Пътят към Омаха

Глава 17

Беше нощ и един набит мъж с тъмни очила и червена перука, която му беше голяма и му падаше над ушите, се отправи надолу по тясната, мрачна улица на няколко пресечки от рибарските пристани на Нос Уест, Флорида. От двете страни се редяха малки викториански къщи, скупчени близо една до друга. Мъжът се взираше в номерата от дясната страна, докато откри търсения адрес. Къщата се различаваше от тези до нея и срещу нея само по едно. Прозорците на останалите светеха, дори и прикрити от перденца с волани или венециански щори, а в този дом имаше една единствена слаба светлина и то в стаята до стълбището, която се намираше в задната част на малката постройка. Това беше част от визуалната парола; тук трябваше да се проведе тайното рандеву.

Мъжът с червената перука се изкачи по трите тесни стъпала и се долепи до вратата. След това почука, както беше уговорено преди това — едно почукване, пауза, четири бързи, последвани от още една пауза и още две бързи потупвания. Вратата отвори огромен носорог. Винсънт Манджекавало веднага позна един от своите куриери, когото използваше от време на време. Той имаше съвсем подходящия прякор „Мийт“53 и както винаги беше облечен с бяла риза, бяла копринена вратовръзка и черен костюм.

— Ти ли си най-добрия до когото опряха в това шибано извънредно положение?

— Хей, Вини — това си ти, нали, Вини?… Разбира се, че си ти, надушвам чесъна и долния ром.

— Basta! — изшептя ветеранът от карибския военен театър, като влизаше вътре. — Къде e consigliere54? Искам да го видя веднага.

— Никакви consiglieri — намеси се един висок и строен мъж, появявайки се от една странична врата в затъмнения вестибюл, — никакви донове, никакви адвокати на мафията, никакви оръдия на Коза Ностра, ясно ли е?

— Кой си пък ти, по дяволите?

— Изненадан съм, че не разпознаваш гласа ми…

— А… ти ли си?

— Да — каза облеченият в бяло сако с жълто шалче Смитингтън-Фонтини. — Говорили сме си стотици пъти по телефона — продължи елегантният англо-италианец, — но никога не сме се срещали лично, Винченцо. Ето ви ръката ми — а вие мил ли сте си напоследък вашата?

— Имаш доста здрави ташаци за целия този маскарад, Фонтини, това ще ти кажа — отвърна Манджекавало, изпълнявайки най-краткото ръкостискане от времето, когато Джордж Патън55 се е срещнал с първия руски генерал. — Откъде намери Мийт?

— Да речем, че той се е оказал най-слабо светещата звезда в твоето съзвездие, а пък аз съм експерт по небесна навигация.

— Това не дава отговор на въпроса ми.

— Да кажем тогава, че доновете от Палермо до Бруклин не искат да имат нищо общо с това начинание. Те ни дадоха благословията си, но в основни линии сме оставени на собствените си сили. Те подбраха съдружниците ти тук.

— Има някои неща на Уолстрийт, които трябва да свърша. Това е въпрос на лична чест и себеуважение, като се има предвид това, което е било решено в ущърб на физическото ми благополучие. Вярвам, че това ще бъде разбрано — от Палермо, та чак до Бруклин.

— Съвсем определено, Винченцо, въпрос на лична чест, но с подобаващи средства. Повтарям, никакви пистолети, никакви гробове, фамилиите не трябва да бъдат замесвани. Въпреки че те са твои, а не мои съдружници, аз държа да бъда информиран за вашите ходове. В крайна сметка, стари момко, аз платих за скапаната яхта, която взривихме на рифовете, както и за неизвестния екипаж от Венецуела, който пратихме със самолет обратно в Каракас.

— Мийт — каза Манджекавало. — Що не отидеш да си направиш един сандвич?

— С какво, бе Вини? В кухнята на тоя приятел има само някакви стари бисквити, дето се разпадат като ги докоснеш и сирене, дето мирише на мръсни крака!

— Просто ни остави насаме, Мийт.

— Дали да не се обадя за една пица…

— Никакви телефони — прекъсна го космополитът-индустриалец. — Защо не отидеш да хвърлиш един поглед на задния двор? Ние не бихме желали никакви натрапници да ни попречат, а на мен са ми казвали, че ти си специалист по предотвратяването на подобни действия.

