Профил на убиец

21.

Събуди я автомобилна аларма, която ви в продължение на няколко секунди, после рязко замлъкна с двойно изпиукване.

Александра седна на леглото, запремигва и се опита да си спомни къде се намира. Изтекоха няколко секунди, докато събитията от последните дни изплуват от мъглата и се подредят в строен ред. Катастрофата на бронираната кола, мрачната сцена в болничната стая на Стан, надупченото тяло на Габриела, безкрайното пътуване от Маями до Северна Флорида.

Тя присви очи и погледна будилника на нощното шкафче. Пет четиридесет и осем. Седемчасов сън, след който не се чувстваше отпочинала. Мускулите я боляха, крайниците й бяха като налети с олово. Като че ли беше прекарала следобеда в опити да се изтръгне от мрачните подземия на кошмарите.

Алекс се прозя и се протегна, после спусна крака на пода и стъпи върху нещо метално и студено. Тя се наведе и го видя. Черпакът.

Скочи от леглото и се втурна в дневната. Беше гола и все още сънена, ала бързо се разсъни.

Лоутън го нямаше нито в кухнята, нито в неговата спалня. Нямаше го и в банята.

Александра три пъти извика името му, преди да види, че входната врата е открехната и на улицата навън сияе кехлибарената привечерна светлина.

Бермудите и блузата й бяха в пералнята, мокри и смачкани. Тя ги облече, нахлузи маратонките си и излезе навън. Паниката нямаше да й помогне. Трябваше да се съсредоточи, да запази спокойствие, да разузнае района. Може би след по-малко от час щеше да се стъмни и не можеше да си позволи грешни предположения.

Не можеше много да се е отдалечил. В това малко усамотено градче нямаше къде да се отиде. Триста къщи, заобиколени от непроходими шубраци от едната страна и от Залива — от другата.

За миг спря на червените тухли на Ийст Ръскин и се озърна към тясното шосе, после впери поглед към града. Избра плажа. Самата тя би тръгнала натам. Може би същите спомени бяха привлекли Лоутън към захарните пясъци. Навярно старецът си припомняше онези дълги разходки с Грейс, когато двамата бяха оставяли Александра сама да строи своя пясъчен замък.

Бермудите и блузата лепнеха по кожата й, влажни и тежки. На стъпалата към плажа подмина група от загорели туристи — мъжете в пъстри дрехи за голф с очила в ретро стил, жените в дълги рокли, накичени с прекалено много бижута, и с чаши вино в ръце. Когато Алекс забърза надолу, смехът и разговорите им рязко секнаха и те едновременно отстъпиха настрани, сякаш правеха път на недосегаема личност.

Когато стъпи в дълбокия пясък на плажа, маратонките й заскърцаха като върху току-що навалял сняг. Последните поклонници на слънцето вече изтупваха хавлиите си, сгъваха столовете си и се насочваха към стъпалата.

На изток край високите дюни имаше десетки бунгала, несигурно застроени върху пясъка, а на два-три километра зад тях започваха мрачните вили и мотели. В обратната посока плажът продължаваше четири-пет километра и преминаваше във високите, обрасли с трева дюни, които преди осемнадесет години бяха пазили от водата нейния пясъчен замък.

Тя бързо се запъти натам по по-твърдия мокър пясък край водата. Подмина две гимназистки по бански, които си подхвърляха фризби в плитчините край брега.

Зад тях група осемгодишни дечурлига играеха на гоненица, плискаха се и се гмуркаха в сребристия залив. Още по-нататък неколцина възрастни, изтегнати на шезлонгите си, четяха списания или пиеха студени напитки.

Трябваше й почти половин час, за да стигне до последните неколкостотин метра на плажа. Дотогава наоколо бе опустяло и само една млада двойка тичаше към нея, следвана от черен лабрадор. Слънцето залязваше — червено-златистите отблясъци изпъкваха на тъмносиния фон на запад.

Алекс се обърна и закрачи назад.

Стомахът й се бе свил от страх, сърцето й ускорено биеше. Опитваше се да се успокои, да измисли десетки логични обяснения. Че баща й просто скита из живописния град, че се е развихрил на местния пазар или седи в някой бар на открито, пие бира и разговаря с някой местен зевзек. Или че когато се върне, ще го завари да гледа телевизия в дневната в Чатауей, готов за обичайната си бира.

