Пътят към Омаха

Глава 15

Вратата на апартамента в „Риц-Карлтън“ се отвори с гръм и трясък и Деси-Едно и Две нахълтаха в стаята с развени бели вратовръзки и поли на фраковете, готови за битка. Девъро изтърва мартинито си, Дженифър Редуинг скочи от стола и се хвърли на пода с генетичен рефлекс.

— Много добре, адютанти! — изрева облеченият в еленови кожи Макензи Хоукинс, след като влезе с бодра крачка в апартамента, последван от ошашавения Аарон Пинкъс. — Няма налице враждебна акция, така че можете да застанете свободно. В стойка „свободно“ са приемливи нормални пози.

— Деси-Едно и Деси-Две се разплуха. — Не чак толкова нормални, сержанти! — Д-Едно и Д-Две на секундата се стегнаха.

— Така е по-добре — похвали ги Ястреба. — Очи нащрек! Готовност за атака!

— К’во искаш да кажеш сега? — попита Деси-Едно.

— Незабавното подчинение е първият признак на добрия войник. Този дългия и кльощавия го забравете, наблюдавайте жената! Те обикновено носят гранати под полите си.

— Ти, допотопно мръсно копеле! — изкрещя Редуинг, изправяйки се на крака, след което започна да приглажда косата и роклята си. — Ти, изчадие! Ти, долнопробна реликва от петоразреден военен филм, за какъв се мислиш?

— Изпитана тактика — каза под сурдинка Мак на адютантите си. — Порой от словесни обиди — така те гледат да ти отвлекат вниманието и да ти забият нож в гърба.

— А аз мога ли да ти забия на тебе един между краката, вървяща кофа за боклук такава! И как смееш да носиш тези дрехи?

— Вижте, вижте — продължаваше да гъгне Ястреба, премятайки пурата из устата си, — сега се опитва да ме забаламоса — наблюдавайте ръцете й, момчета. Тия цици, дето ги има, сигурно са пластични експлозиви.

— Аз ще проверя, хенерале! — извика Деси-Едно, фокусирал поглед върху целите. — К’во ш’кажеш?

— Още една крачка към мен — каза Редуинг, сниши рамене, сграбчи дръжката на чантичката си от стола, бързо я отвори и измъкна флакончето спрей — …и ще ослепееш за един месец — довърши и размаха оръжието си срещу двамата издокарани адютанти и уопотамски облеченият им шеф. — Само пробвайте и ще ми подсладите не само деня, а и цялата седмица.

— Чакайте малко! — възкликна Аарон, намествайки очилата си, за да огледа по-добре красивата жена с бронзов тен. — Аз ви познавам… Преди седем или осем години… — Харвард… списание „Лоо Ривю“, …вие бяхте сред най-добрите във вашия випуск… изключителен анализ на цензурата в рамките на конституционното право.

— Да, господин Пинкъс, вие проведохте събеседване с мен и аз бях много благодарна и поласкана от вашия интерес.

— Но вие ни предадохте, скъпа. Защо се получи така?… Разбира се, че не сте задължена да ми отговорите, защото това не ми влиза в работа, но ми е любопитно. Имам смътни спомени, че разпитвах съдружниците си към коя фирма във Вашингтон или Ню Йорк сте се ориентирала — честно казано, имах намерение да звънна във въпросната фирма и да им кажа какъв късмет са извадили. Обикновено Вашингтон и Ню Йорк обират каймака от университетите. Всъщност сега си спомням, че вие отидохте в една малка, но преуспяваща фирма в Омаха.

— Там съм родена, сър. Както вече сигурно сте се досетил, аз съм член на племето уопотами.

— Само предполагах, но да си призная, надявах се, че вие може да отхвърлите заключението ми. Животът щеше да бъде по-малко хаотичен, ако това въобще е възможно.

— Не е, господин Пинкъс. Аз се казвам Дженифър Редуинг и съм дъщеря на уопотамите. И също така изключително се гордея с този факт.

— Но къде тогава срещнахте Самюъл, за Бога?

