Последната заповед

ГЛАВА 2

Наричаше се Калиус Сай Лийлу — градът на блестящия кристал на Бърчест, и беше едно от най-забележителните чудеса в галактиката от самото начало на Старата република. Целият град представляваше гигантски сталагмит, създаден през вековете от солените пръски на тъмните червено-оранжеви води на Лифарийско море, което се пенеше срещу широкия нос, където бе разположено селището. Първият град е бил старателно изваян от бърчестианските хора на изкуството, а наследниците им са продължили да направляват и да поддържат бавния му растеж.

В разцвета на Старата република Калиус беше голяма туристическа атракция и местното население си изкарваше прехраната от милионите същества, които долитаха да се наслаждават на поразителната красота на града и околностите му. Но хаосът, породен от Войните на клонингите и последвалото издигане на Империята, беше взел жестоката си дан от лекомислените забавления и Калиус се беше принудил да търси нови начини за оцеляване.

За щастие туризмът остави в наследство установени търговски пътища между Бърчест и повечето от главните системи в галактиката. Бърчсстианците обявиха Калиус за търговски център и начинанието се оказа успешно, макар градът да остана далеч под размаха на Свайврън и Кетарис.

Единственият проблем беше, че Бърчест бе търговски център на територията на Империята. Изведнъж по оживената улица се появи ескадрон щурмоваци. Бялата им броня отразяваше богатата гама цветове на ъгловатите червено-жълти сгради. Люк Скайуокър се дръпна от пътя им и нахлупи качулката на робата. Не усещаше повишена бдителност в патрула, но толкова навътре в територията на Империята нямаше смисъл да поема излишни рискове. Щурмоваците отминаха, хвърляйки към него незаинтересован поглед, и с тиха въздишка на облекчение Люк отново се залови с наблюдението. Мрачното прагматично излъчване на щурмоваците, на екипажите на спрелите тук имперски кораби и на контрабандистите, които се мотаеха по улиците в търсене на работа, беше в странен и рязък контраст с омайващата красота на града. Някъде сред тази красота се криеше нещо далеч по-опасно от имперските щурмоваци. Група клонинги.

Поне така смяташе разузнаването на Новата република. След усърдно пресяване на хилядите засечени имперски съобщения офицерите на Акбар без особена убеденост посочиха Калиус и системата на Бърчест като едно от местата за прехвърляне на новия поток клонинги, които пълнеха флотата и армията на военната машина на върховния адмирал Траун.

Този поток трябваше да бъде спрян на всяка цена, и то колкото може по-скоро. Това означаваше, че се налага да бъдат намерени и унищожени резервоарите за клониране. Първата стъпка бе проследяването на маршрутите за прехвърляне от някой известен транзитен пункт до изходната точка. А Люк все още не бе намерил доказателство, че клонингите минават през Калиус.

Две пресечки по-нагоре иззад ъгъла се показаха неколцина мъже, облечени в черните роби и тюрбани на търговци от Свайврън, и както беше правил толкова пъти през изминалите два дни, Люк се присегна към тях със Силата. Една бегла проверка бе напълно достатъчна — търговците не притежаваха особеното излъчване на десантчиците клонинги, които ги бяха нападнали на борда на „Катана“.

Но в този миг вниманието му бе привлечено от друго нещо. За малко щеше да го пропусне сред буйния поток човешки и странни мисли и излъчвания, които се въртяха наоколо като цветни прашинки по време на пясъчна буря. Ясно пресметливо съзнание, което, Люк беше сигурен, бе срещал и преди, но не можеше да разпознае заради плътната пелена от различни излъчвания между тях.

А собственикът на това съзнание беше наясно с присъствието на Люк на Калиус. И го наблюдаваше.

Люк се намръщи. Беше сам на вражеска територия, корабът му бе на космодрума на повече от два километра от тук, единственото му оръжие бе лазерният меч, който незабавно щеше да издаде самоличността му, ако го извадеше от туниката си, така че нямаше кой знае какви възможности. Но все пак притежаваше Силата и знаеше, че преследвачът е по петите му. Като цяло това му даваше доста добри шансове.

На няколко метра вляво се виждаше вход на дълъг извит тунел — проход за пешеходци. Люк сви по него и ускори крачка, като се опитваше да си спомни от картата на града накъде води тунелът. Май пресичаше ледената река и се вдигаше към разположените по високото елитни квартали, обърнати към морето. Усети, че преследвачът е по петите му. Сега, далеч от мисловната какофония на оживените търговски улици, Люк най-сетне успя да го разпознае.

