Последната заповед

ГЛАВА 24

Металните врати на входа към планината Тантис проблясваха под една висока, обрасла с растителност скала. Между тях и входа, едва видим от височината, на която бяха застанали, имаше просека с малко селище.

— Какво ще кажеш? — попита Люк.

— Май трябва да намерим друг начин да проникнем вътре — отвърна Хан, заби малко по-силно лактите си в опадалата шума и се опита да задържи по-стабилно макробинокъла. Беше прав, точно пред металните врати се виждаше охранителната куличка на щурмоваците. — И без това не възнамерявахме да влезем през парадния вход, нали?

Люк докосна рамото му два пъти — сигнал, че е усетил някой да се приближава. Хан замръзна на мястото си и се ослуша. Да, под тях в опадалите листа шумоляха тихи стъпки. След по-малко от минута от дърветата на няколко метра надолу по хълмчето се показаха четирима имперски войници в пълно бойно снаряжение. Те минаха покрай Люк и Хан, без да ги усетят, и отново изчезнаха в гората.

— Май почва да става пренаселено — измърмори Хан.

— Сигурно защото сме близо до планината — отвърна Люк. — Все още не улавям признаци те да знаят за присъствието ни.

Хан изсумтя недоверчиво и насочи бинокъла към селото под тях. Повечето от постройките бяха ниски, не изглеждаха дело на човешка ръка, а най-голямата се издигаше на площада. От мястото му не се виждаше много добре, но като че ли група псаданианци се бяха събрали пред входа й. Може би имаше някакво събрание.

— Не виждам помен от гарнизон — подхвърли той и бавно завъртя бинокъла. — Сигурно войниците си стоят вътре в планината.

— Така по-лесно ще заобиколим.

— Да — измърмори намръщен Хан и отново насочи бинокъла към площада.

Тълпата псаданианци, която беше забелязал само преди минута, беше нараснала.

— Някакви неприятности ли? — прошепна Люк.

— Не знам — провлачи Хан, заби лактите си малко по-силно и настрои бинокъла на по-голямо увеличение. — Долу се е събрал сума народ. Двама псаданианци стоят отпред, но май не говорят, само държат нещо.

— Дай! — нареди Люк. — Има разни джедайски техники за усилване на зрението. Може и да свършат работа при образа от макробинокъла.

— Заповядай — подаде му го Хан и вдигна поглед към небето. Тук-там се мержелееха облачета, иначе небето беше чисто. До залез слънце оставаха близо два часа, а още половин час след това светлината щеше да е достатъчна…

— Ммм — обади се Люк.

— Какво става?

— Не знам точно — отвърна Люк и свали макробинокъла. — Струва ми се, че те държат електронен бележник.

Хан погледна в бинокъла.

— Не знаех, че използват електронни бележници.

— Аз също — отвърна Люк със странно звучащ глас.

Хан го изгледа изпитателно. Хлапето беше впило поглед в планината, върху лицето му бе изписано странно изражение.

— Какво става?

— Планината — отвърна той, без да отделя поглед от нея. — Непроницаема е. Цялата.

— Непроницаема ли? — Хан се взря в планината. Не виждаше нищо особено. — За какво говориш?

— Непроницаема е — повтори бавно Люк. — Също като Миркр.

Соло отново погледна планината. После се обърна към Люк:

— Искаш да кажеш, че там има йосаламири, които спират Силата?

Люк кимна:

— Така изглежда. Но не мога да съм сигурен от това разстояние.

Хан усети, че го присвива стомахът.

— Чудесно — измърмори той. — Просто чудесно. И сега какво ще правим?

Люк сви рамене:

— Продължаваме. Какво друго ни остава?

— Да се върнем при „Сокол“ и да изчезнем — отвърна рязко Хан, — Освен ако не гориш от желание да се напъхаш в имперски капан.

— Не ми се вярва да е капан — поклати замислено глава Люк. — Поне не е за нас. Спомняш ли си, когато ти казах, че контактът с Кбаот прекъсна някак рязко?

Хан поглади бузата си. Ясно бе какво имаше предвид Люк — йосаламирите бяха тук за Кбаот, не за него.