— В един асансьор — тази сутрин — в хотел „Четирите сезона“. Той беше извънредно изтощен… твърдеше, че е изтощен и направи няколко недотам умни забележки.

— И това е било достатъчно, за да ви накара да тръгнете с него, така ли, госпожице Редуинг?

— Тя се отправи към собствения ми дом — намеси се Девъро.

— Аз й се извиних — дори дадох бакшиш на портиера вместо нея — и след това чух как тази луда дама дава собствения ми адрес на шофьора на таксито! Ти какво би направил Аарон?

— Очевидно, щях да я последвам.

— Последвах я.

— Отидох у тях, господин Пинкъс, защото това беше единствената нишка, която имах, за да се свържа с това изчадие адово, което стои до вас!

— Не е ли една ядосана малка кобилка? — отбеляза патетично Ястреба.

— Да, генерал Хоукинс, вие сте точно такъв, какъвто казах. И съм ядосана, Генерале, но не съм „малка кобилка“, както сам ще разберете, когато приключа с вас. В съда или извън съда, ще ви изгриза задника!

— Словесна атака, сержанти. Стойте нащрек.

— О, я млъквай, ти нискочел широкогъз тотем такъв.

— Ей, Ред — намеси се Сам с нова чаша мартини в ръка. — Успокой се, спомни си за корпоративното обединение.

— Да се успокоя ли? Само като го погледна и ми иде да крещя!

— Той притежава свойството да действа така на хората — измърмори Девъро, отпивайки.

— Един момент, моля — каза Пинкъс, повдигайки ръка. — Стори ми се, че чух нещо, което трябва да бъде изяснено — почтеният адвокат се обърна към Сам. — Какво корпоративно обединение! Сега пък какво си направил?

— Просто един съвет pro bono50, Аарон. Ти би го одобрил.

— Може би вие ще обясните, госпожице Редуинг?

— Удоволствие е за мен, господин Пинкъс. Особено заради другия ви гост, генерал неандарталеца. Може да се наложи да му превеждате, но се надявам, че той ще ме разбере в основни линии, ако не за друго, то поне, защото вече няма да има възможност дори да припари.

— Достатъчно лаконично — каза Аарон, чието изражение силно напомняше това на Айзенхауер, когато е научил за отстраняването на Макартър51.

— Просто блестящо, господин Пинкъс. Дори множеството грешки не могат да омаловажат този план. Идеята беше на Вашия служител. Трябва да му го призная.

— Виж какво, малка индианска кобилке…

— Моля ви, генерале!…

— Ти мислиш, че вниманието ми може така лесно да бъде отклонено от он’ва дето й е под блузата, а, човече?

— Достатъчно, сержант…

— Жълти глупаци и малки глупаци, и малки агънца хрупат бръшля-ан…

— Самюъл, престани!

— Синко, разливаш си питието…

— Вие се готвехте да ме въведете в някои детайли на идеята, родила се в мозъка на моя не съвсем адекватен в момента служител, скъпа госпожице Редуинг.

— Много просто, господин Пинкъс, понеже племето уопотами е регистрирано като юридическо лице, в настоящия момент се създава корпоративно обединение със съгласието на Съвета на старейшините. Те ще заявят, че всички правни въпроси ще бъдат разисквани единствено чрез изпълнителните директори, като всички страни, споменати в предишни документи, се считат за недействителни от настоящия момент. Накратко, изброените поименно изпълнителни директори ще бъдат колективен адвокат на племето.

— Това звучи доста добре, малка госпожице — каза Ястреба. — Какво означава?

— Означава, генерале — отвърна Редуинг, приковала леденостуден поглед върху Хоукинс, — че никой, повтарям, никой друг, освен изпълнителните директори на обединението на уопотамите, няма право да взема каквито и да е решения, или да подписва каквито и да било споразумения, засягащи интересите на племето — и по този начин да облагодетелства себе си.

