Профил на убиец

17.

Бяха спрели на Силвър Палм авеню. Наближаваше единадесет часа, петък вечер. Известно време Стан наблюдаваше тъмната къща, после огледа улицата. Нямаше и следа от ченгета. Пустош. Беше накарал Дженифър да обикаля квартала, докато се стъмни, докато кръвта му се изчисти от адреналин и кодеин. Отбиха се да вечерят в „Макдоналдс“, след това спряха в едно кафене, откъдето Стан позвъни вкъщи. Нямаше никого. Поне никой не отговаряше. Отидоха на летището и два часа зяпаха отлитащите и кацащи самолети. После каза на Дженифър три пъти да мине покрай къщата, за да види дали някой не я наблюдава. И накрая към единадесет й нареди да спре отпред.

— Щом ти можеш да дойдеш тук, защо аз да не мога да се прибера и да си взема някои неща? Защо? Не ми се струва честно.

— Защото аз трябва да вляза вътре. Защото иначе всичко отива по дяволите.

— Уф, я стига, Стан! Няма да се завра в някоя мотелска дупка с теб за кой знае колко време, без нещата ми за баня, дрехи и така нататък. Да не мислиш, че ще се задоволя с онова малко сапунче? С него ли ще си мия косата?

— Добре, по дяволите — отвърна Стан. — Иди в някоя дрогерия и си купи каквото ти трябва. Но не се прибирай у вас. Забрави за дрехите си. Някъде по пътя ще ти купим нов гардероб. Алекс знае къде живееш, значи ченгетата вече може да са там и да чакат. Разбираш ли?

— Ами Мечо Пух? Да го зарежа ли?

— Скапаният ти котарак може сам да се грижи за себе си, Дженифър. Добре, разбра ли? Мишки, птички и прочее. Не се тревожи за проклетия котарак. Прекалено е опасно да се връщаме там.

— Ти никога не си обичал Мечо Пух. Казваше, че ти харесва, обаче аз знаех, че лъжеш.

— Виж, Дженифър, вече имаше една възможност. Но ти я прецака и изгуби парите. Оттук нататък всяка грешка ще ти струва скъпо. Иди в „Екърдс“, купи си шампоан и там каквото ти трябва и бързо се върни.

— Добре, добре — каза тя. — Ще ти покажа, че мога да съм по-бърза от жената на Майър Лански.

Дженифър отметна коса и се усмихна.

— Да не мислиш, че става лесно, Стан? Да изглеждам така? Да не мислиш, че съм родена такава?

Тя се наведе към него, целуна го по устните и докосна с ръка слабините му. Стан се отдръпна.

— По-късно. Не сега. Няма време.

— Още обичаш своята прасковка, нали? Не си ме разлюбил.

— Не съм те разлюбил. Просто тръгвай, Дженифър. И бързо се върни.

— Искаш ли ме или не?

— Кракът ми е счупен, Дженифър. Проклетата ми жена ще се опита да ме прати на електрическия стол. Общо взето в момента не ми е до чукане. Разбираш ли ме?

— Басирам се, че Майър Лански не е отблъсквал жена си в напрегнати моменти.

— Тръгвай, по дяволите! Побързай.

— Сигурен ли си, че не е опасно да влезеш?

— По дяволите, не, не съм сигурен. Но нямам друг избор. Там вътре е свободата ми. Затова тръгвай. И побързай. Колкото повече се бавиш, толкова по-опасно става.

Стан се измъкна от колата. Дженифър запали двигателя и потегли.

Белият му форд бе на отбивката. Някой от приятелите му от службата го беше докарал. Нито един прозорец на къщата не светеше. Той закуцука по тротоара, извади ключа изпод камъка пред вратата и влезе вътре. Застана за миг в мрака и се заслуша. По пода в дневната пълзяха сенки.

С ускорен пулс Стан обиколи от стая в стая, ала нея я нямаше. Във втората спалня миришеше на стареца, но и той бе изчезнал. Провери в гардеробите. Всичко си беше на мястото, куфарите, дрехите.

