Профил на убиец

3.

Беше намислила двуседмична ваканция в северната част на щата. Със самолет до Панама Сити, оттам с автомобил до Сисайд, където щяха да наемат някоя от онези лилаво-жълти вили. По-късно двамата със Стан можеха да обиколят наоколо и да потърсят къщата на плажа, където преди близо двадесет години бе летувала с родителите си.

Плажът, залезите. Ето от какво се нуждаеха — от две седмици на слънце. Да се излежават на белия пясък, да гледат скоковете на делфините, да вечерят скариди и хубаво вино. Да са заедно, да ходят на среднощни разходки, да се любят по цяла нощ, сутрин да се събуждат един до друг. Може би да се опитат отново да запалят огъня. Тъкмо така се чувстваше напоследък — сякаш догаряха последните въгленчета. Лекият полъх можеше или да ги угаси, или да ги разгори. Ала нямаше да се остави без борба. Нейните родители бяха издържали близо тридесет години и бяха плавали през далеч по-бурни морета, отколкото те двамата със Стан. И Алекс беше решена да направи като тях.

Вече бе уредила баща й да остане при приятелката й Габриела Ернандес. И Стан, и Алекс имаха да ползват много отпуска. Туристическият сезон в Северна Флорида беше свършил, цените бяха по-ниски от лятото, бяха започнали първите хладни октомврийски нощи, мечтан отдих от жегите на Маями. Дори бе взела рекламна брошура от една туристическа агенция в центъра със страхотни широкоъгълни снимки от Сисайд, красивите пъстри къщи, безукорния бял пясък, дюните и величествените сини простори на Залива.

Когато Алекс остави тигана в мивката, Стан довършваше закуската си. Тя избърса ръце и взе брошурата от кухненската лавица.

Изрече името му, ала той беше потънал в спортната страница. Последният провал на „Делфините“.

— Стан — каза Александра.

Мъжът й изсумтя.

— Имаш ли малко време да поговорим за почивката?

— Каква почивка? — без да откъсва очи от вестника, попита той.

— Нали си спомняш, две седмици на екзотично място. Ще се излежаваме до късно и така нататък.

Той постави показалец на реда, който четеше, и вдигна поглед към нея.

— А, да. Като преди да станеш толкова заета.

Алекс продължи да се усмихва и разтвори брошурата. Ако се наложеше, щеше да го умолява. Да заплашва, да го тормози, каквото и да й струваше.

— Да не си спечелила някаква награда? — Той отново сведе очи към вестника. — Какво те кара да смяташ, че можем да си позволим отпуска?

— Стан, според мен не можем да си позволим да не си вземем отпуска.

— А, така ли било? — без да я поглежда, рече Стан. — Ами стареца? И той ли ще дойде с нас? Да ни прави компания?

— Габи се съгласи да го вземе за две седмици.

Той отново вдигна глава и на устните му се изписа горчива усмивка.

— Сигурно се майтапиш. Оная жена е магнит за всякакви нещастия. Със същия успех можеш да го пуснеш по магистралата. Даже там ще е на по-сигурно място.

— При Габи ще му е добре. Нямаше да го оставя при нея, ако не смятах така.

— Остави, Алекс. С парите, дето ги хвърляме за стареца, не можем да си позволим почивка.

— Виж, Стан…

По плочките в коридора зашляпаха полицейските униформени обувки на баща й. Александра въздъхна и се обърна. Лоутън Колинс влезе в кухнята.

Беше лъснал черните обувки до блясък и шкембето му опъваше копчетата на полицейската му куртка. Вместо панталони все още носеше розово-синьото късо долнище на пижамата си, от което стърчаха мършавите му бели крака.

— Господи — изпъшка Стан. — Айде пак!

Александра сгъна брошурата и я остави на лавицата.

Редките бели коси на баща й бяха разрошени, от едната страна — прилепнали към черепа, а от другата и отгоре — щръкнали на кичури. В дясната си ръка носеше черен куфар и очевидно бе открил чекмеджето, в което Александра криеше тридесет и осем калибровия му служебен револвер. Кобурът с пистолета висеше на десния му хълбок.

