Последната заповед

ГЛАВА 3

Мара Джейд бавно се изтръгна от обятията на съня, сякаш се изкачваше по дълги тъмни стълби. Отвори очи, огледа обляното в мека светлина помещение и се запита къде, в името на галактиката, се намира.

Беше в болница — личеше от биомониторите, събрания в ъгъла параван и останалите легла, разпръснати около нейното. Но този лазарет не беше на Карде или поне тя не го беше виждала. Но като цяло обстановката беше доста позната — обикновена имперска стая за реанимация.

В момента изглеждаше сама, но си знаеше, че няма да е за дълго. Изтърколи се тихо на пода и застана приведена до леглото, като набързо направи преценка на физическото си състояние. Никаква болка, световъртеж или видими наранявания. Навлече робата и пантофите, които намери до леглото, и безшумно се промъкна към вратата, готова да запуши устата и дори завинаги да обезвреди охраната отвън. Натисна копчето за отваряне, панелът се дръпна настрани и тя изскочи в преддверието.

Спря внезапно и се огледа неуверено.

— Здравей, Мара — извика разсеяно Чен и вдигна за миг поглед от компютърния терминал, над който се бе привел. — Как си?

— Немного зле — отвърна Мара.

Не можеше да отдели поглед от младежа, опитваше се да сложи в ред обърканите си спомени. Това беше Чен — един от служителите на Карде и вероятно най-добрият хакер в галактиката. Това, че седеше пред компютърен терминал, показваше, че не са затворници, освен ако похитителят им не беше толкова безразсъдно глупав, че да допусне един хакер до компютър.

Но нали тя беше изпратила Чен в столицата на Новата република Корускант? Да, така беше. Карде й беше заповядал, преди да събере групата и да ги поведе към схватката при флотата „Катана“.

Да, там тя прати изтребителя си срещу имперския звезден разрушител, след като й се наложи да катапултира и успя да се подреди така, че да попадне на пътя на йонните лъчи. Животоподцържащите системи дадоха на късо и тя беше обречена да се рее завинаги в космоса. Мара се огледа. Явно това „завинаги“ се бе оказало не особено продължително.

— Къде сме? — попита тя, макар вече да имаше ясна представа, къде се намира.

И се оказа права.

— В стария императорски дворец на Корускант — отвърна изненадано Чен. — Лекарското отделение. Наложи се да възстановят някои от нервните ти връзки. Нищо ли не помниш?

— Малко ми е като в мъгла — призна Мара.

Но с падането на тази завеса всичко си дойде на място. Животоподцържащите системи на катапулта бяха отказали, бе усетила умора и обърканост и бе изгубила съзнание в тъмнината на космоса. Вероятно беше изпитала кислороден глад, преди да я намерят и да я качат на някой кораб.

Не те, а той. Един-единствен човек в цялата галактика беше способен да намери повреден катапулт сред отломките от битката в безкрайния космос. Люк Скайуокър, последният рицар джедай.

Човекът, когото тя ще убие.

ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР!

Мара отстъпи назад и се облегна на рамката на вратата. Коленете й се подвиха веднага щом в главата й прозвучаха думите на императора. Тя беше тук, на тази планета и в тази сграда, когато той загина при Ендор. Беше наблюдавала през съзнанието му как Люк Скайуокър го поваля и с един замах разрушава света й.

— Както виждам, вече сте будна — обади се нов глас.

Мара отвори очи. От вратата в другия край на помещението решително се приближаваше жена на средна възраст в чиста лекарска туника, а един медицински робот пиукаше около нея.

— Как сте?

— Добре съм — отвърна Мара и изведнъж изпита силно желание да се нахвърли върху жената.

Тези хора — враговете на Империята — нямаха право да бъдат тук, в императорския дворец… Пое си внимателно дъх и потисна изблика на чувства. Лекарката спря внезапно, на лицето й се изписа професионална гримаса. Забравил за момент скъпоценните си компютри, Чен я гледаше озадачено.

— Съжалявам — измърмори Мара. — Предполагам, че все още не съм съвсем на себе си.

— Нормално — кимна лекарката. — Все пак сте на легло близо месец.

