Пътят към Омаха

Глава 13

— Самюъл Лансинг Девъро, стани веднага и се дръж както подобава! — изкрещя лейди Елинор със завиден авторитет, като се има предвид, че се беше хванала за ръката на Дженифър Редуинг за по-голяма стабилност.

— Хайде, Сам — каза Пади, — хвани ми ръката, момко.

— Че той е по-лек от снаха ми, бе Лафърти — добави Били Гилиган.

— Били, ще те помоля да не употребяваш неуважителни термини.

— Откъде ли пък съм научил тия неуважителни термини, бе Пади? — попита Гилиган и се захили, докато двамата пренасяха Девъро в лимузината. — Не се притеснявай, ще ти кажа. От самия дърт пръч, Пинкъс, момко. Помниш ли, когато ти и той минахте насам и ние…

— Достатъчно, Били, и благодаря ти за помощта. Ключовете са в ягуара и ще ти благодаря още веднъж, ако го преместиш на някое място, където да го наглеждаш.

— О, не, Лафърти! — възпротиви се Гилиган. — Смятам да повикам следващата смяна и да отида право във Възпоменателното седалище на Пат О’Брайън и да събера членовете. Ако най-великият генерал, целувал някога боен меч, наистина е в беда, то той може да разчита на нас.

— Ние не можем да направим нищо, Били, докато генералът и господин Пинкъс не ни дадат заповед. Ще те държа в течение, давам ти честната си артилерийска дума.

— Славно да е името му! Да видя самия велик човек, генерала от Армията на Съединените щати, Макензи Хоукинс!

— О, това ужасно име! — избухна Елинор Девъро.

— Напълно те подкрепям, Ели — съгласи се Редуинг.

— Мммффф — долетя и приглушено ръмжене от задната седалка на лимузината.

— Не им обръщай внимание, Гилиган, момичетата нещо не са добре… Но, Били, аз не съм обещавал, че ще видиш лично великия мъж. Казах само, че ще опитам.

— И аз не съм ти обещавал, че няма да продам ягуара, Пади. Само казвам, че ще се опитам да не го правя.

— Заповядайте, дами — прекъсна го Лафърти и му хвърли един смъртоносен поглед. — Ще ви заведа в „Риц-Карлтън“, където господин Пинкъс вече е направил някои дискретни приготовления…

— Пади! — извика свестилият се донякъде Девъро от задната седалка. — Трябва да се свържа с Мак… той не знае какво става! — Адвокатът припълзя към пластмасовия телефон на автомобила.

— Дами, ако обичате? — усмихна се мазно Пади и помогна на Дженифър да настанят внимателно Елинор на задната седалка, след което затвори вратата след тях. После седна зад кормилото и забеляза, че Сам има някакви проблеми с централата на хотел „Четирите Сезона“.

— Какво искате да кажете с това всички обаждания до апартамента на Пинкъс са прехвърлени в друга стая? — крещеше Девъро.

— Успокой се, момче — каза Лафърти, докато палеше двигателя. — С мед ще постигнеш повече, отколкото с оцет.

— Апартаментът на Пинкъс, ако обичате. Да, знам, че всички разговори са прехвърлени в друга стая — Девъро затаи дъх. Най-накрая отговори някакъв хленчещ писклив глас.

— Малкия Джоуи е — каза някой, който не можеше да се разбере дали е мъж, жена, хермафродит или джудже. — К’во искаш?

— Струва ми се, че съм се свързал с грешна стая — отвърна Сам, като се стремеше да запази самообладание. — Опитвам се да открия генерал Макензи Хоукинс, два пъти носител на Медала за чест на Конгреса, герой на армията на Съединените щати и близък приятел на всички от Генералния щаб, както и на Президента, който незабавно би наредил да бъде нападнат хотела, ако животът на генерала е застрашен по някакъв начин, под някаква форма или способ!

— Ясно. Искаш да говориш с голямата клечка… Хей, Мики, тебе търсят.

— Никога няма да бъдеш повишен, ако проявяваш такова неподчинение, Малък Джоузеф! — се чу ръмжащият глас на Ястреба. — Командире Пинкъс, вие ли сте?