— Нещо не се връзва. Нали Траун и Кбаот са съюзници? Поне Мара така разправя.

— Може да са се скарали — предположи Люк. — Или Траун го е използвал в началото, а вече няма нужда от него. След като имперските войници не знаят, че сме тук, значи йосаламирите са били приготвени за него.

— Да, но в крайна сметка няма значение, за кого са били приготвени — каза Хан. — Те блокират и теб, не само Кбаот. Ще стане като на Миркр.

— С Мара се справихме нелошо на Миркр — напомни Люк. — Можем да се справим и тук. И без това изминахме твърде много път, за да се връщаме.

Хан се намръщи. Но Люк все пак беше прав. Ако Империята се откажеше от играта на криеница, следващата група от Новата република вероятно изобщо нямаше да успее да навлезе в атмосферата.

— Ще кажеш ли на Мара, преди да влезем?

— Разбира се — Люк вдигна поглед към небето. — Но ще й кажа по пътя. По-добре да тръгнем, докато е още светло.

— Добре — кимна Хан, огледа за последен път района и се изправи. Със Силата или без нея, мисията трябваше да бъде изпълнена. — Да тръгваме.

Останалите ги чакаха от другата страна на хълма.

— Какво е положението? — попита Ландо.

— Още не знаят, че сме тук — отвърна Хан и се огледа за Мара. Тя седеше на земята до Трипио и Арту, впила поглед в пет камъчета, увиснали във въздуха пред нея. Люк й показваше такива неща през цялото време и Хан накрая се отказа от опитите си да го разубеди. Но, така или иначе, сега излизаше, че уроците са били напразни. — Готова ли си да ни заведеш до задния вход?

— Готова съм да започна да го търся — отвърна тя, продължавайки да поддържа камъчетата във въздуха. — Вече ти казах, че съм виждала вентилационната система само отвътре. Нямам представа, къде са помпите за подаване на въздух.

— Ще ги открием — увери я Люк, мина покрай Хан и се приближи до дроидите. — Как си, Трипио?

— Не зле, благодаря, господарю Люк — отвърна дроидът. — Теренът е много по-лесен от предишните — до него Арту изпиука. — И Арту мисли така — добави Трипио.

— Не свиквайте с него — предупреди ги Мара, остави камъчетата да паднат на земята и се изправи. — Вероятно нагоре в планината няма да има пътеки на минеришите. Империята забранява всякаква дейност там.

— Не се безпокойте — успокои дроидите Люк. — Ногрите ще ни помогнат да намерим пътека.

— Товарен кораб „Златото на Джарет“, имате разрешение за влизане — разнесе се от предавателя на мостика на „Небесен път“ резкият глас на офицера от контролната кула на Билбринджи. — Място за кацане двайсет и пето. Следвайте маркировката, по-късно ще ви изпратим направлението за платформата.

— Прието, контрола — отвърна Авис и пое по курса, който се появи на навигационния компютър. — А какво става със защитните полета?

— Придържайте се към маркировката и не се бойте — отвърна офицерът. — Ако свърнете на над петнайсет метра от направлението, ще получите един в носа. А доколкото виждам, носът ви едва ли може да си позволи още удари.

Авис изгледа кръвнишки предавателя. Писнало му бе от тъпото чувство за хумор на имперските офицери.

— Благодаря — измърмори той и прекъсна връзката.

— Забавно е да се работи с имперски служители, нали? — подхвърли Гилеспи от мястото на втория пилот.

— Разтапям се само като си представя каква муцуна ще направи, когато се измъкнем от тук с гравитационния им капан — отвърна Авис.

— Да се надяваме, че няма да сме наблизо да я видим — каза Гилеспи. — Тук имат доста сложна система за контрол на полетите.

— Преди нападението на Мазик не беше така — отговори Авис и се взря през илюминатора. Наоколо се виждаха десетина генератора на защитни полета, които се носеха в космоса около маркирания коридор. — Не искат никой да се мотае из корабостроителницата.

— Аха — кимна Гилеспи. — Надявам се, че излъчването на защитните полета не позволява насочено претърсване с радар.

