Пътят към Омаха

Глава 26

Денят в Суомпскът течеше мъчително бавно и скучно, а липсата на активност караше тримата адвокати да звънят непрекъснато в канторите си с надеждата, че някой се нуждае от помощ, съвет, оценка… каквото и да е. За нещастие лятото беше в разгара си и изглежда никой не се нуждае от нищо, освен от откъслечна информация по несъществени проблеми. Скуката, примесена с раздразнение от неизвестността за последните действия на Ястреба, доведе до натрупване на напрежение, особено между Сам и Дженифър. Ред започна да преповтаря на глас цялата ненормална ситуация от начало до край.

— Защо изобщо се набъркахте в живота ми ти и твоята умствена пародия на генерал?

— Ей, я задръж малко, не аз се набърках в твоя живот, ти взе такси до моята къща!

— Нямах избор…

— Разбира се, че не си имала. Шофьорът на таксито измъкна пистолет и ти каза, че точно там трябва да отидеш…

— Трябваше да открия Хоукинс.

— Ако си спомням правилно, а аз си спомням, Чарли Залез пръв го намери. И вместо да му каже „Не, не можеш да си играеш в пясъчника на племето“, той му е казал „Разбира се, че можеш, старче, хайде да си направим пясъчен замък“.

— Не те слушам изобщо… ти си надъхан.

— Да, сигурно съм такъв, когато става въпрос за полуинтелигентни лицемерни оправдания.

— Аз отивам да плувам…

— Не може.

— Майка и Аарон изявиха желание и нашите телохранители казаха, че не могат да ги пуснат сами.

— Това е много мило.

— Предполагам, че няма да им платят, ако хората се удавят.

— И защо да не се присъединя към тях?

— Защото колосът на правото в Бостън, Аарон Пинкъс каза, че трябва да четеш и препрочиташ декларацията на Мак, докато можеш да цитираш от нея. Възможно е да бъдеш призована от Съда в качеството си на amicus curiae73.

— Чела съм я и съм я препрочитала и няма пасаж, който не бих могла да цитирам.

— И какво мислиш?

— Блестяща е… отвратително блестяща и я мразя!

— Точно същата беше и моята първа реакция. Той няма право да съставя такива блестящи декларации… А вярна ли е?

— Знаеш ли, може и да е точно така.

— Хайде да поплуваме и двамата — каза Сам.

— Съжалявам, че избухнах…

— „Избухването от време на време охлажда вулкана.“ Това е стара индианска пословица — на навахите, мисля.

— Адвокат с раздвоен език и конска опашка вместо мозък — каза Дженифър Редуинг и се разсмя тихо. — В равнинните земи на навахите няма кьорава планина, а камо ли вулкан.

— Ти никога не си виждала навахски боец, който за малко да се подмокри, когато жена му му е посинила окото, задето е давал нишани на красавицата от съседната шатра.

— Ти си непоправим. Хайде да си вземем банските.

— Разреши ми да те придружа до кабината — е, може и да не е като в арабски хамам, но става.

— Искам да ти кажа една истинска индианска поговорка. Уанхогагог манхогагог — а звучи така на английски: „Ти ще ловиш риба от твоята страна, аз ще ловя от моята и никой няма да лови по средата“.

— Колко загадъчно, да не кажа викторианско. Въобще не е смешно.

Вратата на кухнята се отвори с трясък и се появиха Деси-Едно и Две, и двамата очевидно много забързани. — Къде е големият черен Сайръс? — попита Деси-Едно — Ние трябва да тръгваме.

— Къде ще тръгвате? Защо?

— Към Бостън, господин Сам — отвърна Д-Две — Получихме заповед от хенерала!

— Вие сте говорили с генерала? — каза Редуинг. — Не чух телефона да звъни.

— Нямаше никакъв telefono звън — каза Д-Едно — Ние се обаждаме всеки час в хотела, за да се консултираме с Хосе Посито. Той ни каза к’во да правим.

— За какво отивате в Бостън? — попита Девъро.

— Да вземем оня лудия актьор, господин майор Сутън и да го откараме до летището. Великият генерал е говорил с него и той ни очаква.

— Какво става тук? — попита Дженифър.

— Не съм убеден, че трябва да питаш — каза предпазливо Сам.

— Трябва да бързаме — каза Деси-Едно. — Майор Сутън каза, че трябвало да спре в няк’ъв голям магазин за correcto „оборудване“, което аз мисля, че не е за автомобил… Къде е полковник Сайръс?

— На плажа — отговори озадаченият Девъро.

— Ти изкарай колата, Д-Две — нареди Д-Едно, — а аз ще кажа на полковника и ще се срещнем в гаража. Pronto!