Мара я зяпна изненадано:

— Месец ли?

— Е, почти — поправи се жената. — Преди това бяхте известно време в анабиотична камера. Но не се тревожете — краткотрайните проблеми с паметта са нещо нормално при невралгичните травми, но почти със сигурност изчезват след лечението.

— Разбирам — отвърна автоматично Мара. Един месец. Беше изгубила един месец тук. А през това време…

— Приготвили сме за вас апартамента за гости на горния етаж. Можете да се преместите там веднага щом се почувствате готова да излезете от тук — продължи лекарката. — Искате ли да проверя дали стаята е свободна?

Мара се обърна към нея и кимна:

— Би било много мило от ваша страна.

Лекарката извади предавател, включи го и заговори, а Мара пристъпи покрай нея към Чен.

— Как се развива войната през последния месец? — попита тя.

— Империята продължава да създава обичайните проблеми — отвърна Чен и размаха ръце. — Хората тук са доста ядосани. Акбар, Мадийн и останалите се държат като полудели. Опитват се да пропъдят имперските сили или поне да ги спрат.

Мара знаеше, че повече подробности няма да получи. С изключение на легендите за приключенията на известните контрабандисти, Чен се интересуваше единствено от проникването в компютри. Тя се намръщи, защото си спомни най-сетне защо Карде беше изпратил Чен тук.

— Чакай малко. Акбар отново ли е главнокомандващ? Значи вече си го оневинил за онази сметка?

— Разбира се — кимна Чен. — Подозрителната банкова сметка, около която съветник Фейлия вдигна толкова шум, се оказа пълна измама — онзи, който е проникнал в банката, е открил и сметката. Вероятно е работа на имперското разузнаване — навсякъде в програмите личи един и същ почерк. Доказах го за два дни.

— Сигурно са останали доволни. И защо все още си тук?

— Ами… — за момент Чен изглеждаше доста объркан. — Преди всичко никой не дойде да ме прибере — лицето му изведнъж засия: — Освен това се захванах с кода на съобщенията, изпращани от тук за Империята. Според генерал Бел Иблис Империята нарича източника Делта и той им изпраща информация направо от двореца.

— И те е помолил да го откриеш? — Мара сви устни: — Не ми се вярва да ти е предложил заплащане или нещо в замяна?

— Е… — Чен сви рамене. — Може и да го е направил. Но не си спомням подробности.

Лекарката закачи предавателя на колана си и се обърна към нея:

— Водачът ви ще пристигне всеки момент.

— Благодаря — кимна Мара, като устоя на изкушението да каже, че дори и насън ще се оправи из двореца по-добре, отколкото всеки водач на дневна светлина.

Сговорчивост и приветливост — това беше начинът двамата с Чен да получат кораб и да се измъкнат от планетата и войната. Вратата зад лекарката се отвори и в помещението влезе висока жена с чисто бяла коса.

— Здравей, Мара — усмихна се тя сериозно. — Казвам се Уинтър, личен помощник на принцеса Лея Органа Соло. Радвам се да те видя отново на крака.

— И аз се радвам, че съм тук — отвърна Мара, като се опита да запази учтив тон. Още някой, свързан със Скайуокър. Точно от това имаше нужда. — Да разбирам ли, че ти си моят водач?

— Водач, помощник и всичко друго, от което ще имаш нужда през следващите няколко дни — отговори Уинтър.

— Принцеса Лея ме помоли да се грижа за теб, докато тя и капитан Соло се завърнат от Филв.

— Не ми трябва помощник и изобщо не е нужно някой да се грижи за мен — каза Мара. — Имам нужда единствено от кораб.

— Вече действам по въпроса. Надявам се, че ще успея да намеря нещо в скоро време. Сега мога ли да ти покажа апартамента.

Мара прикри гримасата си. Узурпаторите от Новата република милостиво й предлагаха гостоприемство в бившия й дом.

— Много мило от твоя страна — отвърна тя, опитвайки се гласът й да не звучи подигравателно. — Идваш ли, Чен?

— Ти върви — отвърна той разсеяно, втренчил поглед в екрана на компютъра. — Аз ще остана да си поиграя още малко.