— Не се безпокой, никакви натрапници няма да има — каза поласканият служител, отправяйки се към кухнята. — Имам очи на прилеп — никога не се затварят.

— Прилепите не са чак толкова добре със зрението, Мийт.

— Майтапиш ли се?

— Не се бъзикам.

— Как върви всичко? — попита Смитингтън-Фонтини, след като Мийт излезе.

— Ефективно и по разписание. Утре рано на разсъмване крайбрежните патрули ще открият тленни останки, както и няколко спасителни жилетки и разнообразни лични вещи, включително твоята носеща се над водата херметична табакера с инициалите ти. Естествено, издирването ще бъде прекратено и ти ще имаш уникалната чест да прочетеш всички прекрасни неща, които хората, дето те презират, казват за теб след смъртта ти.

— Хей, знаеш ли, че някои от тези неща може и да са съвсем искрени, не си ли си го помислял някога? Искам да кажа, че аз се ползвам с известно уважение сред определени кръгове.

— Не и в нашата група, стари момко.

— Ето ти пак тези безсмислици със „стария момък“. Ами, добре тогава, нека ти кажа, перко такъв, ти си имал късмет, с аристократичната си майчица, с мозък в главата си, малко повече от шеметната титла, до която се е добрала в Чайния град без дори и де е мечтала някога за това. Ако не е била тя, единствения отбор, който щеше да притежаваш щеше да е някоя шайка смотаняци, които ритат кръгла топка по улиците на Ливърлейк или Ливърпул.

— Без връзките на Смитингтънови в банковите среди Фонтини никога нямаше да станат международен консорциум.

— А, ето защо е добавила Фонтини към фамилията си, за да знаят хората кой държи парите.

— Това няма да ни доведе доникъде…

— Просто искам да ти покажа къде седиш, Смити — точно така, не стоиш, а седиш! Значи след това голямо крайбрежно претърсване ще ме опеят, а след това какво ще стане?

— Когато му дойде времето, ти ще бъдеш намерен на някой от далечните външни островчета в архипелага Драй Тортугас. Двама от венецуелците ще се присъединят към теб и ще се кълнат, непрекъснато призовавайки Господа за свидетел и благославяйки Него, себе си и теб, че само благодарение на твоята смелост и упоритост всички са спасили живота си.

— Не е зле, никак даже не е зле. Може пък и въпреки всичко да си се метнал на майка си.

— Мисля, че си прав, що се отнася до артистичността — съгласи се усмихнато индустриалецът.

— А сега, какво ще правим с Гърмящия гъз? Как ще задържим него и шантавите му индиански приятел чета над земята? Не ми вършат никаква работа в пръстта.

— Точно тук ще се включиш ти. Очевидно само ти можеш да влезеш в контакт…

— Правилно — намеси се Манджекавало. — Те всички са на едно място и никой освен мен не знае къде са и така и ще бъде.

— Тогава, няма да има и защита. Как да защитаваме група, за която не е известно къде се намира.

— И това съм го измислил. Ти ми кажи какво си наумил и ако ми хареса, ще се обадя на свръзката и ще организираме среща.

— Преди да долетиш тук ти ми каза по телефона, че генералът и съдружниците му се намират, както го каза, „в сигурен подслон“.

— Да бе, наистина се надявам, че е това, което означава, защото така го каза и големият войник.

— Защо да не запазим настоящото положение на нещата?

— Какво положение?

— Сигурния подслон — каза бавно Смитингтън-Фонтини, като че ли разясняваше очевидното. — Защо не ги оставим там, където са?

— Аз въобще нямам понятие къде е това!

— Толкова по-добре… А свръзката ти знае ли?

— Би могъл да разбере, ако предостави някой достатъчно убедителен довод на Гърмящия гъз.

— По телефона ми каза, че той се нуждаел от — какво беше? — а, да, „допълнителни подкрепления“. Това достатъчно убедително ли ще бъде?

— Ще цуна някоя свиня, ако не е така. Точно това му трябва… Кого си набелязал?

— Да започнем с твоя служител с неповторимото име, Мийт…

— Пас — отхвърли Манджекавало. — За него съм приготвил друга работа. Кой още?

