Профил на убиец

9.

Александра позвъни от единствения работещ телефонен автомат в чакалнята на спешното отделение и се свърза с управлението. Потърси Силвия Ригали, една от главните администраторки. Вече били гледали новините и повикали друг фотограф да поеме нейното дежурство. Всички се тревожели за състоянието на Стан.

Александра й каза, че Стан ще се оправи и й благодари за загрижеността.

— Още нещо, Силвия.

— Да?

— Някой познат да е бил на местопрестъплението?

— Всъщност твоят приятел Дан Романо минавал оттам на път за работа. Бил е един от първите.

— Дан каза ли нещо?

— Какво например?

— Нещо странно. За злополуката.

Силвия се замисли за миг.

— Цялата история е странна, Алекс. От начало до край. Навсякъде пръснати пари. Побъркани хора. Хаос.

— Да, гледах новините. Но имам предвид подробностите. Самата катастрофа, следите от гуми, скоростта на колата. Такива неща.

— Всичко е съвсем ясно. Дан не каза нищо, което да ми се стори странно. Защо? Да не ти е известно нещо, за което би трябвало да ни известиш?

— Не — отвърна Александра. — Просто съм в шок. Оставям въображението си да се развихри. Забрави, че го споменах.

— Вече забравих — отвърна Силвия. Разнесе се друг глас и тя помоли Алекс да почака. После каза: — Беше Шонбъргър. Предлага да си вземеш почивни дни до края на седмицата, ако искаш. Ние ще се оправим. Имаш да ползваш адски много отпуска.

— Предай му, че му благодаря, Силвия. Признателна съм му. Утре ще се обадя и ще ви съобщя как е Стан. Едва ли ще ми трябва цялата седмица, но може би няма да идвам ден-два, докато нещата се поуспокоят.

После позвъни на клетъчния телефон на Габриела. Нейната най-стара и добра приятелка.

Ученическата им дружба бе продължила и след като двете бяха постъпили в щатския университет. Още от гимназията Габи беше знаела, че иска да стане първата жена губернатор на Флорида. И през последните петнадесет години неуморно работеше в тази насока. Ала Алекс познаваше две Габриели, едната за пред телевизионните камери — непоколебимия, откровен политик, защитник на онеправданите, жената, готова да застане зад непопулярни каузи, въпреки че те й отнемат гласове на изборите, и другата Габи — уязвима и чувствителна, мотивирана от нещастното си детство с баща алкохолик и майка, страдаща от постоянна депресия.

— Знаех, че ще го видиш по новините и ще се разтревожиш — каза Александра.

— Много ли е сериозно? Стан ще може ли да ходи?

— О, положението не е чак толкова тежко. Счупен крак. Лекарите обещават да е в движение до края на седмицата. Ще използва патерици, това е.

От слушалката се разнесе рев, който продължи двадесет-тридесет секунди.

— Какво беше това, по дяволите?

— Това ново жилище — отвърна Габриела. — Намира се точно на пътя на самолетите от международното летище. Така е по цял ден, на всеки пет минути. Но толкова бързо не успях да намеря друга къща.

Изчакаха да отмине следващият самолет.

— Ами Лоутън? Искаш ли да го взема при мен за няколко дни? Мога да изритам Хюго и Феликс от стаята им.

— Не, благодаря — каза Алекс.

Към телефона се приближи млад чернокож мъж по джинси и скъсана фланелка, вторачи се в нея и започна да дрънка монетите в дланта си.

— Всичко при теб наред ли е, Габи? По гласа ти познавам, че има нещо.

Докато над къщата на Габриела прелиташе поредният самолет, Александра се опитваше да не гледа чернокожия. Баща й унесено зяпаше по телевизията красив млад актьор, който усмихнато разказваше за новия си филм. Наблизо стоеше служител от охраната и двамата изглежда се шегуваха.

— Усещам го, Габи. Какво има?

Александра я чу дълбоко да си поема дъх.

— По дяволите, Алекс. Цял ден по улицата обикаля една кола с тъмни прозорци. Движи се съвсем бавно. Мисля, че пак са ме открили.

