Профил на убиец

26.

В неделя сутринта Джейсън се измъкна от леглото и след двадесет минути се върна с топли канелени кифлички и кафе от Ямайка. Алекс събуди баща си и тримата закусваха на люлеещите се столове на предната веранда.

Между къщите се стелеше рядка мъгла. Врабчета кълвяха буболечки в предния двор. По тихата улица минаха две деца със стари колелета. След тях се тътреше рунтаво черно куче.

В девет, когато отваряха магазините, Алекс и Лоутън прекосиха крайбрежния път и в продължение на час обикаляха наоколо. И двамата си купиха нови дрехи. Баща й си избра облекло в пъстри тропически тонове. Алекс си взе риза в зелено и червено, бели джинси и няколко памучни фланелки. Оставиха покупките си в къщата и тримата отидоха на разходка в града, като надзъртаха във всички кафенета, галерии, кулинарни магазини и бутици. Обходиха всички улици и алеи.

Усмихваха се на надутите имена на къщите. На портите на всички постройки имаше плочи с ръкописни надписи, подробност, също установена от градоустройствените закони.

И всички бяха великолепни възстановки на различни стилове. Пастелни цветове, лилаво и зеленикавосиньо, розово и тъмнозелено. Всяка къща представляваше специфично съчетание от традиция и съвременност. Във всеки детайл, във всеки корниз и градина, се криеше скромна находчивост. Кулички, веранди, широки балкони, ламаринени покриви, външни стълбища и куполи. Все едно да се разхождаш във фантастичен акварел. Алекс обаче сякаш се страхуваше от толкова много изобретателност и добър вкус, чувстваше се малко уморена и неадекватна.

— „Дисни Уърлд“ без страшните атракции — каза Джейсън.

— По-измамно е — отвърна тя. — Ужасно е близко до действителността и почти се изкушаваш да повярваш, че е истинско. Ако живееш тук достатъчно време, ще започнеш да сънуваш в пастелни тонове. Изпитвам угризения, че не ми харесва.

Беше слънчево, температурата се задържа между десет и петнадесет градуса. Студените северни повеи като че ли поосвежиха Александра. И изостриха апетита й.

Обядваха в „Бъд & Алис“, отново чудесно приготвена морска котка, печени зеленчуци, ризото, превъзходен ябълков пай. И когато Алекс предложи да подремнат, никой не възрази.

Слънцето струеше през дървените решетки на прозорците. Двамата с Джейсън отново се любиха. И този път той проучваше тялото й, шепнешком й задаваше въпроси и тя мълвеше отговори, насочваше го към любимия си ритъм. Ала Джейсън не спря дотам. С бавни и нежни милувки той откри някои нови изненадващи полутонове, скрити в по-големите, по-познати мелодии. Нюанси на докосване, фини трели и контрапунктове, за чието съществуване Алекс изобщо не беше подозирала.

Езикът и пръстите му, устните и стройната мускулатура на тялото му.

Тя се изпъваше, свиваше се и се извиваше, откривайки плътски наслади с този нов мъж, които идваха и си отиваха толкова бързо, че не можеше да си представи как ще успеят да ги повторят.

Не се стремяха да постигнат нейното или неговото облекчаване, а да забавят собственото си върховно удоволствие, приближаваха се към някакво състояние, за което никога не бе чувала да се споменава. Място, толкова далеч от тази стая, от този момент, толкова далеч от ограниченията на плътта и шумния хаос на съзнателната мисъл, че когато стигнаха, я изпълни златна тишина. Все още слети, те не помръдваха, не приказваха, дори не дишаха. Иначе — идеална празнота. Освобождаване от тежестта на живота, толкова чисто и бързо, че сякаш леглото се беше изтръгнало от плена на гравитацията.

И после се върнаха.

Лоутън Колинс чукаше на вратата. Искал да слезе на плажа и да се попече на слънце.

— Това ми харесва — каза Ема. — Хората излизат и оставят вратите си отключени. Възвръща ти вярата в човека. Бих могла да живея в такъв град.

