Профил на убиец

22.

— Ейми те харесва — заяви Ема. — Луда е по теб, Джен.

— Откъде знаеш?

Навела глава, Дженифър наблюдаваше хлебарката, която пълзеше по предницата на бялата й копринена блуза.

— Ако се отпуснеш, още повече ще те хареса. Тя усеща, когато някой се страхува от нея.

— Трябва да налеем бензин — обади се Норман.

— Ами тогава спри и налей — отвърна Ема. — Всеки път ли ще искаш разрешение? Божичко, Норман, бъди решителен, поне веднъж отбий от магистралата, без да се съветваш с мен.

Тя ядосано погледна другата жена.

— Мъже.

— Мъже — повтори Дженифър.

Ема седеше отдясно, Дженифър — в средата. Смрачаваше се. I-10, на два часа път западно от Талахаси. В отсрещното платно вече четиридесет и пет минути почти нямаше движение. Пътуваха за Сисайд, Флорида.

Близо хилядата километра трябваше да им отнемат най-много дванадесет часа, ала някъде край Форт Майърс се бе повредил проклетият карбуратор и не можеха да вдигнат над осемдесет. Трябваше да решат дали да спрат и да се опитат да го поправят, или да продължат напред. Продължиха.

Нямаше климатик и беше адски горещо, дори с отворени прозорци. Ема се обливаше в пот. Пътуваха от полунощ, цяла събота, хиляда километра с не повече от седемдесет и осем километра в час. Осемнадесет часа след като бяха напуснали Маями, все още се намираха във Флорида.

— Трябваше да вземем самолет — отбеляза Норман.

— О, да — отвърна Ема. — Представям си как щяхме да минем с автомата и пистолета. Вече щяхме да сме на път за „Лийвънуърт“16.

— Или с крадена кола.

— Да бе, и на петнайсетия километър да ни спре пътна полиция.

— Може ли да прибереш хлебарката, Ема?

Дженифър изпъшка и се размърда на мястото си.

— Стига си се свивала, по дяволите. Плашиш я.

Ейми полази от яката на блузата по дългата, тънка шия на Дженифър. Ема я държеше за зеления конец. Лампичката на тавана беше включена, за да може да я наблюдава. Веднага щом слънцето залезе, трябва да си нащрек с хлебарките, тъй като това е обичайното им време за хранене и съешаване.

— Просто е отврат — каза Дженифър.

— Това е заради мисловната ти нагласа — поясни Ема. — Мисли за усещането като гъделичкане. Все едно че гаджето ти духа по шията и прокарва пръсти по кожата ти. Гаджето ти прави такива неща, нали? Гъделичка те, милва те по нежните места.

— Не, всъщност е доста груб.

— Груб и бърз ли?

— Да — потвърди Дженифър. — Груб, бърз и хърка.

— Мъже — рече Ема.

— Да, мъже.

— Жените са от Венера — каза Ема. — Мъжете са от Пенис.

Дженифър се засмя.

Изтече минута. Тримата се вслушваха в боботенето на двигателя. Накрая Ема наруши мълчанието.

— Трябва да измислим нова игра.

— Писна ми от игри — отвърна Дженифър.

— Какво ще кажете за „Мечти“?

— Уф, добре. Какви са правилата този път?

— Няма правила. Всеки разказва мечтите си. Нали разбираш, каквото там си фантазира.

— Чакай да си помисля — каза Дженифър.

— Знам за какво си мечтае Норман — продължи Ема. — Да е часови пред Бъкингамския дворец. От ония с ремъците под брадата дето никога не мърдат и не приказват. Можеш да скачаш наоколо, да му плюеш в лицето, той пак ще стои като статуя и ще зяпа в празното пространство. За това си мечтае Норман. Никога да не му се налага да мисли. Да изпълнява заповеди. Като робот. Като мравка войник. Просто да служи на царицата, не на кралицата.

— Сетих се за какво си мечтая — каза Дженифър. — Да съм телефонистка в най-голямото представителство на „Лексус“ в света. В Далас, Тексас. На паркинга обикалят всички ония красиви продавачи и ме чакат да повикам имената им. Гласът ми ще се чува на километри. И всички петролни магнати и другите богаташи, които идват да пазаруват всеки ден, ще чуват гласа ми да кънти в небето като глас божи. Една секси богиня.

