Профил на убиец

6.

Госпожа Скарлет Роджърс, служителка в старческия дом „Съни Пайнс“, беше петдесетинагодишна жена с яркооранжева коса и толкова скована усмивка, че трябваше да е резултат от многобройни неуспешни пластични операции. Скърцайки със зъби, тя приличаше на човек, който току-що е скочил от перваза на двадесететажна сграда и се опитва да запази самообладание. Лоутън си тананикаше нещо под нос, докато Скарлет Роджърс описваше великолепните условия в „Съни Пайнс“. Спортен салон, сауна, вани за хидромасаж, алея за разходки в двуакровата им морава.

— Искам да видя ваните — заяви Александра. Нямаше представа защо го бе казала. Доколкото знаеше, баща й никога не беше използвал вана за хидромасаж и не бе изразявал желание да го прави. Ала тази жена не й харесваше, не й харесваше и мястото, и това беше най-гадното нещо, което й хрумна да пожелае.

Служителката я заслепи с неподвижната си усмивка, повдигна вежди и внимателно я изгледа за миг, като че ли Александра можеше да носи скрита миниатюрна видеокамера. Някоя от онези подли репортерки, които телевизионните канали постоянно изпращат.

— Разбира се — отвърна госпожа Роржърс. — Насам, моля.

Поведе ги по коридор с току-що измит линолеум, покрай спортна зала с басейн и маси за пинг-понг. Алекс забеляза, че масите са без мрежи. Наоколо не се виждаха нито хилки, нито топчета. На пейките или на инвалидни колички покрай стените в коридора седяха жени по пеньоари и престилки. Някои от тях говореха, но като че ли не се водеха истински разговори. Възрастен чернокож мъж клюмаше на инвалидната си количка в дъното на коридора, където госпожа Роджърс спря.

Тя посочи към тежка сива врата.

— Ваните са там вътре. Бих ви ги показала, но в момента може да се използват и не бива да безпокоим хората.

Преди жената да успее да възрази, Александра открехна вратата и надникна вътре. В средата на помещението имаше четири големи пластмасови вани. Всички бяха празни. Сивият килим беше подгизнал, миришеше на мухъл и хлор. В стаята нямаше абсолютно нищо друго.

— Това място смърди — каза баща й. — Като чакалня в моргата.

— Имаме много добре обучен персонал — заяви госпожа Роджърс и решително затвори вратата. — Четири постоянни сестри и осем санитарки.

— Нали не мислиш да ме затвориш в тая дупка?

— Само разглеждаме, татко. Нищо повече.

— Имаме и диетолог. Предлагаме хранителни ястия с ниско съдържание на мазнини, а също диетични и вегетариански специалитети.

— Заради стрелбата с пистолета ли ме доведе тук?

— Моля те, татко.

— Прати ме в „Рейфорд“ — каза Лоутън. — Господи, заключи ме при педофилите и изнасилвачите. Където и да е, само не тук.

Александра взе брошурата, която й подаде госпожа Роджърс, и поведе баща си навън.

— Уф — въздъхна Лоутън, докато тя му отваряше вратата на тойотата. — Какво са сторили тия хора, по дяволите, че да ги затворят в това ужасно място?

— Остарели са — отвърна Алекс.

— Тогава отсега нататък съм на осемнайсет години. Хубава възраст.

Към четири часа Александра стигна до Южен Маями, точно преди да започне часът пик. Паркира на улицата и остана за миг на седалката, загледана в редицата еднакви бели къщи, всички с по две спални и една баня. „Домове за начинаещи“, така ги наричаха напоследък. Стерилната архитектура от началото на петдесетте, когато тези къщи бяха служили за зимни убежища, нещо като прекалено големи мотелски стаи за хора, бягащи от снеговете на север. Сега кварталът представляваше гето за студенти, вдовци и новобрачни. Без деца, само с домашни любимци. Постоянно текучество. През деветте години, откакто живееха на Силвър Палм авеню, в къщата на изток от тях бяха живели седем различни семейства. След девет години брак двамата със Стан все още бяха начинаещи. Точно там, откъдето бяха започнали.

— Забрави ли нещо? — попита баща й.

— Просто се замислих.