— Какво правиш, татко?

Той остави куфара на пода, извади оръжието и го насочи към Стан.

— Повикай подкрепление — каза й Лоутън. — Вкъщи е влязъл чужд човек, Алекс. И изглежда опасен.

— Недей, татко.

Стан се отпусна назад на стола си и застана неподвижно.

— Дано това нещо не е заредено.

— Веднага ми дай пистолета, татко.

— Добре, синко, да не си посмял да мръднеш. Остави вилицата, изправи се, и се разкрачи. Само набързо ще те претърсим за оръжие.

— Ако пистолетът е зареден, Алекс, старецът още днес изчезва от тук. „Съни Пайнс“, „Сенчъри Армс“, където е по-евтино.

— Вкъщи няма патрони, Стан. Просто се успокой и ме остави да се справя с проблема.

— Оказваш съпротива при арест, а, синко? Това ли било? На много умен ли ми се правиш?

Алекс постави ръка на рамото му и се пресегна за револвера, но той се отдръпна и продължи да се цели в гърдите на Стан.

— Моля те, татко. Остави пистолета.

— Струва ми се, че познавам този закононарушител — каза Лоутън. — Да. През седемдесетте години го арестувах за въоръжен грабеж. Беше обрал една бензиностанция до летището и беше ранил служителя и двама клиенти. Викаха му Франк Синатра. Пратиха го да си почине трийсет годинки в „Рейфорд“.

— Франк Синатра — въздъхна Стан. — Божичко.

Без да откъсва очи от пистолета, той се наведе напред и продължи да закусва.

— Добре, Франк, престани да се разтакаваш. Бавно се изправи и дръж ръцете си така, че да ги виждам.

— Стига, татко! Това е Стан, мъжът ми. Той живее тук.

Баща й завъртя глава и загрижено я погледна.

— Омъжила си се за тоя бивш затворник, за тоя боклук? Само това не, Александра. Не разбивай сърцето на стареца.

— Татко, това е Стан Рафърти. Той е мой съпруг. Гледал си го да играе бейзбол в гимназията.

— Какво? Омъжила си се за бейзболист?

— Да, татко. Ти ме предаде на младоженеца, спомняш ли си? В църквата „Сейнт Джуд“. Беше юли, страхотна жега. Всички шаферки бяха в розово. Двамата с мама бяхте адски щастливи. Спомняш си го. Знаеш, че си го спомняш.

— В „Сейнт Джуд“ ли?

Пистолетът започна да се спуска. Александра постави длан на ръката му и я натисна надолу. Сватбата й бе един от моментите, които баща й все още ясно си спомняше.

— В розово — повтори той. — Всички шаферки. Да, наистина беше горещо и в църквата имаше някаква птица, чайка, която не можеше да излезе навън, летеше наоколо и кряскаше. Всички решихме, че това е някаква поличба. Но никога не съм можел да тълкувам предзнаменованията.

Александра се опита да измъкне револвера от пръстите му, но той се отдръпна, прибра го в кобура и закопча предпазния ремък.

Стан поклати глава, прелисти страницата на вестника, сгъна го на две, както обичаше, изглади гънките и продължи да чете.

— И казваш, че името му било Стан, така ли?

— Да, Стан.

Баща й присви очи и се опита да я хване в лъжа.

— Какъв пост е играл?

— Защитник на гимназията в Южен Маями — отвърна тя. — В щатското първенство.

— Точно така — потвърди Стан. — И титуляр в регионалните шампионати.

— Къде са внуците ми? На училище ли са вече?

— Нямаш внуци, татко. Със Стан нямаме деца.

— Нямате деца ли? Женени сте от девет години и нямате деца?

— Точно така.

— Да не би да ти има нещо, синко? Проблем със спермата ли имаш?

Стан вдигна очи от вестника. Той продължително изгледа Александра и отново поклати глава.

— Сигурно го е осиновил някой от ония чудовищни щангисти в „Рейфорд“, дето искат по пет пъти на ден да правят обратен секс. Смачкал ти е простатата, преди да се усетиш. Нищо чудно, че нямате деца.

Стан удари с вестника по масата.