Положението не беше чак толкова лошо, колкото се бе опасявал. И все пак потенциално бе заредено с немалко опасности. Младият джедай въздъхна и спря да изчака преследвача си. С изящната гърбица на прохода мост най-високата му част бе невидима и от двата края, така че беше добро място за сблъсък.

Преди да се изкачи най-горе, преследвачът спря, сякаш предполагаше, че жертвата му го очаква. Люк се присегна със Силата и чу звук от изваждане на бластер.

— Спокойно — извика той тихо. — Сами сме. Ела насам.

Последва кратко колебание, както долови Люк, и Талон Карде пристъпи към него.

— Явно вселената никога няма да престане да ме изненадва — подхвърли контрабандистът, кимна леко към Люк и прибра бластера в кобура. — По държането ти предположих, че си шпионин на Новата република, но трябва да призная, че последният човек, когото очаквах да изпратят, си ти.

Люк го погледна в очите, опитваше се да разгадае излъчването му. За последен път беше видял Карде след битката за флотата „Катана“ и тогава той беше подчертал, че контрабандистката му организация възнамерява да остане неутрална във войната.

— И какво щеше да направиш, след като се увереше, че съм шпионин?

— Нямах намерение да те предам на властите, ако това имаш предвид — отвърна Карде и хвърли поглед назад към началото на прохода. — Предлагам да продължим, ако нямаш нищо против. Бърчестианците обикновено не водят дълги разговори по мостовете. А и ехото предава гласовете ни на изненадващи разстояния.

Дали в другия край на прохода не го очакваше засада? Е, Люк щеше да я усети доста преди да попаднат на нея.

— Съгласен съм — отвърна той, отстъпи встрани и махна на Карде да мине напред.

Контрабандистът му отвърна с подигравателна усмивка.

— Не ми вярваш, нали? — подхвърли той, мина покрай Люк и тръгна по моста.

— Сигурно се дължи на влиянието на Хан — отвърна извинително Люк и закрачи до него. — Или на твоето. А може би и на Мара.

Усети промяната в настроението на Карде — мигновен проблясък на загриженост, почти веднага сподавен.

— Като заговорихме за Мара, как е тя?

— Почти се е възстановила — увери го Люк. — Лекарите ми казаха, че лечението на лъчеви поражения на нервите не е трудно, но изисква време.

Карде кимна, без да го поглежда.

— Чудесно е, че се погрижи за нея — каза той с нежелание. — Нашата медицинска апаратура нямаше да свърши работа.

Люк отклони благодарностите.

— Това беше най-малкото, което можехме да направим в отплата за помощта ви при „Катана“.

— Може би.

Стигнаха до края на моста и излязоха на една значително по-спокойна улица. Над околните сгради с изглед към морето се извисяваха трите грижливо изваяни кули на правителствените учреждения. Люк се присегна със Силата и набързо провери хората наоколо. Нищо.

— Към определено място ли си тръгнал? — попита той.

Карде поклати глава:

— Просто се разхождах. А ти?

— И аз — отвърна Люк, опитвайки се да запази тона му.

— Да не би да се надяваш да видиш някое познато лице? Или две-три наведнъж? А защо не четири-пет?

Значи Карде знаеше или се бе досетил защо Люк е тук. Някак това изобщо не го изненада.

— Ако са тук, ще ги намеря — отвърна Люк. — Случайно да разполагаш с някаква полезна информация?

— Може би — отвърна Карде. — Имаш ли достатъчно пари да я купиш?

— Като знам цените ти, едва ли — каза Люк. — Но след като се върна на Корускант, може да ти уредя кредитна линия от Новата република.

— Ако се върнеш — поправи го контрабандистът. — Като имаме предвид колко много имперски части има между теб и територията на Новата република, в момента рискът човек да инвестира в теб е твърде висок.

Люк вдигна вежди:

— За разлика от един контрабандист, който е начело на списъка с издирвани от Империята.

Карде се усмихна:

— Калиус е едно от малкото места в Империята, където съм в пълна безопасност. От доста време се познавам с губернатора на Бърчест и само аз мога да му доставя някои твърде ценни за него стоки.

— Например оръжие?