— … Малкия Джоузеф ли? Мак, какви ги вършиш, по дяволите?… Няма значение, нямаме време — ти си под наблюдение! Някой те следва по петите, откакто си в Бостън!

— Много добре, лейтенант Девъро, имаш напредък. Искам да кажа, че вече можеш да съобразяваш не по-зле от един печен сержант, въпреки всичките ти държавни изпити.

— Ти знаеше ли?

— Ами че то беше очевидно, след като адютантът ми докладва какво е чул на рецепцията.

— Но, нали каза, че не си знаел как се е получило!

— Тогава не знаех, но сега знам и, разбира се, не е Хайми. Не беше трудно да открия този приятел, вратата му беше открехната точно три сантиметра.

— За Бога, какво искаш да кажеш?

— Току-що ти казах, а ти трябва да освободиш тази линия. Очакваме едно друго обаждане.

— От кого?

— Командирът Пинкъс, разбира се.

— Той е на път за „Рий“.

— Ни най-малко, синко. Той и адютантите ми провеждат рейд за набавяне на помощни материали.

— Кой е този Малък Джоузеф, по дяволите… Извинявай, майко.

— Той е един симпатичен старец — отговори Ястреба, снижавайки гласа си почти до шепот, — с размера и формата на един добър нощен съгледвач, особено в хълмистата местност, но се боя, че възрастта и темпераментът му вече не подхождат на заниманието му… Това не ми е удобно да му го кажа, естествено. Може да му съсипе самочувствието, нали разбираш, лейтенант.

— Абсолютно нищо не разбирам! Какво занимание?

— Онези копелета с раираните костюми явно имат проблеми с дефицита — продължи генералът толкова бързо и тихо, че Девъро едвам го разбра. — Мамка му, синко, ние никога не сме се притеснявали за такива неща!

— Той е от Вашингтон, така ли?

— Точно така — каза Ястреба угрижено, но донякъде с нетърпение да приключи разговора. — Командир Пинкъс обясни, че е от жизнено важно значение да напуснем тази стая, за да можем да отричаме.

— Да отричаме ли?

— Чао, Сам — линията прекъсна.

— Какво става? — попита настойчиво Редуинг и се надигна от задната седалка.

— Добре ли е великият и славен генерал, момко? — извика Лафърти.

— Не знам, Пади, наистина не знам.

— Да не ме будалкаш, момко?

— Какво знаеш, Сам — зададе спокойно и предразполагащо въпроса си Дженифър, като истински обигран адвокат. — Успокой се за малко и си събери мислите.

— Престани с любезния си разпит, ако обичаш, защото точно това правя в момента. Опитвам се да схвана какво става, но това не е лесно; то е просто лудост.

— Дай тогава да обмислим заедно заключението ти, съветник.

— Да, Ред, по-добре би било… Мак очевидно държи положението в ръце и аз предполагам, че е открил човека, който го е следил. Той е прекалено опитен, за да е другояче — и е научил, че преследването е организирано от Вашингтон.

— О, мили Боже…!

— Точно както предчувствах. Това са най-лошите новини, които можехме да чуем.

— Какви по-точно, съветник?

— Доколкото подразбирам, съветник, искат да ни влошат здравето. Емисарите им в Бостън носят огнестрелно оръжие.

— Няма да посмеят! — изкрещя Редуинг.

— Необходимо ли е да ви припомням Уотъргейт или аферата с контрите в Иран, или, за да допълним списъка, половината избори в Чикаго от 1920-а насам? „Няма да смеят“ го няма в тези случаи. И даже да го има, направи сравнение между парите, похарчени за всичките тези исторически безобразия и тези, които харчи само за един месец КСВВС. Ние им отнемаме милиарди! Да не си въобразяваш, че нашите щедри батальони от предприемачи в областта на отбраната, както и техните представители в цялата страна — доставчиците от Лонг Айлънд та чак до Сиатъл — ще стоят и ще гледат, когато има макар и нищожна вероятност да се ограничат всичките тези доходни пера? Исусе, и една десета от процента от бюджета на отбраната да се отреже, те ще започнат да вият за кръв. Такова нещо може да отвори фабриките им за вампири.

