Последната заповед

ГЛАВА 23

Последната страница се извъртя на екрана и спря.

ТЪРСЕНЕТО НА КРАТКИТЕ СПРАВКИ ПРИКЛЮЧИ. ДРУГИ ВЪПРОСИ?

— Не — каза Лея.

Облегна се в креслото зад бюрото си и погледна през прозореца навън. Отново нищо, както при всички досегашни опити. Започваше да става ясно, че изследователите в библиотеката са прави — ако в библиотеката на стария Сенат все още имаше някаква информация за техниките за клониране от времето на Войните на клонингите, то тя беше толкова дълбоко погребана, че никой не можеше да я намери.

В другия край на стаята прошава събудило се съзнание. Тя се изправи, приближи се до детското креватче и се надвеси над децата. Джейсън наистина се беше събудил, гукаше тихо и се чудеше на пръстчетата си. Джейна още спеше, пухкавите й устнички бяха пооткрехнати и при всяко поемане на въздух от устата й се чуваше тихо свистене.

— Здравей — прошепна Лей на сина си, извади го от леглото и го залюля в ръце. Той я погледна, веднага забрави пръстчетата си и се усмихна със сияйната си беззъба усмивка. — Благодаря — усмихна се в отговор тя и го погали по бузата. — Хайде да идем да видим какво става в големия свят.

Приближи се до прозореца. Под тях императорският град беше в разгара на обичайния сутрешен хаос. Във всички посоки като обезумели насекоми се стрелкаха наземни коли и въздушни плъзгачи. На юг снежните върхове на планината Менарай блестяха на сутрешното слънце. Над планината небето беше наситено синьо, без облаци, а над небето… Лея потрепери. Над небето беше планетарният енергиен щит. И невидимите смъртоносни астероиди на Империята.

Джейсън изсумтя. Лея сведе поглед към него. На лицето му се беше изписало нещо, което можеше спокойно да определи като загриженост.

— Спокойно — прошепна тя, притисна го към себе си и го залюля отново. — Всичко е наред. Ще ги намерим и ще се отървем от тях, не се безпокой.

Вратата зад нея се отвори, Уинтър влезе в стаята, пред нея във въздуха плуваше поднос.

— Ваше височество — поздрави тя Лея. — Стори ми се, че няма да откажете нещо освежаващо.

— Да, благодаря ти — отвърна Лея, усети нежния аромат на богато подправената парича от чашата на подноса. — Какво става долу?

— Нищо интересно — отговори Уинтър, бутна подноса до масичката и се зае да поднесе. — Изследователският екип от вчера не е открил нито един нов астероид. Доколкото разбрах, генерал Бел Иблис смята, че има вероятност вече да сме отстранили всичките.

— Не ми се вярва адмирал Дрейсън да се е съгласил с него.

— Не — кимна Уинтър, подаде й чашата, от която се вдигаше пара, и изчака Лея да премести Джейсън така, че да го държи с едната ръка. — Както и Мон Мотма.

Лея кимна и пое чашата. И тя не беше абсолютно уверена, че са свалили всички астероиди. Колкото и скъпо да беше производството на прикриващите полета, тя не виждаше смисъл Империята да си прави толкова труд за по-малко от седемдесет астероида. Нищо чудно да бяха и два пъти повече. Двайсет и единият, които бяха открили досега, бяха само началото.

— Как върви издирването? — попита Уинтър и си напълни чашата.

— Не върви — призна Лея. Явно щяха да прескачат от един неразрешим проблем към друг. — Макар че това не би трябвало да ме изненадва. Специалистите по разследване на съвета вече са прегледали всичките архиви и не са открили нищо.

— Но вие сте джедай — напомни й Уинтър. — Вие притежавате Силата.

— Очевидно не ми достига — поклати глава Лея. — Не е достатъчна, за да ме отведе при правилния архив. Ако изобщо има такъв. Вече не съм сигурна.

Известно време отпиваха мълчаливо. Лея се наслаждаваше на мекия аромат на топлата парича и си мислеше, че занапред ще й липсва. Коренът, от който се правеше напитката, се внасяше от други планети с кораби.

— Вчера говорих с Мобвекар — наруши тишината Уинтър. — Каза, че вие сте споменали за някаква идея. За нещо, казано от Мара Джейд.

