Пътят към Омаха

Глава 25

Дженифър Редуинг се запъти към лятната къща, след като беше плувала със сърф сутринта. На парапета на терасата беше оставила една хавлиена кърпа. Взе я и енергично изтри ръцете и краката си, отметна назад коси и започна да масажира челото си, а когато отвори очи, видя, че Сам седи на един стол на слънчевата веранда и й се усмихва.

— Страхотен плувец си — каза той.

— Това го научаваме, докато топим заселниците в бързеите и плуваме около тях, за да погледаме как потъват — отвърна Джени със смях.

— Знаеш ли, не го вярвам.

— Знаеш ли, сигурно е вярно — Редуинг изкачи стъпалата и стъпи на верандата, увивайки хавлията около тялото си. — Колко хубаво — добави тя, поглеждайки към малката масичка от плексиглас. — Кана с кафе и три чаши.

— Всъщност, канчета. Аз не мога да пия кафе от чашка.

— Интересно, и аз не мога — каза Джени и седна. — Сигурно имам поне една дузина в апартамента ми и много малко са от един и същи вид.

— Аз трябва да имам към две дузини и само четири еднакви. Естествено, те са от майка ми и са от някакъв зеленикав кристал. Изобщо не ги използвам.

— Това се нарича Ирландски кристал и е страхотно скъп. И аз имам две и също изобщо не ги използвам.

Двамата се засмяха и очите им се срещнаха, моментът беше кратък, но многозначителен.

— Мили Боже — каза Сам, — говорим си вече почти минута и никой още не е хвърлил някоя словесна томахавка. Това ме подтиква да ти налея чаша, т.е. канче кафе.

— За кого е третата чаша — канче? — попита индианската Афродита, като пое кафето си.

— За Аарон. Майка ми е горе, тя е влюбена в Роман З., който каза, че ще й приготви циганска закуска и ще й я отнесе. А Сайръс, колкото и да не е съгласен с твърдението ми, си лекува махмурлука в кухнята.

— Не смяташ ли, че той би трябвало да държи Роман под око?

— Ти не познаваш майка ми.

— Познавам я може би по-добре от самия теб, точно затова попитах.

Очите им отново се срещнаха и този път смехът им беше по-силен… и по-топъл. — Ти си една проклета индианка и аз би трябвало да си взема обратно кафето.

— И сигурно имаш право. Честно казано, мисля, че това е може би най-доброто кафе, което съм пила през живота си.

— Роман З. го направи. Разбира се, той прекопа дюните и несъмнено е хванал някакви лигави океански твари, за да ги смеси с основните съставки, но ако започнеш да виеш, ще намеря бръснач и ще ти обръсна брадата.

— О, Сам — закашля се Джени и остави чашата си на масата, — ти можеш да бъдеш забавен дори и когато си най-непоносимият човек на света.

— Непоносим? Аз? Боже опази… Ами това, че съм забавен означава ли на езика на вигвамите, че сме в примирие?

— Защо не? Миналата нощ преди да заспя си мислех, че ни предстои да покорим заедно доста ръбати планини и не върви да го правим, като непрекъснато се джафкаме един с друг. Отсега нататък стрелбата ще бъде насочена по нас в буквалния и в преносния смисъл, а тази перспектива хич не се отразява добре на кръвното ми.

— Защо тогава не ми дадеш „огневата позиция“, както би се изразил Ястреба? Аз няма да ти противореча на заседанието.

— Знам, че няма да ми противоречиш, но какво те кара да мислиш, че имаш по-големи възможности да се справиш от мен? Но ако кажеш, защото си мъж, значи отново ще започнем да се джафкаме.

— Остави джафкането, това, че съм мъж също е причина, но няма голямо значение. По-важното е, че аз познавам Мак Хоукинс и начина му на реагиране в напрегнати ситуации. Дори мога донякъде да предскажа какво ще направи и, нека ти кажа, той е единственият човек на земята, когото предпочитам да имам до себе си, когато нещата станат напечени.

— Искаш да кажеш, че работите добре в тандем, така ли?

— Винаги съм бил по-слабият кон, но в миналото сме работили заедно. Наричал съм го извратен кучи син повече пъти, отколкото може да изброи един компютър, но когато нещата станат напечени, ама наистина напечени, благодаря на луната и звездите за дадената му от Бога проклетия. Мога дори да предскажа кога има намерение да измъкне нещо от невероятния си военен сак. Чувствам го и се нося с течението, което той създава.

