Пътят към Омаха

Глава 8

— Добър базов лагер, командир Пинкъс, наистина много добър — обяви Макензи Хоукинс, излизайки от спалнята на хотелския апартамент, където се беше преместила конференцията. Сивият костюм на бившия генерал бе заменен от украсената с мъниста уопотамска туника от еленова кожа — естествено, без короната от пера. — Вижда се, че сте високопоставен служител.

— Държа това място за бизнес-срещи, а и Шърли харесва адреса — каза Аарон с отсъстващ вид, задълбочен в многобройните страници, натрупани на бюрото пред него. Очите му иззад дебелите стъкла на очилата се бяха разширили от учудване. — Това е невероятно! — добави той тихо.

— Е, сър, при положение, че съм бил с Уинстън в Чекърс — прекъсна го Ястреба, — на ваше място не бих се изразил толкова силно. Просто казах, че е хубаво.

— Откъде взехте това? — извика Аарон внезапно, свали очилата си и загледа Макензи настойчиво. — Кой е този блестящ правист и историк, който го е сътворил?

— Той — отвърна Ястреба, сочейки към сепнатия Девъро, седнал на една кушетка на три метра от тях. Ръцете и краката му бяха свободни, но не и устата, залепена с осемсантиметров скоч. Разбира се, генерал Хоукинс беше настоял да намажат устните на Сам с вазелин, за да не влизат в противоречие с Женевската конвенция за военнопленниците. Истината беше, че вече никой не издържаше да слуша изобличителните речи на Девъро, включително и адютантите на генерала — Деси-Едно и Деси-Две, които стояха зад кушетката изправени и с ръце на хълбоците.

— Самюъл ли изработи това? — попита невярващ Пинкъс.

— Ами, всъщност не той самият, но тук е неговият дух, така че в пълен смисъл отговорността е негова.

— Мммффф! — се чу приглушеният, но все още яростен протест откъм кушетката. После Сам се хвърли напред, но се спъна и падна с лице към пода. Правейки яростни гримаси, той запълзя напред, докато генералът издаваше заповедите си.

— Адютанти, готови за атака!

Същински добре обучени командоси, Деси-Едно и Две прелетяха над кушетката. Бутайки Сам обратно на пода и двамата погледнаха нагоре към Ястреба за по-нататъшни инструкции.

— Много добре, господа.

— Не бих се учудил, ако сте ги наели от контингента, който сам сте обучавали, генерале — каза одобрително Пинкъс и се изправи зад бюрото. — Рейнджъри ли са?

— Образно казано — отговори Макензи. — Те са специалисти по охрана на летищата… Пуснете го да стане, момчета. Сложете го на стола пред бюрото и го дръжте там.

— Генерале — изрече Пинкъс, — ако смятате, че е възможно, мисля, че е време да ограничим тази конференция между вас, Самюъл и мен.

— Напълно съм съгласен, сър — съгласи се Ястреба. — Трябва да открием дискусиите насаме и да включим и този младеж.

— Може би ще се съгласите да го завържете за стола?

— Сега не е необходимо, аз съм тук… Адютанти, свободно! Ходом марш към трапезарията.

— Хей, велики човече, ама страхотни сме, нали?

— Печелиш, ефрейтор. Сложете по нещо в търбусите си и се обадете пак тук след един час — Макензи бръкна в джоба си, извади портфейл, отброи няколко банкноти и ги подаде на Д-Едно. — Прибавям това към възнаграждението ви заради изключителната ви ефективност.

— Тфа ли са ни мангизите? — попита Д-Две.

— Това са за текущи разходи, ефрейтор. В добавка към мангизите ви, които ще дойдат по-късно. Повярвайте на думата на един офицер.

— О’кей, гранде генерале — отвърна Д-Едно. — Ние не взимаме евтино, но ти кога ще даваш?

— Не искам да виждам и най-малка следа от неподчинение, младежо. Като оставим настрана това, че близкото ни сътрудничество в тази мисия позволява известно другарство, други може и да не погледнат така на нещата.

Деси-Едно и Две вдигнаха рамене и се запътиха към вратата. Първият свери времето на трите часовника, наредени на лявата му ръка.

— Ето, генерале — каза Аарон. — Сами сме.

— Мммффф! — измуча Девъро.