— Нещо, казано от Мара, плюс нещо, извършено от Люк — кимна Лея. — Да, спомням си. И все още съм убедена, че там има нещо важно. Просто не мога да се сетя какво е — приемникът на колана й бръмна. — Знаех си, че няма да ме оставят на мира — въздъхна тя, остави чашата и извади приемника. Мон Мотма й беше обещала една свободна сутрин, но очевидно нямаше да си спази обещанието. — Съветник Органа Соло — каза тя.

Не беше Мон Мотма.

— Съветник, обажда се дежурният оператор — отвърна отсечен военен глас. — Патрулните кораби са засекли граждански товарен кораб „Волният Карде“. Капитанът настоява лично да говори. Искате ли да ви свържем, или да го прогоним от системата?

Значи Карде най-сетне идваше да си прибере хората. Или е чул слуховете и е решил да мине лично през Корускант и да разбере какво става. И в двата случая това означаваше само проблеми.

— Оставете ме да поговоря с него — каза тя на оператора.

— Слушам, съветник.

Чу се леко прещракване.

— Здравей, Карде. Говори Лея Органа Соло.

— Здравейте, съветник — отвърна студеният, добре овладян глас на Карде. — Радвам се да се чуем отново. Надявам се, че получихте пратката ми?

Лея се зарови в спомените си. Да, записите на макробинокъла на нападението над Укио.

— Получихме я — отвърна тя. — Позволете ми да ви предам благодарностите на Новата република.

— Благодарността ви вече беше достатъчно изразена — отвърна сухо Карде. — Имаше ли някакви неприятни последици от споразумението за плащане?

— Никакви — отвърна Лея, леко преиначавайки истината. — С удоволствие ще плащаме за информация с такова качество.

— Радвам се — отвърна Карде. — Случайно да сте излезли на пазара за технологии?

Лея премига изненадано. Не беше очаквала такъв въпрос.

— Какви технологии?

— Редките — отвърна той. — Защо не ми издадете пропуск да кацна и да обсъдим на място?

— Май не е възможно — отговори Лея. — Гражданските полети от и до Корускант са забранени.

— Само те ли?

Лея се намръщи. Значи бе дочул слуховете.

— Какво точно знаеш?

— Само разни слухове — отвърна Карде. — Но един от тях наистина ме интересува. Кажи ми за Мара.

— Какво за Мара? — попита отбранително Лея.

— Арестувана ли е?

Лея хвърли поглед към Уинтър.

— Карде, не можем да обсъждаме тези въпроси по…

— Не излизай с този номер — прекъсна я Карде с внезапно рязък глас. — Ти си ми длъжник. И по-точно си длъжник към Мара.

— Знам — отвърна Лея, като се постара гласът й също да охладнее с няколко градуса. — Позволи ми да довърша изречението си: това не е тема, която можем да обсъждаме на открита честота.

— Аха — и да изпитваше някакво неудобство от грешката си, то изобщо не пролича в гласа му. — Добре, имам предложение. Можеш ли да намериш Чен?

— Да, мотае се някъде наоколо.

— Извикай го и му дай достъп до терминал с предавател. Кажи му да го програмира с един от моите лични кодове. Това би трябвало да ни осигури достатъчна защита.

Лея обмисли предложението. Поне щеше да изолира обичайното подслушване на останалите граждански кораби в системата. Но дали щеше да заблуди имперските сонди в космоса, беше съвсем друг въпрос.

— За начало става — съгласи се тя. — Отивам да го намеря.

— Ще чакам.

Предавателят замлъкна.

— Неприятности ли? — попита Уинтър.

— Вероятно — отвърна Лея и погледна към Джейсън. Усещаше странно гъделичкане в съзнанието си. Отново се бе появило усещането, че отпред й лежи жизненоважно късче информация, но че не може да го стигне. Струваше й се, че има нещо общо с Люк и Мара. Възможно ли бе да засяга и Карде? — Той е дошъл да защитава каузата на Мара и според мен едва ли ще остане доволен, когато разбере, че я няма. Моля те, наглеждай близнаците, трябва да намеря Чен и да сляза долу в щаба.

Проверката на данните свърши и програмата спря.

— Изглежда, всичко е наред — каза Чен, без да отделя поглед от екрана, и за последно добави нещо в кода. — Сега поне няма да пропуснете дори и една буквичка. Започвайте.