— Той ще се оправи и сам — увери я Уинтър. — Насам, моля.

Излязоха от преддверието и Уинтър тръгна към задния край на двореца.

— Апартаментът на Чен е точно до твоя — продължи тя, — но през последния месец едва ли е нощувал там повече от два пъти. Той превърна чакалнята на стаята за реанимация в кабинет, за да може постоянно да те наглежда.

Мара се усмихна. Чен прекарваше близо деветдесет процента от времето си, без да осъзнава околния свят, и едва ли точно на него би поверила ролята на медицинска сестра или пазач. Но все пак в постъпката му имаше мисъл.

— Благодарна съм, че сте се погрижили за мен — каза тя.

— Това беше най-малкото, което можехме да направим, за да ви се отблагодарим за помощта в битката при флотата „Катана“.

— Карде го реши — отвърна рязко Мара. — На него трябва да благодарите, не на мен.

— Вече му благодарихме — кимна Уинтър. — Но и ти рискува живота си. Никога няма да го забравим.

Мара погледна изненадано белокосата жена. Беше чела досиетата на императора за водачите на бунтовниците, включително за Лея Органа Соло, но името Уинтър не й говореше нищо.

— От колко време си заедно с Лея Органа Соло? — попита тя.

— Израснахме заедно в кралския двор в Алдеран — отвърна Уинтър, в гласа й се промъкна горчивина. — Сприятелихме се още като деца и когато тя започна първите си стъпки в галактическата политика, баща й ме определи за неин помощник. Оттогава съм непрекъснато с нея.

— Не си спомням да съм чувала за теб по време на бунта — опита се да измъкне подробности Мара.

— Прекарах по-голямата част от войната, местейки се от планета на планета с отдела за доставки — отвърна Уинтър. — Ако колегите успееха да ме вкарат в склад или депо под някакъв претекст, след това можех да посоча на картата къде се намират нещата, които ни интересуваха. С това нападенията бяха по-бързи и по-малко рисковани.

Мара кимна, вече се беше сетила.

— Значи ти си човекът, който е определял целта. Човекът с чудодейната памет.

Челото на Уинтър се покри с леки бръчки.

— Да, това беше едно от прозвищата ми. През годините смених доста.

— Аха — кимна Мара.

Спомняше си доста случаи отпреди Йовин, когато в докладите на разузнаването се споменаваше за тайнствения бунтовник X, както и горещите спорове за самоличността му. Питаше се дали анализаторите са имали и най-бегла представа за него.

Вече се намираха при турболифтовете в задната част на двореца, едно от големите обновления, които императорът бе направил в старата сграда, когато бе сложил ръка върху нея. Турболифтовете спестяваха доста ходене нагоре-надолу по широките стълби в по-общите части на двореца и прикриваха някои подобрения на императора.

— Та какъв е проблемът с осигуряването на кораб? — попита Мара, а Уинтър докосна копчето за повикване на кабината.

— Проблемът е Империята — отвърна тя. — Започнаха масирани нападения срещу нас и всички съдове, по-големи от товарни кораби, са мобилизирани.

Мара се намръщи. Масирани нападения срещу превъзхождаща сила — това изобщо не беше в стила на адмирал Траун.

— Толкова ли е лошо положението?

— Доста е лошо — отвърна Уинтър. — Не знам дали си в течение, но при флотата „Катана“ Империята ни победи. Вече бяха изтеглили повече от сто и осемдесет крайцера, когато ние пристигнахме. И заедно с новия им бездънен източник на екипажи и войници равновесието се наклони в тяхна полза.

Мара кимна с горчив вкус в устата. Така описани, нещата наистина изглеждаха дело на Траун.

— Значи съм рискувала живота си напразно.

Уинтър се усмихна кисело:

— Ако това може да те утеши, помисли си, че и много други едва не загинаха.

Кабината на турболифта пристигна. Влязоха и Уинтър натисна копчето за жилищния етаж в двореца.

— Чен спомена, че Империята ви създава доста проблеми — подхвърли Мара, когато кабината потегли нагоре. — Трябваше да се сетя, че щом нещо е успяло да проникне през мъглата, която постоянно го обкръжава, положението е доста сериозно.