— Si, amigo!

Адютантите се втурнаха, единият към плажа през верандата, а другия през антрето към гаража в дъното на алеята. Сам се обърна към Джени. — Не споменах ли нещо за „Прокобата на Девъро“?

— Защо ни държи на тъмно?

— Това е идиотската част от идиотската му стратегия.

— Какво?

— Не ти казва нищо, докато не затъне дотолкова, че положението да стане неспасяемо. Нищо не можеш да направиш.

— О, та това е прекрасно! — възкликна Дженифър — Представи си, че се намокри до уши?

— Той е убеден, че това е невъзможно. — А ти?

— Ако се абстрахираш от началото, което е винаги погрешно, списъкът на успехите му не е малък.

— Това не е добре!

— фактически, това е страхотно, да го вземат дяволите.

— Защо ми се струва, че не съм много убедена?

— Защото това „да го вземат дяволите“ означава, че той е способен да те докара до ръба на забравата и един прекрасен ден, когато направи последната стъпка, всички ние ще се затъркаляме надолу с гръм и трясък.

— Той ще накара господин Сътън да се представи за него, нали?

— Вероятно, вече го е виждал в действие.

— Чудя се къде ще го представя.

— Недей дори и да мислиш за това. По-лесно е.

Джони Телешкия нос, ослепителен в чисто новите си ботуши и куртка от еленова кожа, се загледа с отчаяние към дъждовната завеса зад прозореца на фургона-вигвам „Добре дошли при уопотамите“. Това беше голяма шарена постройка с формата на покрит вагон, чиито четири стени бяха оформени като живописен вигвам и нагоре се издигаше конусовиден покрив от изкуствени кожи. Когато вождът Гърмяща глава измисли оформлението на тази импозантна постройка и докара дърводелци от Омаха, за да я построят, обитателите на резервата го бяха изгледали с учудване. Орлов взор от Съвета на старейшините беше попитал Телешкия нос:

— Какво прави сега този лунатик? Какво ще бъде това пък сега?

— Той казва, че то ще синтезира двата образа, с които най-много се асоциира Дивия Запад. Покрит вагон на пионери и символична шатра, от която са излизали първобитните племена, за да ги изколят.

— Той не е добре с мозъка. Кажи му, че ще трябва да вземем под наем няколко верижни трактора, сенокосачки, минимум десет мустанга и поне една дузина общи работници.

— За какво са ни?

— Той иска от нас да почистим северната поляна и да организираме „празници на ездата“.

— Какво?

— Ако ще яздим насам-натам покрай наредени в кръг вагони, по-добре да научим някои от младежите да яздят, а малкото ни кранти няма да могат да преминат и от единия край на поляната до другия.

— О’кей, но за какво са ти общите работници?

— Ние може и да сме първобитни, Телешки нос, но като цяло сме „Благородни първобитни“. Ние не вършим такава черна работа. И също така не поставяме прозорци.

Това беше преди един месец, а сега, в този подгизнал следобед не се мяркаха никакви туристи, които да купуват сувенирите, изработени в Тайван. Джони Телешки нос се надигна от табуретката пред прозореца на приемната, мина през облепения с кожи тесен вход към удобния си апартамент и отиде до телевизора. Пусна го, превключи на някаква игра с топка по един от кабелните канали и се разположи във въртящия се стол, за да се наслади на късния следобед. Обаче удоволствието му бе най-злостно прекъснато от звъненето на телефона — червения телефон. Гърмящата глава!

— Ето ме, Вожде! — извика Джони, грабвайки телефона от изящната масичка, марка „Адолфо“.

— План А-едно. Изпълнявай.

— Майтапиш се, сигурно се майтапиш!

— Един генерал не се „майтапи“, когато надвисне заплаха от нападение. Код Ярко зелено! Предупредил съм за самолет на летището и автобусните компании в Омаха и Вашингтон. Всичко е в пълна готовност. Ще тръгнете призори, така че разпространи съобщението. Цялото снаряжение трябва да е опаковано и проверено до двадесет и два нула, нула. Ще се атакува без ограничения по целия вашингтонски контингент. Това е заповед, войнико. И не искам никакви червенокожи с червени очи в бригадата ми. Ще маршируваме!

— Сигурен ли си, че не искаш да си помислиш по този въпрос още една-две седмици, генерале?

— Току-що получи заповедите си, сержант. Бързото им изпълнение е от решаващо значение!

— Точно това малко бе безпокои, големи приятелю.

