхна страна.

— Още един път ти благодаря — каза той, съвсем искрено този път. — Длъжник съм ти.

Авис наклони глава.

— Искаш ли да си изплатиш дълга още сега?

— Как? — попита предпазливо Уедж.

— Планираме една акция — каза Авис и махна към небето. — Знаем, че и вие готвите нещо. Ще бъде чудесно, ако насрочим нашата тъкмо когато вие ще сте ангажирали Траун.

Уедж го изгледа намръщено:

— Да не би да искаш да ти кажа кога започва нашата операция?

— Защо не? — кротко попита Авис. — Както вече ти казах, осведомени сме за нея. Бел Иблис се завръща на сцената и така нататък.

Уедж погледна колегите си, чудейки се дали и те оценяват иронията на ситуацията. След като цяла вечер внимателно изпускани намеци бяха отишли на вятъра, сега направо ги питаха за операцията. И диверсионният екип на полковник Дерлин не би се справил по-добре.

— Съжалявам — каза той бавно, като се опита да вложи в гласа си малко истинско чувство. — Знаеш, че не мога да ти кажа това.

— Защо не? — търпеливо повтори Авис. — Вече ни е известна голяма част от плана. Мога да ти го докажа, ако искаш.

— Не тук — побърза да каже Уедж. Целта беше да пускат намеци, а не да се държат толкова очевидно, че да събудят подозрения. — Някой може да ни чуе.

Джейсън го потупа по рамото:

— Сър, трябва да се връщаме — прошепна той. — Имаме да свършим доста неща преди заминаването.

— Знам, знам — успокои го Уедж. Добрият стар Джейсън, подаде му точно репликата, която му трябваше. — Виж, Авис. Ето какво мога да направя. Ще бъдеш ли наоколо в близките няколко часа?

— Може и да бъда. Защо.

— Ще говоря с командира на частта — отвърна Уедж. — Ще опитам да получа разрешение да ти кажа.

Изражението на Авис много ясно показа какво си мислеше за тази идея. Но вместо това каза дипломатично:

— Ами опитай. Кога можеш да получиш отговор?

— Не знам — отвърна Уедж. — Доста е зает. Ако не получиш сведение от мен в следващите двайсет и осем часа, не чакай да ти се обадя.

Авис май се поусмихна, но Уедж не беше сигурен заради слабото осветление.

— Е, май е по-добре от нищо. Можеш да оставиш съобщение на нощния барман в кафенето „Дона Лаца“.

— Добре — кимна Уедж. — Трябва да тръгваме. Още веднъж ти благодаря.

Тримата пилоти излязоха от входа и пресякоха улицата. Изминаха две пресечки и Хоби каза:

— Двайсет и осем часа, а? Доста умно.

— И аз така реших — съгласи се искрено Уедж. — Ако отлетим тогава, ще пристигнем на Тангрене съвсем навреме за голямата битка.

— Да се надяваме, че ще продаде информацията на Империята — прошепна Джейсън. — Ще е истински срам да сме пропилели напразно цялата вечер.

— Ще я продаде, разбира се — изсумтя Хоби. — Той е контрабандист. За какво друго би могла да му послужи?

Уедж се замисли за битката при флотата „Катана“. Вероятно Карде и цялата му организация бяха само сбирщина отрепки, готови да се продадат на онзи, който плати повече. Но кой знае защо, той не мислеше така.

— Скоро ще разберем. Хайде, Джейсън е прав: чака ни доста работа.