— Веднага млъкни, Лоутън! Чуваш ли ме? Разбираш ли какво ти казвам? Стига си дрънкал за простата ми.

— Не му говори така, Стан — тихо рече Алекс.

— Да бе, добре. Тогава му кажи да престане да ми дрънка глупости.

— Просто се успокой, овладей се.

— Да правят обратен секс — повтори Стан. — Господи, трябва ли да слушам на закуска тия глупости?

Той понечи да прибави още нещо, ала Алекс привлече вниманието му.

— Стига — каза тя. — Престанете и двамата.

Стан въздъхна и приглади гънките на вестника.

— Има ли значение, по дяволите? Мога да нарека стария глупак както ми хрумне, и след десет минути той изобщо няма да си спомня. Кладенецът е пресъхнал. Спусни кофа от три метра и няма да чуеш плясък.

— Е, днес е големият ден — каза баща й. Той се прокашля, изправи рамене и очите му изведнъж станаха ясни и разумни. — Местя се.

— Чакай малко, татко. Седни при нас, хапни нещо.

— Нямам време за ядене. Заминавам, хващам си пътя.

— О, татко, не можеш да се местиш на празен стомах, нали така? Закуската е най-важното ядене.

Той спря до задната врата и я погледна.

— Много е важна — потвърди Лоутън. — Тя ти дава сили през целия ден.

— Ами да. Точно така. Предполагам, че трябва да хапна нещо топло, преди да започна работа.

Стан изпъшка, наведе се над чинията си и отопи рохкия жълтък с остатъка от препечената си филийка. Той беше едър мъж с дълга гарвановочерна коса. Къси ръце, заякнали от гладиатора и утринните лицеви опори, малки длани с тъпи пръсти. Притежаваше някаква телевизионна красота — мускулесто лице със светлосини очи. Алекс го познаваше от единадесетгодишна възраст. Едно от най-харесваните момчета в гимназията на Южен Маями, капитан на бейзболния отбор, касиер на ученическия комитет, голям майтапчия. Игуани и змии, пуснати в учителската стая. Веднъж бе организирал половината бейзболен отбор да вдигне фолксвагена на директора с пикапа на заместник-директора.

Ала не популярността му беше спечелила сърцето й, нито външният му вид и способностите му, аплодирани от хиляди почитатели. А отношението му към сестра му Марджи. Тя бе с една година по-малка и страдаше от остра форма на мултиплена склероза. Стан Рафърти яростно я защитаваше и излизаше от час пет минути преди звънеца, за да може да изтича до стаята на Марджи и да й помогне да се придвижи по коридора до следващия урок. Двамата се шегуваха, шепнеха си и Стан като че ли беше единствената й утеха и облекчение от болката. Вдигаше високо във въздуха всяка топка, която получеше на стадиона, и я показваше на усмихнатата Марджи. Лятото преди последната година в училище сестра му почина и Стан плака пред всички. Александра бе дълбоко трогната. Такова силно независимо момче, способно на толкова зряла топлота и искрена проява на обич.

И през първите няколко години от съвместния им живот в малкия му апартамент и по-късно в къщата на Силвър Палм всичко вървеше чудесно. И двамата бяха на деветнадесет, Стан работеше в „Бринкс“10 и помагаше на родителите й да плащат образованието на Александра в щатския университет. В спомените й това беше приятно време. Не блажено, нито ужасно романтично, но хубаво и мило. Той бе нежен любовник, почти прекалено нежен. Изглеждаше плах и уязвим. Докосваше тялото й с предпазливост, която беше детинска и изпълнена с почуда, сякаш плътта й бе от крехък кристал и можеше да го счупи при най-малката грешка. Но в известен смисъл Александра имаше нужда тъкмо от това. От мускулест бейзболист с нежни ръце, внимателни и деликатни милувки. Идеалният мъж за нейния случай.