Залезът дойде и си отиде, а масивната, вдъхваща страхопочитание статуя на Линкълн беше осветена от множество прожектори, докато притихналите, хипнотизирани туристи си махаха един на друг и се викаха, за да погледнат този шедьовър от различни страни. Като странно изключение се открояваше един мъж с необичайна външност, който изглежда беше зает с нещо много потайно, намиращо се в тревата под краката му. Той вървеше по права линия от стъпалата на Мемориала, обиждайки под нос туристите, с които се сблъскваше и от време на време забиваше лакти в стомасите и камерите на нападащите го натрапници, а след това наместваше червената перука, която непрекъснато се свличаше над ушите и врата му.

Винсънт Манджекавало не случайно се беше родил и отраснал в Бруклинския Mondo Italiano74. Той добре знаеше кога е за предпочитане да пристигне на една „среща“ доста преди уговорения час, защото в определени случаи думата „среща“ можеше да означава и труп, окачен на месарската кука в някоя кланица. Проблемът, който измъчваше Вини Бам-Бам, се криеше в множественото число на думата „крачки“ — какво означаваше това крачка, по дяволите? Дали беше фут, ярд, ярд и половина или нещо средно?

И освен това, как можеше да брои точно, вървейки през тълпите нощно време? Щом наближеше шестдесет и три се блъскаше в някакви палячовци, перуката се свличаше върху очите му, объркваше „крачките“ му и той забравяше до къде е стигнал. И пак на стълбите и отначало! Мамка му! На шестия опит той най-накрая стигна до едно огромно дърво с медна табелка върху ствола, на която беше написана датата, когато е било засадено от някакъв президент през някоя си година и всякакви глупости, които не интересуваха никого, но около проклетото дърво имаше кръгла скамейка и в това вече имаше някакъв смисъл. Той можеше да седне на нея и лудият генерал, с когото трябваше да се срещне и да обмени информация, сигурно нямаше да види лицето му.

Естествено, Винсънт реши да се отдалечи от дървото и да почака в сянката на едно друго дърво — Бог знае на колко въшливи крачки разстояние от първото. Но той знаеше за какво да гледа, висок дърт палячо, обикалящ около това дърво с табелката и сигурно с пера на главата.

Наблюдавайки възпълната фигура, кръжаща около мястото на рандевуто, униформеният генерал Етълред Броукмайкъл изпадна в почуда! Никога не беше обичал Макензи Хоукинс; фактически, беше точно обратното, защото Мак беше един от приятелите на презрения Хезълтайн, но винаги се беше възхищавал от способностите на стария воин. В този момент обаче той постави под въпрос всичките тези години на мълчаливо възхищение. Това, което току-що видя, беше абсурдно поведение за един разузнавач — абсурдно поведение ли, ха, та то беше пълен фарс! Хоукинс очевидно беше купил или взел назаем сако, предназначено за някой набит мъж, беше го натъпкал с подплънки, а за да прикрие естествения си ръст вървеше, или по-точно се тътреше, с тромава походка на човекоподобна маймуна през тълпите пред Мемориала на Линкълн. Това беше гледка, от която на създателя на „Самоубийствената шесторка“ му се повдигаше! И не можеше и дума да става, че Броуки Втори се е припознал, защото Ястреба пак си беше сложил загубената червена перука. Само че тук, в топлата и влажна вашингтонска нощ, тя непрекъснато се свличаше върху очите му. Той очевидно никога не беше чувал за течно лепило, което би трябвало да е познато на всеки почитател на театъра. Той ше му говори за аматьорвил, Макензи Хоукинс, новобранец такъв!

А перуката на Броуки, която по някаква случайност беше само леко червена — кестенява всъщност — се държеше на мястото си от лепенки с цвета на кожата. „Бъдещето принадлежи на професионализма“ — помисли си Броукмайкъл и реши да изненада Ястреба, който се беше оттеглил в наблюдателна позиция под един огромен кичест клен на около десет метра от мястото на срещата. Броуки беше много доволен, Мак го беше направил на гъз в Бенинг и сега щеше да му го върне тъпкано.

Той направи широка окръжност, като използваше за прикритие тълпата около Мемориала. От време на време минаваше покрай униформен военен, който моментално козируваше. Докато приближаваше кленовото дърво откъм западния фланг, това непрекъснато козируване накара Броуки отново да се почуди защо Ястреба беше настоял той да се яви униформен на това тайно рандеву. След като няколко пъти му зададе този въпрос, единственият отговор, който получи, беше:

— Просто го направи и си сложи всичките проклети медали, които си спечелил или с които сам си се наградил! Помни, всичко, което говорихме в Бенинг, е на касета. Моя касета.