— Доста по-зле е — отвърна мрачно Уинтър. — През последните пет дни на практика изгубихме пет сектора, а при още тринайсет нещата висят на косъм. Най-голямата загуба са мощностите за производство на хранителни суровини на Укио. Империята успя да я завладее с непокътнати отбранителни съоръжения.

Мара сви устни:

— Някой е заспал на пост?

— В предварителните доклади не се споменава такова нещо. — Уинтър се поколеба. — Носят се слухове, че имперската флота е използвала ново супероръжие, което е пробило планетарния щит на Укио. Още се опитваме да разберем какво точно е станало.

Гърлото на Мара се сви болезнено, пред очите й изплуваха специалните бронирани пластове на корпуса на старата „Звезда на смъртта“. Такова оръжие в ръцете на стратег като върховния адмирал Траун… Тя отхвърли решително мисълта. Тази война не я засягаше. Карде беше обещал, че ще останат неутрални.

— В такъв, случай най-добре е да се свържа с Карде — каза тя. — Ще видя дали не може да изпрати някой да ни прибере.

— Вероятно така ще стане по-бързо, отколкото да чакаш да се освободи наш кораб — съгласи се Уинтър. — Той остави информационен чип с името на свръзката ти. Каза, че ти знаеш какъв код да използваш.

Турболифтът ги остави на етажа за високопоставени гости, един от секторите, които императорът бе държал само за себе си по време на управлението си. Стаите бяха със старомодни врати с панти и ръчно изработени старинни дървени мебели и преминаването през тях беше като връщане назад с хиляди години. Императорът пазеше апартаментите тук за чужди дипломати, които харесваха отдавна отминалите дни и биха се впечатлили от поддържаната връзка с онази епоха.

— След битката при „Катана“ капитан Карде прати и някои от дрехите и личните ти вещи — каза Уинтър, отключи една от резбованите врати и я отвори. — Обади ми се, ако е забравил нещо. Надявам се, че ще мога да ти го доставя. Ето ти и чипа, за който ти казах — добави тя и го извади от туниката си.

— Благодаря — кимна Мара и пое чипа.

Мебелите в стаята бяха направени от фиджисийско дърво от Кардуин и с носещия се наоколо нежен аромат я връхлетяха спомени за блестящите дни на имперската сила и мощ…

— Мога ли да ти бъда полезна с още нещо?

Спомените се разпръснаха. Пред нея стоеше Уинтър.

Изведнъж славните дни на Империята изчезнаха.

— Не, всичко е наред.

Уинтър кимна.

— Ако се нуждаеш от нещо, обади се на дежурния офицер — махна към бюрото тя. — По-късно и аз ще съм на твое разположение, но точно сега има среща на съвета и трябва да присъствам.

— Върви, върви — отвърна Мара. — И още веднъж ти благодаря.

Уинтър се усмихна и излезе. Мара отново вдъхна дълбоко аромата на фиджисийското дърво и се насили да отпъди витаещите наоколо спомени. Намираше се тук и сега и както имперските инструктори толкова често бяха повтаряли, първото нещо в занаята й бе да се впише в обстановката. Това значеше да не изглежда като беглец от лекарското отделение.

Карде й беше оставил доста добър набор от дрехи: полуофициална рокля, два обикновени костюма, с които можеше да се появи по улиците на стотици планети, без да изглежда не на място, и четири от обикновените туники, които носеше на борда на кораба. Мара избра една от тях, облече се и се зае да разгледа оставените от Карде вещи. С малко късмет и може би известна предвидливост от страна на Карде…

Ето го — малкия кобур за китката. Бластерът липсваше, разбира се — капитанът на „Непреклонен“ й го беше взел и нямаше вероятност имперските войници да й го върнат скоро. Търсенето на такова оръжие сред арсенала на Новата република би било загуба на време, макар че се изкушаваше да помоли Уинтър да й намери бластер само за да види реакцията й. За щастие имаше и друг начин.

