Последната заповед

ГЛАВА 29

Слънцето се бе скрило зад тънкия слой облаци на запад, цветовете на вечерното небе започваха да избледняват в настъпващата тъмнина на корускантската нощ. Мара стоеше облегната на високите до кръста й парапети на покрива на императорския дворец, слушаше шепота на вятъра и наблюдаваше светлините и движението на транспортните средства в императорския град. Въпреки оживлението в него се усещаше някакво странно спокойствие.

А може би спокойствието бе вътре в нея. И в двата случая беше приятно. На двайсет метра зад нея вратата към покрива се отвори. Тя се присегна със Силата, макар че много добре знаеше кой идва.

— Мара? — извика тихо Люк.

— Ето ме — отвърна тя и намръщено се вторачи в града.

От излъчването на Скайуокър беше ясно, че е дошъл за отговора й. Дотук със спокойствието.

— Прекрасна гледка — подхвърли Люк, приближи се до нея и се огледа. — Сигурно ти навява доста спомени.

Тя го изгледа търпеливо:

— В превод: „Как се чувстваш при прибирането у дома този път?“ Знаеш ли, Скайуокър, между нас казано, изобщо не те бива да криеш нещо. На твое място щях да продължа съвършено чистосърдечно.

— Съжалявам — усмихна се той. — Сигурно е заради влиянието на Хан.

— И на Карде и моето ли?

— Искаш ли пряк, съвършено чистосърдечен отговор?

Тя го изгледа с крива усмивка.

— Съжалявам, че повдигнах въпроса.

Люк се усмихна и отново стана сериозен.

— И как се чувстваш?

Мара отново погледна светлините на града.

— Особено — отвърна тя. — Все едно съм се прибрала у дома, само че не е същото. Никога не съм седяла тук ей така, да гледам града. Винаги е било, за да чакам пристигането на някой въздушен плъзгач, да наблюдавам сграда или нещо подобно. Работа за императора. Не ми се вярва той някога да е гледал на града просто като на хора и светлини, за него той винаги е бил източник на власт и нови възможности.

— Сигурно така е гледал на всичко — съгласи се Люк. — А като заговорихме за възможности…

Мара се намръщи. Беше права, беше дошъл заради отговора й.

— Цялата идея е нелепа — каза тя. — Знаеш го не по-зле от мен.

— Карде не мисли така.

— Понякога Карде е по-голям идеалист от теб — сряза го тя. — И изобщо няма да успее да запази контрабандистката си коалиция.

— Сигурно — отвърна Люк. — Но помисли си за възможностите, ако се запази. В подземния свят има толкова източници на информация, до които Новата република няма достъп.

— И за какво са ти източници на информация? — попита Мара. — Траун е мъртъв, центърът за клониране е разрушен и Империята е принудена да отстъпва отново. Вие спечелихте.

— Ние спечелихме и на Ендор — изтъкна Люк. — Но войната продължава вече толкова много години. Все още ни предстои много работа.

— Все пак не ми е ясно защо ме забърквате мен в това — възрази Мара. — Щом искате връзка с контрабандистите, защо не се обърнете към Карде?

— Защото Карде е контрабандист. А ти си била само негов помощник.

Тя изсумтя:

— Голяма разлика, няма що!

— За някои е голяма — отвърна Люк. — Преговорите зависят не само от действителността, а и от това, как изглеждат нещата. А и Карде вече каза, че няма да го направи. Ворнскърите вече се възстановиха и той иска да се върне при хората си.

Мара поклати глава:

— Аз не съм политик — настоя тя. — Нито дипломат.

— Но си човек, на когото и двете страни искат да вярват — каза Люк. — И точно това е важното в случая.

Мара се намръщи:

— Ти просто не ги познаваш, Скайуокър. Повярвай ми, Чубака и хората, които изпратихте да прехвърлят ногрите на новата им планета, ще се забавляват много повече.

Той докосна ръката й.

— Можеш да го направиш, Мара. Зная, че ще се справиш.

Мара въздъхна:

— Трябва да си помисля.

— Не бързай — отвърна той. — Когато си готова, ела долу.

— Добре — тя го изгледа озадачено: — А какво е другото нещо?

Той се усмихна:

— Нелошо се справяш.

— Ти ме научи. Хайде, за какво става въпрос?

— Ето за това — той бръкна в робата си и извади лазерен меч.

— Какво е това? — попита изненадано Мара.

— Старият ми лазерен меч — отвърна тихо Люк. — Изгубих го на Облачния град и замалко не ме убиха с него на Затънтената земя — той й го подаде. — Искам ти да го вземеш.

Тя го погледна сепнато.

— Аз ли? Защо?

Той вдигна смутено рамене.

— Поради много причини. Защото го заслужаваш. Защото ще станеш джедай и ще ти трябва. Но най-вече защото аз искам да ти го дам.

Бавно, почти неохотно, Мара пое оръжието.

— Благодаря.

— За нищо — Люк отново я докосна по ръката. — Ще бъда с другите в залата за срещи. Когато решиш, ела там.

Той се обърна и тръгна по покрива на двореца. Мара отново се обърна към светлините на града. Усещаше студения метал на лазерния меч в ръката си. Лазерният меч на Люк. Той й даваше последната връзка с миналото.

Нима в това не се криеше някакво послание за нея? Вероятно. Както сама беше казала, потайността не беше от силните страни на Люк. Но ако го правеше заради това, само си губеше времето. Последната връзка с миналото й беше скъсана в тронната зала в планината Тантис.

Миналото й бе приключено, време беше да се изправи пред бъдещето. А това бъдеще беше Новата република. Все едно дали й харесваше или не.

Чу как Люк отваря вратата на покрива.

— Почакай — извика тя. — Идвам с теб.