— Аз все забравям разни неща. Стана ми нещо като професия. Постоянна заетост. Сутрин се събуждам, лежа си в леглото и мисля какво да забравя през деня. Съставям списък и една по една отмятам точките. Да забравя трийсетте си години работа в полицията. Да забравя жена си. Да забравя юношеството си. Това ми е новата професия и ставам адски печен, поне така си повтарям.

— Да влизаме вътре, татко.

— Ще ме затвориш ли на онова място, в оня старчески дом?

— Не. Оставаш си вкъщи.

— Ще си провалиш брака, Алекс. Чу какво каза мъжът ти. Ще се разведе с теб. Или той, или аз — идиота.

— Стан не говореше сериозно. Понякога се ядосва и си изпуска нервите.

— А, съвсем сериозно си говореше. Отдавна познавам мъжа ти. Напоследък, докато ти си на работа, много си приказваме! Като истински приятели.

— Не се бой, татко, никъде няма да те затворя.

— Не искам да си провалиш брака, Александра. За мен няма никакво значение. Оня старчески дом не е чак толкова кофти.

— Вече реших, татко. Недей да спориш. Ще останем заедно.

— Дори и да рискуваш семейството си ли?

Тя извади ключовете и дълбоко си пое дъх.

— Да.

— Леле! Това май показва, че кръвта вода… — Баща й завъртя глава към страничния прозорец и заразтрива слепоочията си. — Кръвта вода…

— Не става — довърши Алекс. — Кръвта вода не става.

— Не, не беше така. Имаше нещо друго. Кръвта вода… Знам го, на езика ми е. Стотици пъти съм го казвал. Хайде де, хайде. Уф, най-после! Кръвта вода не става.

Той се обърна към нея с безумна усмивка.

— Кръвта вода не става. Виждаш ли, Алекс, нищо ми няма. Е, може да се налага мъничко да се напрягам, но накрая се сещам. Кръвта вода… вода…

Лоутън силно стисна клепачи и продължи да се опитва да произнесе думите, които просто не му идваха наум.

Стан Рафърти не беше взел предвид Бенито. Това беше проблем. Не очакваше дребният кубинец да играе каквато и да е роля. Щеше да си блъсне главата в предното стъкло, да изпадне в безсъзнание и да остане в несвяст до пристигането на бърза помощ. Така си представяше нещата, но тъй като мисленето му се определяше от теорията на хаоса, всъщност не се стремеше към конкретен резултат нито с Бенито, нито с нещо друго. Хикс го устройваше също толкова, колкото игрек и зет. Колкото по-шантаво, толкова по-добре.

Ала това продължаваше да го безпокои. Бенито продължаваше да се взира в него, докато пътуваха по I-95 на около километър и половина преди изхода за Либърти Сити. Стан го стрелна с поглед и остро го попита какво зяпа.

— Мъча се да те разбера, приятел. Да видя какво става в тая твоя дебела глава.

Километър и половина до точката, от която нямаше да има връщане. Бенито прекалено внимателно го наблюдаваше, нямаше голямо движение. Господи, да шофира по I-95 почти в часа пик през центъра на Маями и движението изведнъж да стане съвсем спокойно.

Просто не беше както трябва. Изобщо.

И тогава чу в главата си собственият му глас да го нарича „страхопъзльо“. Толкова години бе мислил за престъпленията, беше си представял, че извършва нещо такова. И това го бе възбуждало. Сега беше подготвил всичко и имаше план, който се основаваше на строга теория. Бог му бе свидетел, че му трябваха пари, за да започне нов живот с Дженифър. И в последния момент го хващаше шубето. Пълен страхливец! Ала после чу в главата си нов глас да представя нещата по различен начин. Друг път щяло да е по-подходящо, когато Бенито не го следял толкова внимателно, когато движението било голямо, както обикновено, непредсказуемо, шантаво.

На по-малко от тридесет секунди разстояние от изхода гласовете се препираха в главата му и Стан стискаше волана, без да знае какво ще направят ръцете му. Пръстите му започваха да поморавяват от натиска.

В този момент той вдигна очи към огледалото и видя кола, червена, ниска спортна кола, която се носеше с около сто и петдесет километра в час — някой хлапак, който летеше в средното платно, докато те бяха в крайното дясно.

— Божичко! — ахна Стан. — Господи боже…

— Какво?

Той посочи към огледалото и гласът, който го наричаше „страхопъзльо“, млъкна.