— Ами, трябва да кажа, че това ми изглежда страхотно хитра защита — каза Хоукинс и махна от устата си сдъвканата пура. След което внезапно източи шия, като че ли нещо го обезпокои. — Но, предполагам, че следващия въпрос ще бъде — на тези изпълнители може ли да им се има доверие, госпожице?

— Извън всякакво съмнение, генерале. Има двама адвокати, няколко лекари, един президент на международна фондация, двама борсови брокери и един известен психиатър, при когото вие определено трябва да си запишете час. Ще добавя още, че те всички са истински потомци на уопотамите и най-накрая, че аз съм ръководителят, както и говорителят, на корпоративното обединение. Някакви други въпроси?

— Да. Само един. Това ли е, което иска Съветът на старейшините?

— Разбира се. Те се ръководят от нашите съвети, а ние ще бъдем непреклонни. Така че, както добре разбирате, генерал Хоукинс, дори и вашият лишен от всякакъв разум, тотално деструктивен план да напредне и със сантиметър, ние, а не вие, ще упражняваме пълен контрол с цел да сведем до нула разрушителния ефект върху невинни хора, от които вие искате да извлечете неимоверни облаги. По отношение на декларацията вече нямаш думата, маниак такъв.

В изражението на Ястреба се четеше не само болка, а и дълбока лична обида. Сякаш светът, който той беше съградил тухла по тухла с грижовност и дълбока обич, го е отхвърлил. Той изведнъж заприлича на самотен стар човек с ограбена душа, забравен от всички герой, който единствено заради личното си достойнство отказваше да се предаде на горчивината. — Прощавам ви за вашите неоснователни подозрения и за невъздържания ви език — каза той бавно, — защото вие наистина не знаете какво вършите.

— О, Господи!

— Тия май ни будалкат, а, генерале? — попита Деси-Две.

— Тогава тия гринговци май трябва да се разходят на въздух, а, човече? — каза Д-Едно. — През прозореца, о’кей?

— Не, джентълмени — възпротиви се Хоукинс тихо. В гласа му се долавяха задгробните нотки на светец. — Тази велика жена надяна мундира на командира и в крайна сметка аз не мога да направя нищо, за да облекча тази нейна ужасяваща отговорност…

— Ето започва се — прекъсна го Сам, хванал мартинито си с два пръста, за да залови една маслина. — Настана време за погребални химни, приятели.

— Синко, ти наистина бъркаш в мнението си за мен…

— Това си ми го пробутвал и преди, Мак. Само, че аз нещо не се връзвах.

— А защо да не ми се даде още един шанс, момко?

— Давай, братко заек.

— Госпожице Редуинг — Ястреба кимна с глава като главнокомандващ, който се запознава с друг главнокомандващ. — Аз уважавам и разбирам вашия скептицизъм относно моя принос към каузата на уопотамите. Но нека оставим това на мира. Като осиновен син на племето, аз приемам всички решения на мъдрия Съвет на старейшините. Облагите за моята личност нямат нищо общо, аз просто искам справедливостта да възтържествува.

Дженифър Редуинг беше зешеметена. Жестоката битка с гиганта мегаломан се беше свела до това да вкара в правия път едно миловидно, ранено пале с малко повече юридически капани.

— Ами… генерале… честно казано, не знам какво да кажа — Дженифър прекара ръка през косата си с отбранителен жест. — Моля ви, разберете, сър — започна, насилвайки се да погледне стария воин, който беше отдал толкова много на страната си — страната им. — Аз съм изключително предпазлива, може би прекалено предпазлива, по отношение на моя народ, защото нашата история, както и на всички индианци в Америка, гъмжи от несправедливости. Във вашия случай не бях права. Извинявам се. Моля да приемете извинението ми, то е искрено.

— Успя! — извика Девъро, поглъщайки остатъка от мартинито си. — Гневният лъв се маскира като мокро коте и ти се хвана.

— Самюъл, достатъчно! Не чу ли какво каза този човек?

— Чувал съм го в стотици вариации…

— Затваряйте си устата, съветник! Той е славен мъж и току-що се съгласи с всичко, което исках.