На всеки етаж в императорския дворец имаше голяма библиотека, а във всяка от тях — по един комплект чипове, наречен „Подробна история на Корвис Минор“. Като се имаше предвид колко невзрачна беше историята на Корвис Минор, вероятността някой да извади сборника от рафта беше изключително малка. И това беше чудесно, защото в кутията нямаше чипове.

Бластерът беше малко по-различен модел от онзи, който й бяха отнели имперските войници. Но пълнителят му беше зареден и той изпълни плътно кобура на китката. Сега, каквото и да се случеше с войната и с вътрешнополитическото боричкане в Новата република, поне можеше да се сражава.

Мара замря с измамната кутия в ръка. С известно закъснение в съзнанието й се бе появил смущаващ въпрос. Какво имаше предвид Уинтър, когато спомена за новия бездънен източник на войници и екипажи? Да не би някоя от системите в Новата република да е минала на страната на Империята? Или Траун е открил неизвестна до този момент планета и е мобилизирал населението й? Преди да я попита, трябваше да кодира съобщение и да го предаде на определената от Карде свръзка. Колкото по-скоро се махне от тук, толкова по-добре.

Тя върна на мястото й празната кутия за чипове и тръгна към апартамента си, усещайки успокоителната тежест на бластера, прикрепен към лявата й китка.

Траун отмести блестящите си червени очи от отвратителните на външен вид предмети на изкуството, изобразени на двойния кръг екрани около командното му кресло.

— И дума не може да става.

Кбаот бавно се извърна от холографските изображения на уустридските статуи.

— Така ли? — надигна той глас като приближаваща буря. — Какво искате да кажете?

— Съвсем е ясно — отвърна студено Траун. — Също както военната логика. Не разполагаме с достатъчно сили за нападение на Корускант, нито с линии за доставка и бази за традиционната обсада. При тези обстоятелства всяка атака би била безполезна и следователно Империята няма да я предприеме.

Лицето на Кбаот потъмня:

— Внимавайте, върховен адмирал Траун — предупреди той. — Аз управлявам Империята, не вие.

— Така ли? — отвърна Траун и погали йосаламира в хранителната рамка над раменете си.

Кбаот се изпъна в цял ръст, в очите му внезапно блеснаха пламъци.

— Аз управлявам Империята! — гръмовно отекна гласът му в командната зала. — Ще ми се подчинявате или ще умрете!

Пелаеон внимателно се вмъкна малко по-навътре в празния от Силата мехур около йосаламира на Траун. Когато се контролираше, Кбаот изглеждаше по-уверен и стабилен, отколкото преди, но и внезапните пристъпи на лудостта на клонинга ставаха все по-чести и по-яростни. Майсторът джедай беше като центробежна система, в която силите на привличане ненадейно изчезват и телата се отдалечават от ядрото с всяко трептене. До този момент Кбаот не беше убил никого, а и нищо не бе унищожил. Но според Пелаеон беше само въпрос на време. Вероятно същата мисъл бе хрумнала и на Траун.

— Ако ме убиете, ще изгубите войната — напомни той на майстора джедай. — А ако изгубите войната, Лея Органа Соло и близнаците й никога няма да станат ваши.

Кбаот пристъпи към командното кресло на Траун. В очите му блестяха пламъци, но все пак той сякаш изведнъж отново се сви до нормалния си ръст.

— С императора никога нямаше да се държите така — тросна се той.

— Напротив — отвърна Траун. — Поне четири пъти съм отказвал да хвърля напразно войниците и корабите му срещу врагове, които не съм можел да разгромя.

Кбаот изсумтя.

— Само глупак може да говори така на императора. Глупак или човек, на когото му е омръзнал живота.

— И императорът мислеше така — съгласи се Траун. — Първия път, когато отказах, ме нарече предател и повери командването на моята бойна част на друг — върховният адмирал отново погали йосаламира. — Тя беше унищожена почти изцяло и оттогава той започна да се вслушва в мнението ми.

Кбаот изучаваше лицето на Траун. Изражението му се менеше постоянно, сякаш съзнанието му не можеше да се справи с някоя мисъл или чувство.

— Можете да повторите маневрата, която приложихте на Укио — предложи той накрая. — Онзи трик с невидимите кръстосвачи и едновременните турболазерни изстрели. Аз ще ви помогна.