— Ами, тогава може да имаме проблем. Както вече ти споменах, нашите padrones от близо и от далеко са непреклонни в условието си, че към никоя от фамилиите не трябва да води връзка, която може да бъде проследена, както в случая с Цезар Бочегалупо. И тъй като нормалните пътища са затворени за теб, предлагам ти да вземеш хора от единствения достъпен източник. И по-точно, наемници.

— Кои?

— Професионални наемни войници. Те обикновено са утайката на човечеството, но се бият само и единствено за мангизи и не дават пукната пара, за която и да е друга кауза, освен тази на парите.

— Къде да ги открия тези божи агънца? Искам защита във възможно най-кратки срокове.

— Позволих си своеволието да ти донеса една дузина характеристики от една вашингтонска агенция на име „Работна сила Плюс Плюс“. Един от моите служители в Милано ме уведоми, че всичките кандидати могат да бъдат на разположение до двадесет и четири часа, като изключение е възможно единствено за двама, които утре сутринта благополучно ще се измъкнат от затвора.

— Харесвам стила ти, Фонтини — каза временно починалият директор на ЦРУ. — Къде са характеристиките?

— В кухнята. Ела с мен. Можеш да кажеш на Мийт да наблюдава предната част на двора.

Десет минути по-късно, седнал зад солидната чамова маса, разпръснал папките с характеристики пред себе си, Манджекавало реши. — Тези тримата.

— Винченцо, ти си наистина забележителен — изрече Смитингтън-Фонтини. — Самият аз бях избрал двама от тези тримата, като оставим настрана това, че точно тези двамата в този момент подготвят бягството си от затвора и ще бъдат изключително признателни за незабавното си назначаване. Обаче този третият е освидетелстван психопат, американски нацист до мозъка на костите си.

— Хвърлил се е пред някакъв автобус…

— Не е било автобус, Винченцо, а патрулна кола, която е откарвала приятеля му, друг психопат, който бил арестуван, защото се е разхождал по Бродуей в пълна униформа на Гестапо.

— Ще рискувам… Кога мога да ги получа в Бостън?

— Ами, за първите двама ще знаем сутринта, след утринната проверка в затвора, а пък нашият нацист вече пръхти от нетърпение, защото е привършил лимита на крадената кредитна карта от някаква тлъста акула, която хвърлил навремето в Иист Ривър.

— Започвам да го харесвам — не заради политическите му възгледи, не си падам по тази смрад, но той може да ни бъде от полза. Както ти каза, трябва само да ударим барабана и да изстреляме сигнална ракета. А ако другите двама успеят да се измъкнат, то направо ще ни дойдат като манна небесна, за да помогнат на каузата ни. Основното нещо е, че трябва да се задействаме по най-бързия възможен начин и да ги изстреляме в Бостън, а и този сигурен подслон, къде ли се намира и той, по дяволите… Нали знаеш, напълно е възможно точно в този момент онези тикви във Вашингтон да са взели вече генерала на мушката.

— Съмнявам се, стари момко. Щом ти не знаеш къде са, а и свръзката ти също не знае, то как би могъл да ги намери Вашингтон?

— Нямам никаква вяра на тези с коприненото бельо. Те не се спират пред нищо, нищожества такива.

В едно от дискретно осветените сепарета в „Бар и Грил“-а на О’Тул, намиращ се едва на две пресечки западно от фирмата „Аарон Пинкъс и съдружници“, младият, елегантно облечен банкер продължаваше настойчиво благовъзпитаната си атака срещу секретарката на средна възраст, подкрепяйки намеренията си с трето мартини.

— О, наистина не трябва да правя така, Бинки — възпротиви се жената и се изхили глуповато, прекарвайки нервно ръка през дългата си посивяваща коса. — Това наистина не е редно.

— Кое не е редно? — запита подвижната реклама на облеклата „Брукс Брадърс“. — Казах ти какво изпитвам.

— Толкова много от нашите адвокати се отбиват тук след работа… а освен това, аз те познавам само от час и нещо. Хората ще говорят разни работи.

— Нека си говорят, сърце мое! Какво те засяга? Аз изложих случая си съвсем ясно и държа да ми отвърнеш със същото. Тези инфантилни идиотки, с които се предполага, че трябва да излиза мъж като мен, просто не ме интересуват. Далеч повече предпочитам зрелите жени, жени с опит и богата душевност… Ето, наздраве. — И двамата вдигнаха чашите до устните си, обаче само един преглътна и това не беше банкерът от Айви Лийг. — А, искам да те питам една дреболия по работа, любов моя… Кога мислиш, че нашият изпълнителен комитет ще може да се срещне с господин Пинкъс? Става въпрос за няколко милиона и много се нуждаем от съвета му.