— Ти предполагаш, че Върховният съд е включил декларацията на уопотамите в програмата си за разисквания.

— Не е необходимо да е включена. Достатъчна е и една изпусната дума, че й е обърнато внимание, или, още по-лошо, че е била отложена за евентуални бъдещи дебати.

— Това винаги е началото на едно сериозно по-нататъшно разглеждане — прекъсна го Редуинг.

— Точно така. И в единия, и в другия случай чичковците с дебелите портфейли и техните политически наемници ще организират контраатака.

— Чакай малко, Сам — помоли Редуинг, сложила едната си ръка на главата на Елинор, а другата на рамото на Девъро. — В рамките на Конгреса, една контраатака би се изразила в говорители или адвокати, които да изложат вижданията си пред Конгреса или Сената, но не биха изпратили рейнджъри!

— Така е, но Конгресът не е в сесия, а аз подозирам, че настоящата ситуация се третира със сигурност като „Случай А“.

— Разбирам какво имаш предвид. Рейнджърите са налице. Значи, по един или друг начин, информацията е изтекла… О, Господи, те ще трябва да ни накарат да замълчим всичките!

— Хей, коменданте, к’фо ша кажете? — попита Деси-Две, застанал гордо във вечерен фрак и оглеждащ се одобрително в огледалото на едно преуспяващо магазинче за официално облекло, започнало бизнеса си не без вещата помощ на „Аарон Пинкъс и съдружници“.

— Прави добро впечатление — отговори Аарон, седнал в едно кадифено кресло, което не можеше да се движи, защото на блестящия черен под беше постлан дебел копринен килим. — Къде е съдружникът ти, другият ефрейтор Арнас?

— Ние фече сме сержанти, коменданте!

— Дълбоките ми извинения, но къде е? Трябва да действаме бързо.

— Ами, нали разбирате, дамата, която мереше панталоните, е от Пуерто Рико и аз мисля, че те…

— Нямаме време…

— Деси Уно! — изкрещя сержант Д-Две. — феднага, чофече! Деси-Едно се появи иззад сгъваемата врата на пробната с донякъде овчи вид, последван от една щедро надарена от природата тъмнокоса девойка, която намери за необходимо демонстративно да опъне и провери сантиметъра си, докато си наместваше блузата. — Коменданте — каза Д-Едно с широка усмивка, при което отчетливо изпъкнаха липсващите му зъби. — Трябваше да измерим по-отблизо панталона. Моите бедра са като на тореадор! Какво да направя? — Той също беше облечен във фрак и не подлежеше на оспорване, Деси-Едно също правеше страхотно впечатление.

— Изглеждате великолепно, сержант Арнас — отбеляза Пинкъс. — А сега към моя зъботехник, който каза, че разполага с четиридесет — петдесет протези, две или три, от които би могъл да ти залепи в устата за около час.

— Т’фа е много хубаво. Той с какфо се занимафа?

— Джоузеф, омръзнаха ми твоите увъртания, малък приятелю — каза Ястреба, седнал на стола зад хотелското бюро, докато Джоуи Савана си лежеше на леглото с ръце под главата. — Бих могъл да ти счупя пръстите един по един и да те принудя да ми кажеш кой си и откъде идваш, но винаги съм намирал тези неща за прекалено жестоки, както и противоречащи на женевските конвенции. Но, ако продължаваш така да се опъваш, няма да ми оставиш избор, нали така Джоузеф?

— Цял живот гледам тъпаци като тебе, Мики Ха Ха — отвърна Малкият Джоуи, без да се впечатли кой знае колко.

— Знам кой ще го направи и кой не… О, вие учихте войниците да трошат глави по време на бунта в Бруклин като че ли са чинии за пица, обаче се обзалагам сто процента, че никой от вас не иска това да му тежи на съвестта, освен ако залога не е много голям.

— По дяволите — изрева Хоукинс и се надигна заплашително от стола. — Моята съвест не е такава, каквато си мислиш!