— Много щедро от ваша страна — отвърна върховният адмирал. — За съжаление няма да свърши работа. Бунтовническите лидери на Корускант няма да се предадат толкова бързо, колкото селяните от Укио. Независимо колко точно е съвпадането в стрелбата, накрая ще проумеят, че турболазерните заряди, които поразяват повърхността, не са изстреляни от „Химера“, и ще стигнат до правилното заключение — той посочи разпръснатите в залата холографски изображения на статуи. — Но пък народът и лидерите на Уустри са съвсем друга работа. Също като укианците те изпитват ужас от неизвестното и от онова, което смятат за невъзможно. Освен това са склонни извънредно много да преувеличават лошите слухове. При тях стратегията с невидимите кръстосвачи ще свърши чудесна работа.

По лицето на Кбаот отново бе започнала да избива червенина.

— Върховен адмирал Траун…

— Що се отнася до Органа Соло и близнаците й — прекъсна го спокойно Траун, — можете да ги получите, когато пожелаете.

Внезапният изблик съвсем се разнесе.

— Какво искате да кажете? — попита войнствено Кбаот.

— Нападение над Корускант и залавяне на Органа Соло с груба сила са немислими — обясни Траун. — Но изпращането на малка група, която да я отвлече, е напълно възможно. Вече съм заповядал на разузнаването да събере екип командоси. Утре ще бъде готов.

— Екип командоси! — презрително сви устни Кбаот. — Нима е нужно да ви напомням колко пъти се провалиха с тази задача ногрите?

— Прав сте — отвърна Траун със зловеща нотка в гласа. — Затова в екипа няма да бъдат включени ногри.

Пелаеон изненадано погледна върховния адмирал и след това несъзнателно се обърна към преддверието, където чакаше Рък, телохранителят на Траун. Откак лорд Дарт Вейдър бе впримчил ногрите в доживотна служба на Империята, наивните сивокожи пришълци неизменно приемаха за въпрос на чест всяка поставена им задача. Изтеглянето им от някоя мисия, особено от толкова важна, като залавянето на Органа Соло, за тях би било плесник през лицето. Или дори още по-лошо.

— Адмирале — прошепна той, — не съм сигурен, че…

— Ще го обсъдим по-късно, капитане — прекъсна го Траун. — Единственият въпрос сега е дали майстор Кбаот наистина е готов да получи джедаите — едната му синьочерна вежда се повдигна нагоре: — Или предпочита само да говори за това.

Кбаот леко се усмихна:

— Да смятам ли това за предизвикателство, върховен адмирал Траун?

— Смятайте го за каквото желаете — отвърна Траун. — Аз само изтъквам, че умният тактик преценява загубите от една операция, преди да я предприеме. Близнаците на Органа Соло ще се родят всеки момент, следователно освен със самата Органа Соло ще трябва да се занимавате и с две бебета. Ако не сте сигурен, че ще се справите, най-добре да отложим операцията.

Пелаеон се приготви за поредното избухване на лудия клонинг. За негова изненада не последва нищо подобно.

— Единственият въпрос, върховен адмирал Траун — каза меко Кбаот, — е дали двете новородени деца няма да се окажат непосилна задача за вашите командоси.

— Ясно — кимна Траун. — Срещата ни с командирите от флотата е след половин час, вие ще се прехвърлите на „Мъртвешка глава“, за да подпомогнете екипажа при нападението над Уустри. Когато се върнете на „Химера“ — синьо-черната вежда отново се повдигна, — джедаите ще ви очакват.

— Прекрасно, върховен адмирал Траун. — Кбаот се изправи, извади от робата си дългата бяла брада и я поглади. — Но ви предупреждавам, че ако и този път ме излъжете, последствията никак няма да ви се понравят — той се обърна и решително тръгна към вратата на командната зала.

— Срещите с него ми доставят такова удоволствие — измърмори под нос Траун, когато вратата се затвори.

Пелаеон облиза устни:

— Адмирале, с цялото ми уважение…

— Разтревожи ви обещанието ми да измъкнем Органа Соло от най-добре охраняваното място на територията на бунтовниците ли? — попита Траун.

