Профил на убиец

5.

Към три часа караха някъде към четири милиона долара. Пет чувала с банкноти и две по-малки чанти с монети. Чанта с печати за храни. Обикновен ден. „Сейвингс & Лоун“, супермаркет „Пъбликс“, „Нейшънс Банк“, чейнджбюро, друг супермаркет. Шофираше Стан, Бенито бе в готовност. Уинчестърът беше на стойката помежду им. Една и съща процедура на всяко спиране.

С бронирана жилетка и въоръжен с пистолет тридесет и осми калибър, куриерът Бенито вадеше празните брезентови чанти и ги връщаше пълни, докато Стан оставаше вътре със заключени врати. Заради риска Бенито получаваше по седемдесет и пет цента на час повече. Което означаваше до осем кинта на ден. Ако бе искал, Стан беше можел да получи тази работа, а бог му бе свидетел — парите му трябваха. Но се бе отказал. Имаше нещо по-добро предвид. Нещо, което изискваше да е на волана.

Обикновено си приказваха, но днес Стан не беше много разговорлив. Бронираната жилетка го стягаше, пречеше му да диша. Под лявата му мишница сякаш имаше нажежена жичка.

— Тъстът ти пак ли откачи?

Не, отвърна Стан, старецът си бил наред.

— Значи е жена ти — каза Бенито. — Какво стана, да не е научила за кръшкането ти? За оная Дженифър, как й беше фамилията?

— Млъкни.

— Ей, аз нямам нищо против кръшкането, нищо че съм верен на жена си, разбирам какво е да гониш някоя фуста. С жена като твоята напълно ти съчувствам. Хубава, ама безразлична към секса. Виж, грозните са друго нещо. Грозни и надървени, тия най ги харесвам. Това ти е грешката, Стан, оженил си се за хубавица. Изглеждала е страстна, ама в най-важното хич я няма. Шунка и сирене без майонеза. Тия са най-лошите. Не те обвинявам, че чукаш всичко наред, приятел. Всичко ми е ясно.

— Млъквай, Бенито.

— Разбрах. Днес ще избягаш с нея. Познах, нали?

— Пак сбърка, задник такъв. Просто още един ден в рая. Нищо особено.

— Недей да ме лъжеш, приятел. Виждам го изписано на лицето ти, все едно нещо ти се е навряло в гъза и е умряло там. Например таралеж. Това ли е, да нямаш таралеж в гащите?

— Да, това е — отвърна Стан. — Таралеж.

— Добре де, щом не искаш да споделиш с приятеля си. Заедно сме от пет години, споделяме си всичките грижи, разголваме се до дъното на душата си, естествено, така си е редно. Нещо те мъчи, постоянно си свиваш устата, костите ти направо се подават от месото. А пък ти ми обръщаш гръб, викаш ми да млъкна, затръшваш ми скапаната врата пред носа. Ей, мога да го понеса. Имам за какво да си мисля. Знам как да се забавлявам.

— Ами тогава се забавлявай.

— Готово бе. Ще си седя и ще си спомням всички жени, с които съм спал през последната година. Ще си представям голите им тела. Ще ги гледам като на кино в главата си. Ще си спомням как са миришели, какъв е бил вкусът им, всички подробности. Няма нужда да си приказвам с теб, приятел. Ти само върти геврека, трай си и ме остави да си представям женските.

— Добре — отвърна Стан. — Хайде да видим колко време ще изтраеш, без да дрънкаш. Може пък да подобриш личния си рекорд от единайсет секунди.

Бенито замълча за миг, после попита:

— Да не се готвиш да направиш нещо глупаво, а?

Стан не откъсваше очи от червения кадилак пред тях.

— Щото ако си мислиш такива работи, трябва да ми кажеш, за да мога веднага да се чупя.

— За какво говориш, мама му стара?

— Моят старец изглеждаше точно като теб оная нощ, когато лапна патлака. Не искам да пътувам с човек, който си мисли за самоубийство.