Влязоха в Чатауей през задната врата. Ема бе първа с автомата. Дженифър я следваше с револвера на Стан Рафърти, Норман пазеше в ариергард с другия пистолет.

В три следобед тримата влязоха в светлата бяла кухня в тази малка къща, докато добрите хора се печаха на плажа.

— Никога преди не съм нападала чужд дом — отбеляза Дженифър.

— И още не си — отвърна Ема. — За тази цел трябва да са тук собствениците. Трябва да ги вържеш, да ги удариш с дръжката на пистолета. Това е обикновено влизане с взлом.

— Стига с тия глупости — скара им се Норман. Той затвори задната врата и се запъти към хладилника.

— Да не си гладен?

Норман затрака с някакви бутилки, потърси на лавиците, после отвори фризера.

— Намерих нещо. — Той извади две шепи заскрежени пачки.

— Господи, Норман, колко си бърз. И преди трябва да си вършил такива неща.

Ема прибра парите в белия найлонов чувал за боклук, който носеше със себе си.

— Но това не може да е всичко. Божичко, тук няма трийсет-четирийсет хиляди.

Дженифър излезе от задната спалня. Носеше кафявата чанта с емблемата на гимназията в Южен Маями. Тя я обърна и я разклати.

— Празна е. Нали не мислите, че вече са ги изхарчили?

— За какво? За плажно масло ли?

— Някъде тук са — каза Норман.

Той повдигна ръба на дивана, надникна отдолу и с трясък го пусна на пода.

— Спокойно, Норман. Не бива да подплашим нечий скапан сеизмограф.

Ема отиде в предната спалня, остави автомата на скрина и претърси гардероба, под леглото, под матрака, в банята, във всички чекмеджета.

— Открих ги! — извика от кухнята Норман.

Тя взе автомата и на излизане от спалнята се блъсна в стареца.

Шестдесетина-седемдесетгодишен, с хлътнали гърди и сива коса. Широки жълти сърфистки шорти и авиаторски слънчеви очила.

— Здрасти — поздрави той. — Изглеждам ли ти модерен в новите си дрехи?

Ема насочи автомата към него и бавно заотстъпва назад.

Старецът затвори предната врата и спусна резето. После повдигна крак и изтупа босото си стъпало.

— Проклет пясък — каза старецът. — Влиза в чаршафите, не можеш да спиш.

Той вдигна другия си крак, изчисти го и влезе покрай Ема в кухнята.

Норман слизаше от печката с кошница в ръце. По начина, по който я държеше, Ема можеше да прецени, че е тежка. Дженифър стоеше на прага на другата спалня с револвера в дясната си ръка. Беше зяпнала.

— Не мърдай, смотаняко — нареди Ема, ала старецът като че ли не я чу.

Той спря да разгледа пистолета, който Норман бе оставил на плота. Свали си очилата и ги хвърли до оръжието.

— Хубав пистолет. Твой ли е?

Норман кимна и погледна Ема, за да види как да реагира.

— Не мърдай, по дяволите — повтори тя. — Последно предупреждение.

Старецът се приближи до Норман, постави ръка върху ръба на кошницата, наклони я напред и надникна вътре.

— Леле! — ахна той. — Тук е фрашкано с мангизи.

Обърна се, отвори вратичката на хладилника и извади кана с лимонада. Повдигна я към устните си, наведе я и отпи. Когато свърши, погледна към тримата, избърса уста и рече:

— Къде ми е доброто възпитание? На някого пие ли му се?

— На мен не — отвърна Дженифър.

Норман поклати глава.

— А на теб, млада госпожице? — протегна каната към Ема старецът.

— Това ли е, Норман? Това ли са всички пари?

— Така изглежда.

— Тогава да си вървим.

— Ами той?

Хванал кошницата с една ръка, Норман се пресегна и взе пистолета си.

— Не можем просто да го оставим — каза Ема.