До началото на предишния месец Габриела Ернандес бе имала преднина от петнадесет процента пред другия кандидат за кмет на Маями. После се появи нейна снимка, направена преди година, когато беше участвала в търговска делегация в Куба. Фотографът я бе хванал да целува островния диктатор по бузата. „Хералд“ публикува снимката на първа страница и тя се превърна във водеща новина по всички телевизионни канали. Габриела заяви, че това било просто дипломатична въздушна целувка, но по вечерните новини един от каналите с помощта на компютърно увеличение показа, че устните й наистина докосват буйната брада на тиранина. Кубинските емигрантски лидери побесняха, нарекоха целувката „държавна измяна“ и поискаха незабавното й оттегляне от обществения живот. По-късно същата вечер, въпреки паркираната в съседната пряка полицейска кола, някой стреля по предните прозорци на Габриела.

След като взривиха бомба в предизборния й щаб и цяла седмица я заплашваха с убийство по телефона, тя се отказа от участие в изборите. Но фанатиците продължиха да я преследват и през следващия месец се наложи още два пъти да сменя жилището си. И сега се криеше. Дори бившият й съпруг не знаеше къде е.

— Трябва да се обадя, мама му стара.

Младият мъж се бе приближил. На дясната му буза имаше лепенка и дрехите му силно миришеха на марихуана.

— След като свърша. — Алекс му обърна гръб.

— Мога веднага да дойда — продължи Габриела. — Ще доведа баща ти тук. Само кажи.

Лекарят, с когото по-рано беше разговаряла Александра, стоеше насред чакалнята и се оглеждаше наоколо.

Алекс въздъхна и махна с ръка, за да привлече вниманието му.

— Виж, Габи, трябва да затварям. Довечера ще ти позвъня.

— Ако ти потрябва адвокат, Алекс, познавам няколко много добри.

— Защо да ми потрябва адвокат?

— За да съдиш компанията на Стан, разбира се. Мили боже, Алекс, по телевизията казаха, че гумите на колата били съвсем изтъркани. Стан не е бил виновен за катастрофата.

Изведнъж Алекс усети, че по крака й тече нещо и се обърна. Високият мъж бе извадил пениса си и уринираше върху джинсите й.

— По-късно ще ти се обадя, Габи.

Тя затвори слушалката, рязко се завъртя, сграбчи чернокожия за лявата китка и силно натисна палеца му. Когато мъжът изпъшка, Алекс заби рамо в гърдите му и го притисна към стената, опряла лявата си предмишница в гърлото му.

Той зяпна парализираната си длан с воднисти очи.

— А сега със свободната си ръка напъхай смешния си хуй обратно в гащите.

Младежът се задъха.

— Ще ме убиеш, мама му стара. Не мога да дишам.

— Направи каквото ти казах. Скрий си оная работа, за да не ти я откъсна.

Алекс леко облекчи натиска. Той хрипливо си пое дъх и успя да спусне ръка към ципа си.

— Добре, сега можеш да си вървиш.

От отсрещния край на фоайето дотича човек от охраната. Александра дръпна младежа от стената. Нещо в китката му изпука и той извика.

Охранителят се приближи и хвана чернокожия за свободната ръка. Алекс го пусна и се отдръпна назад.

— Искате ли да повикам полиция, госпожо?

Тя погледна към уголемяващото се тъмно петно на джинсите й.

— Няма нищо. Ще се оправя.

— Тая курва ми счупи палеца. Арестувай я бе, човек.

Александра любезно се усмихна и се обърна към него.

— Вече можете да използвате телефона, господине.

Младежът се облегна на стената и избели очи към тавана. Очевидно бе изгубил желание да разговаря.

Когато се върна при баща си, доктор Сатавана седеше до него и попиваше лицето си с носна кърпичка. Не можеше да е на повече от тридесет години, но в косата му вече имаше сребърни нишки.

— Стан е ранен — каза Лоутън. — Гледах го по телевизията.

— Той ще се оправи, господин Рафърти — отвърна лекарят. — Стан е много здрав човек. В отлична форма. И това много му помогна.

— Стан играе бейзбол — продължи баща й. — Защитник. Беше титуляр в щатския шампионат на Охайо. А може да беше и на Флорида. Не съм сигурен.