— Аз също — съгласи се Авис. — Не ми се ще имперските войници да разберат колко удара може да понесе носът на кораба.

Той се извърна към контролното табло, увери се, че държат правилния курс, и погледна часовника. След по-малко от три часа Новата република трябва да нападне Тангрене. Точно колкото „Небесен път“ да кацне, да разтовари специалния кондензатор за прехващащ прожектор, който така любезно предоставяха в полза на военните усилия на Империята, и да се подготвят да помогнат на Мазик, който трябваше да се опита да отмъкне кристалния гравитационен капан от главния команден център, разположен на осем платформи встрани от тях.

— Ето го и Елор — обади се Гилеспи и кимна надясно.

Авис извърна глава. Да, това наистина беше „Кай Мир“, до него летеше „Кливъринг“. Зад тях „Звезден лед“ се насочваше към една платформа за кацане. Май всичко вървеше по план.

Макар че, когато имперската флота имаше командир като Траун, външният вид не означаваше много. Досегашният му опит говореше, че нищо чудно върховният адмирал вече да знае за замисленото нападение и да изчаква всички да попаднат в мрежата, преди да я върже здраво.

— Има ли други съобщения от Карде? — попита предпазливо Гилеспи.

— Той не ни изоставя, Гилеспи — изръмжа Авис. — Щом казва, че има да върши нещо по-важно, значи е така. Точка.

— Знам — отвърна Гилеспи, по гласа му личеше, че не е готов да отстъпи. — Само си помислих, че някой от останалите може да попита.

Авис се намръщи. Пак се почваше отначало. Мислеше си, че изобличаването на предателството на Фериер при срещата в Хиджарна ще сложи край на взаимното недоверие. Явно не ставаше така.

— Аз нали съм тук — напомни той. — Заедно със „Звезден лед“, „Сутрешна умора“, „Останките на Ластри“, „Приятелят на Аманда“, както и…

— Добре де, разбрах — прекъсна го Гилеспи. — Не се прави на обиден, моите кораби също са тук.

— Извинявай — каза Авис. — Просто ми омръзна всички да се държат толкова мнително.

Гилеспи сви рамене:

— Ние сме контрабандисти. Имаме доста практика в подобни отношения. Лично аз съм изненадан, че групата още не се е разпаднала. Според теб какво прави той?

— Кой? Карде ли? — Авис поклати глава: — Нямам представа. Но сигурно е нещо важно.

— Сигурно — Гилеспи посочи напред: — Това ли е маркировката?

— Изглежда — съгласи се Авис. — Приготви се да запишеш курса, който ще ни прехвърлят. Готови или не, вече е късно да отстъпваме.

Заповедите се изписаха на екрана на предавателя на Уедж. Той ги прегледа бързо и превключи на секретната честота на ескадрона.

— Свиреп ескадрон, тук водачът — започна той. — Чуйте заповедите: излитаме с първата вълна и охраняваме фланга на командния кръстосвач на адмирал Акбар. Няма да мърдаме от тук, докато не ни дадат зелена светлина. Всички кораби да потвърдят.

Пилотите отговориха ясно и уверено и Уедж се усмихна. Някои от офицерите в щаба на Акбар се бяха тревожили, че дългият полет от системата Тангрене, където трябваше да създават впечатление за подготовка за нападение, до мястото на срещата ще е твърде изморителен. Уедж не знаеше как са другите, но Свирепият ескадрон бе готов за битка.

— Мислиш ли, че Траун е получил съобщението ни, водач? — обади се Джейсън.

— Съобщението ли?! А, да — краткият разговор пред кръчмата „Мъмбри сторв“ с помощника на Карде Авис, за който Хоби бе твърдо убеден, че веднага ще стигне до ушите на имперското разузнаване.

— Не знам, пети — отвърна Уедж. — Всъщност надявам се, че не е.

— Ако е така, напразно си губихме времето.

— Не си прав — изтъкна Уедж. — Не забравяй, че те имат някакъв план, който искат да координират с нашето нападение. Всеки удар, който би привлякъл вниманието на Империята, ни е от полза.

— Вероятно става дума за някаква контрабандистка пратка — изсумтя шести. — Надяват се да се промъкнат, докато флотата е ангажирана тук.