Стан погледна към дребничкия куриер. Къдрава черна кубинска коса, тъмна кожа. Можеше и да е мулат. Дълги мигли. Ако го срещнеше на улицата, човек щеше да го помисли за педал, но Стан знаеше, че Бенито има четири деца. И огромна дебела жена, два пъти по-висока от него. В главата му не можеше да има никакви голи жени, защото жена му заемаше цялото пространство.

— Нищо ми няма — каза той. — Просто си имам неприятности. Остави ме на мира.

Бенито щракна с пръсти, после няколко пъти се почука по главата.

— Мама му стара, разбира се. Сега се сетих. Заради Кървавия изнасилвач е. Той е убил още едно момиче и твоята госпожа пак ще започне да закъснява от работа. И старият Стан ще трябва да слуша какво е извършил оня тип, всяка вечер да си седи вкъщи с побъркания си тъст, и няма да може да излиза със своето захарче. Прав ли съм? А? Познавам те като собствената си длан, какво ще кажеш?

Стан отново го стрелна с поглед.

— Единайсет секунди, забрави ли? Защо не се опиташ да поставиш световен рекорд, Бени? Например остатъка от деня. Така наистина ще ме шашнеш.

Бенито се намуси, после сви устни, прокара пръсти над тях, все едно ги закопчаваше с цип, за всеки случай завъртя ключа, хвърли го и се отпусна назад на седалката си.

Стан излезе на Бискейн булевард. Бяха навлезли в Авентура. Наоколо виждаше всички онези бизнес командоси, наизлезли със своите кадилаци и мерцедеси на лов за сделки. Той се престрои в дясното платно зад един бавнодвижещ се буик и от светофар на светофар се насочи на юг към Сто петдесет и първа улица, където продължиха по магистралата, после по Сто тридесет и пета и на запад до шосе I-95. Още двадесет минути, петнадесет, ако нямаше много движение, и щяха да пристигнат. И тогава щеше да се случи. От нормален, спазващ закона гражданин щеше да се превърне в голям престъпник. Ако скапаните му нерви издържаха, разбира се.

Ако се опиташе да организира идеално престъпление, човек се обричаше на провал. Така го виждаше Стан. Престъпленията се объркваха от дребни неща, които неочаквано изскачаха на пътя — микроскопична прашинка, която попадаше между зъбните колела и ги караше да спрат точно в най-неподходящия момент. Или случаен електрон, който в решителния миг даваше на късо. Не съществуваше такова нещо като идеално престъпление. И никога нямаше да съществува.

Стан знаеше за какво става дума. През целия си живот беше чел книги за престъпления, още от онзи следобед, когато майка му го заряза в библиотеката, за да отиде в бара с гаджето си. Той се повъртя наоколо, взе една книга от лавиците, разтвори я и на първата страница видя гол женски труп, открит в пусто поле. Коя бе жената? Как се беше озовала там? Защо я бяха убили? Осемгодишното момче взе книгата в ъгъла, седна и се зачете. Ушите му се зачервиха, сърцето му се свиваше. Опитваше се да си представи, че върви из полето и се натъква на тялото. Историята го грабна и той не вдигна поглед чак докато след час-два майка му дойде да го прибере. Веднага щом успя да се освободи, Стан се върна в библиотеката и потърси книгата. Намери я, прочете я докрай и откри, че изпитва глад за още. Накрая се престраши и попита библиотекарката дали случайно няма други подобни книги.

— Значи криминалистиката ти харесва, така ли, млади човече? — попита тя. Въпросът му се стори подвеждащ, но кимна. — О, на мен също — каза библиотекарката. — Просто обожавам загадките. — Възрастната жена, която можеше да му бъде баба, винаги носеше една и съща рокля — тъмносиня на бели цветя. Тя го взе под крилото си и го насочваше към една или друга книга за убийства.

От този ден нататък си намери занимание. Истински престъпления, криминални списания, криминални истории във вестниците. Всички други деца гледаха телевизия и играеха на видеоигри, но Стан четеше за Хърман Уебстър Мъджит, убиец, крадец и подпалвач, най-симпатичният човек на света, освен че бе убил над двеста жени. Национален шампион. Или за Дилинджър, Франки Карбо, Ал Спенсър, автор на най-великите банкови обири в Оклахома.