— Бинки, казах ти… — На това място внезапно замислената секретарка неволно събра погледа си и хлъцна последователно четири пъти. — …Господин Пинкъс не ми се е обаждал през целия ден.

— Не го ли знаеш къде е, сърце мое?

— Изобщо не знам — изобщо — но неговият шофьор, Пади Лафърти, ми се обади да предупредя агенцията за коли под наем, че са ни необходими две коли.

— Наистина ли? Две?

— Спомена нещо за скиорската хижа в Хуксет. Това е в Ню Хемпшир, до границата на щата.

— А, така ли, е това няма отношение към разговора ни, просто досаден бизнес… Ще ме извиниш ли за минута, сладурано. Както се казва, имам някои неотложни нужди.

— Искаш да дойда с теб ли?

— Не съм убеден, че това е приемливо, вълнуваща сърцето ми лейди, ах ти.

— Ау-у! — изписка секретарката, атакувайки мартинито си.

Бинки банкерът се надигна от масата и отиде бързо до телефона на входа на заведението на О’Тул. Пъхна монета и набра номера; от другата страна моментално вдигнаха.

— Чичо Брики?

— А кой друг? — отвърна собственикът на най-голямата кредитна институция в Ню Инглънд.

— Обажда се племенникът ти, Бинки.

— Надявам се, че си заслужил издръжката си, младежо. Иначе не те бива за нищо друго.

— Чичо Брики. Бях наистина блестящ!

— Сексуалните ти завоевания не ме интересуват, Бинки. Какво научи?

— Скиорска хижа в Хуксет. До границата с Ню Хемпшир.

Бинки банкерът така и не се върна на масата и изпълненият с разбиране О’Тул пъхна спиртосаната секретарка в едно такси, плати сметката до нейната обител и помаха за довиждане на сконфузената физиономия зад стъклото с една-единствена дума: — Нищожества.

— Брики се обажда, стари момко. Скиорска хижа в Хуксет, Ню Хемпшир, приблизително на тридесет мили северно от границата, по маршрут деветдесет и три. Казвали са ми, че в тази околност има само две такива места, така че няма да е толкова трудно да се открие. Там ще има два автомобила със следните регистрационни номера… — Банкерът от Ню Инглънд с пепелявия тен на лицето издиктува номерата и изслуша благосклонно похвалата, отправена му от Държавния секретар.

— Много добре, Брики, точно като в доброто старо време, нали така, стари момко?

— Надявам се да е така, защото ако оплескаш и това, изобщо не смей да се вястваш в нашата общност!

— Не се притеснявай, старче. Наричат ги „Гнусната Четворка“ и определено са зверове! Излитат за летище Логън след не повече от час… Мислиш ли, че Смити би се съгласил отново да приеме яхтата ми в неговия клуб?

В подножието на Хуксет, щата Ню Хемпшир, минаваше полунощ, когато един черен микробус с изключени светлини се спусна тихо по шосето и още по-тихо спря пред павирания подстъп към бившата скиорска хижа. Вътре шофьорът с татуировка на изригващ вулкан на челото, която се виждаше ясно под лъчите на лятната луна, се обърна към тримата си съдружници в задната част на превозното средство: — Камуфлаж! — каза лаконично той и тримата бръкнаха в черните си брезентови чанти, извадиха черни маски и ги нахлузиха в пълен синхрон върху главите си. Шофьорът направи същото. — Максимално въоръжение! — продължи татуираният командир на частта със зловеща усмивка под плетената маска. — Искам ги мъртви, всички мъртви! Искам ужас, искам мор; искам да видя кръв и сгърчени мутри, всички тези прекрасни неща, за които така добре сме обучени!

— Както винаги, майоре! — просъска едното човешко подобие и със заучено движение измъкна автомат МАК-10 и пет пълнителя с по осемдесет ленти с патрони всеки, общо хиляда и шестстотин скоростни изстрела.