Норман хвърли поглед към нея и отново се извърна към пътя.

— За това ли си мечтаеш? — попита Ема. — По дяволите, Джен, че това е същата работа, дето я вършиш и сега, даже още по-кофти.

Дженифър се нацупи за миг, после отвърна:

— Хм, не исках да го кажа, защото знам, че ще ми се присмееш, обаче истинската ми мечта е да имам деца и съпруг и да живея в голяма къща с много прозорци, да имам чистачка, която да чисти всеки ден, децата ми да са красиви и умни, никога да не ми лазят по нервите, мъжът ми да иска да се любим всяка нощ и да ме обожава, да се гордее с мен и да ме смята за страхотна майка и съпруга. Ще ги водя на футбол, ще ходя на пазар, ще организирам онези големи вечери и ще почиваме в планината или на езерото. И ще имам градина с цветя и краставички.

— Божичко! — възкликна Ема.

— Знаех си, че ще ми се подиграваш.

— За това ли си мечтаеш? Можеш да постигнеш всичко на света, а ти искаш да станеш домакиня, така ли? Мама му стара, Дженифър! Това е тъпо. Краставички, господи! Чу ли я, Норман? Момичето иска да гледа краставички.

— Чух.

— Е, щом не ти харесват моите мечти, да чуем твоите, Ема. Хайде, казвай, за да мога и аз да се присмея на мечтата ти.

— Дресьорка на хлебарки.

— Какво?

— За филмите. Там винаги търсят хора, които могат да се оправят с хлебарки.

— Наистина ли?

— Естествено. Не си ли виждала? В някой страшен филм от цепнатината на стената се появява хлебарка, качва се по леглото, изкатерва се по завивките и камерата внимателно я следи, докато пълзи по дланта на момичето, после по ръката и по лицето. Не знаем какво ще видим — може би момичето спи, може би се люби или гледа как се приближава хлебарката, и после бам, камерата се отклонява и ние виждаме, че от челото на момичето стърчи нож.

— Супер.

— Естествено, че е супер. Това е Холивуд, Дженифър. И там плащат големи пари за човек, който може да накара хлебарката да мине точно откъдето трябва, онова дълго пътуване по ръката на момичето. Хората с моите способности получават огромни заплати. Ще си купя голямо имение в Бел Еър или в Бевърли Хилс, ония места, дето живеят всички звезди. И всяка сутрин ще извеждам на разходка кучето си.

Наближиха комплекс бензиностанции и Норман намали.

— „Ексон“ или „Шел“? — попита той.

— Норман — каза Ема, — защо не почерпиш от огромния си резервоар с тестостерон и поне веднъж не вземеш сам решение какъв бензин да налееш. Мислиш ли, че можеш да го направиш?

— Ще опитам.

— Мъжете са от Пенис — подсмихна се Дженифър.

— Норман е енигма. Той е от съвсем друга планета. Знаеш ли какво е енигма? Енигма е загадка. Като сфинкса. Огромен, грозен, просто си седи и нищо не прави.

Хлебарката запълзя по прасковения мъх по бузата на Дженифър. Тя затвори очи и отпусна глава назад.

— Гъделичка ли те, Дженифър? Или гали чувствителната ти кожа?

— Да — потвърди момичето. — Да.

— Добре. Сега започваш да осъзнаваш едно от многобройните чудесни качества на Periplaneta americana. Просто се отпусни. Отпусни се и се кефи.

— Не мога да повярвам — прошепна Дженифър. — Даже една гадна хлебарка е по-добра от Стан Рафърти.

— Той не е бил добър, а? Кофти любовник.

Норман я погледна и поклати глава.

Без да отваря очи, Дженифър отвърна:

— Караше ме да върша разни неща. Неща, които не обичам.

— Ей — обади се Норман, — престанете!

Ема студено го изгледа, което значеше „Остави ни на мира“.

— Какви неща, Джен?

— Завързваше ме за таблата на леглото, нали разбираш, и използваше разни предмети.

— Какви предмети?

— Главно плодове. Много си падаше по банани, един-два пъти опита с круши. Даже с грозде.

— Задник.

— Да — каза Дженифър. — Това също.

Ема се подсмихна.

— Престанете — повтори Норман.