— Тогава ще трябва да ме научиш и мен на същото.

Девъро помълча, вперил поглед в канчето си с кафе, после вдигна очи към нея. — Имаш ли нещо против, ако ти кажа, че това ще бъде безразсъдно — дори пагубно?

— Искаш да кажеш, че мога да ви попреча?

— Дори и да ти прозвучи нахално, да, би могла.

— Ще трябва да рискуваме все пак с моята некомпетентност.

— Отново ли ми се зъбиш?

— О, стига, Сам. Аз знам какво правиш ти и го оценявам. В интерес на истината, това ме изкушава, защото не съм глупачка и не се виждам като командос в рокля, но става въпрос за моя народ. Не мога просто да се покрия, те трябва да знаят, че аз съм там — че съм била там. За да се вслушват в съветите ми, те трябва да ме уважават и независимо дали ми харесва или не, те няма да ме уважават, ако аз се покрия, докато някой друг върши черната работа.

— Разбирам мотивите ти — не ми харесват, но ги разбирам. Дочу се звук на отваряща се врата, последван от стъпки в дневната. Секунди след това се появи Аарон. Кльощавата му снага беше облечена в бели спортни шорти и синя риза с къс ръкав, а главата му беше покрита с жълто кепе за голф. Той премигна срещу слънцето и отиде до масата.

— Добро утро, милостиви ми работодателю — каза Девъро.

— Добро утро, Сам, Дженифър — отвърна Аарон и седна. Дженифър му наля кафе. — Благодаря ти, скъпа… Чух гласове, но понеже не бяха нито високи, нито изпълнени с обидни думи, нямах понятие, че сте вие двамата.

— Споразумяхме се за примирие — каза Девъро. — Аз загубих.

— Значи, нещата вървят към добро — предположи прочутият адвокат и кимна, отпивайки от кафето си. — О-о, това кафе е превъзходно!

— Подправено с медузи и мръсни водорасли.

— Какво?

— Не му обръщайте внимание, господин Пинкъс. Роман З. го е направил и Сам ревнува.

— Защо, заради Роман и майка ми ли? Хей, не съм такъв човек.

— Роман З. и Елинор? — Аарон ококори очи под козирката на жълтото си кепе за голф. — Може би трябва да вляза обратно в къщата и пак да изляза. Нещата са ми малко несвързани.

— Няма значение, просто си дрънкаме глупости.

— Не знам какви глупости си дрънкате, скъпа, но това е най-голямата… Доближава се по глупост до умствената гимнастика, която упражнява от време на време нашият приятел генерал Хоукинс. Аз току-що говорих с него по телефона.

— Какво става? — попита бързо Девъро. — Как вървят нещата в хижата?

— „Бивакът“ му се е преместил в три апартамента в „Уолдорф-Астория“ в Ню Йорк.

— А?

— Не бях по-ясен от теб, Сам.

— Това означава, че е елиминирал проблема — каза умно Дженифър.

— И е създал един куп нови, поне така ми се струва — добави Пинкъс, поглеждайки към Девъро. — Той попита дали не би могъл да прехвърлиш известна сума в „Уолдорф“ — около сто хиляди долара и каза да не се притесняваш. Той щял да прехвърли сумата от Берн в Женева, за което аз не държа да зная абсолютно нищо… Можеш ли да го направиш, той може ли? Не ми обръщай внимание, няма значение!

— Всъщност това е един елементарен компютърен трансфер, банков ордер…

— Знам как се прави това, не е там въпросът!… Нищо, нищо!

— Това е единият проблем — каза Редуинг. — Какви са другите?

— Той ме попита дали познавам някой филмов продуцент.

— За какво?

— Нямам понятие. Когато му казах, че навремето познавах един младеж от храма, за когото по-късно разбрах, че бил продуцент на няколко треторазредни филмови трилогии, и освен него не познавам никой друг в тия среди, той каза да не се безпокоя и че щял да тръгне в друга посока.

— Това е един от онези моменти, когато предчувствам, че в главата му се оформя поредната шантава стратегия.

