Пътят към Омаха

Глава 30

5:45 Сутринта. Над Вашингтон се разпукна зората и го озари с розово сияние. Тихите мраморни зали на Върховния съд се оживиха. Групи от чистачки минаваха с машините си от една врата до друга. В умивалниците бяха поставени нови сапуни, чисти кърпи, нови рула тоалетна хартия. Във всяка от количките на жените имаше найлонов чувал за еднократна употреба за изхвърляне на вчерашните отпадъци.

Една от количките, обаче, се различаваше от останалите, както и възрастната сивокоса дама, която я буташе. При един по-внимателен оглед можеше да се установи, че сивите й къдрици са коафирани перфектно, гримът й беше дискретен и елегантен и по погрешка беше оставила на китката си гривна с диаманти, която струваше доста пъти повече от годишната заплата на останалите дами. Тя носеше върху джоба на униформата си пластмасова табелка, на която пишеше: „Временен служител. Достъп разрешен.“

Това, което правеше количката й различна от другите, беше еднократният найлонов чувал за отпадъци. Той беше пълен още преди дамата да е стигнала и до първия кабинет по маршрута си. Кабинет, в който тя нямаше никакво намерение да влиза, което потвърдиха и думите, които измърмори, минавайки покрай вратата.

— Винченцо, ти pazzo. Най-доброто и най-обичаното дете на милата ми сестричка трябва да отиде в болница за dementì80! Мога да купя всяка една от тия статуи! Е, защо го правя тогава?… Защото любимият ми племенник иска да каже, че загубеният ми съпруг ще остане без работа. Mannagia!… А, ето го складът. Bene!81 Оставям всичко тук, отивам си вкъщи, ще погледам малко телевизия и след това ще изляза с момичетата на пазар. Molto bene!

8:15. Четири черни автомобила без особени белези бързо паркираха на Първа улица близо до ъгъла й с „Капитал“. От всеки от тях излязоха по трима мъже в тъмни костюми, с намръщени чела и немигащи погледи; това бяха снайперистите, наети да оправят работата и провалът за тях би означавал да се върнат отново към най-мръсната и черна работа в бившето си подразделение — съдба, по-лоша и от смъртта. Дванадесет предани професионалисти, които така и нямаха представа на кого или на какво са предани. Знаеха само, че двамата мъже от снимките, които носеха в джобовете си, в никакъв случай не трябваше да влязат във Върховния съд на отсрещната страна на улицата. Без притеснения. На времето никой така и не можа да открие Джими Хофа.82

9:12. Две возила с правителствени регистрационни номера спряха пред сградата на Върховния съд. Според инструкциите, дадени от Министъра на правосъдието, осемте мъже, които излязоха отвътре трябваше да задържат и арестуват двама индивиди, издирвани за изключително тежки престъпления срещу държавата. Всеки един от агентите на фБР разполагаше със снимка на бившия и напълно дискредитиран генерал Макензи Хоукинс и неговия съучастник, някакъв мафиотски адвокат на име Самюъл Лансинг Девъро, все още издирван за шпионска дейност по време на негово служебно пътуване в последните дни на виетнамската акция. Нямаше определение, което би могло да окачестви престъпленията му. Той беше очернил репутацията на началниците си, като в същото време се беше облагодетелствал от техния позор, федералните агенти мразеха такива хора — как смееха да вършат такива неща?

10:22. Тъмносин автобус се плъзна покрай тротоара на улица „Капитол“ откъм страната на Върховния съд. Задната му врата се отвори и оттам изскочиха седем командоси в маскировъчни кафяво-зелени униформи, скрили оръжията в широките си джобове. В крайна сметка те никак не държаха да изглеждат подозрителни. Секретната им мисия бе зададена лично от Министъра на отбраната — устно, без писмена заповед: — „Джентълмени, тези двама боклуци могат да осакатят първата линия на американските военновъздушни сили, това е всичко, което мога да ви кажа. Те трябва да бъдат спрени на всяка цена“. — …Командосите мразеха паплач като тия двамата! Ако някой някога видеше сметката на онези хвъркачи, това щяха да са те самите. Ония въздухари не стига, че бяха окупирали всички първи линии, ами и прескачаха до вкъщи да похапнат пържоли, докато те бяха затънали в калта! Не! Ако някой трябваше да разкаже играта на въздухарите, те щяха да го сторят!

12:03. Макензи Хоукинс, сложил ръце на кръста си, изучаваше в хотелската стая вида на Хенри Ървинг Сътън и кимаше с одобрение.