Броуки стигна до клена и бавно се приближи до нещастния аматьор и бивш военен, който го беше направил на глупак и който в момента се взираше напрегнато към дървото с табелката. Най-голямата глупост беше, че вместо да се изправи, за да вижда по-добре, този идиот продължаваше да стои приклекнал и да се гуши в сакото си, като по този начин продължаваше да поддържа маскировъчната си ниска стойка и то в тъмните сенки на клонестото дърво. Аматьорвил!

— Очаквате ли някого? — каза тихо Броуки.

— Мамка му! — избухна маскираният цивилен, извръщайки главата си толкова рязко, че перуката от лявата страна на главата му се свлече и страничните кичури се оказаха над челото му. — Това вие ли сте?… Разбира се, че сте вие, познах ви по дрънкулките!

— Можеш вече да се изправиш, Мак.

— Да се изправя на какво?

— Никой не ни вижда тук, за Бога. Едвам виждам краката си, но тъпата ти перука направо ми се набива в очите. Мисля, че си я сложил обратно.

— Да бе, да не мислиш, че твоята е чак толкова перфектна, о. з. генерале! — каза цивилният, докато си оправяше прическата. — Един куп от доновете си слагат такива лепенки, които ей така, изведнъж ти премахват най-горните бръчки от челото — винаги си личи, но ние, естествено, не казваме нито дума.

— Какво искаш да кажеш с това, че си „личи“? Как така ще си личи на тази светлина?

— Защото светлината се отразява от гладката ти лепенка, палячо.

— О’кей, о’кей, Мак, а сега се изправи и да си поговорим.

— Ти си няколко сантиметра по-нисък, какво искаш от мен? Слез в града и си купи едни шпицарки, а ако искаш и обувки с дамски токчета. Какво ти става?

— Искаш да кажеш, че ти…?

Броуки Втори се наведе напред и източи врат.

— Ти не си Хоукинс!

— Чакай малко, приятел! — извика Манджекавало. — Ти не си Хоукинс! Аз имам снимки!

— Кой си ти?

— Кой си пък ти, по дяволите?

— Аз трябва да се срещна с Ястреба — ето там! — възклина Броукмайкъл.

— И аз!

— Ти си с червена перука…

— И ти, да те вземат дяволите…

— Той беше с червена перука във форт Бенинг!

— Аз си купих моята от Маями Бийч…

— Аз пък намерих моята в богатия гардероб на групата ми. Чакай малко! — Раздразнения Броукмайкъл погледна към дървото с медената табелка. — Виж! Ей там! Виждаш ли това, което виждам аз?

— Имаш предвид оня хърбав свещеник с черния костюм, който души наоколо като някой доберман, дето търси къде да се изпикае ли?

— Точно него имам предвид.

— Е и? Може да иска да поседне на пейката — там около дървото има нещо като пейка…

— Знам — каза Броуки Втори, присвивайки очи.

— Сега погледни — продължи той, след като отчето навлезе в лъчите на далечния западен прожектор. — Какво виждаш?

— Бял нагръдник, костюм и червена коса, и какво от това?

— Аматьорвил! — отсъди създателят на „Самоубийствената шесторка“. — Това не е коса, а перука; и също като твоята, доста скапана. Прекалено дълга е на темето и прекалено широка на слепоочията… Странно, имам чувството, че съм го виждал и преди. А може би перуките са символ…?

— На какво, за Бога? Да не би да ходим на протестен митинг?

— Не виждаш ли? Той ни е накарал всичките да носим червени перуки!

— Мен не ме е карал абсолютно нищо. Казах ти, моята си я купих в Маями Бийч в някакъв педераски магазин.

— А аз намерих моята в гардероба на групата ми…

— Някои групи…

— Но той си беше сложил червена перука, когато дойде да се срещне с мен… Боже мой, това е била подсъзнателна мотивация. Той употреби ли пред теб думата „червен“ повече от един път?

— Може и да е, откъде да знам? Цялата работа идва от индианците — Червенокожите, сещаш ли се какво имам предвид? Може да е казал „Червенокожи“, разбираш ли? Но аз изобщо не съм го виждал, само съм говорил с него по телефона.

— Това е! Той е използвал гласа си като подсъзнателна мотивираща сила на внушение. Станиславски е написал обширен труд по този въпрос.

— Той комунист ли е?

— Не, това е Станиславски, богът на театъра.

— А, поляк, така ли? Е, трябва да се правят и компромиси.

— Какви индианци? — попита изведнъж Броуки Втори и извърна рязко главата си към непознатия с червената перука. — За какви индианци говориш?

— За делото на ония червени тъпаци, което е във Върховния съд, за какво друго?