— Само внимавай какво ще кажеш — обади се Бел Иблис. — Възможно е навън все още да има имперски сонди и няма гаранция, че имперското разузнаване не е разшифровало кодовете на Карде. Не казвай нищо повече от това, което те вече знаят.

— Разбирам — кимна Лея. Седна и докосна бутона, посочен от оператора. — Готови сме, Карде.

— И аз — отвърна контрабандистът. Гласът му звучеше малко по-тихо от обичайното и все пак се чуваше добре. — Защо сте арестували Мара?

— Преди няколко седмици в двореца проникнаха екип имперски командоси — отвърна Лея, подбирайки внимателно думите си. — Водачът на групата посочи Мара за съучастник.

— Това е абсурд — изсумтя Карде.

— И аз мисля така — кимна Лея. — Но обвинението трябва да бъде разследвано.

— И какво откриха следователите ви?

— Това, което някои от нас вече знаеха — отвърна Лея. — Че навремето е била член на личния екип на императора.

— Затова ли все още я държите затворена? — възкликна Карде. — За неща, които може да е направила преди толкова години?

— Не се безпокоим за миналото й — отговори Лея, започвайки да се поти. Изобщо не й харесваше идеята да подвежда Карде по този начин, особено след помощта, която им беше оказал. Но ако в космоса над Корускант имаше имперски сонди, тя трябваше да внуши, че Мара още е под подозрение. — Някои членове на съвета и на върховното командване се тревожат от въпроса, на кого е лоялна сега.

— Те са идиоти — изрева Карде. — Искам да говоря с нея.

— Не е възможно — отвърна Лея. — Забранен й е достъпът до предаватели.

От предавателя се чу тихо пращене. Лея не беше сигурна дали бе тиха въздишка, или идваше от програмата за разшифроване.

— Кажи ми защо не мога да кацна — обади се Карде. — Чух доста слухове. Кажи ми истината.

Лея вдигна поглед към Бел Иблис. На лицето му се беше изписало кисело изражение, но той неохотно кимна.

— Истината е, че сме под обсада. Върховният адмирал пусна астероиди с прикриващо поле около Корускант. Не им знаем орбитите, не знаем дори колко са. Докато не открием и не унищожим всичките, не можем да свалим планетарния щит.

— Аха — измърмори Карде. — Интересно. Чух за внезапното нападение на Империята, но никой не спомена за астероиди. В повечето слухове се предполагаше, че сте понесли доста големи загуби и сега се опитвате да го прикриете.

— Звучи точно като пуснат от Траун слух — изръмжа Бел Иблис. — Лек удар по бойния ни дух, с който да се забавлява преди поредното нападение.

— Той използва всички похвати на военното дело — съгласи се Карде. В гласа му се долавяше нещо странно… — Колко от астероидите открихте? Предполагам, че не сте седели със скръстени ръце?

— Открихме и унищожихме двайсет и един — отвърна Лея. — Това прави общо двайсет и два с първия, който беше унищожен от имперските сили, за да не турим ние ръка на него. Но изчисленията на битката показват, че е възможно да са били изстреляни двеста осемдесет и седем астероида.

Карде помълча за момент.

— Е, не са чак толкова много за огромното пространство около планетата. Нямам нищо против да поема риска да премина през тях.

— Не се тревожим за вас — намеси се Бел Иблис. — Ние мислим какво ще се случи на Корускант, ако един четирийсетметров астероид мине през щита и се разбие на повърхността.

— Мога да се промъкна през отвора за пет секунди — предложи Карде.

— Няма да свалим щита — отсече Лея. — Съжалявам.

От предавателя се чу още една въздишка.

— В такъв случай май нямам избор, освен да ви предложа сделка. Преди малко казахте, че сте готови да платите за информация. Много добре, аз притежавам нещо, от което се нуждаете, и цената му е няколко минути с Мара.

Лея погледна изненадано Бел Иблис и получи в отговор също толкова озадачен поглед. Генералът нямаше никаква представа, за какво може да намеква Карде. Освен това тя не можеше да му обещае да говори с Мара.

— Не мога да ти обещая нищо — въздъхна Лея. — Дай ми информацията и ще се опитам да ти се отплатя честно.

Карде обмисли предложението.

— Май по-добро предложение няма да получа — каза той накрая. — Добре. Спокойно можете да свалите планетарния щит. Астероидите са унищожени.

