Профил на убиец

11.

Малката бяла къща на Дженифър Макдугъл се намираше между две типични за Коконът Гроув имения. На запад се издигаше масивна модерна постройка с остри ъгли, стъклени тавани, контрафорси, тежки бетонни арки и десетки колони, поддържащи асми. До огромната входна врата светеше неоново фламинго. От източната страна имаше гигантска сграда в средиземноморски стил с покрит вход, голям колкото цялата къща на семейство Рафърти. Червени керемиди, бели стени, няколко балкончета на третия етаж, гледащи към дъбовете, бананите и ръждивия покрив на скромното заселническо бунгало.

— Някога живеех тук — каза Лоутън.

— Никога не си живял тук, татко.

— В абсолютно същата къща. Там прекарахме август. Не си ли спомняш?

— Да. Спомням си. Но беше по-голяма, жълта и много далеч от тук.

— Жълта, да. Чудесно си прекарахме онова лято, нали?

— Да — потвърди тя. — Наистина.

Александра намали скоростта и погледна към малката бяла къща. Надупчената асфалтова площадка, която заемаше по-голямата част от предния двор, пустееше, но тя продължи до края на уличката. Останалите къщи бяха скрити зад гъсти джунгли от палми, тропически храсти и виещи се местни растения, които бяха оставени да се развиват на воля, защото наоколо имаше достатъчно въоръжена охрана и хората нямаше защо да се боят, че домовете им не се виждат от пътя. В квартала цареше пълна тишина, сякаш тук бе забранен всякакъв шум. Нямаше пешеходци, кучета, по клоните дори не пърхаха птици. На известно разстояние от бялата къща беше паркиран самотен жълт пикап на фирма за почистване на басейни.

Александра обърна, спря на площадката, угаси двигателя, слезе от колата и прибра ключовете в банана на кръста си. Като си мърмореше нещо под нос, Лоутън се освободи от предпазния колан и започна да чука по прозореца, докато Алекс заобиколи и му отключи вратата.

— Заминавам за Охайо — каза той. — Тук е адски горещо. Искам да кажа, ей богу, вече е октомври, време е за есента.

Александра се запъти към вратата на Дженифър Макдугъл. Тази сутрин бе облякла баща си в светлосин анцуг и маратонки. Самата тя носеше тъмносини бермуди, бежова текстилна блуза, бели маратонки „Найки“ и плетен кожен колан. Без бижута, освен халката.

По широката веранда, която обгръщаше къщата, имаше различни мебели втора ръка, стари дивани, дървена люлка, плетен стол. Между тях бяха поставени касетки от мляко, които играеха ролята на масички, и по тях се въргаляха празни бирени бутилки, списания, пластмасови играчки, оранжево камионче и червенокоса парцалена кукла с кръгло лице и лунички.

Алекс отвори рамката с мрежата и за миг се загледа към улицата. Тих ветрец раздвижи клоните на палмите край телефонните стълбове. Въздухът отново ставаше влажен. Лоутън вдигна парцалената кукла и мълчаливо впери очи в лицето й.

Тя отново се обърна към чамовата врата, надупчена като стара мишена за хвърляне на стрелички. Сякаш цяла върволица от разярени съпруги бяха стояли на тази веранда и с нокти се бяха опитвали да влязат вътре. Почука три пъти и звукът като че ли я събуди от електрическото бръмчене на гнева й. Намираше се пред дома на чужда жена и нямаше почти никакви доказателства за изневярата на мъжа си. Не бе мислила какво ще каже, нямаше представа какво ще направи.

Алекс изправи рамене, вдигна юмрук и отново силно почука на вратата, ала нещо в кухото ехо й показваше, че в къщата няма никой.

Тя се насили да се раздвижи, затвори мрежата, спусна се по стъпалата, заобиколи от западната страна, надникна през прозореца и се опита да схване духа на това място по интериора, мебелите, украсата. Може би и да зърне някоя вещ на Стан.