През годините беше установила, че Стан Рафърти е изключително свестен човек. Може би понякога се държеше малко хлапашки и проявяваше егоизъм. Не се караха и рядко се сопваха един на друг. Но вече нямаше и случайни нежни докосвания — нито послания с крак и разтриване на гърба като през първите една-две години, нямаше държане за ръце в мрака, нямаше възпламеняващи целувки. Дори редовното им любене в неделя сутрин беше станало отмерено и предсказуемо като неговите спортни упражнения. Недостатъчна причина за развод, ала все по-неоснователна причина да останат женени.

Предишния месец тя бе отишла при един от психоаналитиците на управлението. Около четиридесет и пет годишна латиноамериканка, която Алекс години наред срещаше из коридорите на полицията. Държаха се приятелски, любезно си кимаха, спокойно бъбреха край чешмата. Жената я покани в кабинета си и изслуша разказа й за деветгодишния й брак. Угасването на страстта, растящата отчужденост, взаимното мълчание. Когато Александра свърши, Мария Гонзалес разсеяно гледаше листовете на бюрото си. За миг Алекс си помисли, че е задрямала.

— Мария?

Тя вдигна поглед от бележките си.

— Това ли е всичко? Не те ли бие?

— Не, не ме бие. Иначе нямаше да остана при него.

— И няма спорове, викове, хвърляне на разни неща, така ли? Не ти ли се кара, не те ли унижава по някакъв начин?

— Не, и двамата се владеем.

— Още ли го обичаш?

Алекс се поколеба за миг.

— Да — отвърна накрая тя. — Но обичта ми към него по-скоро е като към по-малък брат.

Мария махна с ръка, като че ли такива незначителни разлики не я интересуваха.

— Той обича ли те?

— По някакъв негов начин, да, предполагам.

Другата жена дълго и мълчаливо я гледа. По подобен начин през годините я бяха гледали различни автомонтьори, когато беше карала колата си на сервиз, защото е чула някакво съмнително скърцане. Те никога не го чуваха и я изпращаха със същото търпеливо, но и малко укорително изражение. Имаха си достатъчно клиенти с действителни проблеми, автомобили, които изобщо не бяха в движение.

— Лошото на Маями — докато сядаше, каза Лоутън, — е, че тук винаги е лято. Аз съм на шейсет и седем и по дяволите, копнея за истинска есен. Може би ще опитам в Онтарио. Чувал съм, че било хубаво.

— Ти си израснал в Охайо — без да вдига поглед от чинията си, отбеляза Стан. — Стар глупак.

— Престани, Стан — за кой ли път помоли Александра.

Застанала на мивката, тя видя госпожа Лангстаф оттатък улицата. Едрата жена се намести в буса си и потегли към своя магазин за свещи. Грижливо окосени предни морави, подрязани живи плетове край тротоара. Кучета, спящи на верандите. Саксии с цветя по первазите на прозорците. Дневният свят на Александра. Хубавият Маями. Почти също толкова недействителен, колкото и нощите й.

Тя отиде при печката, извади палачинките на баща си, занесе ги на масата и ги постави пред него.

— Ти обичаш лятото, татко. Винаги можеш да ходиш на риба. Преди най-много обичаше този сезон.

— Преди обичах много неща.

Той се загледа към един сноп слънчеви лъчи. Устните му бяха силно стиснати.

— Татко?

Баща й не отговори.

— Не го смущавай — каза Стан. — Брои прашинките и после с тия числа ще пусне тото.

Той се изправи и изтупа трохите от бялата си униформена риза.

— Не си смешен, Стан.

— Виж, Алекс — сините му очи студено се впиха в нея, — не можем да живеем така. С пистолети и разни глупости. Старецът трябва да си отиде. Започвай да свикваш с тази идея.

Без да го поглежда, Александра избърса плота до мивката.

— След работа ще отида да поиграя голф — прибави той.

— С Делвин.

— Точно така, с Делвин.

— Тайнственият Делвин.

— Колега от службата, Алекс. Не е тайнствен.

— Тогава защо не го познавам? Защо никога не си го водил вкъщи?

Александра погледна Лоутън, който заливаше палачинките си с още сироп. Сиропът преливаше от чинията върху масата.

— Виж, нямам любовница, по дяволите. Обичам да играя голф и Делвин ми харесва. Нима не може да се видя за малко с приятел?