— Включих и тебе, Самюъл. Като имаш предвид, че можех да избера да те пренебрегна, не виждам причина за недоволството ти.

— Стига си хленчил, синко — нареди Ястреба. — Ако обещаеш да не измъчваш повече слуха ни, можем да махнем тъпата лепенка от устата ти. Ръцете ти са свободни… Не се притеснявай чак толкова, устата ти си е все още на мястото си, за искрено мое съжаление. — Отначало бавно, а след това с бърз, мъжествен замах Сам отскубна лепенката, изохка за момент и продължи да криви устни, като че ли да се увери, че все още функционират. — Имаш вид на кльощаво прасе на фурна — добави Макензи.

— А ти изглеждаш като вмирисан на пури индианец, избягал от вигвам под карантина! — изкрещя Девъро, скачайки от стола. — Ти като какво се явяваш? И какво искаш да кажеш с това, че аз съм бил отговорен за този боклук на бюрото на Аарон? Нито съм те виждал, нито съм те чувал от години, долен червей такъв!

— Ти все така проявяваш склонност да ставаш малко нервен при напрегнати ситуации, нали момко?

— Искам да кажа нещо в негова защита, генерале — прекъсна ги Пинкъс. — В съдебната зала се държи ледено студено и заеква само когато е необходимо за ефект.

— По дяволите — избухна Сам, — в съдебната зала знам какво върша! Когато съм покрай този негодник и изчадие адово, никога не знам — или защото не ми е казал, или защото ме е излъгал по най-долен начин!

— Бъркаш терминологията, младежо. Това се нарича дезинформация за твое добро.

— Това се наричат фъшкии, с цел собственото ми унищожение! Отговори ми сега на въпроса: Защо аз да съм отговорен — не, чакай малко — за какво съм отговорен точно аз? Как е възможно да съм отговорен за каквото и да е, като не сме говорили един с друг от години?

— Отново в интерес на истината — включи се любезно, но твърдо Пинкъс, — генерал Хоукинс потвърди, че ти си отговорен само другояче, ти си субект с духовно влияние във възможно най-свободна интерпретация, благодарение на което се ограничава или почти се изключва всякаква отговорност и дори съучастие в начинанието.

— Престани да си играеш на адвокат пред този чудовищен мутант, Аарон. Единственото право, което му е познато, прави законите на джунглата да изглеждат като изискан чай в английска градина с рози. Той е напълно първобитен човек без капка морал!

— Моля — Аарон се намеси за пореден път, повдигайки извинително рамене към генерала и сбърчи вежди, — разрешете ми да направя опит да му обясня, генерале. Като адвокат на друг адвокат, приемате ли?

— Всеки от нас, командващите, най-добре знае как да се оправя с персонала си, сър — отвърна Макензи. — Честно казано, хранех надежда, че вие може да изчистите фланговете си и да дойдете под моите знамена. Ето защо ви показах сърцето на операцията, но, естествено, не съм ви запознал нито с тактиката, нито с правилата, по които се развива действието.

— Отлична първоначална стратегия, генерале. Поздравявам ви.

— Поздравявате него? — изкрещя все още зашеметеният Девъро. — Какво толкова е направил, да не е превзел Рим?

— Това вече го правихме с теб, Сам — каза тихо Ястреба, — не си ли спомняш, синко?

— Това е тема, която настоявам да не се засяга в мое присъствие, генерал Хоукинс — заяви твърдо Аарон. — Същината на въпроса се отнася за материала, донесен ми от генерала. Признавам, нямах време да го прочета щателно, но от това, с което бегло се запозна тренираното ми око, изучаващо такива документи вече почти петдесет години, той е смайващ. Рядко ми се е случвало да чета по-убедително изложение. Правният историк, който го е съставил, е имал търпението и въображението да се догади за отменените или пропуснати редове от законодателните дебати, знаейки, че някъде трябва да са съхранени допълнителни документи, които да попълнят липсващите данни и да подредят пропуснатите парчета от мозайката. Ако всичко това действително съществува, заключенията ще бъдат просто неподлежащи на разискване, подкрепени от копията на автентичните документи! Откъде изобщо се е добрал до тях източникът ви, генерале?

— Това са само слухове, разбира се — отговори, мръщейки се скептично Ястреба, — но съм чувал, че биха могли да бъдат изровени единствено от запечатаните исторически архиви в Бюрото по индианските въпроси.