Излезе на остъклената веранда, приклекна до зеления люлеещ се стол, бръкна зад него и извади тридесет и осем калибровия „Смит & Уесън“. В продължение на двадесет години Лоутън Колинс беше поддържал револвера чист и смазан, какъвто бе и сега.

Стан отново се изправи на патериците си, върна се в кухнята, извади от хладилника бутилка бира, изнесе я на верандата и седна. Студена бира и заредено оръжие, нямаше нужда от друга компания.

Не включи лампите. Нито телевизора. Седеше на люлеещия се стол, слушаше нощните птици в задния двор и пиеше бира. От време на време по Силвър Палм минаваха автомобили. Пистолетът лежеше в скута му, тежък, но успокояващ.

Доколкото знаеше, Алекс имаше само една приятелка, Габриела Ернандес. Но нея я преследваха онези кубински перковци. Габи не можеше да осигури убежище на Алекс, самата тя се криеше. Можеше да се е обърнала към някой колега или хората от групата й по карате, но се съмняваше. Тя никога не бе споменавала за тях, те никога не й се бяха обаждали вкъщи. Александра — самотницата.

Не, сигурно беше взела стареца и бе заминала за някъде. За Клюистън, Форт Майърс, Палм Бийч или на юг до Кийс. Можеше да е навсякъде. В мотел, стая под наем. Можеше да спи в колата си. На пет часа от тук. Или на два. А можеше да се е качила на самолет и да е отишла на което и да е място по света.

Стан Рафърти гледаше сенките на палмите по пода. Люлееше се и оставяше ума си да анализира проблема. Ала не стигаше доникъде.

Накрая се обади стомахът му. В единадесет и половина червата му куркаха. Той се изправи на крака, закуцука в кухнята, направи си сандвич с препечени филийки и сирене и си взе още една бира. И тогава видя прахът от мазилка по пода. Дупката в тавана. Беше я направил старецът. Всичко това се бе случило предишния ден, точно след като Алекс беше започнала да говори за почивка. Да заминели някъде. Дори бе взела туристическа брошура.

Стан включи лампата. Отиде при лавиците над печката и забеляза гланцираната дипляна. Сърцето му се разтуптя. В мускулите му нахлу онази някогашна топлина, онова желание да удари някого, да се затича с всички сили и да се блъсне в друг като него, също толкова едър, движещ се също толкова бързо. Само че на другия не му харесваше толкова, колкото на Стан. Това беше разликата между победителите и победените в бейзбола и в много други неща. Трябваше да обичаш да удряш и да те удрят, трябваше да обичаш болката.

След минута-две седеше на кухненската маса и допиваше бирата си, приведен над брошурата с белите плажове и красивите къщи в Сисайд, Флорида, когато телефонът иззвъня.

Той вдигна поглед, но не се изправи. Пет иззвънявания, шест. Остави ги да станат дванадесет, после се пресегна, взе слушалката от стената и се заслуша в мълчанието от другия край. Накрая се чу глас.

— Стан? — Дженифър. Задъхваше се.

— Ей, къде си, по дяволите? Вече е почти полунощ. Казах ти да побързаш.

— Отне ми повече време, отколкото предполагах.

— Знаеш ли какво? Открих къде е Алекс.

— Чудесно, Стан. Радвам се за теб.

— Заминала е за градче на име Сисайд. Някакъв малък курорт край Панама Сити. Ще тръгнем веднага и ще стигнем утре по обяд.

— Стан — каза тя. — Ти не ми позволи да се прибера вкъщи. Аз обаче се прибрах. Не ти се подчиних. И сега съм тук. Вкъщи.

— Господи боже, Дженифър! Махай се от там. Може да наблюдават къщата. Ела тук и внимавай да не те проследят.

— Не, ти трябва да дойдеш тук. Случи се нещо.

— Какво?

— Направи ми тази услуга, Стан. Моля те. Ела тук. Ще го направиш ли, миличък?

По улицата мина автомобил. Той дръпна завесата и го проследи с поглед.

— Какво има, Дженифър? Да не си загазила? Има ли някой при теб?