— Може ли вече да го видя? — попита Алекс.

— Преместват го в западното крило, стая триста и дванайсет. Изчакайте около час да дойде в съзнание. Обаче още ще е замаян.

Докторът се усмихна и понечи да прибави още нещо, но името му изкънтя по аудиоуредбата. Спешно го търсели в интензивното отделение. Той се изправи, потупа Алекс по рамото и си тръгна.

Лоутън задряма и Александра се отпусна назад на червения пластмасов стол. На всеки няколко минути пристигаха линейки и за кратко настъпваше раздвижване, докато в отделението вкарваха следващата жертва, следвана от роднините й. Няколко деца играеха на гоненица, тичаха из чакалнята и пищяха. На два реда от нея седеше самотна бременна тийнейджърка, която държеше с две ръце издутия си корем и тихо пееше приспивна песничка. Млад чернокож в бяла униформа миеше пода и високо си тананикаше под ритъма на рапа, който дънеше в слушалките на главата му.

Алекс сръга с лакът баща си. Лоутън се сепна и се огледа наоколо.

— Хърках ли?

— Не, татко. Трябва да тръгваме.

— Преди ме будеше, когато захърквах, и тогава се мъчех да остана буден, докато ти заспиш, за да не те смущавам. Но понякога се унасях, пак захърквах и трябваше отново да ме будиш.

— Това беше мама, не аз.

— Мама ли?

— Да, жена ти. Грейс.

— Грейс ли е пострадала? В болницата ли е? — Той се заозърта наоколо из шумната чакалня.

— Не, Стан. Катастрофирал е.

— Стан, да, естествено. Гледах го по телевизията. Обрал е бронирана кола.

— Било е злополука, татко. Колата му е излязла от магистралата и Стан е пострадал. Сега ще отидем в стаята му, ще надникнем да видим дали е буден и после ще се приберем вкъщи.

— Добре — отвърна баща й и се изправи. — Защото ми се спи.

Зад клоните на палмата пред входа на спешното отделение сияеше пълна луна. В тревата край пилона със знамето пет-шест бели чапли спокойно търсеха бръмбари. В прохладния октомврийски въздух се усещаше мирис на ферментирали плодове и сладък аромат на жасмин, онова съблазнително ухание, изпълнено със сексуални обещания.

Точно в такава нощ преди единадесет години Стан Рафърти за пръв път беше целунал жадните й устни. И оттогава винаги щом усетеше същия тропически дъх през октомври, Александра си спомняше онези неловки часове с мускулестата бейзболна звезда, отмалата, мъчителното отчаяние. Той бе първият и единствен мъж, на когото беше позволявала да докосва тялото й. Мъж, когото някога бе смятала за силен и грижовен като баща й.

На болничния паркинг й трябваше известно време, за да се вземе в ръце, но накрая откри западното крило, заведе Лоутън при сградата, мина покрай стаята на сестрите и се качи с асансьора на третия етаж.

— Нали няма да ме затвориш тук? Не искам да оставам на това място. Бисквитите им със сирене са стари. И навсякъде вони. Вони на болница.

Алекс броеше стаите до триста и дванадесета, когато от недалечната врата излезе млада руса жена, целуна върховете на пръстите си и прати въздушна целувка на някого вътре. Когато се обърна да си тръгне, тя видя Александра, завъртя се и забърза в противоположната посока. Притежаваше онази ученическа свежест на деветнадесет-двадесетгодишно момиче и гъвкавата походка на жена, която е свикнала да я наблюдават. Алекс усети, че я изпълва хлад.

Още две крачки и видя, че момичето е излязло от стая триста и дванадесет.

За миг се поколеба в коридора, загледана в отдалечаващата се фигура, после отвори вратата и надникна вътре. Стаята беше единична. Стан лежеше отпуснат на възглавниците и сякаш спеше. Алекс затвори вратата.

— А сега накъде?

Тя дълбоко си пое дъх, въздъхна и поведе баща си за лакътя по коридора към сивите врати, които все още се люлееха след излизането на младата жена. Навън имаше асансьор и светещите цифри показваха, че се спуска надолу към първия етаж.

— Хайде, татко, да побързаме.