— Ако беше така, досега да си ме изкормил, а доколкото не съм още изкормен… Ти си като ония фашисти от Салерно. Тогава бях само едно мръсно хлапе, но винаги правех разликата. Ако ме намереха, щяха да се разкрещят до небесата execuzione40!, а след това щяхме да си поговорим и щяха да кажат кого го интересува — войната свърши, така че го пуснете да си ходи. А някои от тях бяха най-добрите магарета в Италианската армия.

— Армията…? Войници? Салерно! Ти си бил…

— Четвърта Армия, Марк Кларк, тъпако. Доколкото виждам сме на една и съща възраст, с тази разлика, че ти може би изглеждаш по-добре. Та както ти казах, бях един нещастен редник, докато не разбраха, че говоря италиански по-добре от преводачите и тогава ме облякоха в цивилни дрехи и ме повишиха временно в младши лейтенант, защото си помислиха, че мога да им свърша работа и ме изпратиха на север в радиоинформационните съоръжения за свръзка. Не беше кой знае каква сделка. Имах си много лири и всичките сандвичи и вино, които си пожелаех и ме хванаха само три пъти — и ставаше така, както вече ти казах.

— Джоузеф! — извика Ястреба. — Та ние сме другари!

— Ако си някой шибан педи, разкарай се от мен, Мики!

— Не, Джоузеф, аз съм генерал!

— Знам това, тъпако.

— А ти си младши лейтенант!

— Това вече не се брои. Когато шефовете с многото звезди ме сбараха в Рим, че си живея живота, отново ме разжалваха в редник. Бях ви вече непотребен на вас, лайняни глави такива.

Телефонът иззвъня. Макензи го погледна между два изкъси погледа към редник Малък Джоузеф и след това го вдигна. — Тук временния базов лагер! — изрева той.

— Бих ви предложил да замените това с някой не толкова военен израз — каза от другия край на линията Аарон Пинкъс. — Адютантите ви са готови. Научихте ли това, което трябваше да разберем?

— Боя се, че не, командире. Той е един добър стар войник.

— Няма да се насилвам да вниквам в това твърдение. Ще действаме ли тогава?

— Ще действаме, сър!

Вътре в буика на Аарон Пинкъс изтупаните Деси Едно и Две, като устите и на двамата бяха донякъде поразтеглени от пластмасовите ченета, седяха на тясната задна седалка, всеки се гледаше одобрително и току прокарваше ръце по гладкия тъмен плат на новия си костюм и най-вече по сатенените ревери.

— Сега, запомнете, сержанти! Правете се, че не разбирате и думичка английски — каза Аарон зад кормилото, докато завиваше по Бойлстън Стрийт. — Вие сте испански дипломати в Съединените щати и сте много важни хора.

— Т’ва е фуваво — прекъсна го Деси-Едно, който доста съскаше и фъфлеше, поради намесата, извършена в устата му. — Но ние все още не знаем как ще предизвикаме този vicioso41 да се разяри толкова срещу нас.

— Ще се престорите, че сте го взели за някой друг, сержант, това вече го говорихме. Като го видите във фоайето, ще се втурнете към него, ще го сочите и ще крещите, че той е някакъв престъпник, когото издирват в Мадрид.

— Да, т’ва го минахме — каза Деси-Две. — И нас т’ва не ни харесва. Vicioso, както всички viciosos има пистолет, човече, и той ще ни даде да разберем това!

— Той изобщо няма да има възможност да ви стори нещо — отвърна Аарон на предявения протест. Генералът ще бъде точно зад него и ще се намеси незабавно — ще го „обездвижи“, стори ми се, че употреби точно тази дума. Вие нали имате доверие на генерала?

— О, да, ние го харесваме — отвърна Деси-Едно. — Ние наистина харесваме този луд hombre. Той ша ни вкара в армията!

— Той също така ни накара да ни се смръзне лайното на летището, амиго. Ето затова аз му имам доверие. — Деси-Две продължи да клати глава, докато опипваше гънката между краката на официалния костюм. — Тоя мъж е имал големи testículos42, бе.

— И след т’ва к’во, коменданте? — попита озадаченият Деси-Едно.

