Профил на убиец

33.

Когато Джуниър Шанрахън влезе в дневната, Алекс отстъпи половин крачка назад. В дясната си ръка той стискаше дванадесет-тринадесетсантиметрово парче стъкло. В лявата носеше тежък чувал за боклук.

— Виждаш ли, Алекс — каза Джуниър, — онзи ден баща ти ме откри. Когато чух изстрела, аз се скрих в шкафа за бельо. Той влезе в банята и отвори вратата. Аз седях вътре, хълцах и се мъчех да пазя тишина. Баща ти приклекна и се вгледа в очите ми. Искаш ли да ти кажа какво направи после?

Александра сведе поглед към Джейсън. Той бе дошъл в съзнание. По брадичката му се стичаше кръв. Дишаше шумно и неравномерно.

— Лоутън Колинс, онова едро, кораво ченге, от което се страхуваха всички хлапета в квартала, пъхна цевта на горещия си пистолет в устата ми и злобно изсъска: „Малкия, или ще забравиш какво се е случило, или ще се върна през нощта и ще убия теб, родителите ти и сестрите ти“.

— Лъжеш! Лъжеш, по дяволите…

Джуниър презрително я изгледа.

— Разбира се, че не искаш да повярваш. Таткото светец със златен нимб около главата. Идеален във всяко отношение. Не, не, той не би могъл да извърши такова ужасно нещо. Да вземе акъла на едно петгодишно момче. Не и Лоутън Колинс. Милият сладък татко.

Джуниър вдигна огледалното острие и го размаха във въздуха помежду им, като че ли обезглавяваше някакъв призрачен спомен.

После се приближи на два метра от нея. Очите му блестяха. Чувствата се променяха толкова бързо, че сякаш едновременно слушаше десетки различни радиостанции.

Александра светкавично измерваше с поглед ъгли, пътища за бягство, траектории. Той й препречваше пътя към входа, а задната врата бе на пет-шест метра, невероятно далеч. Можеше да остави Джейсън, да рискува и да се хвърли през някой прозорец, да се опита да избяга, да се скрие в лабиринта от улички и алеи в Сисайд.

А можеше просто да остане и по един или друг начин веднъж завинаги да свърши с това.

Джуниър леко прокара стъклото по четината на бузата си, сякаш го остреше на ремък. Киселото му настроение ненадейно се оправи, раменете му се изправиха, очите му се изпълниха с безмилостен блясък.

— Два милиона долара — каза той. — Просто си стояха на открито в една от съседните къщи. Представи си. Вътре няма никой, вратата отключена. Два милиона кинта. Това би трябвало да ми осигури ново начало някъде, не смяташ ли? Жилище край морето, куче, папагал.

— Как ме откри?

— По пътеката от трохички, скъпа — саркастично се усмихна Джуниър. — Всъщност беше по-прозаично. Отидох у вас. Разбих вратата. Малко се бях паникьосал, че съм те изпуснал. И на масата в кухнята намерих една туристическа брошура. Вдигнах телефонната слушалка, проверих дали си тук и улучих в десетката.

— Какво искаш?

— Струва ми се, че и двамата знаем отговора.

Той отново размаха стъклото и се ухили, когато Алекс отскочи назад. После предпазливо направи още две крачки към нея.

— Хайде, Алекс, отпусни се, не бъди толкова мрачна. Трябва да се опознаем един друг. Да наваксаме всички тези пропуснати години. В службата почти не сме разговаряли.

Александра отстъпваше към кухнята и внимателно го наблюдаваше. През последните няколко години почти всеки ден беше виждала Джуниър Шанрахън, ала не му бе обръщала внимание. Той беше по-висок от Джейсън, може би по-тежък с тринадесет-четиринадесет килограма от него. С мускулести гърди и ръце, покрити с гъсти черни косми. Копие на баща си, освен тънката талия. Същите надвиснали вежди, същият гръб, създаден за вдигане на тежести. За толкова едър човек той се движеше странно леко, с гъвкавото поклащане на спортист.

Джуниър едря на тридесетина сантиметра от главата на Джейсън и я погледна с тъмните си очи.

Огледалното острие в ръката му бе широко седем-осем сантиметра. По сребристата му повърхност имаше черни петна от боя.

Когато забеляза Джейсън, усмивката му се изпари.