— Помощна огнева мощ! — продължи майорът, хвърляйки поглед около себе си, доволен, че втората му команда вече е изпълнена. Ръцете отново бръкнаха в брезентовите чанти и кръглите гранати бяха закрепени към бойните пояси. — Радиопредаватели! — разнесе се последната команда и бе моментално изпълнена. Миниатюрните уоки-токита бяха извадени и напъхани в джобовете. — Да тръгваме! Север, юг, изток и запад, ясно?

Последва хорово потвърждение и четиримата се изнизаха от микробуса, залегнаха по корем и запълзяха всеки в указаната посока. Тяхната мисия беше смъртта и смъртта беше спасението им от всичко. По-добре смърт, отколкото безчестие!

— Виждаш ли т’ва дет’ го виждам и аз, амиго? — зададе въпрос Деси-Две на Деси-Едно. Двамата бяха застанали под един клен и изучаваха околността, осветена слабо от бледата луна. — Тва е глупост, нали?

— Не трябва да си толкова жесток към тях, както казват гринговците — отвърна Деси-Едно. — Тях никога не им се е налагало да пазят нощем пилетата или агнетата от лоши съседи.

— Както казва хенералът можем да им дадем някой и друг урок, но друг път. Сега трябва да напра’им т’ва, дето той иска да пра’им… Също така денят беше труден за нашите нови приятели и ние не искаме да ги будим. Те имат нужда от сън, нъл’ тъй?

— Точно тъй. Ще се оправим и сами, о’кей?

— О’кей — и двамата се шмугнаха в сенките. — Но, помни, амиго, недей да ги нараняваш много лошо. Хенералът каза, че трябва да сме цивилизовани към военнопленниците.

— Абе, човече, ние да не сме зверове! Хенералът също така каза да държим изразуменията от Женевил.

— Абе, човече, моят любим падре обичаше да ми казва, когато ходех в Стария Сан Хуан: „Око за око, момче, но се постарай да риташ пръв — право в ташаците“.

— Истински Божи човек, амиго. Хайде да вървим!

— Говори майор Вулкан — каза тихо в радиото си фигурата в черна маска, пълзейки по южния маршрут към скиорската хижа. — Обадете се по ред на номерата.

— Две Изток докладва, майоре. Никаква активност, вражеска или някаква друга.

— Номер Три?

— Три Север, сър. На втория етаж има някаква светлина. Може ли да я гръмна?

— Не още, боецо, но когато ти кажа, атакувай всички вътре. Това вероятно са проклети извратеняци, които се гледат, докато си обменят телесни флуиди.

— Да, сър! Искам пръв да ги гръмна! Може ли, майоре?

— Добър дух, боецо, но само, когато дам заповед. Продължавайте да се приближавате.

— Ами аз, сър? — включи се отново Две Изток. — Три Север е шибан олигофрен! Помните ли, когато пазачите го откриха да дъвче оградата със зъби?… На мен трябваше да дадете първото убийство!

— А твоето на мен! — прекъсна го Три Север. — Не забравяйте, майоре, Две Изток беше този, който омете всички ягоди, предназначени за вас на веселбата миналия четвъртък!

— Има нещо вярно в думите ти, Номер Три. Така ми се ядяха ягоди.

— Не съм го направил аз, майоре. Четири Запад беше… Признай си, копеле мръсно!

— Е, Четири Запад? — каза Вулкан. — Открадна ли ми ягодите?

Тишина.

— Обади се, Четири Запад! — продължи майорът. — Липсата на отговор признание за вината ли е? Отговори, нещастнико. Ти ли открадна ягодите ми?

Тишина.

— Четири Запад, Четири Запад! Отговори!

Тишина.

— Радиото му е повредено — заключи Вулкан. — Тъпи, проклети пентагонски търговски посредници! Купуват тези скапани „токита“ за крупната сума четиринадесет хиляди парчето, когато същите радиотъпотийки ги има по двадесет и седем долара на черно!… Четири Запад, чуваш ли ме? — Тишина. — О’кей, Три Север на какво разстояние си?

Тишина.

— Три Север, обади се! — продължителна тишина. — По дяволите, Три Север, отговори! — Нищо. — Тъпи копелета, сети ли се някой от вас, нещастници такива, да си провери батериите? — Отново нищо. — Две Изток, докладвай веднага.

Тишина.

— Какво става, бе, да му го начукам? — разбесня се не на шега майор Вулкан, забравяйки начаса необходимостта от безшумна комуникация. — Ще ми отговори ли някой от вас, негодници такива? — Тишина, нарушена секунди по-късно от един дружелюбен глас.