— Неприятното предчувствие на Девъро ли? — попита Джени.

— Прокобата на Девъро — допълни Сам. — Какъв ще е следващият ни ход, шефе? Ти и Ястреба разисквахте ли този въпрос?

— Накратко. Разполагаме с два дена и половина до разглеждането на делото и тогава, Дженифър, ти и генералът ще трябва да излезете оттук с някакво превозно средство или средства, да изкачите стъпалата пред сградата на Върховния съд, да бъдете приети от разпоредителите, да минете през охраната и да бъдете отведени в покоите на Върховния съдия.

— О, о, като че ли слушам Мак — прекъсна го Сам.

— Напълно си прав — съгласи се Пинкъс. — Струва ми се, че такива бяха думите му или поне приблизително такива, минус един — два цинизма — или три. Той ми каза, че е трябвало да подходи към ситуацията като към изпращане на трима разузнавачи зад линията на врага.

— Много успокояващо — преглътна Дженифър. — Той какво очаква, контраразузнавателна акция, в която ще ни пръснат главите ли?

— Той не изключва противодействие. Тук беше права, даже и за самата дума. Генералът смята, че то цели „преграждане на пътя“ на самия него или на Сам, или и на двамата с цел да не стигнат до Върховния съдия, защото без тях прослушването официално се отменя. Ищецът и адвокатът трябва да се явят заедно.

— Ами аз?

— Вашето явяване, скъпа, е по желание като заинтересована страна, а не се изисква официално. Обаче, както знаете, вие подписахте споразумение, което официално ви обвързва с генерала и Сам. В тази ситуация заинтересованата страна контролира делото вместо ищеца — казусът не е нещо непознато.

— Защо не останем тук до вдруги ден по обяд, да си вземем един частен самолет до Вашингтон и след това две най-обикновени таксита до Съда? — попита Сам. — Никой не знае къде се намираме, освен човекът, който е наел Сайръс и Роман за подсилване на охраната ни, онзи с когото говори Мак. Дори и Сайръс вече се съгласи с Ястреба, че който и да е този човек, той иска да ни запази живи и здрави, за да се явим на това прослушване.

— Сайръс също би желал да знае защо — каза Редуинг. — Или може би е пропуснал да го спомене?

— Мак му каза, аз бях там. Този „Командир Y“ имал сметки за уреждане с тези, които искат да ни попречат да се явим в Съда.

— Очевидно, скъпа, нашият непознат благодетел преди това е бил в една група с нашите противници, докато не е научил, че същите тези хора имат други планове относно него самия. Което, според Мак, било обичаен ход на онези от Вашингтон.

— Но, господин Пинкъс… — Дженифър присви очи, разкривявайки чертите на красивото си лице. — Нещо не се връзва, бих казала, нещо жизнено важно. Може би съм се превърнала в параноичка по отношение на вожда Гърмяща глава, но защо пък да не съм? Всичко, което ни каза Ястреба миналата нощ беше, че положението е под контрол — „под контрол“. Какво означава това?… О’кей, той по някакъв начин е спрял тези актьори да не ни пръснат главите, но как? Какво е станало във форт Бенинг? Ние почувствахме такова облекчение, задето можем отново да спим спокойно, че изобщо и не го попитахме. Моля ви, господин Пинкъс — каза Редуинг. — Какво ви каза той за форт Бенинг?

— Отчайващо малко, скъпа, но достатъчно, за да накара мен, възрастният адвокат, да се чуди какво става с правото и закона в тази страна… Но после се почудих защо изобщо се изненадвам още. И все пак, ако перифразирам нашият многолик боец, враждебната акция срещу нас — която по същността си е акция срещу правото на гражданите на открит публичен иск — се ръководи от човек с много висок правителствен пост, който е прикрил следите към себе си така, че те практически не съществуват. Не можем да се конфронтираме с него, защото няма на каква основа…

— По дяволите! — избухна Девъро.

— При всичко, което се случи, все трябва да има нещо останало! — извика Дженифър. — Чакайте малко… Онзи гангстер от Бруклин, когото Хоукинс просна на пода в хотела, Цезар не-знам-кой-си. Той беше задържан в ареста!

— И приписан на починалия директор на ЦРУ — каза Пинкъс.

— Това ми изглежда много познато — отбеляза Сам.