Заслизаха по стълбището и слава богу, баща й не се бавеше, не задаваше въпроси. Изглежда нямаше търпение да напусне сградата. Алекс се укори за импулсивното си поведение. Да се втурне след някакво момиче, което е видяла да излиза от стаята на мъжа й. Това беше лудост. Жената сигурно бе объркала стаите и несъмнено засрамено беше излязла. И въздушната целувка бе само жест на извинение.

Когато стигнаха долу Алекс спря и се замисли.

— Да не си забравила къде си паркирала?

— Не, помня къде е колата.

— Е, тогава какво чакаш? Да вървим. Толкова съм гладен, че мога да изям цял слон. Или беше кон? Слон или кон?

— Кон.

— Няма логика. Ако си гладен, ще искаш да изядеш най-голямото нещо, което видиш. Слонът е много по-голям от коня. Прав ли съм?

— Прав си.

— Обаче е трудно да изядеш цял слон, колкото и да си гладен.

Когато отвори вратата, Алекс чу наблизо рев на автомобилен двигател. Тя забеляза, че стрелките за изхода сочат наляво, хвана баща си подръка и се запъти натам.

Докато Лоутън продължаваше да мърмори за това колко било трудно да изядеш слон, Александра чу, че зад тях се приближава кола. Тя съвсем леко завъртя глава и видя синя хонда „Акорд“ на пет-шест години с ръждиво кръгло петно на задния капак. Прозорците бяха тъмни и на слабата светлина на паркинга не се виждаше шофьорът.

Алекс зави надясно и прецени разстоянието така, че двамата с баща си да минат на три-четири метра от спрялата на бариерата хонда. Прозорецът се спусна и да, зад волана седеше същата русокоса жена. Александра се обърна, мина зад колата и прочете номера. ALP 290.

— Изгубихме ли се? — попита баща й.

— Не.

— Стан е крадец. И убиец. Имаш късмет, че е ранен, защото сега можеш да избягаш. Адски изгоден момент, ако питаш мен.

— Прибираме се вкъщи, татко. Утре сутрин ще дойдем при Стан.

— Съвсем си изпуснах вечерята — каза Лоутън, докато се качваха обратно по стъпалата към улицата. — Умирам от глад. И мога да изям цял балон.

Тя спря и втренчено го погледна. Лицето му бе безизразно и Алекс тъкмо се канеше да продължи, когато на устните му грейна усмивка.

— Шегувам се. Игра на думи. Кон, слон, балон.

Александра намръщено поклати глава.

— Сърдиш ми се — рече баща й.

Тя се усмихна криво.

— Понякога си много забавен. Знаеш ли, татко?

— Знам. Винаги съм бил забавен. Такъв съм си по рождение.

Наближаваше полунощ. Единствената електрическа крушка, която й позволяваше да вижда, мъждукаше в коридора. Той лежеше на дивана с игла, дълбоко забита в голямата артерия на лявата ръка. Тръбата на системата стигаше до прозрачната пластмасова торбичка на голия под, в която вече се бяха влели около триста кубика. Още три-четири минути и щеше да е пълна.

Тя стоеше на прага, стиснала нова еднолитрова бутилка водка за гърлото. Вече бе ударила няколко големи глътки. Когато се приближи, той видя, че се олюлява.

— Пак си убил момиче, нали?

— Да. Искаш ли да ти разкажа? Кървавите подробности?

— Не.

— Тази беше много тъжна.

— Престани. Не искам да слушам.

— Когато проникнах в нея, тя се разплака като дете. Бедното момиченце, хленчеше на пода на хубавото си жилище. Преструваше се на разстроена, на уплашена, но истината беше в очите й. Опитват се да те измамят със сълзите си, с молбите си, но аз виждам в душите им. Зад хлипането й видях гнева й. Видях нейната ненавист, желанието й да ме убие.

— Престани.

— О, я стига. Харесва ти, майко. Знаеш, че ти харесва. Аз съм твоят прозорец към света. Аз съм личната ти сапунена опера.

Тя запремигва и се опита да фокусира очите си.

— Тази кръв, дето я събираш, това е кръвта, която оставяш при момичетата.