Уедж не отговори. Люк Скайуокър изглеждаше убеден, че Карде е на тяхна страна, и за него това беше напълно достатъчно. Но нямаше никакъв начин да убеди останалите от ескадрона. Някой ден Карде можеше открито да се обяви против Империята. А дотогава, поне според мнението на Уедж, всеки, който не е на страната на върховния адмирал, е съюзник на Новата република независимо дали си го признава или не.

Понякога и дори без да го знае.

На екрана се появи нов образ: водещият звезден кръстосвач бе заел позиция за скок през хиперпространството. Време беше и ескортиращите кораби да направят същото.

— Добре, Свиреп ескадрон — обади се той. — Получихме зелена светлина. По местата!

Той добави мощност в двигателя на изтребителя и пое към светлините отпред. Ако и останалите от флотата се движеха по програма, след два часа и половина щяха да изскочат право при корабостроителницата на Билбринджи.

Жалко, че тогава нямаше как да видят лицата на имперските войници.

Последните доклади от района на Тангрене се появиха на екрана. Пелаеон ги прегледа намръщен. Нямаше никаква грешка — бунтовниците не бяха мръднали от местата си. И до два часа, ако прогнозите на разузнаването бяха дори и наполовина верни, щяха да нападнат една абсолютно незащитена система.

— Справят се много добре, нали, капитане? — подхвърли Траун. — Поднасят ни много убедително представление.

— Сър… — започна неуверено Пелаеон, опитвайки се да запази почтителността в гласа си. — С цялото ми уважение към вас смятам, че дейността на бунтовниците не е представление. Повечето доказателства сочат именно Тангрене като тяхна вероятна цел. Няколко ключови части изтребители и големи кораби са събрани в точки за прехвърляне през хиперпространството…

— Грешите, капитане — прекъсна го студено Траун. — С това искат да ни накарат да повярваме, но то е само грижливо изградена илюзия. Корабите, за които говорите, вече са се изтеглили от тези системи, като са оставили шепа хора с подходящи униформи и чинове, за да заблудят шпионите ни. Основната част от силите на бунтовниците в момента е на път към Билбринджи.

— Тъй вярно, сър — въздъхна Пелаеон, признавайки поражението си.

Траун за пореден път отхвърли аргументите му — както и всички доказателства — заради неясни предчувствия и гола интуиция. Ако грешеше, Империята щеше да загуби не само разузнавателната база на Тангрене. Грешка от такава величина щеше да разтърси увереността и инерцията на цялата имперска бойна машина.

— Войната е риск, капитане — каза тихо Траун. — Но в случая не е чак толкова голям, колкото си мислите. Ако греша, ще изгубим една разузнавателна база, важна, разбира се, но не от изключително значение — синьо-черните му вежди се повдигнаха. — Но ако аз съм прав, получаваме великолепната възможност да унищожим две секторни флотилии на бунтовниците. Помислете как би повлияло това върху сегашното равновесие на силите.

— Тъй вярно, сър — отвърна почтително Пелаеон.

Усещаше впития поглед на Траун върху себе си.

— И бъдете готов да се окаже, че грешите.

— Надявам се да се лъжа, сър.

— Добре. Готов ли е флагманският ми кораб, капитане?

Пелаеон усети как несъзнателно изправя гръб, остатък от стария рефлекс.

— „Химера“ очаква заповедите ви, адмирале.

— Пригответе тогава флотата за скок през хиперпространството — червените очи проблеснаха: — И за битка.

Нагоре по планината Тантис нямаше истински пътеки, но както беше предсказал Люк, ногрите се справяха добре в търсенето на проходими пътища. Придвижваха се доста бързо, въпреки че дроидите им създаваха проблеми, и когато слънцето се скри зад дърветата, вече бяха стигнали помпите за въздух. Но те не изглеждаха така, както си ги бе представял Люк.

— Прилича повече на бункер на турболазерно оръдие, отколкото на вентилационна система — подхвърли той на Хан, когато се промъкнаха предпазливо към здравата метална мрежа, закрепена към дебела рамка.