Сцената, която видя, бе като поставена в рамка фотография. Правоъгълна, неподвижна, мъртва. Алекс я запечата в паметта си. Този път нямаше труп. Само мебелите на Дженифър Макдугъл, от онези с дунапренови възглавници, които се купуваха и доставяха незабавно. Зелен диван, столове, масичка, покрита с чинийки и съборени бирени шишета. Плакат с корида над камината, на плочата под него — бутилки от вино със стичащи се по гърлата капки восък. Вентилаторът на тавана леко люлееше закачените до прозореца прозрачни пластмасови делфинчета. Върху телевизора се беше свил на кълбо черен котарак.

Можеше да е жилище на студентка, медицинска сестра, продавачка в бакалия или временна квартира на комик, играещ в местния „Холидей Инс“. Тук нямаше нищо характерно, нищо, което да загатва за характер, нищо, което да показва с какво обитателката на тази малка разхвърляна къща е спечелила любовта на Стан Рафърти.

Алекс се прехвърли на другия прозорец, но щорите бяха спуснати. Тя заобиколи през мръсния заден двор. В средата се открояваше дървен басейн с пластмасови тръби, които минаваха по земята в нарушение на всички правила за строителство. Точно в припрения стил на Стан.

Александра продължи обиколката си и спря до първия от двата прозореца от източната страна. Около него се виеха клоните на тропически храст. Вътре се виждаше спалнята с неоправено голямо легло без табла и нощно шкафче. Спартанско любовно гнездо. Докато притискаше нос към мръсното стъкло и се взираше в снимката на стената вляво от леглото, някой влезе в стаята.

Тя отскочи назад и сърцето й се сви. По Главната магистрала зави сирена, която бързо се отдалечи на север. Космите по ръцете й настръхнаха, блузата й се закачи на един трън и й попречи да се отдръпне.

Алекс се освободи, дълбоко си пое дъх и леко наведе глава напред, докато с лявото си око надзърна в спалнята.

Лоутън Колинс силно подскачаше на ръба на неоправеното легло, сякаш изпитваше матрака. Черният котарак се гънеше между краката му, докато той високо и безгрижно пееше песен без име и смисъл. Песничка, бликаща направо от разпокъсаните останки на разума му.

— Термитната царица снася по трийсет хиляди яйца дневно. Тя живее години наред и единствената й работа е да снася. Що за живот е това, Норман? Питам те.

Волът просто зяпаше бялата къща на Лийфи Уей.

— Според мен термитите, мравките и пчелите са такива, каквито шефовете ни искат да станем всички ние. Да си изпълняваме ролите, да си вършим работата и така до края. Всеки ден точно като предишния и следващия. Трийсет хиляди яйца дневно, Норман, помисли! Нима можеш да го наречеш живот? И това е скапаната им царица, най-главната. Ами работниците, ами войниците? Божичко, веднага ще избера хлебарката. Тя е свободна и независима. Единствената й цел е да оцелее. Знаеш ли, че хлебарките могат да живеят цяла седмица без глава? Знаеш ли го, Норман? И умират, само защото без уста не могат да пият вода. Знам го, щото веднъж за експеримент откъснах главата на една. Тогава бях по-млада. Сега за нищо на света не бих го направила. Прекалено много ги уважавам. Те са ми приятели. Всъщност са ми домашни любимци. Много са нежни. Знам, че не е за вярване, обаче е така. Само трябва да познаваш признаците, да можеш да четеш езика на тялото, за да видиш колко са нежни. Най-вече как си мърдат пипалата.

Той се обърна към нея и я погледна със сънливи очи.

— Изобщо някога преставаш ли?

Ема се усмихна.

— Какво? Дали преставам да говоря ли? Ами не, отговорът е не. Говоря, за да облекча налягането в главата ми. Така изпускам газовете. А повярвай ми, точно сега имам много газове. Не си спомням някога да съм имала толкова. Нали не искаш да млъкна, черепът ми да се пръсне и мозъкът ми да те оплиска целия, а, Норман?

Той безпомощно поклати глава и очите му отново заблуждаха някъде напред.

— Аз съм човек на езиците — продължи Ема. — Заради майка ми, и тя беше такава. Нали познаваше майка ми?

— Да. — Норман леко завъртя глава и погледна през левия прозорец.

— Знаеш ли, че пишеше стихове?

Той кимна.

— На френски, английски и испански. Беше гений на думите. Мама му стара, ако не се беше влюбила в баща ми и не се беше завряла в скапаното гето, можеше да стане лауреат на южното полукълбо.