— Генералът беше съвсем прав, макар че се изрази по странния си и неповторим начин — отвърна Пинкъс и се долепи към бордюра зад колоната таксита, наредена пред входа на хотел „Четирите Сезона“. — Нито едно правителство не би дръзнало да предизвика друго приятелско правителство, като изкара на показ някои провали в мерките за сигурност, особено на държави със стратегическо значение. Те биха могли да закрият посолствата си и да последват други усложнения!

— Точно т’ва не ми харесва — намеси се Деси-Едно. — Ние не искаме да закрият испанското посолство, макар че никога не сме били в Испания, особено пък, ако трябва да ни застрелят. На нас няма да ни харесат последствията.

— Генералът ви даде думата си.

— Той ще трябва да се представи дяволски добре!… И след това какво?

— Ами най-добрият начин да ви обясня е, да ви кажа, че хората, които са изпратили този отвратителен човек в Бостън по петите на генерала, ще бъдат принудени да преосмислят методите си.

— Нищо не разбирам.

— Те толкова ще се изплашат, че ще отменят всички подобни нападения. Хоукинс е абсолютно точен в геополитически смисъл. Нашите бази в Испания — и най-вече тези за самолетите — трябва да бъдат задържани.

— Оле, коменданте!

Макензи Хоукинс издаде заповедта си: — Започвайте да къртите вратата, сега! Искам я разбита след пет минути, разбрахте ли това, капитане?

— Разбрано, генерале — отвърна по телефона гласът на административния директор на хотела. — Но вие ми обещахте, сър. Ще получа снимка, на която вие и аз сме заедно, нали така?

— С удоволствие, синко, и ще си сложа ръката на рамото ти, все едно сме прекосили заедно Рейн.

— Исусе Христе. Аз съм на небето, преди да съм легнал да мра!

— Сега, капитане! Нападението го изисква.

— Четири минути и осем секунди, генерале!

Хоукинс натисна вилката на телефона и набра номера на телефона в буика на Пинкъс. — Командире?

— Да, генерале?

— Ще бъда долу след пет минути. Къде сте заели позиция?

— Три коли след входа.

— Добре. Установете се пред рецепцията и си сверете часовниците. Нулева позиция между тринадесета и седемнадесета минута. Разбирате ли?

— Не сте съвсем неясен, генерале. Разбрах ви.

— Обажда се човекът от Вашингтон, който трябва да те контролира — каза тихо и бързо в слушалката Макензи Хоукинс с нисък глас.

— Който какво? — попита мъжът, настанил се два етажа по-надолу със също толкова нисък глас, но не толкова тихо.

— Само ме слушай. Мишената се опитва да се измъкне — моят информатор ми каза, че е позвънил на пиколото да му смъкне багажа.

— Кой си ти, майка му стара?

— Твоята свръзка с Вашингтон и ти би трябвало да ми благодариш, а не да ме ругаеш. Побързай. Последвай го.

— Залостен съм! — изкрещя трескаво неосъществилият се атентатор. — Тази шибана врата се заклещи, сега я оправят!

— Изчезвай, не можем повече да си позволим да бъдем замесени.

— Мамка му!… Чакай малко, май я отвориха!

— Побързай — Ястреба затвори телефона и погледна надолу към Малкия Джоуи Савана, който беше седнал на ръба на леглото. — Да не би да имаш намерение да ми кажеш, че не си знаел, че този човек е в хотела?

— Какъв човек? — възпротиви се Джоуи. — Ти си тъпак на тъпаците, Мики Ха Ха. Май ти е необходима помощ, големи приятелю, може би нещо от сорта на едно хубаво местенце със зелени морави и железни огради и много доктори.

— Знаеш ли, Малки Джоузеф, аз ти вярвам — каза генералът. — Това не е първият случай, когато командването държи в тайна от наемниците някои аспекти от операцията. — С тези думи Ястреба стана и излезе; чуваше се как се отдалечава по коридора…

Аарон Пинкъс придружи двамата дипломати във фракове до рецепцията и гордо обяви, че неговите гости ще обитават известно време апартамента му и извънредно любезното отношение към тях ще бъде оценено не само от техния домакин, а и от правителството на Съединените щати.