— Запечатаните архиви…? — Аарон Пинкъс отправи остър поглед към генерала и бързо седна на стола си, след което взе няколко страници, повдигна ги към очите си и започна да изучава не съдържанието им, а нещо друго. — Велики Аврааме, — прошепна той. — Познавам тези водни знаци… излезли са на свръхчувствителна копирна машина!

— Само най-доброто, командире — каза Хоукинс и веднага след това млъкна. Стана ясно, че съжалява за думите си. Погледна бързо към Сам, който го наблюдаваше внимателно и прочисти гърлото си. — Предполагам, че тези умни глави — тези начетени типове, имат най-доброто оборудване.

— Почти никога — избоботи с нисък и равен глас Девъро.

— Няма значение, генерале — продължи развълнуваният Пинкъс. — Тези два листа, върху които са възпроизведени историческите документи, всъщност представляват копия на оригиналните фотокопия — фотографии на фотографиите!

— Бихте ли повторили? — Ястреба започна да предъвква пурата в устата си.

— Преди появата на копирните машини, когато не е било възможно просто да изгладят старите или повредени пергаменти, да съберат парчетата им едно до друго и да прекарат отгоре им лъч светлина, за да се получи достоверно факсимиле, са били правени снимки, а след това фотокопията са били въвеждани в архивите, заменяйки разпадащите се оригинали.

— Командире, не съм сигурен, че тези технически абракадабри са ми интересни…

— Би трябвало да са ви интересни, генерале, — прекъсна го Аарон. — Напълно е възможно анонимният ви правен източник да се е сблъскал със заговор с десетилетна давност. Но също така е възможно откритието му да се базира на откраднати доказателства, съхранявани от дълго време в запечатаните сейфове на правителствените архиви, поради причини, засягащи дълбоко интересите на държавата…

— Какво? — измънка разсеяно Хоукинс, с пълното съзнание, че сега Сам Девъро се е втренчил в него.

— Водните знаци на тези архивни фотокопия издават една рядко използвана хартия със стоманени нишки, предназначена да устои на разрухата на времето и условията в сейфовете. Всъщност, струва ми се, че е била изобретена от Томас Едисон около началото на века и е била въведена за ограничено използване в архивите към хиляда деветстотин и десета или единадесета.

— Защо ограничена употреба? — запита Девъро неохотно през стиснати зъби, продължавайки да гледа в Ястреба.

— Всичко е относително, Самюъл. В онези дни бюджетният дефицит, когато го е имало, е бил ограничен до не повече от неколкостотин хиляди долара, и дори тези суми са карали Потомак да замръзва. Подсилените със стомана страници на тези снимки са били изключително скъпи и прехвърлянето на хиляди и хиляди исторически документи върху тях би разорило хазната. Ето защо са били избрани само ограничен брой.

— Кои документи влизат в този ограничен брой, Аарон? Пинкъс се обърна към генерал Макензи Хоукинс с тон почти като на съдия, произнасящ присъда.

— Документи, определени от правителството да останат извън човешки взор минимум сто и петдесет години.

— Ами, по дяволите! — Ястреба тихо подсвирна и плесна с ръка по еленовата кожа. — Истинска златна жила — добави той, поглеждайки благосклонно към Сам. — Синко, не се ли гордееш да бъдеш „духовният подбудител“, както се изрази тук присъстващият превъзходен командир, на този грандиозен проект?

— Какъв е този шибан проект? — изстреля Девъро. — И за какво „духовно подбудителство“ става въпрос?

— Ами, Сам, нали знаеш, че ти едно време все говореше за онеправданите хора на тази земя и колко малко се прави за тях? Аз наистина уважавах възгледите ти, синко, наистина.

— Ти никога не си уважавал нещо или някого.

— Това вече не е истина, момко, и ти го знаеш — възмути се Макензи и заплаши с показалец Девъро. — Спомни си всичките ти разговори с момичетата. Всяка една от тези прекрасни дами ми се обаждаше, за да изрази искреното си уважение и обич към теб. Особено Ани, която…

— Изобщо не ми споменавай това име! — изкрещя Сам, захлупвайки с ръце ушите си.

— Мили Боже — измънка Пинкъс, — аз се оттеглям от това събеседване.