— Опитвам се да съм като госпожа Лански, Стан. Опитвам се. Но трябва да дойдеш тук. Веднага трябва да дойдеш тук. Ще дойдеш, нали, Стан? Нали?

— Отлично се справи, Дженифър. Тя е умно момиче, не смяташ ли, Норман? — Ема затвори слушалката на другия телефон. — И има страхотно тяло. Можела е да стигне далеч, само че е тръгнала с неудачници.

Дженифър беше завързана с изолирбанд на един въртящ се стол.

— Къде е Сисайд? — Норман седеше на зеления диван. Дълбоко потънал в дунапреновата възглавница.

— Благоверният на Дженифър каза, че бил край Панама Сити. Имаш ли карта, Дженифър? Карта на Флорида?

— О, я стига. Направих каквото поискахте. Сега ме пуснете от този стол. Трябва да отида до тоалетната.

Ема отиде в кухнята и започна да отваря чекмеджета и шкафове в търсене на карта.

— Хленчиш ли, Дженифър? Хленч ли долових в гласа ти? Прозвуча ми като хленч. И ти ли го чу, Норман?

— Да, хленч.

— Да не си мислиш, че гаджето ти ще дойде и ще те спаси, Дженифър? Да не си мислиш, че си доловила нещо в гласа му и сега той препуска на бял кон насам?

Дженифър сбърчи лице и не отговори. Ема се върна в дневната. Носеше нещо в ръка.

— Какво е това, Джен? За какво е? Някакъв медицински инструмент ли?

— За отпушване на вино — с измъчено изражение отвърна момичето.

Пластмасова въздушна помпа с дълго бутало в единия край.

— Как работи, Джен? Ще ми обясниш ли?

— Забиваш иглата в тапата, пълниш шишето с въздух и тя изскача.

— Някога виждал ли си такова нещо, Норман? Отварачка за вино.

— По телевизията — отвърна той.

— Какво му е на обикновения тирбушон, Джен? Не е достатъчно модерен за теб, а?

Ема натисна няколко пъти буталото и докосна с пръст острия връх на иглата.

— Айде да видим как действа, Норман. Пие ли ти се вино?

— Не.

— А на теб, Дженифър? Ще пиеш ли една чаша?

Ема допря иглата до бузата й и я прокара по кожата.

— Недей — каза Дженифър.

— Чудя се какво ще стане, ако забия тая игла в едно ревливо момиче. Да я забия в тъпанчето й, да напълня черепа й с въздух и да видя какво ще изскочи. Ти какво мислиш, Норман? Мислиш ли, че трябва да напомпам ревливата Дженифър с въздух, за да видя какво ще изскочи от нея?

— Вие сте побъркани — рече Дженифър. — Отвратителни сте. И двамата. Извратени.

— Или пък котарака. Да напомпам котарака и да видя дали отвътре ще изскочи мишка.

— Остави на мира Мечо Пух. Ако непременно трябва да измъчваш някого, мъчи мен.

— Не се безпокой — отвърна Ема. — Няма да ти направя нищо, поне засега. Просто се опознаваме взаимно, нищо повече. Аз проверявам рефлексите ти, наблюдавам реакциите ти, за да сме готови, когато се появи любовника Стан. Той ще дойде, нали? Ще направи всичко, за да спаси своята Дженифър, своето готино ревливо гадже. Нали, Джен? Нали?

Тя опря иглата в слепоочието й.

— Ще дойде — каза Дженифър. — И тогава ще съжалявате.

— О, надявам се да дойде. Заради теб. Това ще направи нещата много по-ясни.

— Ще дойде. — Но не беше сигурна. И въпреки че момичето бе толкова красиво, въпреки че беше ревливо, Ема изпита съчувствие към Дженифър.

Тя остави помпата на масичката и седна на дунапреновата възглавница до Норман.

— Ей, Джен, знаеш ли кое същество има осемнайсет колена и бяла кръв?

Дженифър напрегнато я погледна.

— Е, знаеш ли?

Момичето отметна коса.

— Някое извънземно ли?