Профил на убиец

7.

Докато Лоутън стоеше до кухненската мивка, пускаше и спираше водата и внимателно наблюдаваше пенливата струя, Алекс сипа следобедната му дажба чипс в картонена чиния, поръси го с настърган чедар и чили и затопли закуската за четиридесет секунди в микровълновата фурна. Отвори бутилка светло пиво и когато удареше камбанката, щеше да вземе чинията, да заведе баща си в дневната и да го настани на стола му пред телевизора.

Допреди не толкова много години той бе безмилостен с майка й за същите тези телевизионни предавания. Подиграваше я, присмиваше се на известните личности, които разговаряха с водещия, или на елементарните герои, които постоянно се караха заради кръшкане и изневери. „Щом непременно трябва да гледаш телевизия — казваше Лоутън, — ей богу, поне гледай нещо свястно. Тия глупости са фалшиви като кеч.“ Ала напоследък не пропускаше нито един телевизионен час до вечерните новини. Пийваше си бира и зяпаше като хипнотизиран. Понякога Алекс го сварваше да плаче заради някакво особено ужасно затруднение на госта.

Ако си позволеше да се замисли, всичко това щеше да й се стори безкрайно тъжно. Но тя бе решила да си представя, че баща й се солидаризира с покойната си жена, някаква отдавна закъсняла връзка с отвъдното.

Понякога й беше трудно да възприеме новите навици на баща си. Опитваше се да спори с него, да прилага логика и здрав разум, когато Лоутън се държеше смешно. Ала болестта му бе по-силна от логиката. Затова напоследък проявяваше гъвкавост. Влизаше в неговия свят, оставяше го да установи условията и ги използваше, за да го успокои, да го утеши и да осигури безопасността му. „О, значи заминаваш на пътешествие, така ли? В такъв случай първо се нуждаеш от обилна закуска.“

В момента, в който удари камбанката на микровълновата фурна, кухненският телефон иззвъня. Баща й се завъртя и вдигна слушалката.

— Да?

Александра извади чинията на плота.

— Добре — каза Лоутън. — Ще я попитам.

Той затвори, вдигна чинията си и се запъти към дневната.

— Кой се обади, татко?

— Някой си Джейсън.

Алекс избърса ръце в кухненския пешкир.

— И какво каза, татко?

— Питаше дали вече си променила решението си.

Тя се усмихна.

— Познаваме ли го тоя Джейсън?

— Един приятел от службата, татко. Нищо важно.

— Добре — отвърна той. — Млади мъже ти звънят вкъщи. Не възразявам. Ти си възрастен човек. Използвай момента, докато още можеш. Щото това няма да е вечно. Погледни мен. Нека това ти е за урок. Наслаждавай се на удоволствията, преди да си забравила какво е „удоволствие“.

Той загреба чипс от чинията и напълни устата си.

Заслушана в аплодисментите и смеха от телевизора, Алекс отвори консервена кутия риба тон и я смеси със супа от целина. Поредната яхния с риба тон.

През първите една-две години от брака им се беше опитала да привикне Стан с няколкото екзотични рецепти, завещани й от майка й, но той се бе съпротивлявал. Често вечер, след като в продължение на десет минути намръщено беше зяпал чинията си, той ставаше, правеше си сандвич със сирене и безмълвно го изяждаше на остъклената веранда. Накрая Александра се отказа да го образова кулинарно и сега ядяха риба тон, хамбургери, телешко задушено и печено пиле, което напълно го задоволяваше. Макар че дори баща й с отвращение беше споменал за безкрайните яхнии с риба тон.

Беше 17:30 и тя отваряше консерва грах за яхнията, когато баща й я повика да види нещо по телевизията.

— По-късно, татко. Трябва да сготвя за вечеря.

— Показват Стан — извика Лоутън. — Направил е каша! Голяма каша.

Александра и Лоутън светкавично излязоха навън и тъкмо пресичаха двора на път за болницата, когато едрият мъж слезе от малкия автомобил до тротоара. Алекс хвана баща си за лакътя и го накара да спре. Непознатият блъсна вратата си и заобиколи отпред колата си, за да ги пресрещне.