По устните на проснатия на пода мъж лъщяха кървави мехурчета. Макар и завързан, той успя предизвикателно да отвърне на погледа му.

Джуниър трябва да прочете мислите му, защото вените на лицето му се издуха и той замахна с десния си крак, като че ли се канеше да изрита главата на Джейсън в съседната стая.

— Недей, Джуниър! — извика Алекс. — Престани!

Джуниър отпусна крак и се завъртя към нея. Сякаш заредено с електричество, стъклото заискри в дланта му.

— Остави го на мира, по дяволите. Ти искаш мен, не него.

— Винаги разваляш удоволствието на хората, Алекс. Малката аристократка, все ни караше да играем по правилата.

Джуниър невинно й се усмихна, после рязко замахна със стъклото и се наведе надолу. Джейсън потръпна.

Александра се хвърли напред и се опита да нанесе страничен ритник, ала Джуниър реагира по-бързо, отколкото предполагаше тя, по-бързо от Джейсън, по-бързо от всеки друг, с когото се бе срещала в дожджото.

Той приклекна под крака й и стъпалото й прелетя на сантиметри от лицето му. Когато Алекс наруши равновесието си, Джуниър скочи пред нея и в същия миг й нанесе толкова светкавичен удар, че тя нямаше време дори да мигне. Само зърна двата му пръста в „нихон нуките“.

Светлината помръкна. Кръвта й запищя в ушите й.

Докато падаше, Алекс се опита да се претърколи през рамо, но на пътя й имаше столове и главата й закачи ръба на един от тях.

Таванът над нея се беше изкривил. Перката на вентилатора неравномерно се въртеше. Появи се замъгленият образ на Джуниър, който се надвеси над нея.

— Сега вече знаем чия магия е по-силна — каза той. — Затова хайде да престанем с тези изблици, а? Явно съм тренирал по-усърдно в моето доджо, отколкото ти в твоето.

Младият мъж приклекна, хвана я за косата и доближи сребристото острие на сантиметри от лицето й. Тя се втренчи в отражението на отчаяните си очи, в грижливо изписаните черни букви: „Да тръгна и по…“.

Парчето огледало изчезна и Алекс усети острия му ръб да очертава пареща линия от бузата до гърлото й. Може би й течеше кръв, ала бе прекалено замаяна, за да е сигурна.

Здраво стиснал косата й, Джуниър я повдигна, повлече я през стаята и я стовари на дивана.

Тя присви очи и го погледна. Светлината я заслепяваше. В главата й бушуваше кървав въртоп. Алекс отмерено си пое дъх, опита се да проясни зрението си с премигване, ала в стаята се стелеше фина мъгла и й се повдигаше. Усети, че бузата й се подува и лявото й око започна да се затваря. Знаеше, че ще трябва да минат най-малко няколко минути, за да се разнесе мъглата, кръвта да се върне в мускулите й и да има някакъв шанс срещу това чудовище. Всеки откраднат миг щеше да е в нейна полза.

— Видял си всичко, нали, Джуниър?

— Кое?

Той извади виното от леда, приближи се до нея и остави бутилката на масичката.

— Надничал си в детската къщичка и си видял как Дарнъл ме изнасилва. Това си бил ти, нали, образът в огледалото? Гледал си.

Джуниър се пресегна и взе двете чаши.

— Е, да, бях там. Беше страшно възбуждаща сцена.

Той седна на тридесетина сантиметра от нея. Стъклото искреше в дясната му ръка. С лявата вдигна бутилката и напълни чашите.

— О, хайде стига, Александра, да не проваляме първата си среща с психоанализи.

Джуниър й подаде чашата с вино. Държа я пред лицето й, докато тя я взе. После я чукна със своята.

— За нас — каза той. — За нашето дълго сложно минало, за нашата изключително мъчителна съдба.

Алекс отпи и го видя да преглъща. Той въздъхна от удоволствие, после се отпусна назад на дивана. Имаше широки плещи и огромни гърди. Дори лицето му изглеждаше мускулесто. Когато се усмихваше и говореше, сухожилията на челюстите и слепоочието му се напрягаха и издуваха.

— Какво ще правим сега?

— Нищо — отвърна Джуниър. — Просто ще се наслаждаваме на момента. На прекрасната симетричност на живота ни.