— Не се тревожи, приятел. Не е в твоето платно. Само запази спокойствие.

— Скапан тъпак — извика Стан, рязко завъртя волана надясно към изхода за центъра и засече един жълт шевролет.

Малкият автомобил наду клаксон. Стан зави още по̀ надясно, после наляво и се спусна по изходната рампа. Зад тях се разнесе свистене на гуми и Бенито изкрещя нещо на испански, докато Стан се преструваше, че иска да превключи на по-ниска предавка и че краката му не улучват педалите. Колата лъкатушеше насам-натам, големият червен знак „стоп“ бързо се приближаваше, целият покрит с графити, от двете страни на рампата имаше дебели бетонни греди, едната малко изместена, с острия си ръб, насочен към улицата.

— Господи, спри скапаната кола!

Стан зави наляво към остро издадената бетонна греда. Той погледна в огледалото, видя, че зад тях се сипят банкноти и монети и в следващия момент се озоваха на кръстовището, пресичайки между автомобилите. Гумите заподскачаха по ниския тротоар, където обикновено висяха пияници, бездомници, наркомани и джебчии — все бедни скапаняци от Либърти Сити. Стан разчиташе да са там, готови за пристигането му, докато се носеше напред с шестдесет километра в час. Накрая се блъсна в яркожълтия противопожарен кран.

Във въздуха летяха банкноти. Изригналият гейзер подмяташе монети. Огромен воден стълб пробиваше пода под тях и изчезваше през покрива. През разбитото предно стъкло изтичаше море от зелени хартийки и се изливаше на улицата. Мед и сребро, банкноти, въртоп от пари и вода, сякаш Стан бе попаднал в цунами, десетметрова вълна, извисила се над него, вкопчила го в мощната си прегръдка заедно с бялата пяна, ослепителното сребро, банкнотите и монетите.

Беше искал хаос и сега го имаше.

Колата се бе заклещила върху противопожарния кран. Доколкото виждаше, под него се беше отворила широка дупка. И още една — от двигателя до задната врата. Замаяният Бенито се мъчеше да се освободи от предпазния си колан.

Навън се вихреше безумен карнавал. Под пороя от пари на тротоара имаше няколко десетки души. Дебели жени, мършави мъже, деца, улични бандити с дълги до глезените бермуди, старици по пеньоари, всички посягаха към изливащите се от автомобила пари. Възбудени възгласи, малко блъскане, тук-там боричкане. От околните блокове прииждаха все повече хора.

Стан потърси с поглед в тълпата, ала не откри онзи, който му трябваше. Завъртя се, откопча предпазния колан, опита се да измъкне краката си и тогава сякаш мълния разцепи черепа му. Той рязко се притисна назад към облегалката и дълбоко си пое дъх. Слънцето се скри зад тъмен облак и Стан усети, че потъва в студен мрак.

Но не се предаде. Запремигва с клепачи и заскърца със зъби, за да спре воя, който се надигаше в гърлото му. Стисна волана и няколко пъти дълбоко си пое дъх, после отново погледна към Бенито. Дребничкият куриер се пробуждаше от кошмара си. Помежду им струеше вода.

За всичко бе виновна Алекс. Скапаната пясъчна принцеса. Вонящият й на трупове дъх. Тя и нейната работа. Тя и нейният безмозъчен старец. Ако я нямаше нея, всичко щеше да си остане в главата му като мъчителна фантазия. Нямаше да има гадже, нямаше да се забърква в престъпления. Алекс го беше принудила. Тя и нейният Кървав изнасилвач. Не му бе оставила друг избор. И сега беше затънал в лайната, бе се озовал в торнадо от десетачки, петачки и двадесетачки.

Стан примижа от болка, отново изскърца със зъби и се наведе да погледне надолу. Предпазливо заопипва левия си крак, мокрия крачол на панталона си. Когато пръстите му стигнаха до под коляното, пред очите му притъмня. Докосна левия си пищял, отпуснатата торбичка с натрошен порцелан. Господи, цяла година щеше да носи шина. И после щеше да куца, ако изобщо проходеше.

Но не можеше да мисли за това. Не можеше да спре потока от събития, да ги пренасочи. Трябваше да направи само едно нещо, въпреки болките и бъркотията. Само че не бе в състояние да помръдне. Краката му бяха заклещени под волана, унасяше се, усещаше, че потъва.