Беше доста над метър осемдесет и два и носеше широка синя хавайка, сиви джинси и сребристи маратонки. Имаше тъмна, пригладена назад коса и слънчеви очила с рамки от коруба на костенурка.

Докато крачеше по асфалта мъжът не вдигаше очи от земята и подскачаше странно, сякаш се опитваше да избегне пукнатините в цимента.

— Какво обичате?

Той ги погледна и усмивката му угасна.

— Това съм аз, Джуниър.

Лоутън се отскубна от ръката на Александра и се изправи пред него.

— Джуниър Шанрахън — представи се младежът, като отстъпи назад и бавно вдигна ръце, като че ли за да се защити от стареца. — От фотолабораторията.

— Спокойно, татко. Това е един колега от службата.

За миг Лоутън се загледа в ярките ананасови резени, които красяха ризата на Джуниър, после насочи десния си показалец към лицето му.

— Може и да е така, но това момче има нужда от малко възпитание. В този град не се нахвърляш изневиделица на хората, освен ако не искаш да ти натъпчат шкембето с олово.

Алекс се приближи до баща си.

— Спокойно, татко. Той не искаше да ни уплаши.

Джуниър беше вдигнал ръце и показваше на Лоутън празните си длани.

— Извинявам се — каза той. — Нямах намерение да ви стресна. Сигурно трябваше да съм с работната си престилка и мрежичката за коса.

— Какво правиш тук, Джуниър?

— Нали казахте, че бързо ви трябват снимките на Кървавия изнасилвач.

Той извади бял пакет от джоба на джинсите си и отстъпи по-надалеч от Лоутън. После подаде снимките на Алекс.

— Мислех, че искате да ги видите. Затова дойдох.

Александра му махна да ги прибере.

— Виж, съжалявам, Джуниър, но моментът не е подходящ. Трябва спешно да отидем на едно място. Имаме нещастен случай в семейството.

Тя поведе баща си към колата.

— Разработих теория за убийствата, Александра.

Младежът продължаваше да гледа Лоутън така, като че ли старецът се канеше да извади револвер и да го застреля.

— Не сега, Джуниър. Трябва да вървим.

— Адски ми се иска да се измъкна от оная лаборатория и поне веднъж да свърша малко истинска полицейска работа.

— Утре, Джуниър. Разбрахме ли се?

— Да, добре. Става. — И заотстъпва към автомобила си, все още без да откъсва очи от Лоутън. — Приятно ми е, че се запознахме, господине.

Баща й изсумтя.

Джуниър продължи заднешком през тревата, препъна се в тротоара, обърна се и забърза към колата си. Вмъкна се вътре и незабавно потегли.

— Това гаджето ти ли беше? — попита Лоутън. — Онзи, дето се обади по телефона?

— Не, татко, просто един човек от службата.

— Ти си омъжена, нали? За Стан, как му беше името?

— Стан Рафърти.

Тя отвори колата, влезе, пресегна се и отключи дясната врата.

— Ако щеш ме наречи старомоден — каза баща й, докато се качваше в тойотата, — но мисля, че не бива посред бял ден сладко да си приказваш с любовника си пред собствения си дом. Една жена трябва да е по-дискретна.

— Въпросът е служебен, татко. Той не ми е гадже. Изобщо нямам гадже. И не искам да имам.

— Говори каквото щеш, но аз знам какво ти приказвам. Не съм чак толкова стар.

— Направих го — каза на санитаря Стан. — Направих го, мамка му.

— Дръж се, приятел, добре се справяш.

Сирената на линейката виеше, гумите подскачаха по занемарената асфалтова настилка на пътя от Либърти Сити за болницата „Джаксън Мемориал“. Стан лежеше на носилката и кръвта му кипеше.

— Направих го — отново каза той на приклекналия до него кубинец, който наблюдаваше жизнените му функции. — Направо смачках бронираната кола.

