Профил на убиец

15.

Петнадесет минути след като Александра и старецът напуснаха стаята на Стан, пристигна полицията. Той разговаряше по телефона с Дженифър, едва бяха разменили няколко думи, когато двамата влязоха и заеха позиции до леглото му. Стан се сбогува с нея и затвори.

Бяха от управлението на Маями. През годините ги беше срещал на различни събирания. Романо, пълен старец с бяла коса и лице на пияница, и Дани Дженкинс, висок, петдесетинагодишен мъж с остри очи, почернял и с гъвкаво тяло на професионален играч на голф. Романо носеше бяла риза с къси ръкави и тъмни панталони, Дженкинс — черно поло и тъмнозелени панталони. Хвани единия, удари другия.

Стан се опита да не преглъща и да не се поти. Призова на помощ някогашния си стоицизъм — онези петъчни вечери в гимназията, преди да започне мачът, когато момчетата го потупваха по гърба, опитваха се да го окуражат, да го насъскат, да го възбудят. Но това не беше причината да стане титуляр в регионалните шампионати. Беше го постигнал със самообладание. Беше насочвал ума си към пъпа си, бе усещал как спокойствието се разлива и го изпълва топлина. И сега направи същото с ченгетата. Изключи всички вътрешни светлини, отпусна юмруци и ги поздрави.

— Извинявай, че те безпокоим, Стан — каза Романо. — Боли ли те кракът?

— Търпи се.

— Искахме да ти зададем само няколко въпроса, нищо повече. Да отметнем едно-две неща за злополуката. Най-много десет минути.

— Няма проблем — отвърна Стан. — Имам колкото искате време.

И въпросите заваляха. Трябвало им описание на мустанга. Интересувало ги дали познавал някой от хората, които отмъкнали парите. С каква скорост се движел по магистралата? Бенито бил ли си закопчал предпазния колан?

Романо си записваше отговорите, а другият, Дженкинс, задаваше въпросите. Скоро Стан започна да се отпуска. Очевидно Александра не бе разговаряла с тях. Заплахите му бяха подействали.

Възрастният детектив от време на време го поглеждаше, но в очите му нямаше нищо подозрително. Дженкинс беше отегчен. До последния въпрос, който хвана Стан неподготвен.

— Опита ли се да спасиш партньора си? Да извадиш главата му над водата или нещо такова?

Стан тежко преглътна и се помъчи да не издава страха си.

— Бях припаднал — отвърна той. — Свестих се, момчетата от бърза помощ бяха там и Бенито вече не дишаше. Ужасно е. Двамата бяхме адски близки. Как го понесе жена му?

Дженкинс погледна Романо.

— Ти какво ще кажеш, Дан? Как го понесе жена му?

— Първият й въпрос беше дали от компанията ще й дадат аванс срещу неговата застраховка живот.

— Да — потвърди Дженкинс. — Парите й трябват, за да купи най-скъпия ковчег. За предпочитане метален, за да може да запои капака и мъжът й никога повече да не я безпокои.

— Така че според мен го понася много добре. — Романо затвори бележника си. — Благодаря, че ни отдели от времето си, Стан. Поздрави красивата си жена от нас.

— Непременно.

Стан изчака една минута и отново вдигна телефонната слушалка.

— Веднага ела тук, Дженифър. Донеси ми анцуг и патерици. — Преди момичето да успее да му отговори, той прекъсна връзката.

Добре познаваше Александра и предполагаше, че след час-два ще се вземе в ръце, ще скрие баща си някъде и ще се върне в бойна готовност. Беше съвсем сигурен, че ако остане в болницата, ченгетата пак ще го посетят и този път кобурите им ще са разкопчани.

Този петък следобед бе излязъл от работа, за да търси жени. Не бързаше, но вече усещаше топлината в слабините си. Желание да хвърли примамката си в бистрите води и да види какво ще клъвне.

