Профил на убиец

8.

Ема Лий Потс почука четири пъти на сивата врата, застана пред шпионката и широко се усмихна.

— К’во искаш? — без да отваря, попита Норман Франкс.

— Аз съм, Ема. Видях нещо, което може да те интересува.

Тя отметна един къдрав рус кичур от лицето си и продължи да се усмихва обещаващо.

— Значи си видяла нещо.

— Да, с оная бронирана кола. Пусни ме вътре, Норман. Ще ти разкажа всичко. Заслужава си, гарантирам ти. Можеш да спечелиш.

Изтече половин минута, докато мъжът започне да отключва вратата. Ключалките бяха пет и всички бяха адски сложни.

В осем и половина вечерта коридорът пустееше. Две разбити електрически крушки, гангстерски графити с червен и син спрей в дъното. И все пак два пъти по-хубаво от нейния блок оттатък Второ авеню.

Ема носеше бялата си риза от службата и срязани джинси, показващи почти целите й бедра. Беше без сутиен и тъмните й зърна ясно прозираха през памучната материя. Гърдите й не бяха едри, всъщност дори бяха малки, но бяха твърди и щръкнали и досега нито един мъж не се бе оплаквал.

Ризата вече беше суха, ала от осем сутринта до края на работния ден бе подгизнала от пот и хлорирана вода от басейните, които чистеше. Започваше от югозападния край на града, големи скъпи къщи, чиито собственици й плащаха по двеста на месец, за да изгребва листата и да изсипва вътре химикали с безумна надценка. Компанията й осигуряваше жълт пикап, с който й позволяваха да се прибира вкъщи, по цял ден стоеше на слънце и чист въздух в задните дворове на богаташите, така че работата всъщност не бе лоша, макар да получаваше минималната работна заплата.

Преди винаги беше идвала при Норман Франкс със сутиен. Ема не обичаше да смесва бизнеса със секс, особено със страшен тип като Норман. Но точно в този случай щеше да направи изключение. Колкото и да бе опасно да възбужда дивия бик, ситуацията налагаше да приложи всичките си оръжия.

Беше свалена последната верига и вратата се отвори.

— Здрасти, Норм. Как я караш?

Той не мигаше и не помръдваше, като че ли трябваше да се съсредоточи, за да държи изправена тежката си глава.

— Виж, извинявай, че те безпокоя, обаче съм сигурна, че това ще те заинтересува.

Норман я беше виждал стотици пъти, но въпреки това я изгледа от глава до пети, сякаш не я познаваше, като започна с хълбоците, задържа очи върху тъмните зърна под бялата риза, после върху широката й уста и изрусялата от слънцето коса. Ема имаше бледосини очи, които чудесно изпъкваха на фона на карамелената й кожа. Кафе от Ямайка с четири тона гъста сметана — това бе нейният цвят. Баща й беше червенокос ирландец, а майка й висока, изящна жена от Тринидад. Ема не приличаше на нито един от родителите си. Някоя циганка трябва да я бе зарязала пред вратата — така предполагаше тя, макар че майка й винаги го беше отричала.

— Удивителна история, Норман.

Едрият мъж сбърчи лице. Може да бе заинтригуван, а може и да не беше.

— Иначе нямаше да те безпокоя. Знам колко е ценно времето ти.

Той се обърна и й даде знак да влезе, после затвори вратата и я заключи. Носеше долна фланелка и зелен панталон. Беше висок малко над метър седемдесет и пет, но бе невероятно широкоплещест. С огромни гърди. Повече от два пъти по-възрастен от Ема, някъде към четиридесет и пет годишен.

Тя се поколеба за миг и последва босия Норман Франкс, който пресече голямата стая и се запъти към банята. Взе кутия крем за бръснене, изсипа малко върху дланта си, размаза го по бузите си и започна да се бръсне.

Имаше матова кожа и гарвановочерна коса, грижливо пригладена назад. Очите му бяха черни като на ястреб. Брадата му беше изключително гъста и по горната част на гърба му растяха тъмни валма. Бицепсите му бяха огромни. Не бицепси, оформени като на културист, а яки ръце като тези на баща й. Не ставаха за спорт и не бяха много привлекателни наглед, но ако искаше да вдигне товарна кола, човек имаше нужда тъкмо от такива.

Въпреки че от три години вършеше бизнес с Норман, за пръв път влизаше в апартамента му. Обикновено се срещаха в коридора. Две думи, опипване на стоката, размяна на няколко банкноти и айде да те няма.