Всички на рецепцията се втурнаха да оказват внимание на високопоставените посетители и когато се разбра, че и двамата не говорят английски, призоваха един пиколо, родом от Пуерто Рико, да съдейства в качеството на преводач. Пиколото, чието име беше Раул, извънредно много се зарадва на първото си общуване с Деси-Едно, което се състоеше от следното (в свободен превод):

— Хей, човече, откъде гепи тая готина униформа с тия лъскави копчета? Да не си в Армията?

— Не бе приятел, разнасям куфари. Прикрепен съм към вас, за да могат гринговците да разбират какви ги говорите.

— Хей, това е страхотно! Ти откъде си?

— П.Р.

— И ние!

— Не, не сте, вие сте големи клечки, дипломати от Мадрид! Така каза шефът.

— Това е за пред гринговците, човече! Хей, по-късно може да си направим едно готино парти, какво ще кажеш?

— Хей, човече, там, където ще бъдете, има всичко!

— А момичета дали има? Добри момичета, разбира се, защото моят съдружник е много религиозен.

— Ще намеря това, което му трябва, и ще намеря това, което ще ни трябва на нас. Остави на мен, човече.

— Какво казват, Педро? — попита шефът на смяната.

— Раул, сър.

— Ужасно съжалявам. Какво казаха?

— Оценяват високо добрите обноски и извънредната любезност, проявена от всички нас. И са особено благодарни, че сте наредили скромният Раул да ги придружава по време на целия им престой.

— Не ще и дума! — възкликна помощник-мениджърът. — Ти говориш изключително добре за един… за един новопристигнал по нашите брегове.

— Вечерно училище, сър. Курс за преквалифициране на имигранти в Бостънския университет.

— Обърнете малко внимание на този млад човек, джентълмени. Той е нещо по-различно!

— Тоя е най-големия задник от всичките. Това място е добро, той няма да се задържи и месец.

— Кажи ни нещо, което да не знаем, Педро!

— Може би — прекъсна разговора им Аарон Пинкъс, — ще пожелаете да разгледате това великолепно фоайе. То е наистина уникално… Бихте ли превели, ако обичате, Раул.

— С най-голямо удоволствие, сър.

Внезапно откъм асансьора се появи някакъв набит мъж с трескави очи. Той се огледа наоколо и бързо се придвижи към едно удобно място близо до изхода, откъдето очевидно щеше да може да наблюдава фоайето. Невидима за него, от сенките излезе една висока фигура с посивяла коса и индиански жакет от еленова кожа и направи няколко крачки в посока на силно развълнувания мъж, след което спря на метър от него.

— Caramba!

— Madre de dios!

Пронизителният дует изпълни фоайето, защото двамата мъже във фраковете крещяха с пълно гърло и сочеха набития мъж до изхода.

— Homicido!

— Asesino!

— Criminal!

— Demendare el policía43!

Шокираният недружелюбен джентълмен, който беше станал обект на обвиненията на фраковете, се спусна да бяга, но беше спрян на момента от високия мъж в индиански костюм, който го повали с един удар във врата и хвана главата му в мъртва хватка, докато в същото време забиваше коляното си в опашката на обвиняемия.

— Сержанти! — изрева Ястреба. — Командир Пинкъс заповяда да се евакуираме!

— И то възможно най-бързо — добави Аарон откъм вратата. — Хотелската охрана точно попълваше формулярите за открадната собственост в кабинета, но вече излязоха и са повикали полицията. Бързо!

— Ами какво ще правим с vicioso, генерале?

— Когато се събуди ще го боли гърба месец-два. Чудя се дали мафията си има санаториуми.

— Бихте ли побързали и тримата, ако обичате!

— О’кей, команданте — каза Деси-Едно и се огледа наоколо в мелето. — Хей, Раул!

— Si, Señor Embajador?44 Вие сте страхотни!

— Ще ти се обадим по-късно, човече! Сигурно ще искаш да дойдеш с нас в армията, а?

— Може, амиго. Там е по-спокойно, отколкото тук. Адиос! Буикът на Аарон Пинкъс набра скорост по Бойлстън стрийт, зави на първия завой и се отправи към хотел „Риц-Карлтън“.