Лея зяпна предавателя:

— Какво?!

— Такова — каза Карде. — Няма ги вече. Траун ви е оставил двайсет и два, вие сте унищожили толкова. Обсадата свърши.

— Откъде знаеш? — попита Бел Иблис.

— Бях в корабостроителницата на Билбринджи малко преди нападението над Корускант — отвърна Карде. — Наблюдавахме как при изключителни мерки за сигурност се товарят двайсет и два астероида. Разбира се, тогава нямахме представа, за какво ще ги използва Империята.

— Разполагате ли с някакви записи? — попита Бел Иблис.

— С данните от радара на „Волният Карде“. Ако сте готови, пращам ви ги веднага.

— Давай.

Светна лампичката, която показваше получаване на данни, и Лея погледна големия екран на стената. Да, „Волният Карде“ наистина е бил вътре в корабостроителницата на Билбринджи, тя разпозна обстановката от разузнавателните снимки. А в средата, заобиколени от съдове за поддръжка и различни механици…

— Вярно — измърмори Бел Иблис. — Наистина са двайсет и два.

— Но това не означава, че няма други, сър — изтъкна офицерът от радара. — Може да са приготвили друга група на Орд Траси или Яга минор.

— Не — поклати глава Бел Иблис. — И да оставим настрана техническите проблеми, не мога да си представя, че Траун би разпространил технологията на прикриващото поле извън съвършено необходимия минимум. За нищо на света не би ни позволил да заловим някой прототип.

— Нито техническите данни за изработката — съгласи се Карде. — Ако намерите слабото място на прикриващите полета, той ще се лиши от едно от основните си преимущества пред вас. Добре, аз изпълних моята част от сделката. Сега е ваш ред.

Лея безпомощно погледна Бел Иблис.

— Защо искаш да говориш с Мара? — попита генералът.

— Едно от най-неприятните неща в килията е усещането, че си изоставен от всички — отвърна студено Карде. — Предполагам, че точно така се чувства Мара. Знам, че лично аз се чувствах по този начин, когато Траун ме затвори на „Химера“. Искам лично да й кажа, че не сме я забравили.

— Лея? — прошепна Бел Иблис. — Какво да правим?

Лея гледаше генерала, чу думите му, но изобщо не осъзна смисъла им. Пред нея стоеше ключът, който толкова дълго беше търсила. Когато Карде беше затворен на „Химера“…

— Лея? — повтори озадачено Бел Иблис.

— Чух — отвърна тя, без да съзнава смисъла на думите си, сякаш някой друг ги беше казал. — Дайте му разрешение за кацане.

Бел Иблис хвърли поглед към дежурния офицер.

— Може би трябва…

— Разрешете му да кацне! — извика Лея по-разгорещено, отколкото й се искаше. Изведнъж всичко си дойде на мястото, но очерталата се картина вещаеше ужасна катастрофа. — Аз поемам отговорността.

За момент Бел Иблис я изгледа изпитателно и се наведе към предавателя:

— Карде, говори Бел Иблис. Ще свалим щита за пет секунди. Чакай инструкции за приземяване.

— Благодаря — отвърна Карде. — Ще си поговорим след малко.

Бел Иблис махна на дежурния офицер, той кимна и се залови за работа.

— Добре, Лея — обърна се генералът към нея. — Какво става?

Лея си пое дълбоко дъх.

— Става въпрос за клонингите, Гарм. Знам как Траун постига бързия им растеж.

В щаба настана мъртва тишина.

— Обясни — подкани я Бел Иблис.

— Със Силата става — започна тя. Беше толкова очевидно, абсолютно очевидно и въпреки това толкова време й беше убягвало. — Не разбираш ли? Когато правиш точно копие на едно разумно създание, чрез Силата се създава естествен резонанс или нещо подобно между копието и оригинала. И точно липсата на достатъчно време съзнанието да привикне към натиска от този резонанс уврежда клонинга, който е бил принуден да израсне твърде бързо. Съзнанието не успява да се приспособи и клонингът полудява.

— Добре — каза несигурно Бел Иблис. — И как е заобиколил проблема Траун?

— Много просто — отвърна Лея и по гърба й полазиха тръпки. — Той използва йосаламири, за да образува празен от Силата мехур около клониращите резервоари.