Александра забави крачка и се загледа в отраженията на залеза по вълните. Дрехите й бяха почти сухи, но сега трепереше повече, отколкото преди половин час. Тя отново забърза в сгъстяващия се мрак и почти бе стигнала до стъпалата, когато видя големия уродлив силует да излиза от водата на петдесетина метра от нея.

Алекс спря, избърса очи и се затича натам.

И се закова на място.

— Татко?

Пристъпи напред и видя баща си в ръцете на висок млад мъж. Косата на Лоутън Колинс беше мокра и разрошена, главата му се опираше в гърдите на мъжа. Беше по червени боксерки, вдигнати високо над малкото му шкембенце. Очите му бяха отворени и на устните му се бе изписала смутена усмивка.

— Добре е — каза мъжът. — Просто е влязъл прекалено навътре в морето и се е уморил.

— Боже мой! — изохка Александра. — Татко, сигурен ли си, че си добре?

Лоутън засрамено кимна и изплю малко вода на пясъка. После завъртя глава и вдигна очи към мъжа, който го носеше.

— Познавам ли те, малкия?

Алекс се приближи и се вгледа в спасителя на баща й. Тъмнозелените му бермуди и бялата му фланелка бяха мокри. Тъмните му очи блестяха и на лицето му грееше познатата усмивка. Сърцето й заблъска в гърдите и тя си пое дълбоко дъх, за да преодолее обзелата я слабост. За миг не успя да свърже името с лицето. Струваше й се толкова не на място, на толкова много километри от света, който споделяха двамата.

— Джейсън! — възкликна Александра. — Джейсън Патърсън.

— От плът и кръв.

Той поклати глава и смутено се усмихна, сякаш не вървеше толкова гладко, колкото се беше надявал.

— Реших, че имам нужда от почивка — рече Джейсън. — Ти толкова хвалеше това градче, че дойдох да се убедя.

— Глупости.

— Красиво е. Малко е кукленско, но е приятно за окото.

— По дяволите, Джейсън, какво правиш тук?

— Ами, разхождах се по плажа и го видях да размахва ръце. Не знаех, че е баща ти. Просто съвпадение. Щастлива случайност.

— Стан ограби бронирана кола — каза Лоутън. — Затова сме тук. И заради Дарнъл Флинт.

— Кой е Дарнъл Флинт?

— Във вилата са парите от бронираната кола. Искаш ли да ги видиш?

— Какви пари? — Джейсън я зяпна. — Какво става, Алекс?

Тя отправи очи към мътните води, които отразяваха последните слънчеви лъчи.

— Това е дълга история. Прекалено дълга.

— Имам време — отвърна младият мъж и изправи Лоутън на крака. — Предостатъчно.

Джейсън разсеяно се усмихваше. Ветрецът развяваше дългата му черна коса. Той повдигна ръка и я отметна от лицето си. И Александра осъзна, че го зяпа, че гледа ръцете му, медната кожа на гърлото му. Че усеща физическото му присъствие повече от когато и да е. Индианските му скули, тъмните му, лъскави като въгленчета очи, спокойната му усмивка.

— Вие двамата се познавате, нали?

— О, да — потвърди Джейсън. — От години тренираме заедно.

Той срещна погледа й и още по-широко се усмихна.

— Гладен съм — каза Лоутън. — Стана ли време за вечеря?

Алекс откъсна очи от тези на Джейсън и се обърна към баща си. После въздъхна и го хвана подръка.

— Ти вечно си гладен, татко.

— Мога да изям цял кон. По дяволите, мога да изям два коня. Ами ти, синко? Гладен ли си? Ще вечеряш ли с нас?

Джейсън се наведе, събу гуменките си и изля водата от тях.

— Умирам от глад — усмихна се той на Алекс. — Чак ми прималява.

Тя поклати глава.

— Хайде, татко. Трябва да те изсушим.

— Ами аз? Мокър ли да остана?

В морето на шест-седем метра зад тях от мрачното небе се спусна чайка и сякаш запрати към брега лилави вълни.

— Естествено, Джейсън, ела и ти. Искам да чуя обяснението ти. И гледай да е логично.