— Онези голи мъже в „Риц“…?

— Вашингтон отрече да е имал каквато и да било връзка с тях. Впоследствие някакъв тип, който заявил, че е член на една нудистка секта в Калифорния, платил гаранцията им и изчезнал.

— По дяволите — каза Джени, влагайки едновременно и разочарование и гняв в изплъзналото се от устата й проклятие. — Изобщо не трябваше да позволяваме на Хоукинс да изпраща тези четирима въоръжени психопати обратно. Ние ги заловихме при умишлено проникване в частна собственост с цел нападение, въоръжени с какви ли не смъртоносни оръжия. В случая се проявихме като пълни кретени и позволихме на тоя Гърмящата пура да ни подведе!

— Скъпа моя, те не знаеха абсолютно нищо, разпитвахме ги надълго и нашироко — всичко беше съвсем несвързано. Самите те бяха психопати, точно както и нудистите. А да ги предадем на полицията, би означавало да разкрием местоположението си… Или по-лошо, неудобно ми е да го казвам, но тъй като хижата е притежание на моята фирма, щеше да има значителен интерес от страна на медиите.

— Още нещо — добави Девъро, — аз нямам навика да хвърлям букети по Мак, но той беше прав. Като ги изпратихме обратно, ние изплашихме до смърт техните работодатели и те използваха последната си възможност — откачената „Самоубийствена шесторка“, която веднага долетя в Бостън.

— И стигнахме до генерал Етълред Броукмайкъл — усмихна се Аарон толкова злобно, колкото беше възможно да го направи.

— Какво имате предвид, господин Пинкъс? Вчера вие заявихте, че Броукмайкъл несъмнено ще бъде поставен извън обсега ни — спомням си, понеже се съгласих с вас.

— И бяхме прави и двамата, Дженифър, но не отчетохме проклетията на генерала, както ми се стори, че се изрази Сам. Този превъзходен военен тактик е имал на колана си през цялото време на интервюто с генерал Броукмайкъл магнетофон, активиращ се от човешки глас. Пентагонът не би могъл да изпрати „Броуки Втори“ чак толкова надалече, че да бъде извън обсега му… Трябва да ви кажа, обаче, че генерал Хоукинс иска да се знае, че нашият наемник-химик, полковник Сайръс е бил този, който е предложил да бъде използван въпросния уред.

— Предполагам, че името на високопоставения правителствен служител го има на касетата — каза Сам, спокоен, но с отчаяна надежда на лицето.

— Съвсем определено. Дори и фактът, че той е влязъл в базата без да бъде разпознат.

— Кой е той, по дяволите? — настоя Девъро.

— В настоящия момент генералът отказва да разкрие името му.

— Не може да постъпва така — възкликна Редуинг. — Ние всичките сме вътре, трябва да знаем!

— Той казва, че ако Сам узнае, ще започне да изпуша пара и искри, ще развее знамената, ще пришпори бойния си кон и ще се впусне в битка без много да му мисли, което ще навреди на следващите тактически ходове на Хоукинс. Сравнението на генерала за пришпорването на бойния кон е съвсем точно и напълно вярно. Знам го, защото съм присъствал на делата на Сам, когато той отправя гневни критики към съда.

— Изобщо не изпущам пара и искри — възпротиви се Девъро.

— Трябва ли да ти припомням многото пъти, когато си критикувал съда на висок глас?

— Винаги съм го правил абсолютно мотивирано!

— Никога не съм казвал, че не е така, защото, ако не беше, ти щеше да работиш в друга фирма. В твоя полза ще кажа, че ти причини преждевременното пенсиониране на поне четирима съдии от областта на Бостън.

— Ето, виждаш ли?

— Генералът също го вижда. Той твърди, че така си се измъкнал — подкупвал си бил пилоти и си отмъквал хеликоптери от някакво място в Швейцария до Рим — и не държи да види повторение на това представление.

— Бях длъжен да го направя!

— Защо, Сам? — попита тихо Дженифър. — Защо си бил длъжен?

— Защото не беше справедливо. И в морално, и в етично отношение, против законите на цивилизования човек.

— О, Господи, Девъро, престани! Ти наистина можеш да ме разчувстваш — забрави го.

— Какво?