— Майка ти беше симпатяга.

— Освен това беше умна и културна. От нея съм наследила лекотата, с която използвам думите. Затова толкова много приказвам. Просто това генетично наследство циркулира в кръвта ми. И от всички ония книги, дето ми ги четеше мама. Смяташе, че истината е в книгите. Татко мислеше, че е в оръжията, мама — в книгите. Ако четеш достатъчно, поумняваш и можеш да станеш какъвто поискаш. Можеш да пътуваш в екзотични земи, да водиш войни, да танцуваш с принцове и херцози и тем подобни романтични глупости от приказките. И мен ме караше да чета. Поглъщах по пет-шест, че понякога и по осем книжки на седмица и известно време ме кефеше, обаче после започнах да забелязвам, че всеки път щом вдигна очи от страницата, пак си бях в същото скапано гето. И наоколо ставаха все същите гадости. И тогава ме осени, че ако искам да извадя късмет, трябва да зарежа проклетите книги и да започна да се уча да се справям с истинските лайна.

Норман отново насочи поглед към бялата къща.

— Е, какво ще правим, Норм? Ще влезем ли вътре, а? Какъв е планът, може би фронтална атака?

Той гледаше право пред себе си и мълчеше.

Може да бе идиот. Ема започваше да обмисля тази възможност. А може моторът на тялото му толкова да беше претоварен от образуването на огромни количества косми, че да не му оставаха конски сили за мислене.

— Аз предлагам да влезем.

— И после?

— Според обстоятелствата.

— Те не са крадци.

— Това е къщата, нали така? Лийфи Уей две хиляди седемстотин и девет. Освен ако онова твое ченге не ти е дало грешен адрес.

— Не са тези.

— Оня старец и жената може да участват в бандата, може да са мозъкът на цялата операция. Предлагам да влезем вътре, да ги притиснем до стената и да ги тъпчем с олово, докато пропеят.

Ема го бе убедила да дойдат с нейния пикап за прикритие. Да поразузнаят около къщата, да се запознаят с мястото, преди да продължат. Оказа се добра идея. Две секунди след като паркираха, се появи бяла тойота, която се движеше бавно като квартална охрана, после обърна в края на улицата и спря на същия номер.

Цяло чудо, че още никой не беше повикал ченгетата. Норман определено изглеждаше странно на предната седалка на служебния пикап. Носеше лъскава сива риза с геометрични мотиви и голяма яка, яркожълто спортно сако, небесносин панталон, бели чорапи и бели мокасини. И чучелата имаха повече вкус.

— Носиш ли си пистолета?

Той го извади — „Глок“ 9 — после го прибра обратно под ризата.

— И аз нося. Под покривалото на колата в багажника. Два пистолета „Мак“ 10, узи и карабина „Хеклер & Кох“.

— Майтапиш се.

— Не, не. Бяха на баща ми. Моето наследство. Ти познаваше баща ми, той беше маниак на тема оръжие, истински параноик. Беше убеден, че вкъщи всеки момент ще нахлуят ченгетата, съседите, марсианците, кой знае? Затова всички пари, които ти му плащаше за крадената стока, всеки петак отиваше за оръжие. За абсолютно нищо друго. Не можехме да си позволим телевизор. Ядяхме от картонени чинии. Фасул и зеле. Но вкъщи беше фрашкано с оръжие. Каква ирония, а? Татко имаше купища оръжия, а какво пазеше? Други оръжия. Пълна идиотщина.

Ема пъхна показалец в прогорената дупка на срязаните си джинси. Днес носеше бяла фланелка и маратонки. Косата й бе завързана на опашка отзад, само един къдрав кичур висеше до лявото й око и й придаваше този страстен вид.

— Парите са единственото нещо, което може да защити човек. Не оръжията, ума или мускулите. Помагат само парите. Пари, пари и пак пари. Ако имаш достатъчно банкноти в една пачка, никой не може да те докосне. Всички те лъжат, че не било така, даскалите, поповете, скапаните политици. Коренът на злото, бабини деветини. Оня, дето го е измислил, никога не е живял в нашия квартал. Ако искаш да видиш корена на злото, мини по Второ авеню в три часа през нощта. Аха. Ако парите бяха коренът на злото, тогава защо каймака обират ония, дето са червиви от мангизи? Да бе, да. Светците карат коли с климатици, в лицата им по цял ден духа хладен въздух, а какво имам аз? Имам потрошен пикап с ръчно отварящи се прозорци, по цял ден се потя и нищо не мога да променя.