— По дяволите, вие като нищо можете да минете за мен!

— Не беше трудно, топ general — каза Сътън, като свали офицерската си шапка със златни кантове и прокара пръсти през късо подстриганата си сива коса. — Униформата ми е като по мярка, а отличията наистина са много впечатляващи. Останалото е просто гласова имитация, което е съвсем елементарно. Озвучаването на реклами, включително и гласът на някакъв смрадлив котак, изпратиха едно от децата ми в колеж — проклет да съм, ако си спомням кое от всичките.

— Все още настоявам да си сложите бойна каска…

— Не ставайте смешен, тя ще развали ефекта и ще провали цялата операция. Ролята ми е да измъкна наяве хората, а не да ги подплаша. Бойната каска недвусмислено сигнализира за очакван конфликт и води до предположения за взети предохранителни мерки от рода на скрита въоръжена охрана. Мотивацията на човек трябва да бъде ясна, генерале, а не с разни примеси. По тази начин се губи аудитория.

— Вие също можете да загубите — може да се окажете мишена, нали ме разбирате.

— Аз наистина не мисля така — каза актьорът, намигайки на загрижения Мак. — Не и с това, което сте подготвил там навън. В сравнение с пясъците на Северна Африка, това тук е като репетиция на маса. Погледнато отвсякъде, това е един незначителен риск, за който аз съм щедро компенсиран… Между другото, какво става с нашите воини на Станиславски от „Самоубийствената шесторка“?

— Появи се промяна в плановете…

— О? — прекъсна го рязко и подозрително сър Хенри.

— В насока, еднакво добра за всички — побърза да добави Хоукинс. — Те ще пристигнат в Лос Анжелис към четири часа днес следобед. Жена ми, бившата ми жена — една от всичките, всъщност първата — ги искаше там, за да им хвърля по едно майчинско око и на шестимата.

— Колко мило наистина — Актьорът попила двете звезди на яката си. — Обаче, да попитам направо, нищо не се е променило по отношение на моето участие във филма, нали?

— Не, разбира се. Момчетата ви искат, а те ще получат всичко, което поискат.

— Сигурен ли сте? Те не са някакви суперимена, надявам се, че го съзнавате.

— Няма и нужда да са. Те притежават контрола върху най-страхотната история, за каквато Холивуд отдавна мечтае. Във всеки случай, всичко е в ръцете на Агенцията Уи-лям Морис и…

— Уилям Морис?

— Не се ли нарича така?

— Разбира се, че се нарича точно така! Струва ми се, че една от дъщерите ми е адвокат в официалното представителство — сигурно са й дали тази работа, защото ми е дъщеря. Как й беше името, виждам я всяка Коледа.

— Сделката е била поета от двама на име Робинс и Мартин и жена ми, бившата де — казва, че те били най-добрите.

— Да, да, разбира се. Чел съм за тях по вестниците. Мисля, че дъщеря ми — Беки или Бети — беше сгодена за този Робинс или май беше за Мартин? Да, те наистина трябва да са великолепни, защото тя е много умно момиче — Антоанет, точно така се казва! Тя винаги ми подарява пуловери с три номера по-големи, но и аз винаги съм изглеждал изключително внушителен на сцената — това се нарича присъствие, нали разбирате.

На вратата на хотелската стая се позвъни и двамата мъже се стреснаха.

— Кой може да е това, по дяволите? — прошепна Ястреба. — Хенри, ти казвал ли си на някого…

— Абсолютно на никого! — отвърна актьорът, също шепнешком. — Следвал съм стриктно сценария, скъпи приятелю, и не съм си позволил нито една волност! Регистрирах се тук като продавач на лули от Акрън — с подходящ полиестерен костюм, уморена походка… адски добро представление, бих казал.

— Кой би могъл да бъде?

— Остави на мен, mon general — Сътън отиде до вратата и зае клатещата се стойка на пиян човек, разхлаби вратовръзката си и разкопча до средата куртката си. — Скрий се в дрешника, Макензи! — каза тихо, а после заговори с висок, пиянски глас. — Д-а-а, к’во има? Т’ва е персонален купон и с приятеля ми не щем исфънредни гости!

— Ей, тъпако! — дочу се грубият отговор иззад вратата. — Ако си въобразяваш, че пак си играеш някоя от шибаните игрички, както правеше, когато бяхме в Бостън, забрави ги! Пусни ме да вляза!

Сър Хенри изви глава назад; в същия момент вратата на дрешника се отвори и оттам надзърна шокираната физиономия на Макензи. — О, Господи, това е Малкият Джоузеф!… Пусни го вътре.