— Нищо!… Значи Гърмящата глава няма да ни каже, господин Пинкъс. Какво ще правим сега?

— Ще чакаме. Той е презаписал касетата и Пади ще ни я донесе тази вечер. След това, ако генералът не ни се обади в следващите двадесет и четири часа, аз ще трябва да употребя всичкото си възможно влияние и да се свържа с Президента на Съединените щати, за да му пусна касетата по телефона.

Въпреки че пътешествието от Хуксет до Ню Йорк в лимузината на Аарон Пинкъс не беше от най-комфортните, особено в задната част на колата — актьорите седяха трима по трима, а Ястреба се возеше отпред — бяха свършени доста неща. В Лоулъл, Масачузетс, генералът купи от супермаркета два записващи касетофона, няколко едночасови касетки и един кабел за презаписване, чрез който щеше да прехвърли материала от една касетка на друга, като по този начин щеше да притежава две копия от записаните разговори.

След това в лимузината Мак се обърна към хората на Броукмайкъл в задната част на колата:

— Джентълмени — започна той, — тъй като връзката между вас и хората от киното, с които ще се срещате, ще бъда аз, вашият командир и мой приятел Броуки предложи вие да ми представите пълно описание на приключенията си. Това ще ми бъде от полза при предстоящите разговори с тези големи продуценти… И не се притеснявайте от присъстващия тук господин Лафърти — артилерийски сержант Лафърти. Ние с него сме другари от войната.

— Сега вече мога да умра съвсем спокойно и душата ми ще е благословена! — промърмори си тихичко Пади.

— Какво беше това, Арти?

— Нищо, генерале. Ще ви откарам със скоростта на светкавица.

Докато огромният автомобил се носеше с пълна скорост, Ястреба изслуша вълнуващата история на групата, наречена „Самоубийствената шесторка“. Разказът продължи цели четири часа, като членовете на шесторката често се прекъсваха един друг. В момента, когато стигнаха до булевард „Брукнър“, Ястреба вдигна лявата си ръка и изключи касетофона. — Това е напълно достатъчно, джентълмени — каза той, като в ушите му все още звучаха виковете и мелодраматичните реплики от задните седалки. — Сега разполагам с цялостната картина и ние двамата, аз и вашият командир, ви благодарим.

— Небеса — извика сър Лари — Току-що си спомних! Дрехите ни, багажът, който вашите адютанти взеха от хотела вместо нас миналата нощ, всичко е страхотно измачкано. Едва ли ще е много прилично да се разхождаме из „Уолдорф“, като излезли от възглавница.

— Добре, че ми казахте — това беше проблем, с който Хоукинс не се беше съобразил и той нямаше нищо общо с облеклото. Последното нещо, което му беше необходимо е дръзки актьори-командоси да се разхождат като на парад из фоайето на хотела! Особено в ролята на шестима въодушевени изпълнители, които вярват, че са на прага на големия успех. — Знаете ли какво ще направим? — продължи Ястреба — в минутата, в която влезем в стаите, ще изпратим всичко в хотелската пералня.

— Колко време ще отнеме? — попита Херцогът.

— Ами, всъщност това няма голямо значение — отвърна Мак, — поне не за тази вечер, а може би и за утрешния ден.

— Какво? — каза Марлон.

— Хей, я стига! — добави Силвестър.

— Не съм виждал Уест Фортис от години! — прекъсна ги Дъстин.

— Съжалявам, джентълмени — намеси се Ястреба, — боя се, че не съм бил достатъчно ясен по отношение на този бивак. Просто съм си помислил, че се разбира от само себе си.

— Какво се разбира? — заговори настойчиво и не много любезно Слай. — Говорите като някой импресарио.

— Вашите предстоящи срещи изискват… най-строга секретност. Независимо от това, че вашият прекрасен командир, генерал Броукмайкъл, е решил да се пребори заради вас с тези хора от Холивуд, вие сте все още в армията и всичко би могло да иде на кино, дори ако се разчуе и само една дума. Ето защо сте длъжни да останете в лагера, докато той не издаде друга заповед.

— Ние ще му се обадим — заяви Марлон.

— Това е изключено… Искам да кажа, че всички комуникации са със статут „черна завеса“.

— Това е за спешни случаи — каза Дъстин.