— Тъй вярно, сър — отговори капитанът. — Императорският дворец се слави като непревземаема крепост.

— Така е — съгласи се върховният адмирал. — Но такъв го направи императорът и както в повечето случаи той запази някои подробности от преустройствата на двореца в тайна, известна само на тесен кръг от любимците му.

Пелаеон го погледна изненадано. Тайни…

— Тайни входове ли? — рискува той.

Траун се усмихна.

— Точно така. И сега, когато можем да бъдем сигурни, че Органа Соло ще се задържи за малко в двореца, е оправдано да изпратим екип командоси.

— Но без ногри.

Върховният адмирал сведе поглед към колекцията от холографски изображения на скулптури.

— Нещо става с ногрите, капитане — каза тихо той. — Още не знам какво, но знам, че става. Усещам го всеки път, когато говоря с вождовете на Онор.

Пелаеон си спомни за странната сцена отпреди месец, когато на борда на „Химера“ пристигнаха постоянно извиняващите се пратеници на вождовете на ногрите със съобщението, че предателят Кабарак е избягал от затвора. Досега въпреки големите им усилия не бяха успели да го заловят.

— Вероятно още им е неудобно заради онази история с Кабарак — предположи той.

— Дано да е така — каза студено Траун. — Но май има още нещо. И докато не разбера какво е, ногрите ще останат под подозрение — той се наведе и докосна два клавиша на контролното табло. Холограмите на скулптури избледняха и на тяхно място се появи тактическа карта с досегашния развой на основните операции. — Но сега имаме да обмислим две по-спешни неща — продължи адмиралът и отново се облегна в креслото си. — Първо, трябва да отклоним вниманието на нашия изключително арогантен майстор джедай от погрешното убеждение, че има правото да управлява Империята. И средството е Органа Соло и близнаците.

Пелаеон се сети за досегашните опити да заловят Органа Соло.

— А ако и този екип се провали?

— Има и други варианти за непредвидени обстоятелства — увери го Траун. — Въпреки мощта и непредсказуемостта му майстор Кбаот все още може да бъде манипулиран — той посочи тактическата карта. — За момента е по-важно да подсигурим пускането на бойния план в действие. Засега кампанията върви горе-долу по програма. Бунтовниците в секторите Фарфин и Доломар се съпротивяват по-твърдо, отколкото очаквахме, но навсякъде другаде поставените цели са постигнати и като цяло системите се преклониха под мощта на Империята.

— Но победата все пак не е окончателна — вметна Пелаеон.

— Точно така — кимна Траун. — Всичко зависи от поддържането на силно и ясно видимо присъствие на имперските войски. А за това е изключително важно да продължи непрекъснатата доставка на клонинги.

Върховният адмирал млъкна. Пелаеон погледна тактическата карта. Умът му препускаше в търсене на очаквания от Траун отговор. Клониращите цилиндри „Спаарти“, скрити за десетилетия в личната съкровищница на императора на Затънтената земя, бяха на най-сигурното място в галактиката. Дълбоко в планината, пазени от имперски гарнизон и заобиколени от враждебно настроено местно население, съществуването им беше тайна за всички освен за върховното имперско командване. Изведнъж той застина. Върховното имперско командване и може би…

— Мара Джейд — каза той. — Тя се възстановява на Корускант. Дали знае за съкровищницата?

— Това е въпросът — съгласи се Траун. — Съществува доста голяма вероятност да не знае — аз бях посветен в повечето от тайните на императора и въпреки това ми бе нужно страшно много време, докато намеря Затънтената земя. И все пак не можем да си позволим да поемем риска.

Пелаеон кимна и потисна потреперването си. Досега се чудеше защо върховният адмирал избира хора от разузнаването за тази операция. Сега знаеше отговора. За разлика от обикновените екипи командоси офицерите от разузнаването бяха обучени във всевъзможни техники за убиване…

— Един екип ли ще поеме и двете операции, сър, или ще изпратите два?

— Един е достатъчен — отвърна Траун. — Обектите са свързани, така че няма нужда от два екипа. Неутрализирането на Джейд не означава, че трябва на всяка цена да бъде убита.