В отсрещния край на стаята Джейсън изпъшка и изпъна въжетата.

Джуниър остави чашата си на масичката и впери поглед в Алекс, сякаш се опитваше да проникне през мъглата на годините. Да свърже двата образа, момичето от спомените си и жената, която виждаше.

Тя усети разливащата се в тялото й топлина. Спокойствие и сигурност, сякаш онзи газообразен облак, който бе избягал в детството й, най-после се завръщаше и се процеждаше в плътта й. Замайването й също почти беше преминало. Дължеше го на Джейсън, на утринните тренировки с него, на пълния контакт, на придобитата способност по-бързо да преодолява болката. Да запазва съсредоточеността си.

— Как се справи с отпечатъците, Джуниър? Ти си регистриран в АСИОП. Проникнал си във файловете и си подменил своите с нечии други, така ли?

— Ченгето в теб никога не спи, нали, Алекс? Да, да, разбира се, че подмених отпечатъците си. Не съм идиот.

Белите цветчета на тропическия храст под северния прозорец се раздвижиха като хиляди пеперудки, накацали върху клон. Алекс за миг отправи поглед натам.

— Е, кажи ми, миличка, къде е той? Къде си скрила скъпия си стар татко?

Ивица слънчева светлина се плъзна по пода към нея.

— Спокойно можеш да си признаеш. И без това ще го открия. Ако трябва, ще обиколя къща по къща целия този глупав град. Ако трябва, ще преобърна всяко легло, ще претършувам всеки килер, ще разбия всяка врата. И ще го намеря.

— Първо ще трябва да убиеш мен, Джуниър.

Усмивката му се стопи.

— Май че не разбираш, а? Не съзнаваш какво сте направили двамата, когато ти уби Дарнъл. Съсипахте проклетото ми семейство, превърнахте ни в гнойна рана. Ти и твоят старец. Двамата причинихте смъртта на осем невинни жени.

— Глупости.

Очите му станаха кухи и острието се стрелна напред, сякаш искаше да й пререже гърлото. Алекс скочи на крака, плисна виното в лицето му и насочи левия си юмрук към брадичката му. Ала Джуниър Шанрахън хвана ръката й във въздуха, спря я с такава ужасна сила, че се чу изхрущяване и Александра усети парещо разкъсване на сухожилия. Когато я бутна обратно на дивана, тя не можеше да диша от болка.

Младият мъж яростно се втренчи в очите й и избърса виното от бузите си. Но после погледът му се насочи към верандата и той избухна в горчив смях.

— Леле боже! — възкликна Джуниър. — Говорим за вълка, а той в кошарата.

Алекс се отскубна от хватката му.

— Татко! Не! Не влизай! Бягай, татко! Бягай!

Но Лоутън отвори вратата.

— Идвам само да си взема фотоапарата. Продължавайте, не ми обръщайте внимание. — И той бързо пресече дневната, кимна на двама им, прескочи завързания на пода Джейсън, странно го погледна, после изчезна в стаята си.

Джуниър опря студения ръб на огледалото в гърлото й.

— Ако помръднеш, ще те убия. Няма да чакам нито миг.

Със свободната си ръка той стисна брадичката й и се вгледа в дълбините на очите й, поглед, който трябваше да я накара да му се подчини.

— Добре, вие двамата, кажете „зеле“.

Лоутън стоеше до Джейсън на три метра от тях и насочваше фотоапарата към Джуниър.

— Хайде, усмихнете се. Спомен за цял живот.

— Татко! Махай се от тук. Бягай!

Джуниър се изправи и заобиколи дивана.

— Не мърдай — каза Лоутън. — Не искам снимката да се размаже. — Той вдигна поглед и възкликна: — Ей, аз си те спомням.

— Да, убеден съм.

— Ти си Франк Синатра. Копелето, което следи всяко наше движение.

— Какво?

Старецът пусна фотоапарата и той с трясък падна на пода до главата на Джейсън. Лоутън отметна края на ризата си настрани, бръкна под пояса на бермудите си и извади черен револвер тридесет и осми калибър.

Презрително стиснал устни, Джуниър замръзна на мястото си.

— Горе ръцете, Франк. И ти, хубавице.

Той се прицели в Алекс.