— Точно за това говорим в момента. Онези смрадливи политици, които се опитаха да ни противопоставят един на друг, са изпълзели навън, за да провалят вашия филм и вашите кариери. Те искат всичко това за себе си.

— Мръсни копелета — възкликна Херцогът. — Не отричам, че много от тях са артисти, но цялата им подлост се вижда с просто око.

— Трябва да се съгласите, че в това има техника — каза сър Лари — но тя е Павловска и съвсем старомодна, всъщност.

— Точно така — потвърди Тели. — Завален говор, автоматизирани изражения и извити вежди, когато си забравят репликите — кога ли най-после ще се събуди този народ?

— Е, те се опитват да играят, но не са актьори! — обобщи Херцогът. — И проклет да съм, ако отмъкнат тази работа изпод нашите носове!… Ще останем в лагера и ще правим каквото пожелаете, генерале!

Макензи Хоукинс, спретнат, но съвсем не представителен в сивия си костюм, очила с метална рамка, червеникава перука и леко прегърбени рамене, премина през постланото с килим, пренаселено фоайе на „Уолдорф“, търсейки телефон. Минаваше един следобед, актьорите-бойци от „Самоубийствената шесторка“ бяха сигурно залостени в съседни апартаменти на дванадесетия етаж. Пощадени от нездравословната храна на Деси-Две, освежени от далеч по-доброто ядене на хотела и здравия сън без паяци по стените, всички членове на групата се чувстваха напълно възстановени и в превъзходно настроение.

Мъжете го бяха уверили, че са много уморени от битките и че ще останат в апартаментите си и няма да се обаждат по телефона, независимо колко се изкушават да го направят. Докато те се настаняваха, Ястреба беше извадил оригиналната касетка от форт Бенинг, беше презаписал целия разговор с Броуки Две, беше дал дубликата на Пади Лафърти и го беше инструктирал да го отнесе в Суомпскът. Сега, когато се беше натоварил едновременно с няколко дини под мишницата, трябваше да проведе и няколко разговора, които да не могат да бъдат проследени — първия с Малкия Джоузеф в Бостън; втория с един пенсиониран префърцунен адмирал, който си беше продал душата, за да работи за Държавния департамент и който също така дължеше на Мак една услуга, задето му беше спасил задника в една бойна лодка в корейския залив Уонсан; и най-накрая с една от най-скъпите си стари приятелки, първата от четирите му прекрасни съпруги, Джини, в Бевърли Хилс, Калифорния. Той натисна нулата, въведе номера на кредитната си карта и започна да избира.

— Малки Джоузеф, генералът е на телефона.

— Ей, тъпако, защо се забави толкова много? Големият човек иска да говори с теб, но не иска да ти се обажда в онова място, защото не знае кой е там!

— Това напълно пасва в стратегията ми, Малки Джоузеф. — Ястреба погледна номера на обществения телефон. — Можеш ли да се свържеш с него?

— Да, Той всеки половин час минава покрай един телефон на Колинс авеню в Маями Бийч. Това означава още десет минути.

— Мога ли да му се обадя направо?

— В никакъв случай, тъпако. Той ще ти се обади, а не обратното. Такава е заповедта.

— Добре, кажи му да ми се обади на този номер в Ню Йорк, но ми дай двадесет минути. — Мак му каза номера на телефона в „Уолдорф“ и затвори. След това бръкна в джоба си и извади малък бележник; прелисти страниците, докато намери тази, която му трябваше. Отново повтори процедурата с кредитната карта. — Здрасти, Ангъс, как е бизонът от Южнокорейските пампаси, който съвсем случайно вдигна във въздуха нашите заровени в пясъка радиостанции в Уонсан?

— Кой си ти, по дяволите? — отвърна дрезгавият глас на бившия адмирал, който беше вече на три мартинита.

— Познай, франк.

— Ястреб, ти ли си?

— А кой друг, моряко?

— Много добре знаеш, че тъпото ми разузнаване ме подведе…

— Или ти не беше прочел правилно цифрите.

— Престани, Ястреб! Откъде можех да знам, по дяволите, че и ти си бил там? Няколко мили по-наляво или по-надясно, кого го е грижа?

— Моя задник го беше грижа, франк, както и моят екип. Ние бяхме далеч зад линиите.