— Е? — каза Джоуи с ръце на кръста, когато вратата зад него хлопна и се изпъчи в целия си сто и петдесетсантиметров ръст. — Ако главата на онзи тъпак, който наднича от дрешника, е твоята компания, значи ще си имаш големи неприятности с военните.

— Кое е това джудже? — попита актьорът с язвителен глас.

— Ти си бил много лесен, бе, тъпако номер две. След като се срещна с големия тъпак на ъгъла на Първа и Десета не помръдна ли с лявото си рамо и след това не размаха ли лявата си ръка, като че ли си изпаднал в делириум тременс. Знаех си, че ти си свръзката. Не можеш да измамиш никого.

— Поставяте под въпрос моята техника ли, сър? С която съм заслужил одобрението на хиляди критици в страната!

— Кой е този кукундел тук? — попита Малкият Джоуи, докато крайно изненаданият Макензи излизаше от дрешника. — Аз мисля, че Бам-Бам и аз би трябвало да знаем, не мислиш ли?

— Джоузеф, какво правиш тук? — изрева Ястреба и учудването му бавно започна да преминава в гняв.

— Успокой се, тъпако. Вини е взел присърце твоите интереси, трябва да го знаеш. Спомни си, че аз съм Савана. Аз мога да бъда навсякъде, мога да се движа навсякъде и никой не ме забелязва. Както и ти не ме забеляза онази сутрин, когато кацна на Националното летище в Ню Йорк и аз бях точно до гъза ти.

— E, и?

— Бам-Бам иска да ти кажа, че благословената му леля Анджелина е направила това, което си поискал от нея да направи, защото нейният съпруг, Роко, е един загубен кучи син и тя много обича племенника си, Винченцо. Материалът, който си искал, се намира във втория килер вдясно по коридора.

— Много добре!

— Не е чак толкова добре. Бам-Бам е горд мъж, тъпако, и твоите коренни американски приятели не се отнасят много добре с него. Той казва, че са се държали с него като боклук и перата на главата му не му стояли добре!

12:18. Управителят на „Ембъси Pay Хотел“ на Масачузетс Авеню съвсем не беше подготвен за странното поведение на един от най-почетните му гости, а именно Аарон Пинкъс, адвокат. Както обикновено, когато известният адвокат посещаваше Вашингтон, имаше негласна уговорка престоят му да се пази в тайна, но този следобед господин Пинкъс наистина прекали с потайността си. Беше настоял той и съдружникът му да използват отделен вход и да стигат до апартаментите си по служебния асансьор. Нещо повече — само управителят трябваше да знае за присъствието му; в регистъра трябваше да се впишат фалшиви имена и точно по тази причина, ако някой се обади по телефона и го потърси, трябваше да му бъде отговорено, че в хотела не е регистриран никакъв Аарон Пинкъс, защото точно така си и беше. Обаче, ако някой се обадеше и дадеше единствено номера на стаята, трябваше да бъде свързан.

На Пинкъс съвсем не му отиваше да се обвива с такава тайнственост, съгласи се пред себе си управителят, но си помисли, че знае защо. Вашингтон се беше обърнал на зоологическа градина тези дни и несъмнено адвокат с неговия опит е бил извикан да даде показания пред Конгреса относно разни сложни законови материи, касаещи финансови измами с по-специална насоченост. Очевидно, Пинкъс беше довел със себе си най-мъдрите адвокати от фирмата си, за да го съветват по време на консултациите.

И точно поради тази причина управителят остана страшно озадачен, когато минавайки както обикновено на проверка през рецепцията, един мъж в оранжева риза, син копринен пояс и златна обица, поклащаща се на лявото му ухо, се приближи до гишето и попита къде е „магазинът за джунджурии“.

— Вие гост на хотела ли сте, сър? — попита подозрително служителят.

— А что друго да съм? — отвърна Роман З. и показа ключа от стаята си.

Управителят го погледна. Номерът беше на апартамента на Пинкъс.

— Ето там, сър — каза сконфузено служителят, сочейки отсрещната страна на фоайето.

— Това е хубаво. Трябва ми нов одеколон! Няма да воня я!

Само секунди след това двама мургави мъже, облечени в някакви униформи, които не бяха познати на управителя и той предположи, че сигурно са от някоя Южноамериканска революция, се втурнаха към гишето.

— Къде отиде той, човече? — извика по-високият от двамата, в чиято уста липсваха доста зъби.

— Кой? — попита служителят, отдръпвайки се от плота.