— Не участвам във войната, Скайуокър — напомни му студено Карде. — Организацията ми е обявила неутралитет и не възнамерява да променя позицията си. Ако не се лъжа, на последната ни среща ти го обясних достатъчно ясно. Както и на сестра ти.

— Да, така беше — съгласи се Люк. — Просто се надявах, че събитията от последните месеци може да са те накарали да преосмислиш решението си.

Изражението на Карде остана същото, но Люк долови почти неохотна промяна в излъчването му.

— Никак не ми се нрави това, че върховният адмирал Траун разполага с устройства за клониране — призна той. — В дългосрочен план това би наклонило везните в негова полза, а никой от нас не иска това да се случи. Но според мен вие преувеличавате заплахата.

— Не знам как можеш да го наречеш преувеличение — отвърна Люк. — Империята притежава повечето от двестате крайцера от флотата „Катана“, а сега на практика разполага с неизчерпаем източник на клонинги, с които да ги екипира.

— Май не бих употребил думата „неизчерпаем“ — каза Карде. — За да останат клонингите умствено стабилни и способни да управляват боен кораб, не бива да се пришпорва развитието им. Доколкото си спомням, за израстването на един клонинг е нужна поне година.

Група от петима вааткрианци минаха пред тях и се скриха в една пресечка на главната улица. До този момент Империята беше клонирала само човешки същества, но за всеки случай Люк провери и тях. Отново нищо.

— По една година на клонинг, а?

— Това е задължителният минимум — отвърна Карде. — Виждал съм документи отпреди Войните на клонингите, в които се предлага най-малко от три- до петгодишен период на растеж. Доста по-бързо от нормалното човешко развитие, но все пак едва ли има причина за паника.

Люк вдигна глава към изваяните кули. Осветените от слънцето червено-оранжеви стени рязко изпъкваха на фона на струпаните бели облаци, надигащи се от морето зад тях.

— А ако ти кажа, че клонингите, които ни нападнаха на „Катана“, са израснали за по-малко от година?

Карде сви рамене:

— Зависи колко е това „по-малко“.

— Пълният цикъл е между петнайсет и двайсет дни.

Контрабандистът спря рязко:

— Какво! — възкликна той и се обърна изненадано към Люк.

— Между петнайсет и двайсет дни — повтори джедаят и застана до него.

Карде го изгледа право в очите, след това бавно се обърна и продължи напред.

— Невъзможно — поклати глава той. — Сигурно има някаква грешка.

— Мога да ти дам копие от изследванията на лекарите.

Възрастният мъж кимна замислено, погледът му се рееше в празното пространство.

— Това поне обяснява Укио.

— Укио ли? — повтори изненадано Люк.

Карде хвърли поглед към него:

— Да. Последните новини явно все още не са стигнали до теб. Преди два дни имперската флота предприе няколко атаки в секторите Абрион и Дуфилвиан. Военната база на Орд Пардрон е почти унищожена, а Укио се предаде на Империята.

Люк усети празнота в стомаха си. Укио беше една от петте планети, които осигуряваха храната за цялата Нова република. Последиците за самия сектор Абрион…

— Много ли е пострадал Укио?

— Май изобщо не е — отвърна Карде. — Източниците ми твърдят, че е бил завладян с непокътнат планетарен щит и наземни и космически отбранителни съоръжения.

Празнотата стана още по-голяма.

— Смятах, че това е невъзможно.

— Способността да се правят невъзможни неща е един от критериите при избор на върховен адмирал — отвърна сухо Карде. — Подробностите за нападението все още са доста оскъдни, интересно ще ми е да разбера как го е направил.

Траун разполагаше с крайцерите от флотата „Катана“, с клонинги, за да ги екипира, а сега вече и с възможността да изхранва нарастващия брой войници.

— Това не е начало на нова поредица набези — каза замислено Люк. — Империята се подготвя да започне голямото настъпление.

— Наистина започва да изглежда така — съгласи се Карде. — Според мен точно това ви очаква.

Люк го погледна изпитателно. Лицето и гласът на контрабандиста бяха спокойни както винаги, но излъчването му не беше толкова уверено.

— И това не те ли кара да промениш решението си? — попита той.

— Няма да се присъединя към Новата република, Скайуокър — поклати глава Карде. — Поради много причини. И не на последно място заради недоверието, което изпитвам към определени елементи от правителството ви.