— Ти забрави за заобиколните пътища, съветник — каза Сам, отправяйки се отново към бара. — Предстои ни да извървим неравни пътища, приятели.

И, естествено, хотелският телефон иззвъня. Аарон Пинкъс тръсна глава едновременно с досада и гняв, отиде бързо до бюрото и вдигна нахалния инструмент.

— Да?

— Кой е този, с когото говоря в момента? — запита пискливият глас от другата страна. — С големия юдейски правист или с големия изкукуригал генерал?

— Аарон Пинкъс е на телефона и съм адвокат, ако това отговаря на въпроса ви.

— Достатъчно ми е, чифутино. Намерих те по лимузината ти.

— Моля?

— Ами това е дълга история, и аз бих ти я разказал, но Бам-Бам не обича дълги истории, а и да ви кажа право, нямате много време.

— Не разбирам и дума от това, което ми казахте.

— Ами виждаш ли, преди години имаше един дрисльо, който ме беше окошарил, но сега си играем заедно шах и като се вземе предвид факта, че той все още има приятел чета в града, подразбрал е, че търсят точно твоята лимузина, capisce?

— За какво говорите?

— Май ще е по-добре да говоря с оня дивия, а? Кажи на тоя задник да си извади пурата от устата и да дойде да говорим.

— Струва ми се, че е за вас, генерале — каза Пинкъс бавно и неохотно. — Някакъв доста странен приятел, който говори като пиле — поне както си представям, че говори едно пиле.

— Пробив! — извика генералът, отправяйки се с бързи крачки към бюрото и сграбчи слушалката, след което моментално закри с длан микрофона и осведоми останалите. — Старите воини, дори и боклуци, никога не се губят. Ти ли си, Малки Джоузеф?

— Трябва да поговорим, тъпако. Всичко се промени. От моя страна, вие вече не сте лошите момчета, но другите лоши момчета са по петите ви.

— Бъди малко по-конкретен, Джоузеф.

— Няма време, тъпако! Големият човек иска да си уреди среща с теб след ден или два, но той за малко трябва да се преструва на умрял, така че аз съм ви връзката.

— Да се преструва на умрял ли, Джоузеф…?

— Кълна се в гроба на леля ми Анджелина. Вашингтон наруши правилата на играта и големият човек временно загуби… Той ми каза да ти кажа, че онзи мърльо, чийто гръб ти обезвреди, но чийто врат не можа да счупиш като хората във фоайето на хотела, си е изказал и майчиното мляко в някаква фабрика за химия във Вирджиния. Понастоящем те знаят, че ти и твоята банда сте тук в Бостън и момчетата с коприненото бельо са развързали — ето, записал съм си го — СВН-тата и са ги насъскали след вас.

— СВН-тата ли? Ханибал в слонско лайно! Той СВН ли каза?

— Не бих могъл да съм в грешка, защото той ми го повтори поне три пъти и аз не знам какво означава това.

— Най-големите зверове на света, Малки Джоузеф. Аз съм ги обучавал, така че би трябвало да знам. Специалните части — Непоправимите. Те все още са в затворите и все още се опитват да убият, който им попадне с изключение на готвачите и медицинските сестри.

— Сега си наред ти и малката ти група, тъпако. Бяха ми необходими тридесет и една минути, за да ви открия — а колко ли ще им е потребно на шибаните командоси, като пристигнат в Бостън, което те може би са направили? Махайте се оттам и ми се обади в този рай на рум-сървиса, след като сте извън огъня на друсаните глави… и недейте да използвате тази шибана лимузина с тая шибана табела! — Джоуи Савана затвори и Ястреба се обърна към адютантите си.