— Да, да. Точно така. Много добре, мамо. Оставям я на местопрестъплението. Защо го правя, мамо? Спомняш ли си какво ти казах?

— Ти си Кървавия изнасилвач. Убил си пет момичета.

— Браво бе! Не си толкова шантава, на каквато се правиш.

— Ще гориш в ада цяла вечност. Право там ще отидеш.

— Е, значи пътуването няма да е дълго, нали? Само до съседния ъгъл.

На прозорците в дневната на майка му имаше решетки. Както и на всички останали прозорци в малката къща. Бяха му стрували повече от цялата сграда. В съседната къща продаваха хероин. Там се беше научил да използва иглите. Докато висеше на онова зловонно място при наркоманите, той бе наблюдавал техните примитивни турникети, беше гледал как притискат вената, за да я накарат да се подуе. И внимателното вкарване на острата стомана в деликатния кръвоносен съд.

От другата им страна имаше изоставен сив склад. Люпилня за плъхове. Стотици гризачи влизаха и излизаха от разбитите прозорци. Дървената къща на майка му се намираше в центъра на града и в същото време бе напълно изолирана, сякаш беше на луната. Тя имаше дъбови подове и дебели стени, покрити с мазилка, къща на първозаселници, последната от рода си край река Маями. Навярно можеше да пише на Историческото дружество и да поиска месингова плоча за вратата. И да даде на къщата някакво надуто име. Алма Матер.

— Пийни си още, мамо. Ще ти подейства успокоително, ще те затопли отвътре.

Тя трепереше на прага, временна треска в тази топла вечер. Носеше дрипавия си пеньоар. Син на жълти метличини. През последните няколко месеца съвсем се бе оръфал на коленете й.

Позволяваше й да носи тази дреха, само защото не искаше да гледа голите й кокали, когато идваше да я види. Косата й беше жълтеникавобяла и напоследък се бе сплъстила на мазни кичури около лицето. Не беше се къпала от месеци. Всяка седмица й носеше кашон консервирано овнешко с ориз за кучета, сам отваряше консервите и взимаше капаците със себе си. Не можеше да й позволи да си пререже вените с острия ръб.

Доколкото можеше, бе обезопасил къщата срещу самоубийство. Дюшек без чаршафи. Никакви електрически кабели. Разбира се, тя винаги можеше да се удави в тоалетната. Или да строши нещо стъклено и да си пререже гърлото. Но майка му се намираше в такова алкохолно опиянение, че едва ли можеше да се съсредоточи достатъчно, за да изпълни какъвто и да е план.

— Защо вършиш тези неща?

— Какви неща, мамо?

Тя облиза с език ъгълчетата на устата си.

— Убиваш тези момичета. Държиш ме затворена. Защо го правиш?

— О, ти не си затворена, миличка. Винаги можеш да излезеш. Само кажи и ще отключа вратата. Можеш да обикаляш квартала, да се правиш на лошо момиче под магистралата, да се качиш на самолет за Таити, каквото поискаш. За вас всичко, госпожо.

Тя тихо изпъшка, затвори очи, вдигна бутилката към устните си и отпи голяма глътка. Задъха се, после се обърна и потъна в тъмната къща. Навярно отиваше на западния прозорец да зяпа наркоманите.

Когато торбичката с кръв се напълни, той извади иглата, притисна към ръката си памуче, напоено със спирт, после го хвърли на пода. Стисна края на системата и го защипа с метален пръстен. Занесе торбичката в заключения с катинар килер в дъното на къщата и я остави при другите в малкия хладилник.

За миг на слабата светлина на малката крушка се вгледа в пълните с кръв опаковки. Собствената му жизнена течност, заредена с мрачните тайни послания на дедите му, писма, надраскани преди векове, запечатани в бутилки, хвърлени в плазмено море и плавали по течението поколения наред, докато накрая бяха изхвърлени на брега в краката му. И той ги беше отварял една по една, бе чел кратките изречения, обобщението на тяхната древна мъдрост, техните далечни и безплодни призиви за помощ, безумните им заповеди, брътвежа им. Това беше единственото му наследство, тази богата, гъста течност.

Той се взираше в четирите лъскави торбички кръв.

Дотук шест. Оставаха още четири.