— Радвам се да се запозная с теб — каза Деси-Едно, като излезе от сенките и се надвеси над натрапника с черната маска. — Вие сте военнопленник, амиго сър, и с вас ще се отнасят справедливо.

— Какво? — Майорът посегна към оръжието си, но движението му беше прекалено, прекалено бавно. Върхът на ботуша на Д-Едно се заби в челото му, точно в центъра на татуирания вулкан.

— Не исках да правя това, господин Пленник, но ти май искаше да ме нараниш, а т’ва не е никак хубаво.

Дженифър Редуинг внезапно се събуди — нещо се беше случило; тя го почувства, чу го! Разбира се, че щеше да го чуе, съгласи се тя. Някъде отвън се дочуваха глухи стонове и гърлени крясъци. Ранени кучета? Животни в капан? Тя изхвърча от леглото и изтича до прозореца без да може да повярва на това, което видяха очите й.

Сам Девъро дочу някакви далечни звуци и затрупа бучащата си глава с втора възглавница. Закле се пред себе си някъде за петстотен път, че след като излезе от „Бар и Грил“-а на О’Тул повече няма да пие. Обаче звуците продължиха без да се впечатляват от клетвата му и след като отвори очите си, които бяха всякакви други, но не и ясни, той разбра, че шумът няма нищо общо с психическото му състояние. Надигна се с клатушкане от леглото и отиде до прозореца. Мамка му!

Аарон Пинкъс сънуваше Шърли, една разярена Шърли, чиято коса беше навита на единадесет хиляди розови ролки, всяка от които крещеше срещу него със своя собствена уста, която непрекъснато се отваряше и затваряше със скоростта на автоматично оръдие. Да не би да се беше върнал отново на Омаха Бийч?… Не, той се намираше в любимата си спалня в старата хижа. Какъв беше тогава този джангър? Бавно се надигна от удобното си легло и накуцвайки отиде до прозореца. Боже на Авраама, какво си сторил!

Макензи Хоукинс отвори очи, все още премятайки в устата си пурата, която беше поставил там рано сутринта. Какво беше това, по дяволите? Виетнам? Корея? Исусе! Къде бяха адютантите му? Защо не го бяха предупредили за вражеската атака?… Не, осъзна се той, усещайки мекия допир на възглавницата под главата си — в полевите лагери няма възглавници! Къде беше тогава?… Легиони на Ханибал, намираше се в скиорската хижа на Командира Пинкъс! Той изскочи от удобното цивилно легло, презирайки се, че си е позволил подобен лукс, и изтича по наполеонки до прозореца. Чингис хан, прости ми, но дори и ти не би могъл да го измислиш!

Като минувачи, възнамеряващи да дадат показания относно ужасните последствия от грандиозна катастрофа, временните обитатели на бившата скиорска хижа се заспускаха надолу по различните стълбища към алпийското фоайе. Те бяха любезно поздравени от Деси-Едно и Две, които носеха на ръце един голям поднос за кафе, на който бяха наредени четири автомата МАК-10, двадесет пълнителя, шестнадесет гранати, четири миниатюрни радиопредавателя, две огнепръскачки, четири инфрачервени бинокъла и една разглобена яйцевидна бомба, която би могла да вдигне във въздуха четвърт от щата Ню Хемпшир.

— Не ни се щеше да ви будим — каза Деси-Едно, — но хенерала каза, че трябва да зачитаме правата на военнопленниците… Ние се опитахме, но аз мисля, че те са с много лоши характери. Тия пушки и другите неща, обясняват какво искам да кажа… А сега, велики хенерале, може ли сержант Деси-Две и аз да поспим?

— Мама му стара, момчета, вече сте лейтенанти! Ама какво е това отвън, по дяволите?

— Моля, señores y señoras56, погледнете сами! — каза Деси-Две и отвори входната врата. — Ние решихме, че на изразумението от Женевил нищо няма да му стане, след като видяхме всичките тия пушки и други неща.

Отвън, на поправения скиорски лифт, поне на пет метра над земята висяха с главата надолу четири полюшващи се тела със запушени усти и овързани с въжета крака.

— Смъкваме ги долу всеки час и им даваме вода — каза Деси-Едно с усмивка. — Ето по този начин ний наистина съ отнасяме добре с военнопленниците си.