— Братото със златната обеца! — каза вторият латиноамериканец. — В него е ключът от стаята. Моят амиго натисна погрешен бутон на асансьора. Ние тръгнахме нагоре, а той е отишъл надолу!

— С два асансьора ли?

— Т’ва е за securidad, нали разбираш?

— За сигурност ли?

— Точно тъй, гринго — отвърна мъжът с липсващите зъби, изучавайки облечения с официален фрак служител. — Много са ти хубави дрехите, също като моите vispera — онзи ден. Ако ги върнеш на другия ден сутринта, не плащаш много. Т’ва го прочетох на табелата.

— Да, но тези не са взети под наем, сър.

— Купуваш ли си ги? Madre de Dios, значи имаш добра заплата!

— Да, заплатата ми е добра, сър — каза удивеният служител, споглеждайки се с още по-удивения управител. — Вашият приятел отиде в „джунджуриите“ — парфюмерийния магазин, сър. Той е ето там.

— Gracias, амиго. Гле’й да си задържиш тая хубава работа!

— Разбира се, сър — измърмори служителят, докато Деси-Едно и Две се втурнаха през фоайето след Роман З. — Кои са тези хора? — попита служителят на рецепцията, обръщайки се към управителя на хотела. — Ключът беше за един от най-хубавите ни апартаменти.

— Може би свидетели? — каза шокираният управител, с нотка на надежда в гласа. — Да, разбира се, само свидетели биха могли да са. Сигурно има някакво дело по въпросите на умствено увредените.

Горе в апартамента, който Аарон Пинкъс беше резервирал за Дженифър, Сам и себе си, славният адвокат обясняваше как беше направил избора на хотела:

— Любопитството обикновено може да се пресече, ако се отблъсне или обезкуражи — каза той, — особено, ако си имаш работа с институция, която извлича облага от името ти. Ако бях отправил молбите си към друг, непознат за мен хотел, веднага щяха да плъзнат слухове. Дадох на управителя недвусмислено да разбере, че той е единственият човек, който знае, че сме тук. Доста неприятно се почувствах, като го направих, но беше необходимо.

— Всичко е заради сигурността, господин Пинкъс — каза Редуинг, отиде до прозореца и погледна към улицата. — Толкова сме близо — до какво, не знам, но то ме плаши. След няколко дни моят народ ще бъде или народ от патриоти или от парии и точно в този момент бих заложила парите си на второто.

— Джени — започна Аарон с приглушена тъга в гласа, — в никакъв случай не бих искал да те разстройвам или притеснявам, но в светлината на това, което каза, мисля, че никога не би ми простила, ако не ти го кажа сега.

— Какво да ми кажете? — Редуинг се извърна от прозореца и погледна към Пинкъс.

— Говорих с един мой приятел тази сутрин, един бивш колега, който сега е член на Съда.

— Аарон! — извика Девъро — Не си му казал нищо за този следобед, нали?

— Разбира се, че не. Обадих му се просто от любезност. Казах му, че съм тук по работа и можем евентуално да вечеряме заедно.

— Слава Богу! — каза Джени.

— Той беше този, който повдигна въпроса за днес следобед.

— Какво?

— Не го каза направо, а само във връзка с моята покана за вечеря… Той каза, че може би няма да може да се види с мен, защото вероятно ще се крие и ще бъде под охрана в помещенията на Върховния съд.

— Какво?

— Точно това казах и аз…

— И?

— Той каза, че днешният ден бил един от най-странните в историята на Върховния съд. Щели да проведат някаква специална сесия с ищци по едно дело, което разделило по най-драстичен начин съдебния състав. Никой от тях няма и най-малка представа как ще гласуват другите, но всички са решени да се освободят от първоначалната си отговорност, като направят публично достояние едно доста сериозно дело срещу правителството. Те ще направят това незабавно, след като приключи изслушването.

— Какво — изпищя Редуинг, — този следобед ли?

— Първоначално не са го били включили в календара на Съда по причини за национална сигурност и евентуална възможност за репресии срещу ищците — уопотамите, поне така предполагам. След това администрацията очевидно е настояла новините около делото да останат тайна за известен продължителен период от време.

— Благодаря на небесата, че някой го е направил! — извика Дженифър.