— Но, чуй ме, синко. Аз потърсих онеправданите, хората, които са били подтиснати от системата и посветих всичките се усилия за възстановяване на правдата. Някак си мислех, че ще бъдеш горд с мен. Бог знае, че се опитах — Ястреба сведе глава в отворената яка на уопотамската си туника от еленова кожа и заби нещастно поглед в покрития с мокет под на хотелския апартамент.

— Престани да се правиш на палячо, Мак! Не знам какво си направил или си се опитал да направиш, знам само, че не искам да знам!

— А може би е необходимо, Сам.

— Само… една минутка — Пинкъс ги прекъсна, загледан в изпълнения с искрено съжаление Ястреб. — Мисля, че е време да бръкна в прехвалената си торба с професионални познания и да извадя един специфичен, макар и рядко използван казус. Наказанието за неправомерна намеса в запечатани правителствени архиви е тридесет години затвор.

— Не думай! — каза генералът, явно претърсвайки с поглед синия мокет за някаква фигурка по него.

— Точно така, генерале. И доколкото тази информация не ви оказва видимо въздействие, с радост заключавам, че консултантът ви е имал пълното право да изучава документите, на които се позовава тази петиция.

— Погрешно! — изрева Сам. — Той ги е откраднал! Всичко това пак е бъркотия с военното разузнаване! Тази позорна издънка на човешкия род, тази чудовищна военна грешка, този легендарен крадец го е направил отново! Сигурен съм, защото познавам това изражение на мръсно малко момченце, което си подмокря леглото и после ти заявява, че под завивките вали. Той го е направил!

— Е, генерале — продължи Аарон, поглеждайки над рамката на очилата си. — Изглежда обвинението повдига резонен въпрос, доколкото отнася настоящите обстоятелства към предхождащо деяние, потвърдено от самия вас и отнасящо се до откраднати разузнавателни досиета.

— Виждате ли, командир Пинкъс — започна Макензи като премигна няколко пъти и изви устните си в израз на озадачение. — Тази специализирана вербална главоблъсканица ми завъртя главата. Да ви кажа честно, не схванах и половината от това, което казахте.

— Лъжец! — изкрещя Сам и внезапно се разпя с дразнещ глас като дете, предизвикващо друго дете. — Под завивките вали-и. Под завивките вали-и…!

— Млъкни, Самюъл! — възмути се възрастният адвокат и се обърна към Ястреба с твърд и авторитетен глас: — Вярвам, че бързо ще разсеем това съмнение, генерале. Досега професионалната ми учтивост не ми позволяваше да настоявам за името на неимоверно талантливия ви консултант, но се боя, че сега се налага. Той би могъл да отхвърли обвинението, отправено от младшия ми съдружник и да изясни нещата.

— Едва ли ще е редно, сър, един командващ офицер да иска от друг да издаде тайна — изправи се генералът със стоическо изражение на лицето. — Тези неща подхождат на низшите ешелони, където честта не е толкова на почит и гръбнаците са от всичко друго, но не и от стомана.

— Хайде, генерале, наистина, на кого би могло да навреди това? Нали това толкова блестящо и убедително изложение, което прочетох, все още не е предявявано пред никой съд. Вие нямате подкрепа на адвокат, а и липсва каквато и да е реакция от страна на правителството — Аарон спря да говори и се засмя тихо. — В противен случай, всички щяхме да разберем, защото цялата юридическа система, както и Министерството на отбраната, щяха да спрат да функционират и всички, имащи нещо общо с тях, щяха да надигнат вой до небесата. Така че, сам виждате, генерале, няма нито да загубите, нито да спечелите от това… — добросърдечното изражение на Пинкъс внезапно замръзна на лицето му. То бавно изчезна, очите му се разшириха и цветът на лицето му придоби пепеляв оттенък. — Мили Боже, моля те не ме изоставяй — прошепна той, взирайки се в напълно незаинтересованото изражение на Макензи Хоукинс. — О, Господи, то е било внесено!

— Да кажем, намери пътя си към мястото, закъдето беше предназначено.

— Това със сигурност не е бил някой легитимен съд?

— Някои казват, че е така.

— Но в медиите не се е появило нищо? Повярвайте ми, те биха си прегризали един на друг гърлата, за да се докопат до такава изключителна информация. Та това е катастрофа!

— Може и да има причина за това.

— Каква причина?

— Хаймън Голдфарб.

— Хаймън кой?