— Този път улучихте десетката — заяви старецът. — Радвам се за вас. Наистина. Ние също се натъкнахме на малко сухо. В момента се валяме в пари. Явно тук растат по дърветата. Нямам търпение да дойде есента. Сигурно ще е забавно.

— Той е побъркан — рече Дженифър.

— Стар е — поправи я Норман. — Не е побъркан.

— Изсипи парите в чувала за боклук, Норман. Върни кошницата, където си я намерил. Обичам да оставям чисто след себе си.

Когато той се подчини, Ема се приближи до стареца и притисна дулото към гърба му.

— Недей, Ема — помоли я Дженифър. — Безобиден е.

— Спокойно може да ни разпознае.

— Няма. Погледни го, един нещастен дъртак. Мозъкът му се е разбърникал в черепа му. Няма да даде показания против никого.

Старецът пристъпи към Дженифър и протегна ръка към револвера.

— Къде ли не го търсих. Къде беше?

— Хайде, Норман, нарамвай чувала с парите и да ни няма.

Той погледна стареца, после Ема, обърна се и излезе през задната врата.

— Какво ще правиш, Ема?

Старецът продължаваше да разглежда пистолета.

— Моят е, да — каза той. — Същият сериен номер, малката драскотина на ръкохватката. С тоя патлак сме стари познати. Много, много стари.

Дженифър се опита да издърпа револвера от него, ала той не го пусна.

На улицата се разнесоха гласове. Ема рязко се завъртя и надникна през предния прозорец. Натоварени с плажни хавлии, Александра Рафърти и някакъв мъж тъкмо влизаха в двора.

— Хайде — каза тя. — Да се махаме от тук.

Дженифър още веднъж се помъчи да освободи оръжието от ръката на стареца, ала не успя.

— Господи боже, Дженифър, хайде! Остави го. Остави му проклетия револвер.

— Много ни уплаши, татко, да избягаш така.

— Бях жаден — отвърна той. — Пиеше ми се лимонада.

През стената се чуваше тананикането на Джейсън под душа. Баща й лежеше на леглото си и зяпаше тавана. Алекс стоеше на прага.

— Само се обърнахме, и ти изчезна. Много се разтревожихме, татко. Разбираш ли защо?

— Помислили сте, че съм се изгубил.

— Да. Уплашихме се. Не може просто така да изчезваш, нали?

— Добре.

— И защо беше заключил вратата, татко? Защо?

— Винаги заключвам вратите. За сигурност. Така защитавам семейството.

Александра дълбоко си пое дъх.

— Имаме ли много пари? — Той я погледна, после отново отправи очи към тавана.

— Какво имаш предвид, татко?

— Имам предвид пари. Сухо, мангизи. Твърда валута. Имаме ли много?

— Имаме, да, но не много.

— Тук парите растат по дърветата, знаеш ли?

— Какво искаш да кажеш, татко?

— Нищо. Абсолютно нищо.

Тя се приближи и се вгледа в него.

— Струва ми се, че слънцето прекалено ме е напекло — рече старецът. — Мозъкът ми се е разбърникал в черепа.

Алекс се наведе и пипна челото му. Беше студено и сухо.

— В Охайо ли сме?

— Не, татко, в Сисайд.

— Къде е това? Във Флорида ли?

— Да. Сисайд, Флорида.

— Ще заведа Грейс във Флорида. Ще създам семейство. Чувал съм, че там на юг било хубаво.

— И аз съм чувала същото — каза Алекс. — Портокалови дървета докъдето очите ти стигат.

— Е, тогава поговори с Грейс. Тя е голям инат. Казва, че във Флорида било само за дъртаци. Обаче аз не смятам така. Според мен там има всякакви хора. Млади, стари, на средна възраст. Чувал съм, че било страхотно място за младоженци.

— И аз съм чувала същото — повтори Алекс.

— Ами тогава поговори с нея. Нали? Поговори с нея. Тя е голям инат.

— Непременно — обеща Алекс. — Непременно ще поговоря с нея.