— Върховният съдия Рийбок — обясни Аарон — може и да не е най-приятният човек на света, но това не му пречи да е доста умен. Съвсем неочаквано, обаче, този път той се е споразумял с Белия дом. Когато останалите съдии разбрали за това, мнозинството просто се разбунтувало, включително и моят приятел. Той и останалите, дори и тези, които стояли на противоположни идеологически позиции от неговите, дали ясно да се разбере, че изпълнителната власт няма никакво конституционно право да налага ограничения върху съдебната… Понякога всичко се свежда до егото, нали така? Ако оставим настрана проверките и балансите, егото е най-големият изравнител.

— Господин Пинкъс, моите хора ще бъдат по улиците, на стъпалата на Върховния съд! Тях ще ги изколят!

— Но не и ако генералът изиграе правилно картите си, скъпа.

— Ако в ръката му има и една слаба карта, той ще изиграе точно нея! — извика Редуинг. — Този човек е самата омраза! Няма нищо и никой на тази земя, когото той би се поколебал да нападне!

— Но нещата са в твои ръце, скъпа — прекъсна я Девъро. — Той не може да направи и една законна крачка без твоето одобрение; договорът ти с него е еднакво обвързващ и за двама ви.

— Това спирало ли го е изобщо някога? От всичко, което научих за твоя праисторически динозавър, ми стана ясно, че той потъпква международни правила за поведение, пренебрегва собственото си правителство, Генералния щаб, Католическата църква, вселенските схващания за морал и етика и дори и теб, Сам, теб, когото той се кълне, че обича като роден син! Той иска да се изправи открито срещу неправдата, и за да спечели делото, ще взриви цялата система като с водородна бомба и ще превърне уопотамите в най-голямата заплаха, с която се е сблъсквала тази нация! Той ще бъде като мимолетна светкавица, която трябва да бъде отведена в земята, преди стотици други малцинства да разберат как са били измамени от правителството и тогава навсякъде по улиците ще започнат бунтове и безредици… Ние можем да поправим тези неща с повече време и внимателно обмисляне, но не по неговия начин, който може да се определи единствено като хаос!

— В думите й има истина, Аарон.

В този момент вратата на апартамента се отвори с трясък, удари се в стената и в рамката застана бесният Сайръс. Но това беше един различен Сайръс; той беше облечен в скъп и екстравагантен костюм рибена кост, обувки марка „Бали“ и копринена вратовръзка. — Тези кучи синове се измъкнаха! — изкрещя той. — Тук ли са?

— Имате предвид Роман и двамата Деси ли? — попита Сам със затаен дъх. — Дезертирали ли са?

— Не, слава Богу, но се държат като някакви хлапета в Дисниленд; трябва всичко да разгледат и разучат. Ще се върнат, но въпросът е, че не се подчиниха на заповедите.

— Какво искате да кажете, полковник? — попита Пинкъс.

— По дяволите, отидох до кенефа и им казах да си налягат парцалите и когато се върнах, бяха изчезнали!

— Нали току-що казахте, че ще се върнат — попита Девъро — Какъв е тогава проблемът?

— Да не би да искате тези щури маймуни да тичат насам-натам из фоайето?

— Това всъщност може да е доста свежа гледка — каза Аарон, подхилвайки се. — Оставете ги да съживят малко тая армия от дипломати, които се разхождат тук толкова важно и наперено, че имаш чувството, че едвам се сдържат да не пръднат — извини ме, скъпа.

— Няма нужда да се извинявате, господин Пинкъс — каза Дженифър, вперила поглед в огромния наемник. — Сайръс — продължи тя, — изглеждаш толкова — о, не знам каква дума да употребя — но, все пак, толкова… впечатляващ.

— Заради дрехите е, Джени. Не съм обличал подобен костюм откакто четиридесет и шест мои роднини от Джорджия се събраха и ми купиха един от Пийчтрий Сентър, когато получих докторската си титла. Преди това не можех да си го позволя, а пък след това още по-малко. Радвам се, че ти харесва; и на мен ми харесва. Много любезно беше от страна на господин Пинкъс, чиито шивачи са готови да минат и през иглено ухо, щом той кимне.

— Не е истина, приятелю — каза Аарон. — Те просто разбират що е спешност… не е ли прекрасна гледка нашият полковник?

— Страхотен е — съгласи се неохотно Сам.

— Родоският колос, облечен като за съвещание на директорите на IBM — добави Редуинг, кимвайки одобрително.

— Тогава, може би, ще трябва да ви запозная с нашия нов съдружник при прослушването този следобед… Мога ли да ви представя съдия Корнелиус Олдсмобил, който ще ни придружи в Съда. На него не му е разрешено да говори, а само да наблюдава, но той ще седи до генерал Хоукинс, който съвсем логично ще си мисли, че той е там като военна охрана. Ако при обявяване на решението на Съда, нашият генерал е решен да добави някакви непочтителни коментари „съдията Олдсмобил“ ме увери, че има сума начини това да бъде предотвратено, включително и някаква метаболична хватка, което за човек на възрастта на генерала би предизвикало незабавното му отстраняване.