Намираше се в търговския комплекс „Дейдланд“ в Кендал сред всички онези млади майчета с бебешки колички, мобифони, маникюри и дрехи в стил Ан Тейлър. Седеше близо до детската площадка и ги гледаше да приказват по миниатюрните си телефончета и помежду си, докато от време на време излайваха на децата си нещо на испански. В този търговски център деветдесет и девет процента бяха кубинки, всички с остри парфюми и крещящи бижута. Няколко с бавачки в бели униформи, гватемалки или мексиканки, които се смятаха за страхотни късметлийки, че бършат дупетата на малките кубино-американци.

Той се усмихваше. Наблюдаваше две четиригодишни, които се гонеха около площадката. Опитваше се да се смее на лудориите им. Истински смях, сърдечен и с дълбока контраалтова искреност. Той привлече вниманието на едно от кубинските майчета наблизо, облечено по червена блуза и бели бермуди. Когато я погледна, жената му се усмихна. Той й кимна в отговор.

— Ваши ли са?

— Мои са, да.

— Брат и сестра ли са?

— Да.

— Много са мили.

— Благодаря.

Жената бе на около три метра от него. Краката й лъщяха, току-що обръснати и намазани с крем. Имаше дълга кестенява коса, която свободно се спускаше върху раменете й. Беше дошла в центъра не да пазарува, а да се покаже. Да се наслаждава на онази флуоресцентна атмосфера от прекалено остри парфюми и лъскави стоки. Да показва на децата си Америка, нейното изобилие, нейната кухост.

Децата бяха забелязали, че ги гледа и че разговаря с майка им, което ги накара още повече да се разлудеят. Момчето гонеше момичето, което пищеше със смесица от ужас и удоволствие, която звучеше неприлично сексуална.

Той се изправи, протегна се и направи няколко крачки към нея.

— Винаги съм искал деца.

Кубинката го погледна за миг.

— Чудесни са — отвърна тя. — Изпълват живота ти.

— Мъжът ви трябва много да се гордее. Имате мъж, нали?

Очите й заблуждаха към витрините.

— Извинете ме. Прекалено съм директен. Простете ми, моля ви.

— Няма нищо. — Жената отново го погледна и смутено се усмихна.

— Не, не, права сте да сте предпазлива. В наше време красива жена като вас трябва много да внимава. Параноята е основното изискване, за да оцелеете в този град. Съвсем естествено е да смятате, че всеки е убиец, че всеки мъж, който повежда разговор на обществено място, спокойно може да се окаже Кървавия изнасилвач, излязъл да търси следващата си жертва. Че се опитва да ви прелъсти, да ви завлече някъде и да ви подложи на извратените си мъчения.

Жената дълго го гледа. Известно време той търпя погледа й, макар да усещаше, че очите й проникват в главата му, сякаш го анализираше като психолог, изследващ структурата на личността му, сондиращ меките гънки на малкия му мозък, търсещ някоя издайническа група клетки, някаква извивка на ДНК, която да доказва поквареността му.

Затова затвори очи. Не я допусна до себе си. Чу, че вика децата си, че им казва да мълчат и припряно ги отвежда. Сковано застанал на стъпалата, той остана със стиснати клепачи, докато другите майчета последваха примера й, снишавайки високите си кубински гласове. Остана със затворени очи около пет минути, може би десет, като вдишваше рециклирания въздух, изкуствените миризми на търговския център, докато един служител от охраната го потупа по рамото.

— Имате ли някакъв проблем, господине?

Той отвори очи и погледна мъжа.

— Не. А вие?

Служителят бе тридесетинагодишен, чернокож, много як. С радиостанция и полицейска палка на колана.

— Медитирах — прибави той. — Това престъпление ли е?

— Е, може би ще е по-добре да медитирате вкъщи. Плашите децата. И техните майки.

— Разбира се. Не искам да плаша никого. Не, не, определено не искам. Влияе отрицателно на бизнеса. Потиска пазарния инстинкт, нали? Уплашеният клиент бърза да си отиде.