Лицето на Бел Иблис помръкна. В смълчания щаб прозвуча тиха ругатня.

— Ключът към обяснението е спасяването на Карде от „Химера“ — продължи Лея. — Мара каза, че Империята е взела пет-шест хиляди йосаламира от гората в Миркр. Но те не са ги разположили в бойните си кораби, защото, когато Мара и Люк отидоха да спасят Карде, Люк не е имал никакви проблеми с използването на Силата.

— Защото йосаламирите са били на Затънтената земя — кимна Бел Иблис, вдигна очи към Лея и излъчването му се промени. — Това означава, че когато екипът стигне до планината…

— Люк ще бъде безпомощен — кимна Лея и нещо я стисна за гърлото. — И дори няма да се досети за това, преди да стане твърде късно.

Тя потрепери отново, изведнъж отново се сети за съня в нощта на имперското нападение. Люк и Мара, изправени срещу лудия джедай и още някаква непозната заплаха. Тогава се бе успокоила с мисълта, че Люк ще усети присъствието на Кбаот на Затънтената земя и ще намери начин да избегне сблъсъка с него. Но с йосаламирите можеше да попадне право в ръцете му. Люк със сигурност щеше да попадне в ръцете му. Тя беше убедена, че точно това ще се случи. Онова не беше сън, а джедайско прозрение.

— Ще говоря с Мон Мотма — каза мрачно Бел Иблис. — Дори и без да отменяме операцията на Билбринджи, можем да отделим няколко кораба, за да им се притекат на помощ.

Той се обърна и забърза към изхода и турболифта в коридора. Лея го изпрати с поглед, долавяйки как хората в щаба излизат от вцепенението си и бавно се връщат към задълженията си. Бел Иблис щеше да опита, но нямаше да постигне нищо. Мон Мотма, командир Сесфан, както и самият Бел Иблис вече го бяха казали — Новата република не разполагаше с достатъчно ресурси, за да нападне едновременно Билбринджи и Затънтената земя. А Лея много добре знаеше, че не всички в съвета щяха да повярват, че заплахата от невидимите астероиди вече е изчезнала. Така че нямаше да отменят нападението над Билбринджи.

И това означаваше, че остава само един човек, който можеше да помогне на брат й и съпруга й. Лея си пое дълбоко дъх и тръгна след Бел Иблис. Имаше немалко работа да се свърши, преди да се срещне с Карде.

Карде се показа от кораба, отвън го чакаха трима души, сгушени под козирката на тунела към площадката за кацане. Той ги забеляза още от върха на стълбичката на „Волният Карде“ и въпреки сенките разпозна двамата, преди да стъпи на земята — Лея Органа Соло и Чен. Третата фигура беше ниска и носеше груба кафява роба на яваец. Карде нямаше представа, какво може да прави тук един пустинен обитател, но когато посрещачите му пристъпиха напред и той разгледа добре лицето на Органа Соло, веднага му стана ясно, че скоро ще разбере всичко.

— Добро утро, съветник — поздрави я той и леко наклони глава. — Радвам се да те видя, Чен. Надявам се, че не си стоял със скръстени ръце?

— Не — отвърна Чен, пристъпвайки нервно от крак на крак. Държеше се доста странно. — Поне така казват.

— Добре — Карде се обърна към третата фигура. — А кой е приятелят ви?

— Аз съм Мобвекар от племето хакхар — измяука мрачен глас.

Карде едва се сдържа да не отстъпи крачка назад. Каквото и да се криеше под робата, определено не беше яваец.

— Той е моят телохранител — обясни Органа Соло.

— Аха — Карде с усилие отмести очи от кошмарното лице под голямата качулка и махна към входа на тунела:

— Няма ли да тръгваме?

Органа Соло поклати глава:

— Мара не е тук.

Карде хвърли поглед към Чен. Хакерът изглеждаше още по-нервен.

— Ти ми каза, че е тук.

— Не, аз само се съгласих, че беше арестувана — отвърна Органа Соло. — Тогава не можех да кажа нищо повече, наоколо не може да няма имперски сонди.

Карде с усилие овладя раздразнението си. Все пак нали всички тук бяха съюзници?

— И къде е?

— На една планета, позната под името Затънтената земя — отвърна Органа Соло. — Заедно с Люк, Хан и още неколцина.