— В армията, сър — каза рязко Броукмайкъл и се изпъчи, — ние не разрешаваме използването на обиди на етническа основа. Видните итало-американски граждани на тази страна, синовете и дъщерите на Леонардо Микеланджело и Роко Макиавели трябва да се ползват с най-голямо уважение заради приноса си. Хора като Капоне и Валачи са болестни отклонения.

— Утре ще отида на църква и ще запаля свещ за твоето оцеляване, ако ти се случи да се срещнеш със синовете или дъщерите на последните две разклонения. Между другото, какво ще правим сега?

— Мисля, че трябва да проведем един разговор с нашия червенокос свещеник.

— Добра идея. Хайде.

— Не още! — намеси се дълбок дрезгав глас зад тях. — Радвам се, че сте се запознали, джентълмени — продължи Ястреба, излизайки зад ствола на клена, а червената му перука проблясваше под прецеждащата се между листата светлина. — Радвам се да те видя отново, Броуки… а вие, сър, сте, предполагам, Командира Y. Удоволствие е за мен да се запозная с вас, който и да сте.

Уорън Пийс, Държавният секретар, беше доволен от себе си, можеше да се кажа дори впечатлен, поне доколкото му позволяваше страха. Прозрението го беше осенило, когато видя един свещеник да проклина някакъв таксиметров шофьор пред хотел „Хей-Адамс“ — щеше да отиде на срещата като човек в расо! Ако не му хареса това, което види или чуе, щеше да си отиде незабелязано. В края на краищата никой не може да се държи грубо с един свещеник или какъвто и да е божи човек на обществено място.

Разбира се, би било лудост да не отиде на срещата, независимо от това, което беше казал на онзи отвратителен адмирал, който непрекъснато ходеше на държавни разноски на разни места, където той самият не беше ходил никога и се срещаше с хора, които той никога не би могъл да срещне. Пийс шумно се беше заял с него по телефона, но не за да предизвиква гнева на адмирала, а за да разбере какво знае той всъщност… и откъде го знае. Отговорите и на двата му въпроса бяха объркани, доста кратки и достатъчно обезпокояващи, за да накарат Пийс да отмени всички планове за вечерта и да се сдобие със свещенически нагръдник. Имаше си черен костюм за погребения на официални лица, а вдъхновяващата червена перука завърши образа му.

Сега, докато крачеше сред тълпата пред Мемориала на Линкълн, думите на адмирала кънтяха в ушите му.

— Господин Секретар, бях помолен от един стар мой боен другар отпреди много години да ви предам едно съобщение, което би довело до разрешаване на най-належащия ви проблем — криза, по този начин го описа той.

— За какво говорите? Държавният департамент всекидневно се занимава с разрешаването на множество кризи, а понеже моето време е най-ценното във Вашингтон, ще ви помоля да се доуточните.

— Боя се, че не мога да се доуточня. Моят стар другар ми даде да разбера достатъчно ясно, че въпросът изобщо не подлежи на изясняване пред мен.

— Това не ми говори нищо. Бъди по-ясен, моряко.

— Той каза, че имало нещо общо с група истински американци — каквото и да означава това — и определени военни инстанции, каквито и да са те.

— О, Боже мой, какво още каза той?

— Беше възможно най-потаен, но каза, че съществувало разрешение, което би могло да намаже ските ви с восък.

— Какво би могло да намаже?

— Ските ви… Честно казано, господин Секретар, аз не си падам по зимните спортове, но разсъждавайки като военен, предполагам, че тази парола на военен език означава, че можете да стигнете до крайната си цел далеч по-бързо, като се срещнете с него във възможно най-скоро време, което е в общи линии и самото послание.

— Какво е името му, адмирале?

— Ако ви го разкрия, би означавало да се забъркам в ситуация, с която нямам нищо общо. Аз съм просто свръзка, господин Секретар, и нищо повече. Той можеше да избере който и да е друг от половин дузина бивши военни и ми се ще да го беше направил.

— А аз бих могъл да поставя под въпрос голям процент от внушителните ви сметки за представителни разходи и необходимостта от тези приятни пътешествия, които предприемате с дипломатически самолет! Как ти се харесва това, моряко?

— Аз просто ви предавам съобщение, господин Секретар, не участвам в играта!

— Не участваш, а? Това го казваш ти, но защо трябва да ти вярвам? Може би и ти си част от този злостен, злокобен заговор.

— Какъв заговор, за Бога?

— А, това ти харесва, така ли? Много ще се зарадваш, ако издам каква е цялата тая отвратителна каша, за да можеш да напишеш някоя книга като всичките тия добри и всеотдайни слуги на обществото, които са били обвинени съвсем несправедливо, че вършат това, което вършат всички тук и което не е нищо друго, освен да дават вътрешна информация на борсовите агенти от момента, в който са стъпили тук.