Двадесет години по-късно главата му беше претъпкана с криминални факти. Никой учител не бе успял да го накара да учи и да помни дати. Ала като възрастен човек, дори без да се опитва, той беше запаметил няколко хиляди имена, прочути мафиоти, легендарни крадци, и милион и един по-неизвестни личности, на които в „Енциклопедия на престъпността в Америка“ бяха отделили само по няколко реда. Обичаше тези хора, дръзки и смели, мъже с паспорти, подпечатани във всички страни на подземния свят.

По дяволите, ако онзи следобед в библиотеката беше взел Библия, всичко щеше да е съвсем различно. Днес можеше да учи теология или някаква подобна глупост. Да е един от онези идиоти, които чукаха на вратата на всеки и искаха да приказват за Иисус.

Стан Рафърти никога не бе крал, но разбираше психиката на големия крадец. Понякога, след като през нощта беше сънувал, че извършва обир или друго престъпление, сутрин се събуждаше възбуден до крайност.

Когато накрая реши да осъществи свой собствен план, първо направи списък на естествените закони на престъпната вселена. Те бяха три. Толкова лесни за запаметяване, че нямаше нужда да ги записва.

Първият гласеше: самото престъпление не е толкова опасно, колкото онова, което после правиш с парите. Полицията арестуваше повечето крадци, защото след обира извършваха нещо тъпо. Харчеха парите си така, че привличаха вниманието към себе си.

Вторият: не казвай на жена си какво си намислил. Не можеше да преброи колко прочути престъпници бяха предадени от жените си поради ревност, или защото ги бяха вбесили с нещо дребно, което нямаше нищо общо със самото престъпление. И тъй като Алекс работеше в полицията, беше още по-важно да не разкрива нищо пред нея. Това правеше всичко по-вълнуващо — съпруг на ченге, който нанася голям удар.

Да, предполагаше, че Бенито има право. Без Алекс плановете му щяха да си останат само фантазия. Алекс и нейната скапана работа. Всяка сутрин се прибираше, усмърдяна на смърт. На онази кисела металическа воня на кръв, повръщано и барут, която водата не измиваше. Не можеше да се скрие със сапун и парфюми. Стан постоянно се бе опитвал да изхвърли миризмата от ума си, да докосне Алекс, да погали гърдите й, да се опита да се възбуди, ала безуспешно. Любовник с увиснал хуй. И все му се привиждаха трупове — докато я докосваше, докато се целуваха, а пишката му още повече провисваше.

И отгоре на всичко нейният старец дойде да живее при тях. Изведнъж в къщата стана тясно. Той постоянно му се пречкаше. Все едно да имаш бебе в пелени, само че Лоутън тежеше седемдесет килограма и устата му не млъкваше. Ето защо Стан започна да лъже Алекс и да се измъква от къщи, да оставя стареца заключен, докато той висеше в няколко съседни бара. И тогава се запозна с момичето. Умната млада Дженифър, която ухаеше на цветя и канела и плътта й бе мека като току-що изпечени кифлички. Невинна и чиста. И го смяташе за силен и образован. Веднъж му го беше казала. Силен и образован. Като баща, бе прибавила тя. Върхът.

Та ето докъде я беше докарал. Готвеше се да захвърли девет години брак — да нанесе удара и след месец-два, когато нещата се поуспокояха, да напусне Александра и чисто и просто да изчезне.

Правило номер три, любимото на Стан, неговият триумф, носещо личния му печат: когато става въпрос за престъпление, хаосът е за предпочитане пред реда.

Също като другите, тази идея произхождаше от книга. Преди месец съвсем случайно я бе разлистил в една книжарница. Макар че не се отнасяше за престъпление, тя веднага привлече вниманието му.