— Мисля, че Фейлия вече е доста дискредитиран…

— Нямах предвид само Фейлия — прекъсна го Карде. — Не по-зле от мен знаеш какви са истинските чувства на монкалмарианците към контрабандистите. Сега, когато адмирал Акбар отново зае мястото си в съвета и поста на главнокомандващ, всички отново трябва да започнем да се озъртаме през рамо.

— О, я стига — изсумтя Люк. — Нима наистина мислиш, че Акбар ще има достатъчно време да се занимава с контрабандистите?

Карде се усмихна измъчено:

— Не. Но пък не искам да залагам живота си на такива предположения.

— Добре тогава — започна Люк. — Хайде да поставим отношенията си на ясна търговска основа. Ние искаме да знаем движението на имперските сили и намеренията им, а вие и без това ги следите внимателно. Можем ли да купуваме тази информация?

Карде помисли и предпазливо каза:

— Може и да е възможно. Но само ако аз имам последната дума за това, какво ще ви предаваме. Не искам да превърнете групата ми в неофициално подразделение на разузнаването на Новата република.

— Съгласен съм — кимна Люк. Беше по-малко, отколкото се надяваше да постигне, но все пак по-добре от нищо. — Веднага щом се върна на Корускант, ще уредя да се отвори кредитна линия на твое име.

— Вероятно може направо да започнем с търговията на информация — каза Карде и огледа сградите от кристал около тях. — Защо решихте да търсите на Калиус?

— Ще направя нещо по-добро — отвърна Люк. Натискът в съзнанието му беше едва доловим, но не можеше да се сбърка с нищо друго. — Ще потвърдя, че клонингите са тук.

— Къде? — попита рязко Карде.

— Натам — посочи напред и леко надясно Люк. — На около половин километър от тук, макар че не мога да определя точно разстоянието.

— В някоя от кулите — реши контрабандистът. — Добра обстановка, далеч от любопитни очи. Дали няма начин да надникнем вътре и да поогледаме…

— Чакай малко. Те се движат — спря го Люк, челото му се сбърчи от усилието да запази контакта. — Тръгнали са почти направо към нас.

— Сигурно ги водят към космодрума — каза Карде. Огледа се и посочи надясно. — Вероятно ще минат по булевард „Маврил“, на две преки натам.

Тръгнаха забързано в тази посока, като се опитваха да не привличат вниманието на минувачите, и след три минути стигнаха.

— Вероятно ще използват товарен транспортьор или направо въздушна шейна — каза Карде, когато застанаха встрани, така че да могат да наблюдават улицата, без да се бутат в потока от хора край превозните средства. — Военна машина би привлякла излишно вниманието.

Люк кимна. Спомни си, че булевард „Маврил“ е една от малкото улици в Калиус, издълбани толкова широки, че по тях да се движат превозни средства. Сега беше една от най-оживените.

— Хубаво би било да имам сега макробинокъл — измърмори той.

— И без него изглеждаш достатъчно подозрителен — отвърна Карде и проточи шия, за да погледне над минаващите хора. — Някаква следа от тях?

— Със сигурност идват насам — отвърна Люк и се присегна със Силата, като се опита да отдели излъчването на клонингите от истинската буря от мисли и чувства наоколо. — Двайсетина са.

— Значи са с товарен транспортьор. Ето, зад онзи трастиански камион.

— Видях го — Люк пое дълбоко дъх и напрегна всяка частица от джедайските си умения. — Те са — прошепна той и по гърба му полазиха тръпки.

— Добре — отвърна мрачно Карде. — Наблюдавай внимателно, може да са оставили отворен някой от вентилационните панели.

Увиснал във въздуха на агравитаторните си полета, товарният транспортьор бавно идваше към тях. Изведнъж спря рязко на една пресечка разстояние, защото шофьорът на камиона пред него неочаквано се сети, че трябва да завие, и за момент блокира цялото движение по булеварда.

— Чакай ме тук! — извика Карде, шмугна се в тълпата минувачи и тръгна към транспортьора.

Люк се оглеждаше, дебнейки за някакъв признак, че той или Карде са били забелязани и разпознати. Ако цялото представление беше майсторски капан за залавяне на шпиони, сега беше най-подходящият момент той да щракне.

Камионът най-накрая се скри в пресечката и товарният транспортьор продължи напред. Мина покрай Люк и след миг изчезна в една от червено-оранжевите сгради. Люк се скри в страничната уличка и зачака. След по-малко от минута Карде се появи.