— Напомня ми за бункера, в който трябваше да проникнем на Ендор — прошепна Хан. — Само дето е с мрежа. Внимавай, може да има детектори за нарушители.

На всяко друго място Люк можеше да се присегне и да провери със Силата, но тук, заобиколен отвред с йосаламири, той беше като сляп. Сякаш отново беше попаднал на Миркр. Погледна Мара, чудейки се дали и нея са я връхлетели подобни мисли и спомени. Вероятно. Въпреки падащия здрач той виждаше напрежението на лицето й, страха и възбудата, които ги нямаше, преди да навлязат в създадения от йосаламирите мехур.

— И какво ще правим сега? — изръмжа тя, изгледа го мрачно и отклони очи. — Ще чакаме до сутринта ли?

Хан беше долепил макробинокъла за мрежата.

— Май на стената има компютърна конзола — каза той. — Вие останете тук, аз ще заведа Арту и ще се опитам да го включа.

Чубака изръмжа предупредително.

— Къде? — прошепна Хан и извади бластера си.

Уукито махна с ръка, а с другата свали от рамото си лъка. Всички застинаха с извадени, готови за стрелба оръжия и едва тогава Люк чу далечни звуци от стрелба с бластер. Според него идваха от няколко километра, вероятно от подножието на планината. Но без джедайската техника за усилване на сетивата не можеше да определи със сигурност. Съвсем близо до тях се разнесе птиче чуруликане.

— Приближават се група минериши — каза Екрикор, заслушан в сигнала. — Ногрите са ги спрели, но те искат да дойдат тук за разговор.

— Кажи им да изчакат там — отвърна Хан и колебливо прибра бластера си. Извади препарираната птицечовка и махна на Трипио: — Хайде, тенекиена кутийо, да идем да разберем какво искат.

Екрикор прошепна някаква заповед и един ногри мълчаливо закрачи до Хан. Чубака застана от другата му страна и групата, повлякла напразно протестиращия Трипио, се скри сред дърветата. Арту изпиука притеснено, горната му част се въртеше неспирно между Люк и отдалечаващия се Трипио.

— Спокойно — увери го Люк. — Хан няма да позволи да му се случи нещо лошо.

Нисичкият дроид изрази със сумтене мнението си за загрижеността на Хан.

— Лично мен ме безпокоят много по-сериозни неща от здравето на Трипио — обади се мрачно Ландо. — Стори ми се, че чух изстрели от подножието на планината.

— И аз чух — кимна Мара. — Сигурно идваха от входа на крепостта.

Ландо погледна през рамо към голямата помпа за въздух.

— Да видим дали ще успеем да отворим входа. Поне ще има къде да се скрием, ако се наложи.

Люк се обърна към Мара, но тя отново отбягна погледа му.

— Добре — кимна той. — Аз тръгвам пръв, ти вземи Арту.

Той се промъкна през дърветата към тръбите на вентилационната система. Но и да имаше някакви детектори срещу нарушители, изглежда, вече не функционираха. Мина през металния портал без никакви проблеми и се зае да разгледа мрежата. Силната струя засмукван въздух рошеше косата му. Отблизо ставаше ясно, че мрежата представлява доста солидна метална решетка, като всяка нишка влизаше няколко сантиметра в стените на тунела. Непреодолима преграда, но лазерният меч лесно щеше да се справи с нея. Той чу шумолене от стъпки по листа, обърна се и видя да се приближават Арту и Ландо.

— Компютърната конзола е ей там, Арту — показа той на дроида гнездото в стената. — Включи се и виж какво ще откриеш.

Дроидът изпиука, че е разбрал заповедта, и с помощта на Ландо си проправи път през неравната повърхност.

— Едва ли ще се отвори от само себе си — каза зад него Мара.

— Арту ще провери — отвърна Люк и се вгледа в лицето й. — Как си?

Очакваше подигравателна забележка или поне унищожителен поглед. Но вместо това тя се пресегна и го хвана за ръката.

— Обещай ми нещо — прошепна тя. — Каквото и да ти струва, не ме оставяй да мина на страната на Кбаот. Разбираш ли ме? Не ме оставяй да се присъединя към него. Дори ако трябва да ме убиеш.