— И после онзи човек от службата на Стан. Казваше се Делвин.

— Тройка ли направихте?

— Не, Стан само гледаше. Седеше до леглото и гледаше как с Делвин се чукаме. Беше някак особено и гадно. Съгласих се само защото той ме помоли, защото се опитвах да го направя щастлив. Но не ми хареса. И колкото повече мисля за това, толкова повече се ядосвам.

— Значи само е седял и е гледал, а? Беше ли гол? Биеше ли си чекии?

— Не, беше си облечен и само гледаше.

— Господи боже!

— Стан има проблеми. Сексуални проблеми.

— Така изглежда.

— Стига — повтори Норман. — Престанете и двете.

— Стан е много лош човек — продължи Дженифър. — Постоянно чете за престъпления. Знае всичко за известни обири, престрелки, съдебни процеси и за частния живот на престъпниците. Много е опасен.

— Глупости, Дженифър — заяви Ема. — Както го описваш, твоят Стан ми прилича на книжен плъх. Книгите не са истинския живот. Нищо подобно. Докато не се овъргаля в калните канавки, докато над главата му не засвирят куршуми, човек не знае нищо. Докато не натисне спусъка и не очисти друго човешко същество, докато не види куршумът да излиза от плътта и костния мозък.

— Стан знае много неща. Занимавал се е с всякакви гадости.

— Обаче не дойде да те спаси, нали? Чакахме го, но той не дойде. Цялото това учене, цялото четене за престъпността не му е дало смелостта да дойде и да те спаси, въпреки че ти го помоли. Той чу треперещия ти глас по телефона, разбра колко си уплашена и не ти се притече на помощ.

— Но въпреки това е опасен — не отстъпи Дженифър. — Много опасен човек.

— Е, не се безпокой, котенце. Не се безпокой за Стан. Ние с Норман сме по-опасни от него. Много по-опасни.

Хлебарката пълзеше по десния й клепач и пипалата й опипваха дългите й мигли.

— Ема? — Дженифър въздъхна дълбоко.

— Да?

— Благодаря, че не ме уби.

Ема отпусна конеца на хлебарката и насекомото се покатери по носа на Дженифър, после запълзя по челото й.

— Моля, Дженифър.

— Всъщност защо не го направи? Защо просто не ме застреля? Аз не ви трябвам. Само съм ви в тежест.

— Взех те с нас, защото си готина, Джен. Щото усмивката ти ми харесва.

— Не, питам сериозно. Защо?

— И защото имам нужда от някой, с когото да си приказвам. Тоя тип, Норман Франкс, в случай че не си забелязала, не е много разговорлив. Има словесен запек. Нали, Норман?

Той продължи да следи пътя.

— Момиче като мен не може много да издържи с монолози. И все повече те харесвам, Джен. През последните осемнайсет часа ми ставаш все по-симпатична. Започвам да си мисля, че може би си тъкмо оная приятелка, от която имам нужда през този напрегнат период.

Дженифър се замисли над думите й, докато хлебарката пълзеше по русата й коса.

После протегна ръка, напипа дланта на Ема, хвана я и топло я стисна.

— Наистина съм ти благодарна, че не ме уби. Ще направя всичко, за да ти се отплатя.

Ема й намигна.

— И без това нямаме нужда от мъже. Какво друго са ни донесли те, освен проблеми? Права ли съм, Джен?

— Проблеми и само проблеми. Мъжете са от Пенис.

— Да вървят по дяволите — каза Ема. — Имаме ли нужда от тяхната космата, мускулеста помощ? Нямаме. Имаме ли нужда да ни наглеждат, да ни пазят? По дяволите, нямаме. Да вървят в манастир, ако щат, а, Дженифър?

— Абсолютно.

Дженифър лукаво стисна дланта й.

— Завинаги приключвам с тях — рече тя. — И вече се чувствам по-добре.

Норман отби на бензиностанцията и се обърна към Ема.

— Някой ни следи.

— Какво?

— Ей там, оня форд.

Петгодишен форд „Галакси“ бе спрял на съседната бензиностанция.

— Господи боже! — ахна Дженифър. — Това е той. Стан.

Норман отвори вратата и слезе. Той се наведе към отворения прозорец и главата му го изпълни.

— Обикновен или специален?