Жилището му се състоеше от една стая с малка баня. Миришеше на мухъл. Над леглото висеше обърнато наопаки знаме на Конфедерацията, а на отсрещната стена — няколко снимки в рамка и картини. Голямо маслено платно на Иисус с ръце, сплетени за молитва, до него — фотографии на Мартин Лутър Кинг, Елвис, Либръс Робърт Мичъм11 и разни холивудски звезди, които тя не познаваше. Очите на всички, включително на Иисус, бяха изрязани и на тяхно място бяха залепени други. Цялата стена бе покрита с такива снимки. Четири от петте реда. Двадесет фотографии с трансплантирани очи.

До леглото имаше зелен кожен диван, а срещу него — телевизор върху зелена пластмасова кутия от мляко. Норман спеше на голямо водно легло с черни чаршафи и орехова табла. До телевизора бяха подредени пет-шест кашона водка, а до тях — тонколони „Ямаха“. Всички в квартала знаеха, че Норман Франкс плаща добра цена за всичко, стига да е в оригиналната си опаковка. Останалото — бижута, нумизматични колекции, пистолети — можеше да се продаде в заложните къщи. Говореше се и че Норман изпълнява поръчкови убийства.

Преди да умре старецът на Ема, Рой, въртеше бизнес с него. Прибираше се вкъщи с няколко кутии дамски обувки или чанти от „Бърдайнс“, където работеше като чистач, и след вечеря отиваше при Норман. Връщаше се след час с пачка зелено. Майката на Ема винаги мърмореше, че сделката не струвала загубеното време. И все си говореше против Норман Франкс, като че ли изпитваше лична омраза към него.

— Човекът ми харесва, Евон. Мога да разговарям с него — казваше баща й.

— Ако искаш да си говориш с някого, опитай да го направиш с жена си и дъщеря си, вместо да се сприятеляваш с онзи тип.

И това се повтаряше почти всеки път.

Но това не бе спряло баща й. Норман беше единственият му „приятел“, единственият човек в квартала, който не му се подиграваше, че бял се е оженил за чернокожа островитянка. Останалите съседи се отнасяха към него с презрение.

Когато преди три години старецът умря от рак на стомаха, Ема пое бизнеса от него и започна да носи на Норман краденото от богаташките къщи, в които работеше. Велосипеди, инструменти, касетофони, всевъзможни неща, които хората просто оставяха в дворовете си или точно зад плъзгащите се врати. Той й плащаше повече, отколкото можеше да получи другаде. Но въпреки всичко това отношенията им никога не надхвърлиха тридесетте секунди в коридора. Предаване на стоката, изчакване на парите и дим да я няма. Норман се държеше на разстояние, колкото и Ема да се опитваше да го очарова.

Той не контактуваше със съседите, не пазаруваше в местните магазини, вечер не седеше пред входа и не пиеше бира като останалите мъже. Не само защото беше бял. Наблизо живееха още неколцина бели и всички те дружаха с неграта, повече или по-малко приети в обществото на несретниците. Ала не и Норман. Дори не отвръщаше на поздравите. Просто вървеше като в транс и хората се отдръпваха от пътя му като пред товарен влак.

Норман престана да се бръсне за миг и насочи черните си очи към Ема.

— Е?

— Прибирах се от работа, видях оная кола на „Бринкс“ и спрях да погледам. Нали си чул какво се случи?

— Чух.

Той изплакна последните следи от крем и се избърса с дебела жълта хавлия. Отново я погледна, този път с едва забележим проблясък на интерес.

— Е, докато гледах, един човек се приближи до бронираната кола и почука на прозореца.

Норман отвори капачката на дезодоранта си и намаза косматите си подмишници.

— След няколко секунди навън се появиха два бели чувала. Човекът ги взе и си тръгна с тях.

Норман се погледна в огледалото, затвори дезодоранта и го остави на лавицата в банята. Известно време продължи да се взира в отражението си. Гърдите му се надигаха и спускаха. После пусна водата, напълни шепи, наплиска лицето си и отново се избърса.

Накрая натърка бузите и косата си с „Олд Спайс“.

Кимна към огледалото, на лицето му за миг се изписа нервна усмивка и изчезна в обичайното му мрачно изражение.

Ема се отдръпна от вратата. Едрият мъж просто стоеше пред огледалото.

— Никой друг ли не го видя?

— Не, струва ми се. Всички бяха адски заети да гонят парите.

— Защо идваш тук?

— Реших, че може да се заинтересуваш. Като допълнителна работа. Ако действаме бързо, може да получим нещо от крадците.