В нея се говореше за квантова физика и философия, примесени с някакви психологически и религиозни дрънканици. Но главната тема беше хаосът. Авторът твърдеше, че всичко, дори най-строго организираните системи в природата, дори създадените от човека машини, които движеха света — компютрите, двигателите с вътрешно горене, турбините, генераторите, радарите, всички неща, които според него действаха безотказно и резултатно — всъщност изобилствали с всевъзможни видове хаос.

Дебела, скъпа книга. Започна да я чете още същата вечер, докато Александра беше на работа. Не разбра абсолютно нищо. За да схване дори само текста на кориците, човек имаше нужда от университетско образование. Но въпреки това продължи напред и малко по малко смели нещичко, макар че по-късно, когато Алекс го попита за какво се отнася, доста се затрудни да й отговори.

— За хаоса. Че всичко е хаотично.

— Само за това ли? Цялата книга?

— Да, цялата.

— Струва ми се, че авторът е можел да го напише на първата страница и после да продължи с нещо друго.

— По-сложно е — отвърна той. — Няма да разбереш. И аз едва я разбирам.

— О, чак толкова ли е сложно? — И го стрелна с онази своя иронична колежанска усмивка.

Стан беше учил само една година в университет и Алекс му навираше в носа висшето си образование. Не го показваше открито и страничен човек изобщо нямаше да го забележи, но Стан го усещаше. Постоянно.

Макар че разбра може би само около една десета от книгата, той остана с впечатлението, че хаосът е панацеята за идеалното престъпление. Трябваше да хвърли всичко в миксера. Целта бе пълен безпорядък, абсолютно объркване. Дори щеше да поеме риска всичко да стане толкова шантаво, че да не успее да отмъкне парите. Имаше огромна вероятност да се получи точно така.

Ала тъкмо това му беше хубавото на плана. Ако се провалеше, спокойно щеше да се измъкне. Защото никой нямаше да повярва, че изобщо е имало план за обир. Никой нямаше да успее да прозре замисъла зад цялата невероятна бъркотия.

Но на другата везна срещу този незначителен риск бе голямата вероятност от пълен провал. Зависимостта беше обратнопропорционална. Ако осъществеше плана си и направеше всичко точно както трябва, нещата можеха толкова жестоко да се прецакат, че парите да се окажат не където искаше Стан.

Такъв беше компромисът. Незначителен риск, голяма вероятност от провал.

Повечето банкови обири носеха отпечатъка на деветнадесети век. Извършителите им все още живееха в нютоновата вселена. Гравитация, механично мислене, въртящи се зъбни колела и така нататък. Планове, изпълнени като добре смазани механизми.

Но Стан Рафърти щеше да е първият по рода си крадец от постайнщайновата епоха. Съвършено ново явление. Толкова изобретателен, че в следващото издание на „Енциклопедия на престъпността“ дори може би щяха да му посветят цяла глава. Само че никой нямаше да научи името му, тъй като нямаше да го хванат.

Защото, макар че Стан Рафърти спокойно можеше да гушне някъде към два милиона долара, имаше огромна вероятност никой да не разбере, че е било извършено престъпление.

— Абе, приятел — каза Бенито, — толкова си напъваш мозъка, че главата ти започва да пуши.

Стан си погледна часовника.

— Устиска точно три минути и четиринайсет секунди, тъпо копеле. Хайде пак да опитаме, може пък да ги докараш до пет.

— Не ти вярвам, приятел. Аз да споделям всичко с него, да му изливам душата си, всички здравословни проблеми на жена ми, а когато накрая изскочи нещо, той дори не си прави труда да ми каже.

— Включил съм хронометъра, Бенито. Кажи ми, когато си готов да започнеш.

— Върви на майната си. А аз си мислех, че двамата с теб сме близки. Мислех си, че сме приятели.

— Приятели сме. И точно така постъпват приятелите. Уважават личния живот на другия. Разбираш ли?

Бенито си затвори устата и се загледа право напред към рампата за I-95.

Още десет минути и щяха да пристигнат. Десет минути, през които Стан трябваше да реши дали иска да започне живота си наново, или да продължи като безгръбначен неудачник, в какъвто се бе превърнал през последните двадесет и девет години.