Затънтената земя ли? Карде не можеше да си спомни да е чувал за подобно място.

— И какво интересно за тях има на Затънтената земя?

— Клониращите устройства на върховния адмирал Траун.

Контрабандистът я зяпна невярващ.

— Намерили сте ги!

— Да. Благодарение на Мара.

Карде кимна несъзнателно. Значи сами бяха намерили клониращите устройства. С един замах усилията му да организира контрабандистките организации се оказваха на бунището. Работата, рискът, парите, с които трябваше да им плати.

— Сигурни ли сте, че клониращите устройства са там?

— Скоро ще разберем — отвърна Органа Соло и посочи кораба зад него. — Трябва да ме заведеш там. Веднага.

— Защо?

— Защото операцията е в опасност. Възможно е Мара и останалите още да не го знаят. И ако все още се движат по предварителната програма, има някакъв шанс да ги предупредим, преди да е станало късно.

— Тя ми разказа всичко, докато идвахме насам — добави колебливо Чен. — Мисля, че трябва да…

Карде го изгледа свирепо и той млъкна.

— Съжалявам за хората ви, съветник — каза той. — Но други неща изискват вниманието ми.

— Значи ще изоставите Мара? — попита Органа Соло.

— Нямам особени чувства към нея — отвърна Карде. — Тя е само член на моята организация и нищо повече.

— Това не е ли достатъчно?

Той впи поглед в нея. Органа Соло спокойно го издържа, без да се хваща на блъфа му. И в очите й Карде прочете, че тя много добре знае, че той блъфира. Карде не можеше с лека ръка да захвърли Мара, нито Авис, Данкин или Чин.

Не би пропуснал възможност да им помогне.

— Не е толкова лесно — каза той тихо. — Имам отговорности и към останалите хора в организацията. В момента те приготвят нападение с надеждата да откраднат кристален гравитационен капан, който да ви продадем.

Върху лицето на Органа Соло се изписа изненада.

— Кристален гравитационен капан ли?

— Не е същият, към който сте се насочили вие — увери я Карде. — Но сме насрочили операцията за същото време, като се надяваме, че нападението ви ще привлече цялото внимание на Траун. Аз трябва да бъда там.

— Ясно — прошепна Органа Соло, като очевидно реши да отмине въпроса, откъде Карде знаеше за нападението над Тангрене. — Нима „Волният Карде“ е от толкова голямо значение за нападението?

Карде погледна Чен. Присъствието на кораба изобщо не беше от значение, след като и Мазик, и Елор се присъединиха към голямата група, вече събрана от Авис. Проблемът беше, че ако заминеха сега — а от думите на Органа Соло беше ясно, че тя настоява просто да обърнат и веднага да излетят в космоса, — нямаше никакъв начин да накара Чен да проникне в компютърната система на Новата република и да набави средствата, с които да плати на другите групи. Но ако успееше да намери пари по друг начин…

— Няма да стане — каза той твърдо. — Не мога да изоставя хората си. Освен ако…

Изведнъж загърнатият в явайска роба пришълец щракна с пръсти. Карде млъкна и смаяно видя как съществото се промъкна безшумно в тунела. Изневиделица в ръката му се беше появил нож. Той изчезна през вратата и настана тишина. Карде вдигна въпросително вежди към Органа Соло, тя отвърна, леко присвивайки рамене…

От тунела долетя тих писък, последван от внезапна суматоха. Карде мигновено извади бластера си и го насочи към боричкащите се фигури, но намесата му беше излишна. След секунда се появи пришълецът, бутайки пред себе си приведена фигура.

Много добре позната фигура.

— Я гледай ти — измърмори Карде, свали бластера си, но не го прибра в кобура. — Съветник Фейлия, а? Паднали сте толкова ниско, че да подслушвате по вратите!

— Не е въоръжен — обяви пришълецът навъсено.

— Пусни го — заповяда Органа Соло.

Телохранителят се подчини. Фейлия се изправи, козината по главата и раменете му се движеше бясно, той се опитваше да възстанови спокойствието си.

— Възразявам срещу това обидно отношение — извика той, гласът му звучеше малко по-грубо от обичайното за ботанците. — Аз не подслушвах. Генерал Бел Иблис ме осведоми за разкритието на съветник Органа Соло относно клониращите устройства на Затънтената земя. И аз дойдох тук, капитан Карде, за да ви призова да помогнете на съветник Органа Соло да замине за Затънтената земя.

