Профил на убиец

2.

В края на смяната Дан Романо последва Алекс по ярко осветения коридор до фотолабораторията. Подминаха две чистачки, които миеха плочките и високо разговаряха на колониален френски.

— За онова там, в апартамента. — Дан заобиколи кофата с вода. — Дето казах, че можеш да откраднеш фотографията? Хм, извинявай, Алекс. Не знам къде ми беше умът. Не бях във форма.

— Забелязах, Дан.

— Можеш да забравиш за случилото се, нали?

— Забравих още на секундата.

Двамата завиха зад последния ъгъл и минаха през летящите врати. От стаята за проявяване остро миришеше на химикали. Утринната смяна вече беше застъпила и иззад гишето й се усмихна Джуниър Шанрахън. Малко над двадесетгодишен, Джуниър бе около метър осемдесет и седем и беше толкова широкоплещест, че изглеждаше още по-висок. Както обикновено, той носеше сини очила, бяла мрежа за коса и бяла престилка.

Винаги, когато се появяваше Александра, усмивката му ставаше по-широка и очите му сякаш проследяваха всяко нейно движение. Нервен и почтителен като хлапе, Джуниър беше влюбен до уши в нея. Алекс вече очакваше да пъхне в ръката й любовно писмо. И да я покани на танци.

— Цялата тая история с пенсионирането направо ме разкапва, Алекс. Моралът ми отиде по дяволите.

— Разбираемо е, Дан. Напълно разбираемо.

Тя започна да подрежда филмите на гишето. Всички ролки бяха в отделни пликове с информация по случая.

— Добро утро, госпожо Рафърти — поздрави Джуниър. — Как е в този чуден ден нашият Ансел Адамс8 на труповете?

— Кой е пък тоя Ансел Адамс? — Дан зяпаше мрежата за коса и сините очила на Джуниър Шанрахън.

— Известен фотограф — поясни Алекс. — Това е комплимент.

— По-скоро шега — прибави Джуниър.

— Господи, прекалено съм остарял за тези неща. Всички се майтапят, а аз вече не схващам нищо.

Джуниър взе ролките една по една и ги записа в дневника си, после ги пусна в празния слот. Тръбата ги отнесе във фотолабораторията, където вече бръмчеше проявяващият апарат.

— Нещо интересно от снощи? — Джуниър се взираше в нея през сините си очила. До ръба на мрежата на челото му пулсираше тънка веничка.

— Пак Кървавия изнасилвач — отвърна тя.

— Господи, мразя го тоя тип! Направо ми се повдига да гледам тези голи момичета.

— О, я стига, Джуниър. Ти виждаш всички трупове.

— Да не искате да кажете, че това не ви смущава? Прерязаните гърла? Разкривените трупове? Божичко, пък аз после сънувам кошмари.

— Кошмарите са съвсем естествени — каза Дан. — Това значи, че още имаш съвест. Престанеш ли да сънуваш кошмари, душата ти се е спаружила. На път си да се превърнеш в психопат.

Джуниър пусна поредния плик в тръбата и бегло се усмихна на Дан. Алекс наблюдаваше внимателните движения на големите му длани. Ноктите му бяха грижливо изрязани. Поддържано хлапе.

— Снимките ще ни трябват до довечера, Джуниър. Мислиш ли, че можеш да ги извадиш преди другите?

— За вас съм готов на всичко, госпожо Рафърти.

Алекс не виждаше очите му зад лъскавите сини шестоъгълници, но усещаше, че я гледа. Малък фокус, който изпълняваха някои мъже, осезаемо зяпане.

— И какви са най-новите ни предположения за труповете? Имате ли представа защо ги оставя в такива пози?

— Секретна информация — отвърна Дан.

— Което значи, че ако ти хрумне някое интересно обяснение, Джуниър, непременно ни го съобщи — каза Алекс.

Тя се обърна към изхода.

— Естествено, госпожо Рафърти. И ако реша случая, може би ще ме повишат и ще се махна от тая смрадлива лаборатория. Надишал съм се с толкова много химикали, че кожата ми започва да свети.

Александра отново се завъртя към него. Момчето се усмихваше.

— Ако решиш случая, Джуниър, ще се погрижим да получиш ъглов кабинет и удобно място на паркинга. По дяволите, даже ще отидем за една седмица в хотел „Делано“.

— Може ли да получа обещанието в писмен вид?

— Ще трябва да се довериш на честната ми дума.

Двамата с Дан почти бяха стигнали до ъгъла, когато Джуниър извика:

— Обещанието ще ми трябва в писмен вид!

Гласът му звучеше напълно сериозно.