— Евакуация! — изрева той. — Обясненията по-късно — сега няма време за тях. Адютанти, свийте две возила от паркинга на хотела и ни пресрещнете на югоизточния ъгъл. — Мак изгледа рязко Аарон Пинкъс, докато Деси-Едно и Две излитаха през вратата, а след това премести погледа си към Сам Девъро и накрая към Дженифър Редуинг. — Питате ме защо се боря с лицемерието на силните на деня, защо вадя меча срещу тези, които корумпират и манипулират, все едно дали са отпреди един век или от сега. Нека го кажа направо, по дяволите! Някой там горе е пуснал на свобода шайка психопати, натоварени с една-единствена мисия, чийто успех ще им позволи да кръстосват свободно улиците и да вилнеят из тях… Мисията е да бъдем убити, всичките. Защо? Защото сме хвърлили светлина върху едно престъпление, извършено срещу един невинен, манипулиран народ преди повече от сто години, поправянето на което би струвало на манипулаторите милиарди!

— Да ти се не види и изначалната истина! — каза Девъро, изхвърляйки мартинито си в мивката. — Хайде да се махаме оттук!

— Полицията, генерале! Аз съм един уважаван човек тук в Бостън. Те със сигурност ще ни защитят.

— Командире Пинкъс, в тази схватка със сили, лишени от всякакъв разсъдък, цивилните институции са безполезни. Как мислите съм взривявал гари от Нормандия та чак до Кай Сонг?

— Просто не мога да го повярвам — каза Редуинг, опитвайки се да запази спокойствие. — Няма да го повярвам!

— Ти ли няма да повярваш, малка индиански кобилке? Може би трябва да ти припомня за Източните компании, които обещаваха на твоите хора в цялата Среднозападна равнина, че ще бъдат преместени в далеч по-добри земи, а всичко, което намериха там, беше пустинна почва и вледеняващ вятър. Нищо не се е променило, млада лейди!

— O, Исусе! — извика Дженифър, втурвайки се към вратата на спалнята.

— Какви ги вършиш? — изкрещя Девъро.

— Майка ти, идиот такъв!

— О, да, разбира се — каза Сам, премигвайки. — Има ли малко кафе под ръка?

— Няма време, синко!

— Помогни на госпожица Редуинг, Сами.

— Поне не сме вече на Самюъл…

— Не мисля, че има избор — каза Аарон Пинкъс.

Петимата бегълци от „Риц-Карлтън“ стояха наредени един до друг на югоизточния край на хотела и чакаха пристигането на Деси-Едно и Две. Усмихваха се с пресилена любезност на преминаващите хора и правеха всичко възможно да не изглеждат като квинтет възрастни правонарушители. Редуинг крепеше достолепната Елинор, докато последната се бореше с думите на песента „Индиански любовен зов“.

— Млъкни, майко! — прошепна Сам.

— Това е дъщерята, която винаги съм искала да имам…

— Вземи се в ръце, мамо. Тя може да се окаже по-добър адвокат от мен, а ти не би желала това.

— Аз не мисля, че ти си толкова печен.

— Тишина! — заповяда Ястреба, стоящ най-близо до ъгъла на сградата. Пинкъс стоеше точно до него. Една кола Лин-кълн таун беше свила пред козирката на входа на хотела, докато в същото време Деси-Едно и Две излизаха на улицата с двете присвоени коли от паркинга. — Запазете всички тишина! — продължи Ястреба, докато той и Аарон наблюдаваха четиримата мъже в черни шлифери, които излизаха от линкълна. Колата веднага се отдалечи и паркира до вратите на градския парк, а в това време четирите черни шлифера влязоха с бърза крачка в хотела. — Д-Едно, отпред и центъра! — каза Ястреба със силен шепот. — Повтори!

— Д-Едно — отпред и центъра…

— Виждаш ли онази кола там? Онази пред вратите на парка.

— Че как да не я виждам. Отпред седи един гринго.

— Искам го обездвижен, а колата обезвредена, разбираш ли какво ти казвам?

— Не е толкова трудно. Той да отиде да спи, а аз да изтръгна шнуровете — т’ва се прави всяка нощ в Бруклин. Освен ако не го искате мъртъв, което, честно, генерале, аз не правя.