Карде се усмихна:

— Където изобщо няма да може да ви се пречка, нали? Благодаря, но ми се струва, че този сценарий вече го минахме.

Ботанецът се стегна.

— Това няма нищо общо с политиката. Без помощта й екипът на Затънтената земя е обречен. А ако те не оцелеят, съкровищницата на императора може да не бъде унищожена, преди върховният адмирал да премести част от нещата на безопасно място — той прикова виолетовите си очи в Карде. — А това ще бъде истинска катастрофа. Както за ботанците, така и за цялата галактика.

Карде го изгледа изпитателно. Чудеше се за какво толкова се тревожеше Фейлия. Някакво оръжие или технология, която Траун още не бе намерил? Или нещо по-лично? Неприятна или уличаваща информация за Фейлия или за всички ботанци? Нямаше представа, пък и едва ли Фейлия щеше да му каже. Но подробностите нямаха никакво значение.

— Гибелта на ботанците изобщо не ме тревожи — каза той. — Въпросът е колко ви тревожи вас.

Козината по раменете на Фейлия се разлюля колебливо:

— Това ще бъде катастрофа за цялата галактика.

— Така казвате вие — съгласи се Карде. — Повтарям: колко ви тревожи лично вас?

Този път Фейлия го разбра. Присви очи, козината му се разля презрително.

— А според вас колко ни тревожи?

— В рамките на разумното — увери го Карде. — Само една кредитна линия, да речем, от седемдесет хиляди?

— Седемдесет хиляди?! — повтори задъхано Фейлия. — Как си мислите…

— Това е цената ми, съветник — прекъсна го рязко Карде. — Или я приемате, или прекратяваме разговора. Ако съветник Органа Соло е права, нямаме време за много приказки.

Фейлия изсъска като ядосан хищник.

— Мръсен продажник — изръмжа той. До този момент Карде не бе виждал толкова злоба у ботанец. — Изпиваш жизнените сокове на ботанския народ…

— Спестете ми лекцията, съветник — прекъсна го отново Карде. — Да или не?

Фейлия изсъска отново:

— Да!

— Добре — кимна контрабандистът и се обърна към Органа Соло. — Кредитната линия от брат ви има ли я още?

— Да. Генерал Бел Иблис има достъп до нея.

— Прехвърлете там седемдесетте хиляди — каза Карде на Фейлия. — И имайте предвид, че преди да стигнем до Затънтената земя, ще спра, за да проверя. Ако имате нещо наум, се откажете.

— Аз си държа на думата, контрабандисте — извика Фейлия. — Не съм като някои други от тук присъстващите.

— Радвам се да го чуя — отвърна Карде. — Толкова трудно е да се намерят честни хора в наши дни. Съветник Органа Соло?

Тя си пое дълбоко дъх и кимна:

— Готова съм.

Излетяха от Корускант и вече бяха готови да се прехвърлят в хиперпространството, когато Лея най-накрая зададе въпроса, който я измъчваше, откак се бе качила на борда.

— Наистина ли ще спрем да проверим дали Фейлия е превел парите?

— Когато времето е толкова важно ли?! Глупости. Но Фейлия не го знае.

Лея го гледаше как върти руля на „Волният Карде“.

— Парите не са толкова важни за теб, нали?

— Не си го и помисляй — отвърна той студено. — Трябва да изпълня определени задължения. Ако Фейлия не се беше навил, щеше да се наложи Новата република да плати.

— Ясно — прошепна Лея.

Той очевидно долови съмнението в гласа й.

— Истина е — настоя той и й хвърли бегъл и съвсем неубедителен поглед. — Тук съм, защото това отговаря на целите ми. А не заради вашата война.

— Нали казах, че ми е ясно — повтори Лея и се усмихна тайничко в себе си.

Думите бяха различни, но изражението на Карде беше почти същото. „Виж, не съм тук заради бунта, нито заради теб, принцесо. Очаквам да ми платите добре. Аз съм тук само заради парите.“ Хан го каза след бурното бягство от първата „Звезда на смъртта“. Тогава тя му повярва.

Усмивката й изчезна. Тогава Хан и Люк й спасиха живота. Дали сега щеше да пристигне навреме, за да им помогне?