След работа Александра винаги тичаше на плажа, за да прогони мислите за видяното през нощта и да се върне в собственото си тяло.

Черен сутиен за джогинг, бели шорти, боси крака. Оставяше колата си на паркинга на Аквариума и спринтираше по пустите алеи на Крандън Парк. Оттатък залива се извисяваха варовиковите небостъргачи в центъра на Маями, обгърнати от изгряващото слънце в розовозлатисто сияние, което придаваше на града приказно излъчване, вълшебен прах, искрящ на фона на хрома и лъснатото стъкло. От това разстояние, километър и половина, може би два, Маями изглеждаше величествено ведър. Нямаше я миризмата на барут, нямаше ги напрежението и опасността от дългата нощ. И през този половин час, докато всичко наоколо се обливаше в свежата слънчева светлина и прохладния вятър на новия ден, тя почти успяваше да повярва, че родният й град все още може да бъде спасен.

Петдесет метра спринт, десет метра ходене, после още петдесет. Движеше се по мекия пясък за максимално съпротивление на повърхността. След тридесет минути пулсът й скачаше до 175, кожата й лъщеше и всичките й мускули пееха. Отвратителните нощни часове изтичаха от тялото й заедно с потта. И се прибираше вкъщи пречистена.

Оставаха й още пет минути, сърцето й ускорено биеше, левият й прасец още малко и щеше да се схване. Алекс отново премина към ходене. Към нея се приближаваше възрастна двойка. Плешив мъж с широки бледосини бански. Жената вървеше на няколко метра зад него и бе навила нагоре крачолите на белия си панталон. Носеше свободна пъстра риза, бялата й коса се подаваше изпод синята й шапка. Носеше детектор за метал и търсеше изгубени монети.

Алекс дълбоко си пое дъх, повдигна се на пръсти и започна финалния си спринт.

И едва не се блъсна в някого.

Като че ли мъжът беше изникнал от пясъка, призрак с бяла блуза с дълги ръкави и бели шорти.

Тя рязко зави наляво, препъна се и за малко да падне. Мъжът понечи да й помогне, ала Алекс възстанови равновесието си и бързо направи две крачки назад.

— Извинявай — каза той. — Мислех, че си ме видяла.

— Господи, Джейсън.

— Леле-мале, тая сутрин изглеждаш направо страхотно.

Мъжът се усмихна, като продължаваше да се приближава към нея, а тя продължаваше да отстъпва. Двамата старци на брега бяха спрели и зяпаха странната им среща.

Джейсън Патърсън беше красив мъж. Отметната назад тъмна коса, черни очи, в които Алекс едва напоследък се бе научила да чете. Изпъкнали скули, кожа с един-два тона по-светла от канела, сякаш прапрадядо му е бил ирокезки воин. Гъвкав като върба и бърз като невестулка, той притежаваше един-единствен недостатък, за да е съвършен боец — недостатъчно развит инстинкт на убиец, кратко колебание, преди да нанесе решителния удар.

И сега я заобикаляше отляво, откъм по-слабата й страна.

— Моля те, Джейсън. Днес не ми е до това.

— Пак кофти нощ, а?

— Кървавия изнасилвач — отвърна тя. — Уморена съм до смърт.

— Добре. Може би това ще те ободри.

— Няма. Не и днес.

Усмивката му се стопи. Той спря и зае каратистка стойка с разкрачени крака. На няма и метър и половина от нея. Зад него се плискаха океанските вълни. Чайките прелитаха ниско над водата. Помежду им тромаво мина късокрил кюкавец, като не преставаше да кълве пясъка. Тъмночервеното слънце плаваше в далечината като забравена плажна топка, подхваната от вълна. На хоризонта се носеха бели облаци с мръсносиви отблясъци като рибешки люспи.

Няколко години по-млад от Алекс, Джейсън Патърсън бе висок метър осемдесет и два, тежеше малко под осемдесет килограма, имаше талия на състезател по плуване и огромен гръден кош. Имаше рокудан, черен пояс шести дан, заместник инструктор в Центъра по карате шотокан в Коръл Гейбълс. Иначе не знаеше нищо за личния му живот.

Ала познаваше тялото му, рефлексите му, силата и бързината на ударите му, пъшкането му, когато се напрягаше, тръпчивия цитрусов мирис на потта му, гъвкавостта на пръстите му и нюансите на обичайните му жестове, например онова присвиване на лявото око и едва забележимото отпускане на дясното рамо, което винаги предвещаваше кръгов ритник.