— Здравата си я смачкал, приятел, да. — Санитарят усмихнато го погледна. — Съжалявам, че не можех да остана и да събера малко мангизи.

— Направих го — за пореден път изфъфли Стан. — Направих го, мамка му!

Кубинецът бе чувал какви ли не глупости от хора, бълнуващи под влияние на наркотици или обезумели от преживения ужас. Стан навярно можеше да му признае всичко и санитарят нямаше да му обърне внимание. Навярно можеше да му признае за хаоса, за плана, който всъщност не беше никакъв план. Да му признае, че цял живот е чел за престъпления, само за да може да стигне до този върховен момент. Навярно можеше да му признае, че е удавил Бенито. Да му признае какво е почувствал, когато куриерът е престанал да диша и се е превърнал от борещо се човешко същество в безжизнена плът. Навярно можеше да признае цялата истина на този дебел кубински санитар: че Стан Рафърти вече е един от най-великите престъпници на света.

Ала не можеше да го стори. Не можеше да поеме такъв риск. Жалко. Адски жалко, като се замислеше. Стан Рафърти бе успял: беше извършил идеалното престъпление и никой нямаше да научи.

— Стан е обрал бронирана кола — каза Лоутън. — Връщат го обратно в „Рейфорд“.

— Стан е претърпял злополука, татко.

— Обрал е охранителната компания и сега се връща в „Рейфорд“, където му е мястото. Обратно при другите затворници.

Нямаше смисъл. Александра се опитваше да го убеди по целия път до „Джаксън Мемориал“, ала той не отстъпваше. Така можеше да продължават с часове или дни. Стан беше обирал банки и магазини за алкохол, бе крал коли, беше отвличал хора, дори бе изнасилвал жени. Лоутън разиграваше все още запазили се в паметта му престъпления и ги приписваше на Стан с имена, дати, подробности. Изреждаше ги едни след други, постоянен порой от стари случаи, който се изливаше чак до болницата. Алекс бързаше да изпревари часа пик и зад лявото й око започваше отвратително главоболие. Баща й продължи да си мърмори списъка от престъпления на Стан, докато седяха в чакалнята на спешното отделение. Припряно ги подминаваха сестри и никой не им беше казвал нищо през последния час, откакто младият лекар от индийски произход бе излязъл да им съобщи, че ще оперират левия крак на Стан.

— Тежка фрактура — заяви докторът.

— Колко тежка?

— Не чак толкова, че да не можем да я оправим. За ден-два ще се научи да ходи с патерици.

Алекс му благодари и той ги остави.

Гледаха вечерните новини по монитора в чакалнята. Катастрофата бе новина номер едно. Стотици хора се бяха събрали на мястото на злополуката, за да вземат от изсипаните пари, шофьори бяха отбивали от междущатската магистрала, за да се присъединят към останалите, местни жители на Либърти Сити, деца и старци, наркомани и честни граждани. Полицаите от „Метро-Дейд“ и Маями бяха стояли наблизо с ръце на хълбоците, неспособни или нежелаещи да се намесят.

— Който го намери, за него си е — каза едно хлапе и ухилено протегна към камерата шепа монети.

— Всеки, който взима пари от тази кола, ще бъде смятан за крадец — заяви говорителят на полицията.

Младата репортерка от кубински произход застана на няколко метра от разбития автомобил и разказа на зрителите, че един от двамата охранители, Бенито Родригес, се удавил във водата, нахлула от противопожарния кран. Шофьорът бил ранен, но нямало опасност за живота му. Според свидетелите колата рязко завила, за да избегне бързо приближаващ се спортен автомобил, вероятно червен мустанг, участващ в надбягване с друга кола по магистралата. Шофьорът на бронирания автомобил, господин Станли Рафърти, явно изгубил контрол, докато се опитвал да предотврати катастрофата. Според други непотвърдени съобщения, по време на злополуката в района на изхода се чували изстрели. Може би несполучлив опит за обир. До този момент полицията не била потвърдила нито една от версиите.