Тя усилено започна да търка някакво засъхнало мръсно петно на ръба на мивката.

— Само се прибери преди девет. Довечера трябва по-рано да изляза за работа. В лабораторията се е насъбрала доста работа.

— Кървавия изнасилвач пак е ударил, а? Когато убие някого, на другия ден започваш да работиш извънредно.

— Нямам избор. Такава ми е работата.

— Имаш избор, Алекс. Само че не избираш каквото трябва.

Александра се обърна към него и се опита да овладее гласа си.

— Това предупреждение ли е?

— Приеми го както искаш. Но разбери едно — няма да продължавам да се грижа за твоя старец. Всяка вечер слушам едни и същи глупости. Не съм се оженил за него.

Тя опря хълбок на печката.

— Така ли? А за какво си се оженил, Стан? Само заради хубавите моменти ли?

Стан се извърна и впери очи във вестника.

— Писна ми! Това не ми харесва. Пистолети и щуротии. Нали каза, че щял да живее тук временно. Само няколко седмици, докато му намериш място. Така каза, Алекс. Ясно си го спомням. Само заради това изобщо се съгласих.

— Ония места са отвратителни, Стан. Проверих пет-шест и не бих оставила там дори куче.

— Ами тогава трябва да продължиш да търсиш, Алекс. Защото така не можем да я караме.

— Не мога да се отнеса така с него, Стан. Как да го пратя на някое от ония стерилни, безнадеждни места? Та той ми е баща.

— Не е. Вече не. Той е едно петгодишно дете с лиги по брадичката.

Канеше се да каже още нещо, когато Лоутън отблъсна стола си назад.

— Горе ръцете, Франк Синатра! Вдигни ги и няма да има никакви проблеми.

Отново държеше пистолета си. Той бавно се изправи, като опираше дясната си ръка върху лявата.

— Веднага престани, татко! Хайде, чуй ме.

— Горе ръцете, за да ги виждам. А вие, млада госпожо, идете до хладилника. И също си вдигнете ръцете.

— Мамка му! — изруга Стан и се запъти към трапезарията.

— Стой на място, копеле!

Стан не спря. Лоутън вдигна револвера към тавана и изстреля предупредителен изстрел. Отгоре се посипа мазилка. Той отново натисна спусъка и проби дупка в стената над вратата.

Стан стоеше на колене в трапезарията с вдигнати във въздуха ръце.

— Господи боже! По дяволите, Алекс. Направи нещо.

— Когато кажа „стой“, говоря сериозно, боклук такъв.

Александра се изправи пред баща си. Пистолетът сочеше към сърцето й.

Тя си пое дъх, приближи се до него и се опита да срещне погледа му. Съвсем тихо изтананика първите няколко ноти от сватбения марш и макар че чу треперенето на гласа си, продължи да пее. Очите му бавно се откъснаха от престъпника, когото виждаше зад нея. Устните му се разтвориха. Александра направи втора крачка напред и отново изпя нотите, този път по-високо.

Револверът постепенно се спусна надолу. Баща й дълбоко си пое дъх и погледна към тавана, сякаш търсеше чайката, която не можеше да излезе от църквата. Тя измъкна оръжието от пръстите му, хвана го подмишница и го поведе към трапезарията.

Стан стоеше със свити юмруци. Устните му бяха стиснати, лицето му — мораво. Мускулите на скулите му трепереха, като че ли стискаше гвоздеи в зъбите си.

— По дяволите, Алекс, копелето можеше да ме убие.

— Нищо ти няма, Стан. Всичко е наред.

— Откъде е взел скапаните патрони?

— Не знам.

— Божичко. Ако някой от съседите е чул изстрелите и се обади в полицията… може да си изгубя работата.

— Добре, добре.

Хванала баща си подмишница, тя отново запя сватбения марш и го поведе по онази дълга пътека на паметта.

— Писна ми от тия глупости! — кресна Стан. — Край! Той си заминава. Повече няма да споря. Когато довечера се прибера вкъщи, най-добре да си е събрал багажа. Ще трябва да решиш, Алекс, с кого искаш да живееш, със съпруга си или с тоя идиот.