— Това е минало. Аз съм пенсионер!

— Но ти си консултант, франк, голям и уважаван експерт в Държавния департамент по военните въпроси в Далечния изток. Всичките тези партита, добавките към заплатата, частните самолети, отпуските, любезността на партньорите.

— Аз съм си ги заслужил, напълно!

— Ако не броим това, че не различаваш едно крайбрежие от друго — плюс-минус няколко мили. Те това е експерт!

— Ястреб, ваденето на стари кирливи ризи няма да донесе добро нито на теб, нито на мен. Исусе, видях по телевизията, че са ти дали онази голяма шведска награда, така че, какво искаш от мен? Просто си докарвам някой и друг долар и се грижа за градината си — имам артрит и какво ли не. Е, какво?

— Работиш за Департамента, значи.

— Работя и им помагам със своя опит.

— Тогава ще им помогнеш и с нещо допълнително, франк, или в противен случай Воинът на столетието ще надуе свирката си срещу един от най-големите слепци на армията в Корея — Ястреба уточни в подробности условията си.

Разговорът с Бевърли Хилс започна малко сковано:

— Госпожа Грийнбърг, ако обичате.

— В тази резиденция няма никаква госпожа Грийнбърг — каза студен мъжки глас от Калифорния.

— Сигурно съм избрал погрешен номер…

— Не, просто употребихте погрешно име, сър. Госпожа Грийнбърг си отиде преди повече от година. Желаете ли случайно да разговаряте с лейди Кавендиш?

— Това Джини ли е?

— Това е лейди Кавендиш71. Мога ли да попитам кой я търси?

— „Ястреба“ е достатъчно.

— „Ястреба“? За злобната и граблива птица ли става въпрос, сър?

— Много злобна и много граблива. А сега кажете на лейди Кавиар72, или както й е името, че аз съм на телефона.

— Ще й кажа, но не ви гарантирам нищо.

Внезапната тишина, означаваща „почакайте“, бе прекратена от силния радостен глас на първата съпруга на Мак:

— Съкровище, как си?

— Бях доста по-добре, преди да разговарям с тоя палячо, който трябва да отиде да му извадят сливиците. Кой е тоя, да го вземат дяволите?

— А, той дойде заедно с Чанси; бил е иконом на фамилията от години.

— Чанси ли?… Кавендиш?

— Лорд Кавендиш, съкровище, фрашкан с пари и всеки иска да се запознае с него.

— А какво стана с Ма ни?

— На него му доскуча с такава стара жена като мен и аз му дадох свободата срещу известна сума.

— Да му се не види, Джини, ти не си стара!

— В очите на Мани дори и шестнадесетгодишните прехвърлят хълма… Но стига за мен, скъпи, ти си важен. Толкова се гордея с теб, Ястреб — Воин на столетието! Всички момичета сме много горди с теб!

— Да-a, задръж празненствата по този случай, момиче, това може да се окаже шашма.

— Какво? Няма да го понеса — ние няма да го понесем!

— Джини — прекъсна я Макензи, — нямам време. Лайняните копелета от Вашингтон отново са взели задника ми на мушка и ми е нужна помощ.

— Ще извикам момичетата още днес следобед. Какво можем да направим и на кого можем да го направим?… Разбира се, няма да мога да се свържа с Ани, тя е пак там, в една от онези колонии за прокажени. Мисля, че Мадж е някъде на Източния бряг — Ню Йорк или Кънектикът, или нещо такова. Но ще я извикам, нея и Лилиан, и ще измислим нещо.

— Аз всъщност се обаждам на теб, Джини, защото мисля, че ти си тази, която може да ми помогне.

— Аз ли, Ястреб? Виж, аз дълбоко оценявам кавалерството ти, но аз наистина съм най-старата. Не съм особено въодушевена да си го призная, но Миджи и Лил вероятно по-добре ще подхождат на нуждите ти. Те все още изглеждат прекрасно. Разбира се, Ани си остава първенец в това отношение, но ми се струва, че облеклото, което предпочита напоследък, ще изкара ангелите на всеки мъж с панталони.

— Ти си чудесна и великодушна жена, Джини, но изобщо не става въпрос за нещо такова… Ти говориш ли си още с Мани?