— Голдфарб.

— Това ми звучи познато, но наистина нямам и най-слаба представа…

— Той е бивш футболист.

За няколко секунди лицето на Аарон Пинкъс се подмлади с двадесет години: — Искате да кажете, Хайми Урагана? И Хебрю Херкулес…? Наистина ли го познавате, Мак — исках да кажа… генерале, разбира се.

— Дали го познавам? Аз вербувах този щур евреин.

— Вие го какво?… Той не само беше най-великият нападател на лигата, но разчупи представата за евреите като за прекалено предпазливи хора. Той беше лъвът на Юдея, ужасът на защитниците — един Моше Даян на американското футболно игрище!

— А също така и мошеник…

— Какви ги говорите?

— Той свърши доста работа — неофициално — за правителството, фактически, може да се каже, че аз го въведох в този бранш, всъщност.

— Бихте ли се доизяснили, генерале?

— Казано накратко, във връзка с едни оръжейни спецификации имахме проблем с няколко цапнати усти, но не можехме да ги разкрием, въпреки че знаехме откъде изтича информацията. Натъкнах се на Голдфарб, който тъкмо си беше направил консултантска кантора по въпросите на мерките за сигурност — леле-мале, снимката му по потник би смразила и Годзила — и му възложих да се заеме с проблема. Би могло да са каже, че той и наемниците му успяват да проникнат и там, където онези от Службата на главния инспектор не могат и да припарят.

— Генерале, какво общо има Хаймън Голдфарб с тишината, последвала невероятното ви изложение. Вместо това би следвало да се развихрят демонски безчинства?

— Ами стават и такива работи. Неговата известност се разпространи със скоростта на пламък от огнехвъргачка и всички в града започнаха да търсят услугите му — най-вече един срещу друг. Списъкът на клиентите му от правителствените учреждения буквално преповтаря справочника „Кой кой е“. Той има множество силни приятели, които не биха признали дори, че са чували за него, даже и да ги скубеш косъм по косъм. Страхотни обвинения надвисват само с едно повдигане на веждите от негова страна… Виждате ли, точно тогава разбрах, че сме налетели на златоносна жила.

— Златоносна жила…? — Аарон тръсна глава, опитвайки се да спре звъна на цимбали в черепа си. — Мога ли да ви помоля да обясните по-подробно?

— Неговите хора са по следите ми, командире Пинкъс. Имаше схватка, обектите бяха заловени и заставени да мълчат — прочетох ги всичките като разтворена книга.

— Залавяне… мълчание, книга? Те са по следите ви…?

— След като заявлението на племето уопотами беше подадено — дълго след това! Което означава, че петицията е била възприета насериозно, но са крили новината под тогите си. И така, какво правят те междувременно? Наемат Хайми Урагана да им реши проблема. Намери, залови и унищожи! Ясни са ми като разтворена книга.

— Но, генерале, едно обикновено съдилище с всичките му дела и отлагания и… — физиономията на Пинкъс още веднъж се вкамени и думите излязоха от устата му като едва доловим дъх — О, мили Боже, това не е било…? Не е ли било?

— Нали знаете правилата, командире. Ищецът срещу държавата има директен достъп, зависещ единствено от достоверността на аргумента.

— Не… не може да сте го направил!

— Боя се, че го направих. Незначително допълнително убеждаване на няколко чувствителни юристи и се отправихме директно към голямата вана.

— Каква вана? — извика напълно объркалият се Девъро. — Какви лъжи се опитва да пробута този нравствен дегенерат?

— Ужасявам се, защото може и да ги е пробутал някъде много високо — каза Аарон с немощен глас — Той е отнесъл тази блестящо построена петиция, основана на материали, откраднати от запечатаните архиви, директно към Върховния съд.

— Шегуваш се, нали?

— Заради всички нас, ще ми се да се шегувах — Пинкъс внезапно възвърна гласа и стойката си. — Сега обаче ние можем да стигнем до дълбините на тази лудост. Кой е вашият официален адвокат, представител на ищеца, генерале? Едно просто телефонно обаждане би ми открило името му.

— Едва ли ще е така, командире.

— Тоест?

— Пристигнах тук едва тази сутрин.

— Просто отговорете на въпроса ми, генерале! Официалният адвокат, ако обичате!

— Той — отвърна Ястреба, посочвайки Сам Девъро.