Тя се отпусна назад на седалката си и погледна към богаташката улица. Зелените дървета се поклащаха, слънцето весело грееше. Денят продължаваше без нея. Нямаше значение дали Ема е там. Същият вятър щеше да люлее същите дървета. Сенките щяха да се движат по асфалта. Птичките щяха да пеят същите песни. За миг тя излезе извън тялото на Ема Лий Потс, която седеше зад волана на служебния си нисан. Напоследък често изпитваше такова усещане. Като че ли беше там и в същото време я нямаше.

Не бе неприятно усещане, нито страшно. Нещо като блажено освобождение, все едно се упражняваше да е мъртва.

— Докато чакаме тук и нямаме друга работа, какво ще кажеш да ти ударя една чекия, Норман? Искам да кажа, просто за да убием времето.

— Не.

— Според мен, щом ще сме съдружници в престъплението и дълго ще висим заедно, трябва да се опознаем по-интимно, да отработим някои тайни хватки. Да си настроим чарковете.

— Казах не.

— Какво? Не те ли възбуждам? Хич ли не ти се ще, като ме гледаш? Не усещаш ли нещо да ти трепка под лъжичката?

Когато този път Норман завъртя глава към нея, в очите му пламтеше тъмен огън. Устните му се раздвижиха, сякаш сдъвкваше думите, преди да ги изговори. Той си пое дъх през носа и го издиша през устата.

— Не ме интересуваш.

— Ти да не си гей, хомосексуалист, а?

Той отново се обърна към прозореца.

— А може да си пълен въздържател. Виж, това наистина е странен подход към живота. Монах. Върховен жрец на безразличието. — Ема се пресегна и раздрънка ключовете, които висяха в ключалката. — Хубаво де, добре, щом си решил да се въздържаш, напусни човешката раса и изобщо животинското царство. Не ми пука. Хич не ми пука.

Тя отново раздрънка ключовете и потропа с крак.

— Тогава какво ти навива пружината, Норман? Не е сексът, вече го установихме. Тогава какво?

Норман мълчеше. Около лицето му забръмча муха, закръжи над носа му, кацна на долната му устна, поразходи се и отлетя. Той през цялото време нито потръпна, нито се опита да я прогони.

— Хайде, Норман. Кажи ми. Какво ти навива пружината?

— Аз нямам пружина.

— Имаш, разбира се. Всеки има. Нещо задвижва часовника ти. Съвсем просто е. Иначе сутрин нямаше да можеш да ставаш от леглото, да местиш единия си крак пред другия. Няма пружина, няма живот. Е, какво ти навива пружината, Норман? Какъв двигател се крие там долу в центъра на огромната ти физическа същност?

Той поклати глава.

— Разкрий ми душата си, Норман. Пусни слънцето да я огрее. Там вътре нещо гори. Някакъв сърбеж, който се опитваш да почешеш. Това е същото нещо, което ти настани задника на седалката до мен. Хайде, Норман. Аз ти разкрих своята. Изповядах ти се, сложих всичко на масата. Моята цел са парите. Сладките парички. Сега е твой ред. Какво навива пружината ти?

Норман впери в нея онези свои сънливи очи, после отново се обърна към къщата.

— Добре, добре. Господи, щом искаш да си останеш загадка, добре, загадка си. Страхотно! Върхът.

Ема погледна високата тъмнокоса жена, която припряно заобиколи къщата и пак се качи на предната веранда.

— Нещо става.

Тя се обърна към Норман. Той бавно завъртя глава и срещна погледа й.

— Е, загадъчни господине, мислиш ли, че ще можеш за малко да се съсредоточиш върху този проект? Да гепим ония пари, да ги направим наши? Мислиш ли, че сме способни на това?

Тя го зачака да отговори, ала нямаше полза. Норман бе изчерпал квотата си от думи за деня.