— За Бога, не! Искам да им изпратя послание. Те искат да ни гръмнат задниците, момко, а аз ще им покажа, че не могат да го направят!

— Ще стане, генерале. След т’ва к’во?

— Върни се в хотела, в апартамента на господин Пинкъс, но покрий фланговете си. Четирима мъже в тъпанарски черни шлифери се качиха горе да ни светят маслото… Докато дойдеш, аз сигурно ще съм разкарал поне трима от тези негодници, но ти все пак се погрижи за четвъртия.

— Хей! Само ти ли ша са забавляваш? Аз ша взема три, ти вземи един!

— Харесва ми духът ти, синко.

— Ами Деси-Две?

— Ще ти обясня след малко — каза Хоукинс, обръщайки се към Аарон Пинкъс. — Кажете ми, командире, имате ли някое място, за което никой да не знае, нещо като скривалище, където водите, да речем, непривилегировани жени, които, биха се радвали на вашата компания?

— Вие луд ли сте? Вие не познавате Шърли!

— Добре, разбирам… Но някъде все пак трябва да има някое не толкова оживено място, където бихме могли да останем за ден-два.

— Ами, фирмата купи навремето една скиорска хижа до границата с Ню Хемпшър, защото един от най-надеждните ни клиенти беше изпаднал в огромно затруднение — там рядко вали сняг…

— Това е добре! Ще се присъединим към вас там.

— Но откъде ще разберете къде се намира?

— Много просто, команданте — намеси се Деси-Едно, — Деси-Две чопна само автомобили, дето си имаха telefonos вътре. Записахме numeros и на двете. — Д-Едно извади къс хартия с два номера, изписани напряко. — Виждаш ли? Моят амиго, той има същото.

— Вие двамата сте наистина забележителни. Много ще ми бъде приятно, ако ми се обадите…

— Не е време за медали, командире! — прекъсна го твърдо Ястреба. — Мисията ни не е приключена. Вземете Сам, майка му и индианката и ги закарайте в Ню Хемпшър. Сега, хайде да се махаме оттук! Сержантът ми и аз имаме да вършим работа!

Първите два черни шлифера изобщо не разбраха какво им се случи. И двамата бяха се прикрили близо до вратите на апартамента, който преди малко напуснаха Ястреба и компанията му, и двамата бяха издебнати от Ястреба откъм стълбището, приведени в безсъзнание и лишени от всичките им дрехи, включително и от слиповете. Третият неуспял убиец се опитваше да отвори вратата, но заниманието му беше прекъснато от един пийнал гост на хотела, който минавайки покрай него се извъртя и отпрати в долната част на гърба му един парализиращ удар чи-сай. Четвъртият Хоукинс остави на адютанта си, Деси-Едно. В крайна сметка в това се състоеше отговорността на командващия — да вдъхва увереност на подчинените си. Всъщност това се превърна в урок по търпеливост, едно от най-важните качества, които трябва да притежава добрия разузнавач, мислеше си Мак. Той чакаше в сянката на вратата, до която лежеше в безсъзнание голият убиец от СВН. Д-Едно се появи безшумно и тръгна също така тихо към средата на коридора, където притисна гърба си към стената срещу апартамента на Пинкъс. В продължение на осем минути, които се сториха на Деси-Едно цял час, той остана неподвижен и едвам дишащ, докато вратата през две врати от неговата се отвори и един мъж в черен шлифер излезе, хванал автомат в ръката си.

— Iguana, Jose! — изрева Д-Едно и така изненада неосъществилия се убиец, че той изобщо не разбра как оръжието беше изритано от ръката му, нито пък разбра как бе проснат в безсъзнание от един бърз и тежък юмрук в средата на челото му.

— Изключително! — каза генералът, излизайки от сенките. — Знаех си, че има нещо в теб, синко.

— Защо не го направи ти, за Бога?

— Практика на бойното поле, момко! Всички така сме се издигнали.

— Можеше да ме убие!

— Аз имах пълна вяра в теб, сержант. Ти си съвсем готов за курса на Военното разузнаване за напреднали.