Люк не можеше да откъсне поглед от нея. Зловеща тръпка мина през тялото му.

— Кбаот не може да те накара насила да му се подчиниш, Мара — каза той. — Без твое съгласие няма да стане.

— Сигурен ли си? Абсолютно сигурен?

Люк се намръщи. Толкова неща все още не знаеше за Силата.

— Не.

— Аз също. Точно това ме тревожи. На Джомарк Кбаот ми каза, че ще бъда с него. Повтори го и в нощта, когато пристигна.

— Може да е сгрешил — предположи колебливо Люк. — Или да лъже.

— Не искам да рискувам — тя стисна по-здраво ръката му. — Няма да му служа, Скайуокър. Искам да ми обещаеш, че ще ме убиеш, но няма да му позволиш да ми направи нещо.

Тежка буца заседна в гърлото му. Дори без Силата усещаше, че тя говори истината. Но за един джедай бе невъзможно съзнателно и хладнокръвно да отнеме човешки живот…

— Ето какво ще ти обещая — каза той. — Каквото и да се случи вътре, няма сама да се изправиш срещу него. Ще бъда до теб и ще ти помагам.

Тя се извърна настрани.

— И какво ще стане, ако загинеш?

Значи пак се стигаше до познатата битка, която тя водеше в себе си от деня, в който се бяха срещнали.

— Не си длъжна да го правиш. Императорът не е жив. Гласът, който чуваш, е само спомен.

— Знам — излая тя и в страха й се прокрадна ярост. — Да не мислиш, че така по-лесно ще го забравя?

— Не — призна той. — Но не можеш да го използваш за извинение. Съдбата ти е в твоите ръце, Мара, не в ръцете на Кбаот или на императора. Решенията вземаш ти, имаш право… И носиш отговорността за тях.

Откъм гората се чуха стъпки.

— Добре — изръмжа Мара, пусна ръката му и отстъпи встрани. — Философствай си, колкото щеш. Само не забравяй какво ти казах — тя се извърна към приближаващата група. — Какво става, Соло?

— Водим съюзници — отвърна той и изпитателно ги огледа. — По-точно нещо като съюзници.

— Ей, Трипио — извика Ландо и размаха ръка. — Ела ми кажи от какво толкова се вълнува Арту.

— Разбира се, сър — отвърна Трипио и зави към компютърния терминал.

Люк отново погледна Хан.

— Какво искаш да кажеш с това „нещо като съюзници“?

— Объркана работа — отвърна Хан. — Поне както я свърши Трипио. Целта на минеришите била не да ни помогнат, а само да влязат вътре и да се бият с имперските войници. Последвали са ни, защото били решили, че ще открием таен вход, през който и те да се намъкнат.

Люк изгледа изпитателно групата мълчаливи четириръки пришълци, извисяващи се над ногрите, които ги охраняваха. Всички носеха по четири дълги ножа и лъкове — оръжия, които нямаше да свършат никаква работа срещу облечени в брони имперски войници.

— Не съм сигурен, че трябва да ги пуснем с нас. Какво ще кажеш?

— Ей, Хан — извика Ландо, преди да отговори. — Ела да чуеш.

— Какво да чуя? — попита Хан и се приближи до компютърния терминал.

— Кажи им, Трипио — заповяда Ландо.

— Изглежда, някой е нападнал главния вход към планината — започна по обичайния си превзет начин Трипио. — Арту е засякъл няколко доклада за движението на бойните части в района…

— Кой извършва нападение? — прекъсна го Хан.

— Доколкото разбрах, част от псаданианците в селото — отвърна Трипио. — Според докладите от портала преди това са поискали освобождаването на своя господар Кбаот.

Хан погледна многозначително Люк.

— Електронният бележник…

— Връзва се — съгласи се Люк. Кбаот се беше свързал с псаданианците и ги бе накарал да нападнат. — Как ли е успял да им го прати?

— Поне се потвърждава, че засега е затворен — намеси се Мара. — Надявам се, че охраняват добре килията.