— Аарон, стара лисицо! — извика Сам и скочи от стола си.

— За мен беше много неприятно да дам съгласието си за такова действие, но трябва да обмислим всички възможности, както твърди тук прекрасната Дженифър.

— О, Боже, защо не бяхте тридесет години по-млад! — извика Редуинг. — Ех, можеше и двадесет!

— И аз не бих имал нищо против, дете мое, но ще съм ти много признателен, ако никога не споменаваш за тази моя мисъл пред Шърли.

— Може би аз ще го направя, ако Покахонтас не се държи прилично — каза Девъро. — Нали си спомняш, може и да са били десет, а май че бяха и петнадесет мили в бурята, но аз съм прекалено скромен, за да го споменавам.

Арнолд Субагало намести телесата си в капитанския стол, убеден, че плътно прилепващите странични облегалки поддържат стабилно тялото му, докато той се забавлява с любимото си хоби. Когато повдигаше ръката си, за да хвърли стреличката, крушовидната му фигура запазваше наложените й параметри, като по този начин се осигуряваше по-добро прицелване, поради минималното странично отклонение. В крайна сметка, той беше инженер и то отличен инженер, и разбираше от всичко с изключение на истинска политика, куртоазия и диетично хранене.

Той натисна един бутон, който издърпа плътно прилепващата до стената завеса, и разкри едно огромно стенно табло със снимки. Това бяха физиономиите на сто и шестима мъже и жени — всичките врагове! Либерали и от двете партии, природозащитници — лунатици, които не можеха да различат прихода от разхода в една сметка, феминистки, които непрекъснато се опитваха да променят наложеното от Бог превъзходство на мъжкия пол и най-вече онези конгресмени и сенатори, които бяха имали неблагоразумието да му заявят, че той не е Президентът!… Ами може и да не е, но кой си въобразяваха те, по дяволите, че мисли вместо Президента? Всеки час и всяка минута!

В момента, в който Субагало понечи да хвърли първата си стреличка, личният му телефон иззвъня, ръката му трепна и стреличката излетя през отворения прозорец, предизвиквайки висок крясък от страна на някой от архитектите на Розовата градина.

— Тоя нещастник пак се е захванал с това! Аз се изнасям!

Арнолд не обърна никакво внимание на язвителната забележка; сигурно го беше уцелил между очите — очевидно някой член на едно от тези социалистическо-комунистически движения, който очаква да бъде изритан с обезщетение за две седмици след двадесет въшливи години работа. За нещастие, Субагало не можеше да се измъкне от стола; притиснатите му бедра се оказаха неспособни да се преборят с плътно прилепващите странични облегалки. И понеже нямаше друг избор, той се затътри по пода към непреставащия да звъни телефон с временно прикрепен стол към задника.

— Кой си ти и откъде намери този номер? — изкрещя началникът на кабинета на президента.

— По-спокойно, Арнолд, Рийбок се обажда и сега с теб се печем на един огън.

— О, господин Върховен съдия! Да не би да искаш да ме натовариш с последния голям проблем, който изобщо не ми е притрябвал?

— Не, аз току-що разреших най-големия, който имаше.

— Уопотамите ли?

— Ако щат да измрат от глад в тъпия си резерват, кой ги брои тях за хора? Миналата вечер дадох едно малко угощение в моята къща на целия Съд. Естествено, понеже моята винарска изба е най-добрата във Вашингтон, всички се нафиркаха като мотики, с изключение на дамата и затова тя сега не се брои. Проведохме един много американски, интелектуален разговор около басейна. Много ерудиран, много съдийски.

— Е и?

— Шестима на трима против уопотамските аборигени, гарантирано. Двама от братството се колебаеха, но им просветна, когато сексапилните ни прислужнички ги разсъблякоха чисто голи и отидоха да поилуват с тях. Те твърдят, че са били бутнати в басейна, но на снимките това не личи. Такова непристойно държание за един съдия — вестниците ще издивеят, съвсем ясно им дадох да го разберат.

— Рийбок, ти си гений! Не на моето ниво, естествено, но не е зле, никак не е зле… Но нека да го знаем само ние двамата, става ли?