— Това съм аз, татко.

— Не ме разигравайте. Хайде да ви видя ръцете, и на двамата.

— Това съм аз. Александра.

Лоутън за миг се втренчи в нея, после нервно преглътна. Забеляза, че Джуниър пристъпва напред и отново завъртя пистолета към него.

— Не си мислете, че можете да ме забаламосате. Ако трябва, ще ви застрелям и двамата. Знам какво искате. Дошли сте да откраднете нашите честно спечелени пари. А ти не може да си ми дъщеря. Моето момиченце е на единайсет години.

Алекс не откъсваше очи от тъмното дуло, насочено към сърцето й.

— Татко, аз бях онова момиченце, но пораснах. Сега съм жена.

Погледът на Лоутън се местеше като между двама непознати. Той облиза устни.

— А аз, лейтенант Колинс — пресилено любезно каза Джуниър, — съм съседското момче. Най-малкото дете на семейство Флинт. Онова, което намерихте в шкафа. Джей Ди Флинт. Помните ме.

Лоутън се втренчи в него и още по-силно стисна пистолета.

— Не съм длъжен да си спомням нещо, което не искам да си спомням. А сега си вдигни мръсните ръце, Синатра, и млъквай. Горе, горе, така че да ги виждам.

Джуниър вдигна ръце и огледалото проблесна в дясната му длан. Той небрежно направи крачка напред, после още една. Алекс скочи на крака и се плъзна като сянка към младия мъж. В дясната си ръка държеше празната си чаша.

Лоутън вдигна ударника и завъртя револвера към нея.

— Не мърдай, момиче. Няма да си първата жена, която съм застрелял.

— Лейтенант Колинс? Погледнете ме. Аз съм Джей Ди Флинт. Детето, което открихте в шкафа. — Гласът му звучеше тихо и лениво като на укротител на змии.

Лоутън отстъпи назад и впери поглед в него.

— Естествено, че те помня, малкия. Нищо й няма на паметта ми. Преди много години двамата с теб си поговорихме, кратко и по същество. Аз ти казах да си държиш устата затворена и ти го направи. И това е всичко.

Джуниър направи още една крачка към стареца и посочи Джейсън с парчето стъкло.

— Точно така. Точно така, лейтенант Колинс. А знаете ли кой е този, господине? Този човек на пода в дневната ви?

Лоутън хвърли поглед към Джейсън Патърсън.

— Това, господин лейтенант, е жалкият маниак, който изнасили дъщеря ви.

— Какво?

Старецът зяпна Джейсън.

— Той лъже, татко. Опитва се да те измами. Не го слушай.

Баща й рязко вдигна глава и насочи пистолета към нея. После отново го завъртя към Джейсън.

— Така ли е, синко? Ти ли изнасили дъщеря ми?

— Не — изпъшка Джейсън.

— Да, господине, той я изнасили. С очите си го видях. Този злодей я затвори в детската къщичка, лейтенант Колинс. Спомняте си онази детска къщичка, нали?

— Да. — Очите му мътно се отправиха назад в годините.

— Този човек блъсна дъщеря ви на шперплатовия под, разкъса бельото й и проникна в нея.

Погледът на Лоутън блуждаеше. Пръстите му отчаяно стискаха ръкохватката на револвера.

— Знаех си, че нещо се е случило. Тя беше прекалено мрачна, прекалено тиха. Знаех си, но нямах сила да я попитам.

— Не ми е приятно аз да ви го казвам, но ето го, гадното копеле, което изнасили дъщеря ви.

Пистолетът трепереше. Лоутън не откъсваше очи от Джейсън и мъчително преглъщаше.

Александра се отдръпна така, че Джуниър да не я вижда. Очакваше подходящия момент.

— Вашата красива дъщеричка се съпротивляваше на това чудовище. Бореше се, ухапа пръста му чак до костта. Но изродът я изнасили, лейтенант Колинс, проникваше ли, проникваше в плътта й. Това извратено и покварено копеле погуби детството на дъщеря ви.

Джуниър насочи парчето огледало към Джейсън.

— Милата Александра, вашето крехко цвете, ухапа този човек по пръста и след като я изнасили, копелето се върна в стаята си, като на всяка крачка оставаше диря от отровната си кръв.

Лоутън насочи револвера към Джейсън.