— Въобще не разбирам за какво говорите, дявол да го вземе!

— Името, моряко, името!

— Да, да можете вие да напишете книга и да сложите и мен в нея? Няма начин!

— Добре тогава, щом ми загуби толкова от скъпоценното време, можеш да ми предадеш и останалата част от смрадливото си съобщение. Къде и кога си въобразява, че ще се срещна с него това безименно чудовище? — Адмиралът му каза. — Добре, чудесно! Вече забравих какво ми каза. А сега се разкарай, моряко, и изобщо не ми се обаждай повече, освен ако нямаш намерение да ми кажеш, че си решил да си подадеш оставката като експерт!

— Недейте така, господин Секретар, аз не искам неприятности, кълна се в Божието име!… Вижте, ще говоря с приятеля на Президента, Субагало и той ще ви каже…

— С Арнолд? Не, недей да говориш с Арнолд, изобщо недей да говориш с Арнолд! Той ще те постави в списък, той ще те сложи в списък, списък ужасен, недопустим списък! Край и изключвам, моряко, или не знам как го казвахте там, тъпи военни такива!

Беше заблудил много добре тази ужасна пиявица, замисли се дълбоко Пийс, усмихвайки се сладко на една дебело гримирана възрастна дама, която го гледаше с обожание, докато се приближаваше към клена. „Рандевуто трябва да е онова дърво отпред“ — помисли си той. Това място едва ли представляваше някаква клопка и Уорън се почуди защо Макензи Хоукинс, известен и като Гърмящата глава, вожд на проклетите уопотами, го беше избрал. Осветлението беше много оскъдно, но може би така беше по-добре, а и тълпите бяха на по-малко от тридесетина метра… това също не беше лошо, предположи той; можеше да разчита на защита отвсякъде. Разбира се, маниакът Хоукинс вземаше тези предпазни мерки за своя собствена сигурност, а не за тази на Държавния секретар. Той несъмнено си мислеше, че районът ще е фрашкан с наемници на правителството, с надеждата да го заловят, но една такава демонстрация на сила би била последното нещо, което желаят хората на президента.

Щеше да бъде страхотна сензация, ако пресата надушеше, че залагат капан за два пъти носител на Медала за чест на Конгреса. Пийс се вторачи в слабата светлина под дървото и погледна часовника си; беше подранил с почти тридесет минути. Добре, прекрасно; щеше да се отдалечи и да чака — и да наблюдава. Той заобиколи ствола на дървото, след това спря и откри с раздразнение, че малката стара дама с прекалено червените бузи го чака.

— Благослови ме, отче, защото съгреших — каза тя с писклив треперещ глас, застана пред него и препречи пътя му под надвисналите клони на дървото.

— Да, добре… Някои от вас не са съвършени, но такъв е животът…

— Искам да се изповядам, отче. Трябва!

— Това сигурно е много похвално, но аз не смятам, че мястото е подходящо. Между другото, бързам.

— В Библията се казва, че в очите на господ и пустинята може да бъде Божи дом, ако душата на грешника го иска.

— Стига глупости, наистина бързам.

— А аз ти казвам, да си дотътриш задника под дървото.

— О, много добре, простено ти е каквото и да си извършила — какво казахте?

— Добре ме чу, ангелско котенце! — прошепна започналата да става досадна дърта кикимора и гласът й изведнъж стана по-нисък и дрезгав, докато измъкваше от деколтето на роклята си сгънат бръснач, след което го отвори с рязко движение. — Влизай сега под дървото или последното нещо, за което ще ти се наложи да се притесняваш, ще е обетът ти за непорочност.

— О, Господи, та вие не сте жена, вие сте мъж!

— И двете са спорни, но истината е, че съм коляч — обичам да коля.

— Моля ви се, моля ви се, не ме наранявайте, недейте… о, Боже мой… не ме заколвайте! — Държавният секретар пристъпи ужасен, с треперещо тяло обратно в сенките на дървото. — Наистина не трябва да ме колите, нали знаете. Да заколиш свещеник е много, много голям грях.

— Набелязах те още преди петнадесет минути, ангелско котенце, — изсъска мъжът/жената, а сбръчканите му/й устни с кървавочервено червило и подути виолетови клепачи изглеждаха отблъскващо на слабата светлина. — Ти и тая грозна перука на главата ти, ти наистина си срам за честните перверзници по целия свят!

— Какво…?

— Как смееш да се разхождаш наоколо в такъв вид? Търсиш малки момченца ли, влечуго? И то облечен като свещеник? Това е позор!