— Говорим на един и същи език, Субагало. Нашата работа е да държим настрана всички извратени, антиамерикански настроени типове. Те са опасни, всичките са опасни. Представяш ли си къде щяхме да бъдем всички ние без данъчните вноски и тези закони на гражданското право?

— На небето, Рийбок, на небето!… Помни, изобщо не сме разговаряли.

— Защо мислиш, че ти се обадих по този телефон?

— Откъде намери номера?

— Имам си шпионин в Белия дом.

— Кой, за Бога?

— Я стига, Арнолд, това не е честно.

— Сигурно не е, защото и аз си имам един в Съда.

12:37. Големият автобус „Трейлблейз“, нает и платен от някакъв, за когото компанията никога не беше чувала, спря пред внушителния вход на Върховния съд. Шофьорът полегна върху широкото кормило и от очите му потекоха горчиви сълзи на облекчение, че всичките му пътници ще слязат. Километри преди това той беше крещял, викал и най-накрая пищял в паника, че „не е разрешено да се пали огън — за готвене — в автобуса!“

— Ние не готвим, човече — беше казал един твърд глас зад него. — Сега смесваме боите, което означава, че трябва да разтопим восъка.

— Какво?

— Виж! — изведнъж пред очите му се показа едно гротескно боядисано лице и го накара да изгуби управление, след което доста се полута между превозните средства по магистралата във Вирджиния, докато накрая успя да се върне в платното си.

Последва поредица от събития, които накараха нещастния шофьор да разбере защо крещеше съдържателят на мотел „Последната канавка“ в покрайнините на Арлингтън, когато товариха планината от брезентови сакове.

— По-скоро ще вдигна във въздуха цялото това шибано място, отколкото да ги пусна отново! Мамка им! Шибани бойни танци около шибаната им клада насред паркинга! Всички хора от другите стаи напуснаха — избягаха — без да оставят и един цент в касата ми!

— Бъркаш, човече! Това са химни-молебени. Нали разбираш, нещо като молитвите за дъжд и реколта, а понякога и за речно пълноводие.

— Вън, вън, вън!

Не след дълго се разнесе пушек и смрад от разтопени пастели за рисуване „Крейола“.

— Виж сега, човече, като ги смесиш с парафин и ги притиснеш до кожата си, те омекват и бавно потичат по лицето ти от топлината на тялото. Бледоликите си изкарват акъла… виждаш ли?

Шофьорът видя. Тънки вадички от ярки цветове бавно пълзяха по физиономията на някакъв, когото наричаха Телешки нос. Автобусът едва не се блъсна в задната част на някаква дипломатическа лимузина с флагчетата на Танзания; само чукна леко бронята й, мина рязко покрай лявата й страна и отнесе огледалото за странично виждане под смаяните погледи на черните физиономии, които се взираха в далеч по-оцветените пътници, натрупали се по прозорците на автобуса.

След това дойдоха звуците, започна се първо с бавни басови бум-бум, издавани от поне дузина барабани. Бум-бум, бум-бум — бум-бум, бум-бум! — Хай-я, хай-я, хай-я! — фанатичният хор прерасна в истерично кресчендо, а главата на шофьора се тресеше нагоре и надолу над кормилото в такт с ритъма. Облекчението настъпи внезапно, когато думкането и химните спряха изведнъж, явно по команда.

— Струва ми се, че не изпълнихме каквото трябваше, момчета и момичета! — изкрещя терористът на име Телешки нос — Това не беше ли песента по случай първата брачна нощ?

— Ритъмът е точно като на „Болеро“-то на Равел! — отвърна някакъв мъжки глас от задната част на претъпкания автобус.

— Никой няма да забележи разликата, какво от това? — извика някакъв друг глас, този път женски.

— Не знам — отговори Телешкия нос, — но Гърмящата глава каза, че Бюрото по индианските въпроси може да изпрати експерти.

— Ако са от мохоките, веднага ще се заядат с нас! — извика възрастен член на племето. — В легендите се казва, че са ни изхвърляли от вигвамите всеки път, когато е валяло сняг!

— Ами, дайте тогава за всеки случай да изрепетираме отново тази за посрещането на изгрева; тя е що-годе подходяща.

— Коя беше тя, Джони? — попита една жена.

— Онази дето прилича на тарантела…

— Само когато се пее виваче, Теленце — поправи го един изрисуван младеж от предната част на автобуса. — Когато е адажио прилича повече на Сибелиус.

— Значи ще пеем онова балачи. Добре, момичета, съберете се и репетирайте вашата част. И, помнете, Гърмящата глава иска някой друг чифт дълги крака за пред камерите, но не чак да се виждат жартиерите. Трябва да бъдем толкова чисти, та чак да скърцаме.