Ала сега не беше време за хленчене. Щеше да изпусне момента. Нямаше друг избор. Колкото и да му се гадеше, Стан успя да се пресегне и да разтърси Бенито за рамото. Дребният кубинец отвори очи и погледна към тълпата от хора, втурнали се да гонят парите. После се завъртя към Стан, избърса устни и изсумтя:

— Какво направи, идиот такъв! За малко да ни претрепеш.

— Стана случайно.

— Как ли пък не! Изобщо не беше случайно. Нарочно го направи.

Стан изпъшка и хрипливо си пое дъх.

— Кракът ми. Не мога да помръдна. Трябва да отключиш вратата и да прибереш големите чували.

— Какво?

— Големите чували! За да не ги отмъкнат.

Той посочи към предното стъкло и Бенито погледна към хората, вече станали към стотина. Някои надничаха през разбитото от бетонната греда задно стъкло. В далечината виеха сирени, водата продължаваше да шурти от пода и да излиза през тавана.

— Хайде, вземи чувалите, Бенито. Изпълни задълженията си.

— Това не е според правилника.

— Какъв правилник в това положение? Вземи скапаните чували, Бенито! Действай. Трябва да спасим парите.

Куриерът поклати глава, измъкна се от предпазния си колан и отново погледна към хората, които се рояха из калния паркинг, лазеха на четири крака и събираха пари.

— Побързай, Бенито. Побързай, по дяволите!

Мракът се връщаше. Нещо голямо, тъмно и студено засенчваше слънцето. Докато се бореше със замайването, Стан видя, че Бенито отключва задната врата. Тя не поддаде. Кубинецът я натисна с рамо и я отвори. Отвън нахлу слънчева светлина. След минута донесе един чувал, после още един.

— Това ли е всичко?

Бенито стоеше на вратата и гледаше към задното отделение.

— Скапаната кола се е разбила и някой вече е отмъкнал всичко останало. А може и да се е изсипало.

Някой почука на левия прозорец. Три пъти силно, два пъти леко. И пак три пъти силно.

— Дай ми ги, Бенито. Чувалите.

— Да ти дам чувалите ли?

— Да. Подай ми ги.

Като сбърчи лице от болка, Стан пое чувалчетата от Бенито и ги подаде през счупения прозорец. Нечия бяла ръка пое първия, после втория.

— Ей! — възкликна куриерът. — Кой е тоя, по дяволите?

Той седна на спуснатата си въздушна възглавница и се озърна наоколо. Стан сниши глас.

— Всичко е наред, Бенито. Tranquilo. Трябва да поговорим. Трябва да ти кажа нещо, преди да припадна.

— Няма нужда да ми казваш нищо. Вече знам какво направи. Обра компанията. И едва не ни претрепа.

— Не е така, Бени. Нищо не си разбрал. Наведи се към мен, гласът ми заглъхва. Припадам. Скапаните ми крака. Преди да изгубя съзнание, трябва да разбереш какво става, приятел.

Бени въздъхна и отвратено поклати глава, после се наведе напред. Стан го сграбчи за дългата черна коса, приповдигна се на седалката си и натисна главата му надолу към силната водна струя. Кубинецът се съпротивляваше, ала дори в това си състояние Стан бе много по-силен от него.

На съседната пряка завиха сирени. Писъкът им прониза плътта му и проникна във вените му. Мускулите на ръцете му мъчително се напрягаха, но не се предаваха, заякнали от всички онези години на тренировки в гимназията. Бейзболистите седяха в спортния салон и се бореха с лостове, които не поддаваха, после вдигаха щанги, за да разкъсат повече мускулни влакна, защото това развивало мускулите. Стан бе просто топка от съединителна тъкан. Всички онези часове на усилия да направи тялото си твърдо, яко и едро, за да може да размаже фасона на някой хлапак и да накара тълпата да го аплодира. Всички онези часове на болки, мъки и пот, за да може сестра му Марджи да го гледа от трибуната и да се гордее със своя голям брат, да се гордее с него. От този спомен все още го побиваха тръпки.

Когато усети, че Бенито вече не се бори, той го пусна. Кубинецът се свлече на пода като удавено кутре. Стан се облегна назад и се заслуша в сирените, във виковете на тълпата, отмъкваща остатъците от плячката, в сладостната музика на хаоса, който се вихреше около него.