— Не е точно така, госпожо/господине, каквото сте там…

— Какво беше това, ти обиждаш ли ме, змийска мутро?

— Честна дума, никога! — лявото око на Пийс започна да кръжи в орбита. — Просто ви казвам, че вие не разбирате…

— Аз разбирам добре! Змии като теб си носят доста хляб в случай, че някой им подсвирне. Давай го тук, перверзник такъв!

— Парите, искате да кажете парите? За Бога, вземете всичко, което имам! — Държавният секретар разрови джобовете си и извади няколко сгънати банкноти. — Ето, ето, вземете ги!

— Да взема какво? Това са курешки. Май ще трябва да ти пребъркам джобовете преди наистина да започна да кълцам! — Чудовището-хермафродит издърпа Пийс зад дървото. — А си издал и звук, а си целунал земята, мръсно, мръсно момче такова!

— Моля ви! — започна Държавният секретар — Вие не знаете кой съм аз…

— Но ние знаем! — намеси се странен дълбок глас иззад сенките. — Добре, Броуки… и вие, Командире Y, обезоръжете нападателя! Бързо! — Като един, възрастният възпитаник на Уест Пойнт и закръгленият мафиот на средна възраст от Бруклин, се хвърлиха към нападателя. Първият изби бръснача от ръката, която го държеше, а вторият подкоси краката, подаващи се изпод широката пола на цветя.

— Това е шибан педераст! — извика Манджекавало.

— Такъв е, мамка му! — изкрещя Броукмайкъл и дръпна сивата перука от главата на сбръчкания начервен престъпник.

Вини Бам-Бам започна да налага с юмрук грозната гримирана фигура, паднала на земята. — Ти си един отвратителен скапаняк! — изръмжа той.

— Оставете го на мира, командире! — заповяда Ястреба.

— Защо? — попита го Броуки Втори. — Тия мръсници трябва да ги затварят зад решетките!

— И трябва да им чупят краката! — добави предполагаемо починалият директор на ЦРУ, забивайки за последен път коляното си в ребрата на престъпника. — Обирай си крушите и изчезвай от тук, нищожество!

— Хей, момчета! — изписка нашественикът, хилейки се нагло, докато вземаше перуката си и се изправяше на крака. — Искате ли да ми дойдете на гости? Можем да си направим истински бал!

— Изчезвай!

— Изчезвам, изчезвам — мръсникът се затича с развята пола през поляната и се скри в тълпата.

— О, Боже мой, о, Боже мой…! — дочуха се треперливи звуци откъм проснатата на земята фигура зад Хоукинс, заровила лице в тревата, с ръце на главата. — Благодаря ви, благодаря ви! Можеше да ме убият!

— Защо не се обърнеш и не погледнеш, ако искаш да живееш? — каза любезно Хоукинс, бръкна в джоба си и извади касетофон.

— Какво?… За какво говорите? — Уорън Пийс бавно се надигна от земята, преобърна се болезнено по задник и първото нещо, което видя от седящата си позиция беше пълната парадна униформа вдясно от него, а след това в пълен шок и лицето. — Броукмайкъл! Ти какво правиш тук?

В този момент Макензи пусна касетофона и звукът от гласа на Броукмайкъл изпълни околното пространство: Държавният секретар. Той е този, чиято задача изпълнява моята „Самоубийствена шесторка“ в момента в Бостън!… Тоя кривоглед Пийс е скалъпил страхотно дело срещу теб!

— Само че това дело не е законно, нали господин Секретар? — каза генерал Броукмайкъл, след като Ястреба изключи машинката. — То е било жертвоприношение. Един онеправдан стар воин, който никога не можа да се отърси от облака на подозрението, и неговата част от добри млади хора. Щяхме да бъдем пожертвани също както и Мак, който може и да не е от най-добрите ми приятели, но и не заслужава да бъде хвърлен в някоя дупка в арктическия лед.

— За какво говорите?

— Може би съм пропуснал да го представя. Това е бившият генерал Макензи Хоукинс, два пъти носител на Медала за чест на Конгреса, когото вие се опитахте първо да… нека го наречем „неутрализирате“… а след това заповядахте на моята част да го отвлече на север, далеч на север.

— Не изпитвам огромно удоволствие да ви бъда представен, господин Секретар — каза Ястреба. — Извинете ме, но няма да ви предложа ръката си.

— Това е лудост, пълна лудост! Големи неща са поставени на карта, силата ни, ударната мощ на нацията е сложена на везните!

— И единственият начин да се справите с положението е да се отървете от тези, които се оплакват, така ли? — попита Макензи. — Не можете да поговорите, можете само да се отървете от досадниците, които, по една случайност, са завели съвсем обосновано и законно дело.