— Извинете ме, господарю Люк — обади се Трипио и леко наклони глава, — но що се отнася до електронния бележник, за който спомена капитан Соло, бих предположил, че е бил изнесен по същия начин, както и оръжията. Според докладите…

— Какви оръжия? — попита Хан.

— Тъкмо до това стигам, сър — отвърна леко обиден Трипио. — Според докладите от портала нападателите са въоръжени с бластери, минохвъргачки и взривове. Ако информацията е достоверна, оръжията са доста модерни.

— Няма никакво значение, откъде са ги докопали — намеси се Ландо. — Важното е, че се натъкнахме на класически пример за диверсия. Да се възползваме от нея, докато е още време.

Чубака изръмжа подозрително.

— Прав си, приятелю — съгласи се Хан и надзърна в тунела. — Съвпадението във времето е пълно. Съгласен съм с Ландо, че трябва да се възползваме от случая.

Ландо кимна.

— Добре, Арту, изключи я.

Дроидът изпиука, ръката му се завъртя в гнездото си. Потокът въздух край лицето на Люк започна да отслабва и след по-малко от минута спря напълно. Арту отново изпиука.

— Той докладва, че всички операционни системи на помпата за въздух са изключени — обяви Трипио. — Но предупреждава, че когато свърши смяната на дежурните, преградите за прах и притокът на въздух могат отново да бъдат пуснати от централния пулт.

— В такъв случай да тръгваме — каза Люк, извади лазерния си меч и пристъпи към мрежата.

С четири внимателни среза получи отвор, през който можеха да минат.

— Изглежда чисто — каза Хан, промуши се неохотно през прореза и се скри зад стената. — Надолу по тунела има аварийно осветление. Арту, успя ли да извадиш някакви планове?

Дроидът го последва с пиукане.

— Страшно съжалявам, сър — каза Трипио. — Арту разполага единствено с пълна схема на вентилационната система, другата информация не е била достъпна от този терминал.

— Ще има и други терминали — обади се Ландо. — Ще оставим ли някой да охранява входа?

— Един от ногрите — измяука до лакътя на Хан Екрикор. — Той ще пази пътя ни за връщане.

— Добре — кимна Хан. — Да тръгваме.

След петдесетина метра, близо до една от бледите лампи в тунела, Люк изведнъж забеляза, че минеришите безмълвно ги следват.

— Хан? — прошепна той и посочи назад.

— Знам — отвърна Хан. — Какво да направя? Да им кажа да се връщат у дома ли?

Люк отново се обърна. Хан беше прав, разбира се. Но ножове и лъкове срещу бластери…

— Екрикор?

— На вашите заповеди, сине на Вейдър.

— Искам да отделиш двама от твоите хора за командири на минеришите — каза той. — Да ги водят и да им помагат в нападението им.

— Но ние трябва да защитаваме вас, сине на Вейдър — възрази Екрикор.

— По този начин пак мен ще защитавате — каза Люк. — Всеки свален от минеришите имперски войник означава една грижа по-малко за вас. Но ако ги унищожат още в първата схватка, няма да постигнат нищо.

Ногрито изръмжа нещастно.

— Слушам и се подчинявам — каза той неохотно и махна към двама ногри.

Люк видя как те се отдръпнаха назад в тунела, и зърна за миг лицето на Мара, когато тя мина край една от лампите. Страхът все още й личеше, но сега придружен от мрачна решителност. Каквото и да ги очакваше, тя беше готова да се изправи срещу него. Люк се надяваше, че също е готов.

— Ето — посочи Карде планината, зад която се скриваше слънцето.

— Сигурен ли си? — попита Лея и се присегна със Силата.

На Беспин, след ужасното бягство от Облачния град на Ландо, тя беше успяла да улови повика на Люк от приблизително такова разстояние. Но сега не усещаше нищо.

— Това сочат координатите — отвърна Карде. — Освен ако имперските войници не са се досетили за номера на Чен и не са ни пратили другаде — той погледна през рамо към нея: — Усещаш ли нещо?

— Не — Лея се втренчи в планината с болезнено присвит стомах. След всичките й надежди и усилия пристигаха твърде късно. — Сигурно вече са вътре.