— Казала ли си на някой друг?

— Не.

— Мъж или жена?

— А?

— Човекът с парите.

— Хм, не съм сигурна. Носеше дъждобран и блузон с качулка отдолу. И тъмни очила.

Ема вдиша аромата на „Олд Спайс“.

— Два чувала ли бяха?

— Два, да.

— Къде отиде?

— До една кола, паркирана под моста. Синя хонда „Акорд“. С ръждиво петно на задния капак. И с тъмни стъкла.

— Проследи ли го?

— Донякъде, обаче го изгубих.

— Видя ли номера?

— Да, забелязах го.

Норман съвсем леко сви рамене. И продължи да се мръщи на образа си в огледалото, като че ли все още не бе свикнал с грозното си лице.

— Всъщност си го спомням. Отлично си го спомням. Записах си го ето тук. — Ема Лий се почука по челото.

— Казвай.

— Ей, чакай малко. Не бързай толкова.

Тя погледна назад към стаята, към знамето на Конфедерацията, към картината на Иисус и снимките на Мартин Лутър Кинг, Марлон Брандо, актьора, който играеше ролята на Арчи Бънкър по телевизията, и онази на Мерилин Монро. Във вратата беше забит голям ловджийски нож. Защитната система на Норман.

— Първо трябва да си поговорим. Да установим отношенията си. Щом ще сме партньори, трябва да се опознаем.

Когато Ема отново се обърна, Норман стоеше пред нея. Устните му бяха дебели и отблизо се виждаше, че е пропуснал две петна по шията си, два тъмни участъка, покрити с четина. Под линията на яката стърчаха гъсти косми. Сянката на брадата му стигаше почти до очите. Самите му очи изглеждаха празни, като на човек, нееднократно претърпял лоботомия.

— Партньори ли? — попита той.

Ема отстъпи назад.

— Може би трябва да си тръгна — каза тя. — Да отида в полицията и да разкажа какво съм видяла. Така постъпват добрите граждани.

Младата жена отметна кичур коса от лицето си. И с лявото си око направи трика, който бе научила. Не точно намигане — леко потрепване, толкова бързо, че никой не можеше да е сигурен дали тя флиртува с него. Майка й владееше този уличен номер до съвършенство и Ема години наред го беше упражнявала пред огледалото. До този момент го бе изпитвала няколко десетки пъти и винаги беше постигал желания резултат. Все едно да хвърлиш сурово месо в басейн с акули.

Норман тежко преглътна и адамовата му ябълка подскочи, но нищо повече.

На устните на Ема се изписа лека усмивка.

— Мислех си защо по новините не споменаха за награда. Според мен хората в „Бринкс“ не знаят, че са ги обрали. Смятат, че колата им е катастрофирала и че шайка бедняци са отмъкнали парите. Но не подозират, че са жертви на измама.

Норман отново преглътна и се обърна към огледалото.

— Слушам те.

— Защо си изрязал очите на тези снимки и си им залепил нови? Да не си падаш по нещо шантаво?

Той леко завъртя глава и я погледна. После вдигна очи към снимките.

— Не знам.

— Може би си решил, че не е зле да се видят с очите на другите.

— Бях пиян.

— Например да дадеш на Мартин Лутър Кинг едно око от Либръс и едно от Мерилин. За да видят част от света така, както иначе не биха могли.

Норман не отговори, просто продължаваше да зяпа фотографиите.

Ема направи половин крачка надясно и се озърна назад към спалнята.

— В теб има нещо доста страшничко, Норман. Направо зловещо.

— Кажи ми номера.

— Беше невероятно. Катастрофира кола с пари и всичките ни мили съседи се нахвърлят да грабят. От небето падна гърне със злато и, господи, всеки гледа да вземе каквото може. Стоят си и зяпат телевизионните камери, хилят се и разправят какъв късмет извадили, че колата катастрофирала. Защото ако същото това нещо се беше случило в предградията, дето ходя да чистя басейни, е, ония възпитани хора за нищо на света нямаше и да си помислят да застанат на четири крака, за да събират банкнотите и монетите. Не, щяха да се обадят на адвокатите си и да ги пратят те да ги събират вместо тях.

Долната устна на Норман потрепна, сякаш се опитваше да си спомни как да се усмихне.

— Не си много приказлив, а, Норман? Винаги си лаконичен и кратък.

Той просто я гледаше с безизразно лице.