Пелаеон се намръщи, но преди да успее да попита какво има предвид Траун, върховният адмирал докосна контролното табло и тактическата холограма беше заменена от карта на сектора Орус.

— А междувременно няма да е зле да изтъкнем пред враговете ни значението на Калиус Сай Лийлу. Пристигна ли допълнителният доклад от губернатора Стафа?

— Тъй вярно, сър — отвърна Пелаеон и извика документа на електронния си бележник. — Скайуокър е напуснал планетата заедно със совалката за примамка и се предполага, че я е проследил. Ако е така, ще пристигне в системата Подерис след трийсетина часа.

— Чудесно — кимна Траун. — И преди да кацне на Подерис, със сигурност ще се свърже с Корускант и ще докладва на какво е попаднал. И изчезването му ще убеди всички останали, че най-накрая са намерили маршрута ни за превоз на клонинги.

— Тъй вярно, сър — отвърна Пелаеон, като запази за себе си съмненията, че имперските сили могат да накарат Скайуокър да изчезне безследно. Траун знаеше какво прави. — Още нещо, сър. След доклада на Стафа пристигна друг, този път кодиран с шифрите на разузнаването.

— От помощника му Фингал — кимна Траун. — Човек с неустойчивата лоялност на губернатора Стафа просто си проси да му прикачим наблюдател. Някакво несъответствие с първия доклад?

— Само едно, сър. Вторият документ съдържа подробно описание на свръзката на Скайуокър, човека, за когото Стафа твърди, че е негов агент. Фингал ясно посочва, че този мъж е Талон Карде.

Траун въздъхна замислено.

— Интересно. Фингал дава ли някакво обяснение за присъствието на Карде в Калиус?

— Според него има доказателства, че от няколко години губернаторът Стафа поддържа тайни търговски връзки с Карде — отвърна Пелаеон. — Фингал твърди, че е искал да залови мъжа и да го разпита, но нямало как да го направи, без да събуди подозренията на Скайуокър.

— Аха — прошепна замислено Траун. — Било, каквото било. Ако Карде се е случил там само във връзка с контрабандата си, не се е случило нищо непоправимо. И все пак не можем да позволим на един контрабандист да се мотае край поставените от нас капани и да застрашава плановете ни. А и Карде е доказал, че е способен да създава доста проблеми — известно време Траун гледа мълчаливо картата на сектора Орус и след това се обърна към Пелаеон: — За момента имаме да се справяме с по-належащи неща. Пригответе курс към системата Подерис, капитане. Искам „Химера“ да пристигне там за не повече от четирийсет часа — той се усмихна леко: — И предайте на командира на гарнизона, че очаквам подходящо посрещане. Надявам се, че до два-три дни ще имаме неочакван подарък за нашия уважаван майстор джедай.

— Слушам, сър — Пелаеон се поколеба. — Адмирале, какво ще стане, ако предадем Органа Соло и близнаците й на Кбаот и той успее да ги обучи? Тогава ще трябва да се справяме с четирима вместо с един. А ако на Подерис хванем Скайуокър, ще станат петима.

— Няма място за тревоги — поклати глава Траун. — Пречупването на Органа Соло или на Скайуокър ще отнеме на Кбаот много време и усилия. Още повече ще мине, преди бебетата да пораснат достатъчно, за да представляват заплаха за нас, в каквото и да ги превърне. Дълго преди това да се случи — в очите на Траун блеснаха пламъци, — ще сме сключили подходящо споразумение с нашия скъпоценен майстор джедай за поделянето на властта в Империята.

Пелаеон облиза устни и прошепна:

— Разбрах, сър.

— Добре. В такъв случай сте свободен, капитане. Върнете се на мостика.

— Слушам, сър — Пелаеон се обърна и тръгна през залата със стегнато гърло си.

Той наистина разбираше. Траун или щеше да постигне споразумение с Кбаот, или просто щеше да го убие. Ако успееше обаче. Пелаеон не бе готов да се обзаложи за крайния изход на този сблъсък. Не му се искаше и да е наблизо, когато той се разиграеше.