— Добре, господине. Просто се махнете от тук и правете глупостите си някъде другаде.

— Слушам, господин Ченге под наем, както наредите. С удоволствие ще се подчиня. Винаги съм готов да се подчинявам на универсалните закони на добрите обноски и обществената справедливост.

Двадесет минути след нападението Ема все още усещаше вибрациите на автомата „Хеклер & Кох“, осемстотин патрона в минута. Мускулите на ръката й трепереха. Утре сигурно щяха да я болят, поне трицепсът. Така ставаше, когато отдавна не си стрелял.

Преди двадесет минути бяха влезли в къщата и бяха открили мършавата латиноамериканка мъртва в дневната. Бяха претърсили навсякъде. Всички кучета лаеха, но парите, старецът и жената бяха изчезнали. Двадесет минути, и Норман все още не бе казал нито дума. Просто седеше до нея в пикапа, опрял колене в жабката, и зяпаше право пред себе си.

Известно време Ема безцелно шофира по улиците, докато установи, че се е насочила на юг към квартала, в който бяха повечето от нейните басейни. Зави по задна уличка, спря под една индийска смокиня срещу розово имение в испански стил и изключи от скорост.

— Могат да тичат с пет километра в час — каза тя. — Не е олимпийски рекорд, обаче за насекоми не е зле. Могат да не дишат четирийсет минути, да се провират през дупка, голяма колкото десетак, и смилат храната за четирийсет и осем часа.

Ема го погледна. Лицето на Норман Франкс беше намръщено.

— Прекалено много приказвам. Знам. Отклонявам се и дудна ли дудна. Развълнувана съм и така давам отдушник на чувствата си. Някои се дразнят, ясно ми е, но много хора го намират за стимулиращо. Обаче аз просто съм си такава. Предполагам, че съм малко възбудена, след като убих оная жена. Не че за пръв път убивам човек. Не, първо убих едно момиче — Тауана Бартли. Спомняш ли си преди три-четири години, когато откриха оня нарязан с бръснач труп в контейнера за боклук на Шесто авеню? Е, аз бях. С Тауана имахме финансов спор и аз го уредих. И убийството й не ми подейства повече от убийството на тая жена днеска.

— Значи си убийца, а?

— Ами да, при това хладнокръвна.

Тя откопча капака на джоба си и извади Ейми. Хлебарката изглеждаше замаяна или сънена. Ема я провеси над черното табло и я спусна върху стотиците дупки на тонколоните. Насекомото лекичко размаха пипала, за да установи къде е, но не се опита да избяга към решетката на вентилатора, както обикновено правеше. Навярно все още беше зашеметено от разтърсването на автомата.

— Най-голямата хлебарка в света живее в Южна Америка. Дълга е петнайсет сантиметра и ширината на крилете й е трийсет сантима. Съска, когато е разгневена. Майката на всички хлебарки. Вадиш спрея за насекоми, насочваш го срещу нея, а тя полита в лицето ти, хваща те за яката, повдига те и те отнася в леговището си. Мечтая си да доживея деня, когато тая хлебарка се промъкне в Съединените щати. Божичко! Посред нощ включваш лампата в кухнята и там има пет-шест такива, с ширина на крилете трийсет сантима, о, да, това ще е велик ден! Началото на истинска революция.

Норман изтупа някаква невидима прашинка от ревера на жълтото си сако. После вдигна ръка и опипа наболата си четина.

— А сега какво, Норм? Какъв е планът? Имаш ли някакви идеи?

— Болницата — отвърна Норман. — „Джаксън Мемориал“.

— Какво?

— Човекът си е счупил крака.

— Кой човек? За какво говориш, Норман?

— Човекът, дето е шофирал бронираната кола.

Тя впери очи в лицето му. Едрият мъж търпеливо гледаше през предното стъкло.

— Уф — изпъшка Ема. — Болницата. Добре, разбира се. Болницата.