През последните шест години Джейсън Патърсън бе неин инструктор в доджото по шотокан. От единадесетгодишна възраст, когато беше изнудила родителите си да й позволят, Александра тренираше бойни изкуства. Първо в един занемарен търговски център близо до дома й, по-късно в лъскавото, тихо доджо в Коръл Гейбълс. Почти всяка седмица през последната година Джейсън Патърсън избираше Александра за свой противник при демонстриране на нови хватки. Това винаги караше другите да се смълчават и да се събират, за да наблюдават как нейната бързина и находчивост се съревновават с неговата по-голяма сила и познания. Тя определено не можеше да се мери с него — имаше едва четвърти дан, йодан, затова се ласкаеше, че я предпочита пред по-агресивните и опитни мъже в доджото.

Миналия юли, когато пристигна баща й, Алекс трябваше да се откаже от нещо и тя с огромна неохота реши това да са двете й вечери карате. Една седмица по-късно Джейсън я очакваше на плажа в поза шико-дачи и й каза, че му липсва, че без нея, тренировките им не били същите.

И тогава й предложи тези срещи.

Без да се замисля, Алекс се съгласи. Джейсън й харесваше и макар че бе прескочила само една седмица, вече се чувстваше отпусната и скована.

Новите им занимания щяха да са свободни по форма. Непредвидими. Всичко позволено. До границите и отвъд тях. Край на схватките в доджото, край на премерените, дисциплинирани уроци.

Пълен контакт, бой, докато един от двамата се предаде — в девет десети от случаите това беше Алекс. Понякога битката свършваше за няколко секунди, друг път продължаваше петнадесет минути. Преди два месеца тя си пукна кост на китката, а преди няколко седмици получи тежко натъртване на ребрата. Без да се споменават обичайните цицини, охлузвания и разтеглени сухожилия. Но сега Александра се биеше много по-добре от преди. Беше по-предпазлива, по-наблюдателна и щом започнеше схватката, ставаше по-бърза, по-коварна, готова да доведе нещата до неочакван и окончателен завършек.

Джейсън пристъпи напред с вдигнати длани и сви рамене.

Тя бе заела отпуснато бдителна поза. Нито напрегната, нито прекалено свита.

— Сериозно, Джейсън. Днес не искам. Изцедена съм.

— Добре, добре.

Той се изправи, разтърси ръце като плувец преди състезание, леко се обърна и приятелски махна на стареца, после пак се завъртя към нея и скочи с левия си крак напред, мае-гери, основният ритник напред.

Първолашко нападение. Още при първия си урок десетгодишните се научаваха на този ритник. Алекс не му обърна внимание и зачака удара с ръце или кръговия ритник. Ала това мае-гери беше истинско. Петата му се заби в слънчевия й сплит и я повали на земята.

И преди да успее да се претърколи, Джейсън скочи отгоре й. Той я възседна и заби палци в гърлото й. Светлината пожълтя, после посивя. Още две секунди и мрак. Тя сви десния си крак, опря пета в гърлото му и го натисна.

Неговите тридесетина килограма повече срещу нейните по-широки хълбоци и по-здрави крака. И нейния по-изгоден ъгъл на нападение.

Борба за надмощие. Онова, което се случваше, ако те повалят на земята. Цял куп нови техники, удари и блокове. Тренираха този вид бой едва от година. Сурова, болезнена, опасна година. Уличен бой, ловък и жесток. С много хитруване и елементарни хватки, каквото им влезе в работа.

В момента Алекс губеше опора и петата й се изплъзваше по потната кожа на шията му. Джейсън пъшкаше и се мъчеше да се извърти още малко, за да се освободи и да я дозадуши.

— Пусни ме — изсумтя тя.

— Аз или ти?

— Ти! Предай се.

— Как ли не. Не ме принуждавай да го правя. Александра усети леко отпускане на хватката му, онова познато колебание на благоразумния учител, който се опитва да не нарани ученика си. В този миг тя вдигна коляно, изпъна се и го отхвърли наляво от себе си. После скочи на крака и докато той идваше на себе си, скочи отгоре му и заби коляно в гърлото му, като притъпи удара, за да не му строши шията. После го сграбчи за косата с дясната си ръка и дръпна главата му назад, за да оголи адамовата му ябълка.

— Ако помръднеш, ще ти строша врата.

— Нямам никакви лоши намерения.

— Разкарай тая усмивка от лицето си. А съм ти видяла пак зъбите, а си останал без тях.

— Опасна женска.

— Бъди сигурен. Учила съм при най-добрия.

— Пък е и секси — прибави той. — Страхотни прасци. Крака на балерина.

Тя го пусна и се отдръпна назад.

— Браво — похвали я Джейсън. — Отлично измъкване и контраатака.