— Да живее, да живее, да живее… мамка му! — чуха се мъжките гласове.

— Започваме — три, четири!

Думкането и хоровите изпълнения бяха започнали отново, допълвани от потропването на женски крака на пътеката, а шофьорът се опитваше да се съсредоточи върху все по-натовареното движение. За нещастие един спиртник, върху който вреше съд с яркочервени пастели „Крейола“ се преобърна и подпали кожената пола на една от танцьорките. Няколко младока с голям ентусиазъм се втурнаха да гасят пламъците.

— Веднага си разкарайте ръцете от мен! — изкрещя нападнатата индианска хубавица.

Шофьорът беше извърнал рязко главата си, за да погледне какво става и автобусът закачи една водоноска и й отнесе горната част, така че върху Индипендъс авеню се изля порой от вода и измокри до кости всички минувачи наблизо. Компанията задължаваше всеки свой шофьор, замесен в подобен инцидент, да спре незабавно, да се обади по радиото на диспечера и да уведоми полицията. Това беше политика на фирмата, която обаче абсолютно и категорично не се отнасяше за него! — реши шофьорът на автобуса, пълен с аборигени-терористи, от чиито лица капеха восъчни бои. Беше стигнал на пет пресечки от местоназначението си и мечтаеше за момента, в който товарът му от потропващи садисти и подпалвачи с всичките им кожи и еленови туники ще напусне автобуса му заедно с брезентовите си чанти и билетите си, а той ще се втурне обратно към базата, за да подаде набързо написаната си оставка, ще се прибере вкъщи да прегърне жена си и двамата заедно щяха да вземат следващия самолет за колкото се може по-далечно място. След като тридесет и шест години си бил зад волана и си возил какви ли не свини в човешки образ, в края на краищата можеш да разбереш кога настъпва критичната точка на това, което може да се преглътне. Беше същото като във Франция през Втората световна война, когато швабите ги бяха подгонили. Тогава онзи велик човек, генерал Хоукинс, пое дивизията им и изкрещя думите:

— Настъпва един момент, войници, когато или плюем на всичко, или се заемаме с големи работи! Аз казвам да продължим! Аз казвам да атакуваме!

И, за Бога, те го направиха. Великият човек се беше оказал прав тогава, но сега нямаше какво да се атакува, никакъв въоръжен враг нямаше намерение да те убива, просто някакви армии лунатици се опитваха да се качат в автобуса ти и да те подлудят! Сега, в този критичен момент, беше дошло време да плюе на всичко… Той се почуди какво ли би казал великият генерал. Мислеше, че знае: „Ако врагът не си струва, намери си друг!“

Шофьорът щеше да плюе на всичко. Врагът не си струваше.

Последният терорист, който слезе от автобуса беше този, когото наричаха Телешки нос, маниакът с цветните восъчни вадички, които се стичаха по лицето му.

— Ето, човече — каза аборигенът и подаде на шофьора някаква метална монета без никаква видима стойност. — Вождът Гърмяща глава пожела да наградим с това този, който ни докара до „съдбоносното място“. Проклет да съм, ако знам какво е имал предвид, но това е твое, приятелю — Телешки нос скочи от стъпалата на автобуса на тротоара.

— …„съдбоносното място“. Нищо вече няма да e същото след акцията, която ще предприемем. Ще атакуваме! — беше казал още генерал Макензи Хоукинс във Франция преди четиридесет години.

Шофьорът погледна металната монета в ръката си и дъхът му спря. Това беше копие от емблемата на дивизията им… отпреди четиридесет години. Знак от небесата? Едва ли, защото той и жена му от доста години насам успешно заобикаляха църквите. Неделните сутрини бяха предназначени за всички онези телевизионни програми, в които политиците подхранваха и възпламеняваха яростта му, а жена му я успокояваше с някой друг коктейл „Блъди Мери“ с капчица лютив сос „Табаско“. Много свястна жена беше съпругата му… Но това! Старата му дивизия и думите на най-свестния командир, живял някога! Христе, трябваше да се махне оттук. Това беше лудост!

Шофьорът запали отново двигателя, натисна педала за газта до дупка и запраши по Първа улица, само за да види в огледалото си за обратно виждане как тълпа от боядисани лица му маха за довиждане.

— Да ви го начукам! — изкрещя високо. — Аз съм вън от играта, приключих! Аз и моето момиче се отправяме на запад — толкова на запад, че е изток, може би на някое местенце като Американска Самоа!