— Преиначавате всичко! Има и други фактори, икономически фактори, огромни финансови загуби — Господи, яхтата ми, Метрополитън Клуб, събирането на випуска, живота, който заслужавам, за който съм роден! Нищо не разбирате!

— Аз разбирам, смрадливецо — каза Манджекавало и излезе напред на слабата светлина. — Някои хора могат да ти бъдат полезни, но след това вече те не могат да разчитат за нищо на теб.

— Кой си ти? Виждал съм те, познавам гласа ти, но не мога… не мога…

— Сигурно защото и родната ми майка, да почива в мир в Лодърдейл, също не би ме познала, благодарение на собствената ми страхотна маскировка. — Вини махна червената си перука и седна пред Държавния секретар. — Здрасти, тъпако, как си? Май приятелчетата ти от клуба не са вдигнали във въздуха която яхта е трябвало, какво ще кажеш?

— Манджекавало!… Не, не! Аз отидох на заупокойната ти литургия онзи ден! Ти си отиде, ти си мъртъв! Аз сънувам!

— Сигурно, големи diplomatico, сигурно всичко това е лош сън, причинен от злобата в смрадливата ти душа. Сигурно и аз съм излязъл от обятията на Морфин…

— Морфей, Командире, Морфей.

— Да, той… Също както мъртвите минават през онази голяма река и се връщат, за да вземат душите на такива лайна като тебе, дето са толкова велики, че това, което минава през стомаха им, излиза от другия край във вид на ванилов сладолед. Да, тъпако, аз се върнах и рибите и акулите дойдоха заедно с мен. Те ме уважават, за разлика от теб.

— А-а-а-а-а! — изведнъж с писък, който прониза нощта и се понесе над облените от светлините тълпи пред Мемориала на Линкълн, Държавният секретар скочи на крака и се понесе напред.

— Трябва да хвана този кучи син! — извика Манджекавало и се надигна с трудност, дължаща се на теглото му. — Той ще раздрънка всичко!

— Забравете! — повиши глас Ястреба, прекрачвайки директора на ЦРУ. — Той е свършен, извън играта е.

— Какви ги дрънкате? Та той ме видя!

— Това няма никакво значение. Никой няма да му повярва.

— Мак, говориш глупости! — настоя Броуки Втори. — Знаеш ли кой е този човек?

— Разбира се, че знам и не говоря глупости… Значи вие наистина сте онзи италиански момък, който е начело на Управлението?

— Да-a, и това е дълга история, а аз не обичам дългите истории. Оставих се да ме подведат. Мамка му!

— Мелодраматичната емоционалност е едно от най-хубавите неща на вашата нация, синьоре. Помислете си за великите опери — никой друг освен вас не би могъл да ги създаде. Capisce italiano?75

— Разбира се, че говоря, но онзи помияр ще вдигне във въздуха цялата работа!

— Няма. Броуки, помниш ли франк Хефелфингър?

— „Франк Пръстчето“, дето беше объркал цифрите на шестинчърите? Кой ли пък не си го спомня? Той взриви погрешен плаж в Уонсан. Естествено, никой от нас тогава не каза нищо, а още по-малко сега, когато той е довереник на Президента в областта на ергенските морски партита.

— Аз говорих с франк. Пийс затова дойде тук.

— Е, и?

— Сега Пръстчето чака на телефона. Има да провежда още един разговор. С неговия приятел и съученик, Президента.

— За какво?

— За душевното състояние на Пийс, което той е забелязал след един много странен телефонен разговор с него днес следобед. След като размишлявал върху този разговор цял ден, той решил да се обади на приятеля си в Белия дом и да сподели с него своята загриженост… Хайде, трябва да намерим телефонна кабина. И то страшно бързо. Трябва да хвана самолета за Ню Йорк.

— Ей, о.з. генерале! Ами вие и аз и явяването на изслушването?

— Всичко е под контрол, Командире Y. Вие ще бъдете с уопотамите. Естествено ще са ми необходими мерките ви, но можем да свършим тази работа бързо. Онези индианки са превъзходни шивачки — почти толкова добри, колкото госпожа Лафърти.

— Имайте му доверие, господин директор. Методите на действие на Ястреба са необичайни, но успешни.

— Хайде, джентълмени — заповяда Макензи, — бърз строен марш. Има една телефонна кабина в края на паркинга. Движение!

Тримата мъже с червени перуки претичаха през поляните, останали в различни степени без дъх и единствените думи, бяха изречени от Вини Бам-Бам, който не спираше да повтаря: — Mannagia, mannagia! Всичко това е пълна щуротия! Pazzo, pazzo, pazzo!