— Т’ва хубаво ли е?

— Ще поговорим по-късно. Сега трябва да съблечем тоя палячо до голо и да се махаме оттук. Всички сме между чука и наковалнята, адютант. Трябва да се съсредоточим върху следващите си ходове. И за мен, и за теб това е присъединяването към останалите някъде там на север.

— Няма проблеми, генерале. Преди да дойда тук, говорих с моя амиго по telefono в колата. Където и да идат, Деси-Две ще стои в автомобила, за да ми каже къде са.

— Добра тактика, синко… — Ястреба млъкна при звука на отваряща се врата. Двойка гости на хотела на средна възраст, излязоха от стаята си. — Бързо! — прошепна Мак и посегна да вдигне проснатото на пода тяло. — Изправи го, като че ли току-що е драйфал.

— Той излезе ей от оная врата, генерале. Още е отворена!

— Да тръгваме! — Хоукинс и адютантът помъкнаха куцащата фигура към отворената врата под изумените погледи на гостите на хотела.

— Долу има страхотна сватба, амигос! — извика Деси-Едно, поглеждайки назад. — Искате ли да ви вземем на купона?

— Не… не, благодарим — каза възрастният мъж и побърза да отведе жена си към асансьорите.

Скиорската хижа в подножието на Хуксет, щата Ню Хемпшър представляваше една недодялана, занемарена и усойна постройка, която и в най-добрите си времена не би била удостоена с повече от две звезди дори и в непретенциозна, туристическа брошура. Но все пак тя беше убежище и имаше и електричество, и отопление, и телефон. А също така се намираше на по-малко от час от Бостън и по тази причина „Аарон Пинкъс и съдружници“ я намираха за съвсем прилично извънградско убежище за адвокати, работещи по трудни дела. Тя беше станала толкова необходима, че Аарон беше решил да не я продава, а да я преустрои и ремонтира.

— Ние трябва да върнем тези две коли — каза загрижено Пинкъс на Ястреба, докато сядаха един срещу друг в дълбоките кожени кресла в бившето фоайе на хижата. — Полицейските бюлетини ще бъдат разпратени навсякъде.

— Няма защо да се безпокоите, командире. Моите адютанти ще ги префасонират за нула време.

— Не е в това работата, генерале. Това е сериозна кражба, а Сам и аз сме, нека да ви припомня — служители на съда и бяхме доброволни съучастници. Наистина настоявам.

— О, по дяволите, подробности! Добре, ще пратя сержантите да ги откарат обратно и да ги оставят на една пресечка от хотела.

— Много ви благодаря, генерале.

— След това може да вземат за временно ползване други две возила…

— Моля ви, това не е необходимо! фирмата ми има постоянен договор с една агенция за коли под наем и моят шофьор Пади може да докара тук един автомобил, а някой негов приятел още един.

— Ще трябва да докарат и адютантите ми. Още нямам готовност да ги освободя.

— Разбира се. При така стеклите се обстоятелства, аз бих се чувствал още по-добре, ако тези двама младежи са наоколо. Ето, ще ви напиша адреса на агенцията, всички могат да се срещнат там — Пинкъс бръкна в джоба си и извади един бележник.

— Аарон, погрижихме се за всичко! — каза Девъро малко по-силно, отколкото беше необходимо, влизайки във фоайето, мебелирано в алпийски стил заедно с Дженифър Редуинг. — Този магазин в Хуксет изпрати цяла кошница боклуци, а Ред каза, че може да готви.

— Как обясни присъствието ни тук?

— Казах, че целият ни първокласен колектив си съдира задниците с един куп проблеми по условни присъди.

— Защо условни?

— Те си мислят, че това звучи секси. За достоверност.

— Господин Пинкъс? — намеси се Редуинг, поглеждайки ядно към Сам за шестнадесети път през изминалите дванадесет часа. — Бих желала да използвам телефона ви, за да се обадя в Сан Франциско. Ще заплатя сметката, разбира се.