— Два от панелите бяха отворени, но не успях да видя достатъчно, за да съм сигурен — каза той задъхано. — А ти?

Люк поклати глава:

— И аз не видях нищо. Но съм сигурен, че клонингите бяха вътре.

Карде го изгледа изпитателно и мрачно кимна:

— Добре. Какво ще правим сега?

— Ще се опитам да излетя преди тях — отвърна Люк. — Ако успея да ги проследя през хиперпространството, може би ще разбера откъде идват — той вдигна въпросително вежди: — Макар че два кораба могат да се справят по-добре.

Карде се позасмя.

— Извинявай, но ще отклоня предложението ти. Летенето заедно с агент на Новата република не е най-добрият начин да остана неутрален — той погледна над рамото на Люк към улицата. — Предпочитам тук да се опитам да установя откъде идват. Ще видя дали не мога да проследя пътя им назад.

— Звучи добре — кимна Люк. — В такъв случай тръгвам към космодрума да подготвя кораба си за полет.

— Ще държим връзка — обеща Карде. — Гледай онази кредитна линия да е обезпечена с достатъчно голяма сума.

Застанал на най-горния прозорец на първата кула на централното управление, губернаторът Стафа свали макробинокъла и изсумтя със задоволство.

— Наистина беше той, Фингал — каза на ниския мъж, седнал до него. — Без никакво съмнение. Самият Люк Скайуокър.

— Сигурен ли сте, че видя специалния товар? — попита Фингал, като въртеше нервно в ръцете си макробинокъл.

— Разбира се — изръмжа Стафа. — Да не мислиш, че се разхождаше по булевард „Маврил“, за да поддържа здравето си?

— Просто си помислих…

— Не се опитвай да мислиш, Фингал — прекъсна го губернаторът. — Не ти се удава.

Той се върна до бюрото, прибра макробинокъла в чекмеджето и извика на електронния бележник последните заповеди на върховния адмирал Траун. Според личното му и несподелено с никого мнение заповедите бяха доста любопитни, по-странни и от тайнственото прехвърляне на войници, което имперското върховно командване правеше през последните месеци през Калиус. Но не му оставаше друго, освен да приеме, че Траун знае какво върши. В противен случай именно адмиралът щеше да си понесе отговорността — а не Стафа — и само това беше от значение.

— Изпрати съобщение до имперския звезден разрушител „Химера“ — заповяда той на Фингал, намести огромното си туловище в креслото и подаде електронния бележник през бюрото. — Кодирай го, както е посочено в инструкциите тук. Предай на върховния адмирал Траун, че Скайуокър е бил забелязан на Калиус и че лично аз съм го видял в непосредствена близост до специалния товар. И както заповяда върховният адмирал, му позволихме безпрепятствено да напусне Бърчест.

— Веднага, губернаторе — отвърна Фингал, който си водеше бележки на електронния бележник. И да му се бе сторило странно на ниския мъж, че на шпионин на бунтовниците се позволява да се разхожда спокойно из територията на Империята, изобщо не го показа. — А другият човек, губернаторе? Онзи със Скайуокър?

Стафа стисна устни. Наградата за главата на Талон Карде вече беше станала петдесет хиляди — доста голяма сума дори за човек със заплатата и привилегиите на губернатор на планета. Още от самото начало подозираше, че някой ден ще бъде в негов интерес да прекрати тайните търговски връзки с Карде. Май това време идваше.

Ала не, войната все още разтърсваше галактиката. Ще предаде Карде по-късно, когато победата стане по-близка и на линиите за лични доставки може да се разчита повече. А не както сега.

— Той е без значение — каза губернаторът. — Специален агент, когото изпратих, за да изкара на светло шпионина на бунтовниците. Забравете за него. Хайде — кодирайте съобщението и го изпратете.

— Слушам, сър — кимна Фингал и пристъпи към вратата.

Тя се отвори и за част от секундата на Стафа му се стори, че зърва особен блясък в очите на ниския мъж. Но вероятно се дължеше на осветлението в приемната. След непоклатимата вярност към губернатора най-сигурната и привлекателна черта на Фингал беше непоклатимата липса на въображение.

Стафа си пое дълбоко дъх, изтласка от съзнанието си Фингал, бунтовническите шпиони и дори върховния адмирал Траун, отпусна се в креслото и започна да обмисля как да постъпи с товара, който хората на Карде разтоварваха на космодрума.