— В такъв случай ще си имат големи проблеми — обади се Чен от мястото си пред предавателя, където все още се занимаваше с настройката на фалшивия код за самоличност. — От контролната кула съобщиха, че на портала се води сражение. Изпращат ни да кацнем на резервния космодрум на около десет километра на север.

Лея поклати глава:

— Трябва да рискуваме да се свържем с тях.

— Опасно е — обади се Данкин, вторият пилот. — Ако имперските войници ни хванат, че излъчваме на необичайна честота, най-вероятно веднага ще ни свалят.

— Има и друг начин — каза Мобвекар и пристъпи към Лея. — Екрикор от племето бактор със сигурност е оставил пазач на мястото, откъдето са влезли. Ногрите използват един сигнал за разпознаване, който може да бъде подаден чрез светлините за кацане.

— Давай — разреши Карде. — Ако от гарнизона го забележат, ще кажем, че имаме повреда. Чин, Корвис — наблюдавайте екраните си.

Ногрито се приближи до контролното табло на Данкин и шест пъти включи и изключи светлините за приземяване. Лея напрегнато се взираше през илюминатора, опитвайки се да обхване с поглед цялата планина. Ако Хан и другите са влезли над линията на смрачаване…

— Видях го! — обади се от станцията на турболазерното оръдие Корвис. — Координати нула, нула, три, точка, седемнайсет.

Лея надникна през рамото на Карде. На екрана на навигационния компютър се появи мястото. Наистина се виждаше светлина.

— Това е — потвърди Мобвекар.

— Добре — кимна Карде. — Чен, свържи се с гарнизона и потвърди, че се насочваме към резервния космодрум, както ни заповядаха. По-добре седнете и си сложете коланите, съветник. Съвсем скоро ще се появи неочаквана повреда в агравитаторите.

За Лея изглеждаше невъзможно кораб с големината на „Волният Карде“ да кацне между дърветата и голите скали. Но на Карде и хората му изпълнението очевидно бе познато и в последната секунда с един изстрел на турболазерното оръдие разчистиха площадка за кацане.

— И сега какво? — попита Данкин, когато Карде изключи агравитаторите.

Карде погледна Лея и вдигна въпросително вежди.

— Аз влизам вътре — каза тя. Пред очите й плуваше образът от съня й, в който над Люк и Мара висеше опасност. — Вие не сте длъжни да идвате с мен.

— Двамата със съветника ще отидем да потърсим приятелите й — каза Карде, свали предпазните колани и се изправи. — Чен, опитай се да убедиш гарнизона, че не се нуждаем от помощ.

— А аз какво да правя? — опита Данкин.

Карде се усмихна:

— Оставаш тук, за да му помогнеш, ако те не му повярват. Да вървим, съветник.

Слязоха от стълбичката на „Волният Карде“. Никъде не се виждаше ногрито, който им бе отвърнал на сигнала.

— Къде е? — попита Карде и се огледа.

— Чака да му се обадим — отвърна Мобвекар, вдигна ръце към устата си и изсвири някаква сложна мелодия.

Веднага последва отговор, който премина в птичи писък.

— Самоличността ни е потвърдена. Моли да отидем бързо. Другите имат не повече от четвърт час преднина.

Петнайсет минути. Лея се взря в осветената от звездите планина. Твърде късно, за да ги предупреди, но може би все още можеше да им помогне.

— Да не губим време! — подкани ги тя.

— Една минута — спря я Карде и погледна над рамото й.

— Трябва да почакаме да… аха.

Лея се обърна. Откъм коридора от кърмата на кораба се приближаваше мъж на средна възраст, повел на каишка две дългокраки животни.

— Заповядайте, капитане — каза той и подаде ремъците.

— Благодаря, Чин — кимна Карде, пое каишките и се приведе да почеше животните зад ушите. — Не ми се вярва да сте виждали домашните ми ворнскъри, съветник. Това е Дранг, а по-кроткият е Щурм. На Миркр те използват Силата, за да преследват плячката си. Тук с тяхна помощ ще открием Мара. Нали?

Ворнскърите изръмжаха тихо, по-скоро измъркаха.

— Добре — Карде се изправи. — Мисля, че сега вече сме готови, съветник. Ще тръгваме ли?