— Предполагам, че си от ония хора, дето са на принципа „колкото по-малко, толкова по-добре“. Максимум четири-пет думи. През целия си живот не си произнасял цяло изречение, никога не си използвал вметнат израз. Както оня Хемингуей в училище, ония негови скапани немногословни истории. Всичките му герои приказват като теб, Норман. Три-четири думи най-много, като че ли всяка сричка е бъбречен камък, който се мъчат да изкарат. Е, нищо де. За това пък аз дрънкам за двама. Та не се бой — няма да ме дразниш, нищо подобно. Ще те изтърпя. Може би някой път трябва да опитам да се огранича до три-четири думи на изречение, да видя дали ще успея да изтрая един-два дни.

Норман мълчеше и я гледаше така, сякаш от нея му се приспиваше.

— Знаеш ли кое същество има осемнайсет колена и бяла кръв?

— Бяла кръв ли?

— Да, осемнайсет колена и бяла кръв. Това е гатанка.

— Не знам.

— И просто ще се признаеш за победен, а? Няма ли поне да дадеш някакво предположение? Уф, я стига, Норман! Помисли. Напъни си въображението. Звучи като някакво извънземно, нали? Осемнайсет колена и бяла кръв.

— Извънземно ли е?

— Не — отвърна Ема. — Не е извънземно. Ето какво е.

Тя повдигна капака на джоба на ризата си и извади хлебарката за зеления конец, който бе залепила за създанието. Като каишка. Другият край на конеца беше завързан за най-горното й копче.

— Норман Франкс, запознай се с Ейми. Аз я кръстих така. Щото прилича на моето име. Не че не можех да измисля друго. Искам да кажа, достатъчно съм находчива, за да се сетя за нещо по-хубаво, обаче ми се стори подходящо. Ема жената и Ейми хлебарката.

Докато насекомото размахваше дългите си пипала, Ема го спусна за конеца на черния чаршаф върху леглото на Норман и го остави да лази по гънките. Ейми незабавно се скри под възглавницата и Ема трябваше да я издърпа, преди да е навлязла прекалено навътре.

— Притесняват ли те хлебарките, Норман?

Той я изгледа за миг. Очите му бяха толкова кухи, че спокойно можеха да принадлежат на восъчна кукла.

— Много хора имат предразсъдъци относно хлебарките. Но те просто не са запознати с по-хубавите им страни. Колкото повече знаеш за тях, Норман, толкова повече ги уважаваш. Blattidae, това е семейството им, род и вид Periplaneta americana. Живеят на земята от четиристотин милиона години и сигурно ще са тук още четиристотин милиона след нашето изчезване. Ентомолозите ги наричат „субсоциални“, което значи, че са самотници. Не са като термитите, мравките и пчелите с всички техни кастови системи, работници, търтеи, войници и така нататък. Субсоциалните се смятат за лоши, за някаква нисша еволюционна форма. Но ние знаем, че не е така, нали, Норман? Щото двамата с теб също сме субсоциални всеядни събирачи на боклуци. Ние сме самотници и ядем каквото трябва, за да оцелеем. Няма значение какво е. Ние сме хора насекоми и живеем в тъмните пукнатини. Ако се наложи, ще ядем боя, ще дъвчем лепилото на тапетите. Никой не ни вижда, защото излизаме само нощем. Хората ни поглеждат, викат „пфу“ и се опитват да ни смачкат с крак. Но ние сме по-бързи от тях. Успяваме да им избягаме и отнасяме трохите със себе си. И двамата го знаем, нали, Норман? Ние сме най-гадните скапани хлебарки в Маями.

Тя повдигна Ейми над отворения си джоб, спусна я вътре и закопча капака.

Норман Франкс дълго я зяпа, после очите му се спуснаха към гърдите й. Когато отвори уста, за да си поеме дъх, между устните му се опънаха нишки слюнка. Гласът му издаваше силната му възбуда.

— Колко бяха големи?

— Кое?

— Чувалите с парите.

— Какво? Няма ли да отговориш на речта ми за хлебарките? Мислех, че съм адски красноречива. Нима няма да й обърнеш никакво внимание? Субсоциални. Всеядни. Метафоричните връзки, които направих. Господи!

— Колко бяха големи?

— Добре де, добре — каза Ема. — Големи бяха. Много големи. Огромни. Яко натъпкани. Ей толкова големи!

Тя разпери ръце, колкото да обгърне чувал с картофи.

— Хубаво — рече Норман. — Колкото по-големи, толкова по-добре.

Ема не можа да сдържи смеха си.

— Да. Колкото по-големи, толкова по-добре. Определено.