Алекс дълбоко въздъхна и легна до него на пясъка. И двамата бяха задъхани.

— Не се опита да блокираш първия ми ритник — след минута каза той.

— Не ми се струваше от твоята класа.

— Не забелязваш очевидното, Алекс. Не бива да допускаш опитът ти да се превърне в твоя слабост. Не забравяй основните принципи. И забрави, че се биеш с мен. Никакви стереотипи, никакви очаквания. Това щеше да те погуби на улицата, Алекс. Виждай само онова, което е пред теб. Нито повече, нито по-малко.

— Добре — отвърна тя. — Добре де, добре.

Двамата се загледаха в бързо изсветляващото небе. Водата плискаше брега, носеше се мирис на водорасли, катран и леко ухание на лавандула.

Джейсън се приповдигна на лакът и впери очи в нея. Той почисти няколко песъчинки от челото й и приглади назад един непокорен черен кичур.

— Недей — каза Алекс.

— Какво?

Тя рязко си пое дъх и въздъхна. После погледна към ясното небе.

— Повече не мога да продължавам с това, Джейсън.

— С кое?

Алекс отметна косата от лицето си, докато той подпря глава на дланта си, без да откъсва очи от нея.

— Трябва да престанем. С тези тренировки или там както ги наричаш.

— За какво говориш? Да не си мислиш, че вече нямаш нужда от мен, само защото от време на време те оставям да победиш? Да ме елиминираш ли искаш?

Тя поклати глава и се извърна.

— Ти очакваш нещо повече, а аз не мога да ти го дам.

— Повече ли? Какво?

— Отлично ме разбираш, Джейсън. Не усложнявай нещата.

Изражението й не му харесваше и той отново се обърна към морето.

— Я стига! Това са упражнения, нищо повече. Моите способности срещу твоите. Взаимно изпитание и усъвършенстване.

— Глупости! Не се самозалъгвай.

Джейсън поклати глава и въздъхна.

— Какво става с теб? Стан ли си каза тежката дума? Иска да се откажеш от бойните изкуства, да си седиш вкъщи и да си изпълняваш брачните задължения, така ли?

— Стан няма нищо общо с това. Решението е мое.

— Това е само тренировка, Алекс. Поддържане на форма. Съсредоточаване.

— Но започва да става нещо повече. И двамата го знаем.

— Е, да, ще ми се да беше така. Не отричам. Но досега се справяме адски добре с избягването на секса. Държим се съвсем отговорно, както подобава на възрастни хора.

Той отново се обърна към нея, впи очи в нейните, после ненадейно прехвърли крак през кръста й и отново я възседна.

— Не — каза Алекс. — Махни се от мен, Джейсън.

Ала той доближи лицето си към нейното и се остави на волята й.

Тя не помръдна. Джейсън притисна устните си към нейните. Александра отначало се съпротивляваше, но постепенно възелът в гърдите й се отпусна, започна да се топи и скоро устните й се разтвориха. Помежду им премина топъл дъх. От нечие гърло се изтръгна стон — не беше сигурна от чие.

Алекс чуваше прибоя, дрезгавия смях на чайките и настойчивия писък на кръвта си. Тя отдръпна глава, рязко се завъртя надясно, изви гръб и се изплъзна от хватката му.

После задъхано се изправи на крака и го погледна. Коленете му бяха свити, дланите му бяха сключени зад главата, сякаш се канеше да прави коремни преси.

— Виж, това вече не беше упражнение — каза Джейсън. — Това си беше целувка. Има адски голяма разлика, Алекс.

Старецът и жена му бавно заръкопляскаха.

— Браво! — извика мъжът. — Encore9.

Александра дълго гледа Джейсън Патърсън, докато той най-после очевидно разбра, че решението й е окончателно. Лицето му се промени, отпусна се като на човек, който постепенно се унася в сън.

— Съжалявам, Джейсън. Наистина.

— И как ще оправиш брака си?

— Не е твоя работа.

— Струва ми се, че имам право на отговор. Какво ще правиш, брачен консултант ли ще потърсиш? Ще му готвиш любимите манджи и ще му се подмазваш?

— Романтична почивка — изсумтя Алекс. — В Сисайд, красиво градче в Северна Флорида.

— А, разбира се. Втори меден месец. Да бе, това би трябвало да реши проблема. Така ще си върнеш стария Стан. Романтичните почивки винаги помагат.

— По дяволите, трябва да опитам, Джейсън. Трябва да направя нещо.

— Е, аз ще те чакам — тихо отвърна той. — Всяка сутрин на същото място по същото време. В случай, че промениш решението си.

— Няма — каза Алекс, обърна се и се запъти към колата си.