Засега били върнати съвсем малка част от парите. Санитарят от линейката намерил чанта с триста хиляди долара. Обявяваха го за герой, защото предал парите на полицаите. Представителите на „Бринкс“ отказали да съобщят точната сума, но според информирани източници, тъй като злополуката се случила късно следобед, било напълно възможно в колата да е имало около четири милиона.

Вторият репортаж се отнасяше за Кървавия изнасилвач. Жертвата беше идентифицирана като Джулия Стрейкър, млада секретарка в адвокатска кантора, разведена наскоро. Според полицията убиецът отново оставил следа от собствената си кръв на местопрестъплението. В студиото бяха поканили психолог.

— От информирани източници ни е известно — обърна се към него водещият, — че труповете на жертвите били оставени в неестествени пози. Това говори ли нещо за психиката на убиеца?

— Ако е вярно — отвърна психологът, — това е извънредно тревожен признак. Защото предполага, че си имаме работа не само с изнасилвач и убиец, но и с човек, който си е поставил някаква цел. Опитва се да изпрати сигнал.

— Уф, страхотно — изпъшка Алекс.

— Ще се преместя — каза баща й. — Ще замина на север, за да мога да гледам как листата променят цвета си. Липсват ми тия проклети листа, въпреки че всяка есен получавам пришки от дръжката на греблото. И после пришките стават на мазоли. Показвал ли съм ти мазолите си?

Лоутън протегна длани и Александра уморено кимна. Кожата му беше съвсем гладка.

— Не е лесна работа да събираш листа. Щом свършиш, трябва да изгориш огромните купчини. Натрупваме ги в крайпътните канавки, запалваме ги с кибрит, стоим там и внимаваме огънят да не се разпространи. Така се събират листа в Охайо.

Александра седеше на твърдата пейка. Дланите й все още миришеха на лук и все още носеше бермудите на зелени и черни квадратчета и бялата блузка без ръкави. Беше избрала тези дрехи, защото веднъж бяха заслужили един от редките комплименти на Стан. Струваше й се, че ги носи вече цяла година, решена да възроди брака им.

Загледана в суматохата, която цареше в чакалнята, Алекс слушаше телевизионните водещи да разказват за другите ужаси от деня.

— Ранен ли е някой? — попита я баща й.

— Стан е пострадал.

— Познаваме ли го тоя Стан?

— Това е мъжът ми, татко. Мъжът ми е катастрофирал.

— Аха. Жалко.

На телевизионния монитор спортният репортер протегна микрофон към новия член на отбора на „Делфините“. Лицето му бе потно и зачервено.

— Вече може ли да си ходим? — попита Лоутън. — Искам да вечерям.

— Трябва да изчакаме Стан да излезе от операционната, за да се уверим, че е добре. И да сме тук, когато дойде в съзнание.

— Гладен съм.

— Мога да ти донеса нещо от автоматите. Искаш ли да залъжеш глада си с бисквити със сирене?

— Когато натрупаш листата на купчини — каза той, — се засилваш, мяташ се отгоре им по корем и изобщо не боли. Това му е най-хубавото. Да се мяташ по корем върху меките купчини. И да се заровиш вътре. Мирише на прах и дървета.

Александра го прегърна през рамо.

— Ще ти донеса бисквити, татко. Искаш ли нещо за пиене, кока-кола или спрайт?

Започнаха националните новини. Показаха същите кадри — хора, грабещи монети и банкноти. Водещият репортаж.

— Защо никой не ми каза какво се е случило?

— Какво да ти каже, татко?

— Че майка ти е умряла. Да не си мислиш, че трябва да ме пазиш?

— Това беше отдавна, татко.

— Добре тогава — отвърна Лоутън. — Как се е удавил?

— Какво?

— Партньорът на Стан. Как се е удавил?

— Колата се е блъснала в противопожарен кран и предполагам, че се е напълнила с вода. Човекът трябва да е бил в безсъзнание.

— Звучи ми подозрително някой да се удави на градска улица. Противопожарен кран или не, пак ми се струва съмнително. Ако бях на твое място, щях да се поразровя в тая история, Александра.