— Гадно копеле…

— Не, татко, недей!

Но тя закъсня. Пръстите на Лоутън се стегнаха и той натисна спусъка. Ударникът изщрака върху празния цилиндър. После още веднъж.

Джуниър се засмя.

— Скапаният пистолет изобщо не е бил зареден.

Той замахна с острието към гърлото на стареца.

Лоутън успя бързо да отскочи назад.

А Алекс, въпреки безбройните тренировки, въпреки овладените техники, противно на цялото хладнокръвно изкуство за самоотбрана, в този ужасен миг забрави всичко, което знаеше, хвърли се върху гърба на Джуниър, провря ръка под брадичката му, притисна гръкляна му и със свободната си ръка строши чашата в бузата му, заби назъбените ръбове в плътта му и продължи да натиска, докато той закрещя и се опита да я прободе с парчето огледало. Александра усети тъпите болки от допира на острието до плътта й, ала не го пусна.

Като го душеше с едната си ръка, тя не престана да забива счупената чаша в лицето му, докато в дланта й остана само столчето. После, когато Джуниър започна да вие и се помъчи да я отхвърли от гърба си, Алекс заби стъкленото столче дълбоко в ухото му.

И преди едрият мъж да успее да отблъсне ръката й, тя сви юмрук и силно удари столчето, проби тъканите на вътрешното му ухо и мекото съдържание на черепа му, осъществявайки някаква примитивна лоботомия, и продължи да стиска гърлото му, докато Джъстин Дейвид Флинт се свлече на колене и се просна по очи на пода.

Александра остана легнала върху гърба му, докато дишането му утихна.

Когато се изправи на крака, Лоутън седеше на дивана и разсеяно зяпаше пистолета на масичката пред него. Тя донесе късия нож от пода на спалнята, приклекна до Джейсън и преряза жълтите въжета.

— Мъртъв ли е? — попита Джейсън.

— Хората като него не умират. Само променят вида си и по-късно се връщат при теб от съвсем друга посока.

Алекс му помогна да стане.

— Ще се почувствам по-добре, ако провериш.

Тя се наведе, стисна китката на Джуниър и плъзна пръсти, докато усети тъпия, беззвучен пулс на мъртвите.

— Имаш нужда от още работа — задъхано каза Джейсън. — Техниката ти с чашата хич не я биваше.

— Ще трябва да тренираме.

Александра го заведе в банята и изми кръвта от брадичката му. Джейсън й помогна да се погрижи за драскотините по предмишницата си. До лакътя имаше дълбока рана, която се нуждаеше от зашиване. Той я бинтова и донесе лед от хладилника. Двамата се върнаха в дневната и седнаха на дивана до Лоутън. Младият мъж притисна увития в кухненска кърпа лед към подутата си долна челюст. Алекс прегърна баща си през рамото и го привлече към себе си.

Известно време седяха в мълчание. Александра се вслушваше в далечните крясъци на чайките. На улицата ритмично подскачаше топка. Тя погледна през прозореца към плуващите по небето облаци и когато отново сведе очи към Джейсън, устните му се свиха в измъчена усмивка.

— Помисли ме за онзи тип. За Кървавия изнасилвач, нали?

— Да — призна Алекс. — Извинявай.

— Е, другия път, ако имаш проблем с мен, моля те, нека първо го обсъдим, преди да се опиташ да ми счупиш ченето.

— Съгласна съм.

Лоутън се отпусна в ръцете й.

— Имам нужда от по-голяма доза билки — каза той. — Паметта ми изобщо не е във форма.

— Всичко ще е наред, татко. Грейс ще ти помогне.

— Тя ми харесва — заяви старецът. — Огън жена! Чудя се какво вижда в стар глупак като мен.

Алекс го притисна към себе си и положи глава на рамото му.

— Сигурно вижда същото, каквото и аз, татко.

— И какво е то?

— Добър и достоен мъж. Цяло съкровище.

Тя се вгледа в големите му длани и ги обърна към светлината, сякаш се опитваше да прочете тежкото му бъдеще.

— Може би ще й допадне идеята за едно пътуване на север — каза Лоутън. — Да погледаме пъстрите листа, златисти, червени и оранжеви. Чувал съм, че по това време на годината в Охайо било прекрасно.