— Скъпа моя, вие бихте могла да изградите една изключително доходоносна кариера в моята фирма, но можете да не ме обезпокоявате с такива отвличащи вниманието маневри като плащане на сметки. Ще намерите спокойно място в бившия кабинет на управителя — той не е бил кой знае какъв управител и кабинетът му също не е кой знае какъв, но ще бъдете на спокойствие и никой няма да чува разговора ви.

— Много ви благодаря — Дженифър се обърна и тръгна натам, където й посочи Пинкъс Хоукинс се надигна от креслото си. — Ще отида да намеря адютантите си. Реших да отида в Бостън с тях. Малкия Джоузеф каза, че иска среща. Затова трябва да го изненадам преди официалната ни конференция… Това ли е мястото, където дават коли под наем? — Аарон кимна и Ястреба тръгна към вратата. — Ще се прибера сам. Дотогава искам тук да има две коли.

— Добре, генерале. Когато госпожица Редуинг приключи, ще се обадя на Пади и ще задвижа нещата.

— Бърза мисъл, командире.

— Бих станал и бих козирувал, генерале, но не мисля, че ще се справя.

Редуинг затвори вратата на миниатюрния кабинет зад рецепцията, седна зад бюрото и вдигна телефона. Избра номера на апартамента си в Сан Франциско и остана изненадана от факта, че от другата страна вдигнаха веднага. На линията се чу развълнуваният глас на брат й.

— Да?

— Чарли, аз съм…

— Къде ходиш, по дяволите? Опитвам се да се свържа с теб от часове!

— Прекалено абсурдно, невероятно и шантаво е, за да се впускам…

— Можеш да приложиш всяко едно от тези прилагателни и към това, което научих аз! — прекъсна я малкият й брат. — Това ненормално копеле ме е изпреварило — всички ни — измамени сме!

— Чарли, успокой се — каза Дженифър, която противно на думите си почувства как кръвното й се вдига. — Успокой се и говори бавно.

— И двете са невъзможни, сис!

— Опитай, Чарли.

— Добре, добре — В Сан Франциско, брат й пое няколко пъти шумно и дълбоко дъх и направи всичко възможно да говори разбираемо. — Без моето знание, без някой да ми е казал нещо, преди няколко седмици нашият вожд Гърмяща глава е убедил Съвета на старейшините посредством някакъв мазен адвокат от Чикаго, да го провъзгласи за единствен и абсолютен арбитър на племето уопотами за срок от шест месеца.

— Той не може да направи това!

— Направил го е, сестричке. Заверено от нотариус и напълно законно.

— Той сигурно им е дал нещо в замяна!

— Един милион долара, които да бъдат поделени между петимата членове на съвета и още милиони, които трябва племето да получи в шестмесечен срок.

— Корупция!

— Нещо ново няма ли да ми кажеш?

— Ще се борим в съда!

— Ако оставим настрана това, че ще загубим, ще направим старците за посмешище, а и много ще задлъжнеят.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Да започнем например с това, че чичо Орлов взор е купил един старчески дом в някаква пустиня в Аризона за най-възрастните членове на племето, в който няма да има водопровод през следващите стотина години. Или леля Еленов нос, която е инвестирала от името на жените в племето в някаква петролна сонда на Четиридесет и първа Улица и Лексингтън Авеню в Ню Йорк Сити, или може би, братовчедката Антилопови крака, която е купила контролния пакет акции на една спиртна фабрика в Саудитска Арабия, където не само не произвеждат алкохол, но не го и консумират!

— Та те всичките са над осемдесет години!

— И са признати като умствено здрави, което е потвърдил и съдът в Омаха.

— Не мога да повярвам, Чарли. Прекарах с Хоукинс по-голямата част от следобеда и след едно разгорещено начало се сработихте. Само преди два часа той беше толкова искрено разкаян, толкова убедителен. Той ми каза, че нашето корпоративно обединение е правилно нещо, и, че той ще се подчини на всичко, което одобри Съветът на старейшините.

— А защо не. Нали той е Съветът на старейшините.