— Какво е това? — изкрещя внезапно Ястреба, виждайки Деси-Едно да слага четири портфейла на седалката между себе си и Деси-Две.

— К’во е това? — попита невинно Д-Едно и вдигна невинен поглед към генерала.

— Това са портмонета — портфейли — четири броя!

— Там беше егати голямата тълпа — предположи Д-Две. — Моят приятел хич не се е постарал днеска, защото той се справя много по-добре.

— Мили Боже — каза Пинкъс зад кормилото и отново го облада чувство за самосъжаление. — Охраната на хотела… всичките тези формуляри за открадната собственост.

— Не може да правите така, сержант!

— Аз не съм чак такъв въшливец, генерале. Тва е само странична дейност, както му викате вие, гринговците.

— О, велики Аврааме — помоли се тихо Аарон, — аз наистина трябва да си наложа да бъда спокоен, кръвното ми се е качило в небесата.

— Какво става, командире Пинкъс?

— Нека просто да кажем, че това не е бил един нормален работен ден за мен, генерале.

— Искате ли аз да шофирам?

— О, не, благодаря ви. Всъщност шофирането отвлича мисълта ми от тези неща — Аарон се пресегна към радиото и го включи.

Звуците на концерта за флейта на Вивалди изпълниха малката кола и накараха Деси-Едно и Две да се спогледат неодобрително, а Пинкъс да диша по-равномерно и дълбоко, дарявайки му няколко мига душевен покой. Обаче само няколко мига. Изведнъж музиката прекъсна и развълнуваният глас на водещия замени успокояващия Вивалди с разтърсваща новина-светкавица.

— Прекъсваме тази програма, за да ви поднесем един извънреден бюлетин. Само преди няколко минути хотел „Четирите сезона“ е станал сцена на един извънреден инцидент. Обстоятелствата все още не са изяснени и потвърдени, но в хотела явно е имало безредици. Те са протекли във фоайето. Включваме по телефона нашия кореспондент от мястото на събитието, Крие Никълс, който по това време е обядвал в хотела — водещият замлъкна и добави без да иска: — Обяд в „Четирите сезона“? С нашите заплати…?

— Не обяд бе, кретен! — намеси се втори глас, дълбок и резониращ. — Жена ми смята, че съм в Марбълхед…

— В ефир си, Крис!

— Просто се шегувах, драги слушатели… но нямаше и капка хумор в това, което се случи тук преди пет минути. Полицията се опитва да уточни фактите, но това не е лесна задача. Това, което ни е известно до момента, е, че букетът действащи лица сякаш е излязъл от филм на Хичкок… Известен бостънски адвокат, двама испански дипломати, някакъв внушителен индианец с бизонска сила и най-накрая един, известен като екзекутор на мафията. Идентифицирани са имената само на първия и на последния. Те са небезизвестният адвокат господин Аарон Пинкъс и някой си Цезар Бочегалупо от клана Борджии в Бруклин, Ню Йорк. За първия се предполага, че е избягал с двамата испански дипломати. Господин Бочегалупо е задържан под стража и, според официалните рапорти, непрекъснато крещи, че иска да се види с адвоката си, за когото твърди, че е самият Президент на Съединените щати. Дори да оставим настрана политическите пристрастия, ние всички знаем, че Президентът не е адвокат.

— Благодаря ти, Крис, благодаря ти за твоя извънреден репортаж и ти желая късмет в Марбълхед.

— Всичко свърши, тъпо коп… — Вивалди се завърна, но не можа да стори нищо за кръвното на Аарон Пинкъс.

— Авраам наистина ме е изоставил — прошепна първият адвокат в Бостън, щата Масачузетс.

— Това го чух, командире! — изкрещя Макензи Хоукинс. — Той може и да е, но поне докато леопардите имат петна, аз няма да ви изоставя! Ще посрещнем огъня заедно, ще го обърнем върху тях и ще ги взривим, стари приятелю!

— Възможно ли е — попита бавно Аарон Пинкъс, поглеждайки към Ястреба, — вместо мен да е бил моят дайбюк45 в човешка форма?