— Само чрез адвокати. Той иска някои от картините, които сме купували заедно, но проклета да съм, ако позволя този малък рогат негодник да се докопа дори и до тази с най-евтината рамка.

— По дяволите, това беше ударът, на който се надявах!

— Кажи го, Ястреб. Какво е това, което ти трябва?

— Трябва ми един от тези сценаристи, на които плащаше той от студиото, за да напише нещо за мен.

— Да не би да правят още един филм за теб?

— O не, никога!

— Радвам се да го чуя. За какво тогава ти трябва писател?

— За един невероятен материал. Всичко е истина. Искам да го размахам пред физиономиите на ония приятелчета от Холивуд, само че трябва да изглежда добре и ми е нужен много бързо. Може би за един ден.

— Един ден.

— Мама му стара, като се обработи, няма да е повече от пет-десет страници, но те трябва да са чист динамит, Джини. Имам го на няколко касети. Мани сигурно познава някой, който би могъл да го направи…

— И ти познаваш такъв човек, съкровище! Какво ще кажеш за Мадж?

— Кой?

— Твоята номер три, mon general.

— Миджи? Какво тя?

— Ти не четеш ли вестници? „Холивудски репортер“ и „Дейли варайъти“, тези библии на пропитата с портокалов сок земя.

— Не си падам даже и по истинската Библия. И какво пише в тях?

— Маджи е една от най-четените писателки в града! Толкова е страхотна, че дори може да излезе извън града и да отиде да пише в Ню Йорк или Кънектикът. Последният й сценарий „Мутиралите кръвожадни червеи лесбийки“ бе одобрен!

— Проклет да съм! Винаги съм знаел, че Маджи има литературни наклонности, но…

— Ето, ще ти дам телефона й, но ти ще ми дадеш няколко минути първо аз да се свържа с нея и да й кажа да те чака. Тя толкова ще се зарадва!

— Джини, аз в момента съм в Ню Йорк.

— Обади й се след пет минути, съкровище. И когато всичко това свърши, каквото и да е то, трябва да дойдеш тук и да се запознаеш с Чанси. На него наистина ще му бъде много приятно, защото е голям твой почитател — той е бил в Пета гренадирска, Пета или Петнадесета, или Петдесета, така и не разбрах.

— Гренадирите бяха едни от най-добрите, Джини! Ти наистина си поработила върху себе си и залагам на сутиена ти, че ще намина някой ден да ви видя и двамата!

Късметът отново беше огрял Макензи, докато той затваряше телефона във фоайето на „Уолдорф“, след като беше надраскал телефона на третата си жена върху мраморния плот с върха на писалката си. Той беше толкова доволен от развитието на събитията, че бръкна в джоба си, извади една пура, поомачка я и я запали с полеви кибрит, който също драсна върху мраморния плот. Някаква достолепна дама с ярка лятна рокля на цветя, застанала до телефона вляво от него започна демонстративно да кашля. Тя погледна накриво Ястреба и успя да изсъска:

— Такъв прилично облечен човек като вас, а с такъв отвратителен навик!

— Не е по-лош от вашия, мадам. Управата на хотела ми се оплака, че е настояла да не използвате повече асансьорите, защото били предвидени за хора с по-младежко тегло.

— Мили Боже, вие ли ми говорите за младежи…? Достолепната дама пребледня и се втурна да бяга в паника, когато телефонът на Мак иззвъня.

— Командир Y? — каза тихо Хоукинс.

— Генерале, време е да се срещнем.

— Оптимум, сър! Но как да стане това, ако още сте мъртъв?

— Имам такава дегизировка, че и майка ми няма да ме познае, мир на праха й.

— Съжалявам за тази ужасна загуба, приятел. Много е тежко да изгубиш майка си.

— Да-a, тя е в Лодърдейл… Слушай, много работи са ми на главата, така че трябва да говорим бързо и най-вече за това как смяташ да стигнеш до онова изслушване след два дни. Имаш ли някакъв план?

— Оформил ми се е донякъде един, Командире, и точно затова искам да се видим. Много съм впечатлен от подкрепленията, които ни изпратихте…

— А, да, бях забравил. И какъв е планът ви?

— Първо, бих желал от вас разрешение да включа и подкреплението.

— Включвайте каквото пожелаете — за каквито и подкрепления да се отнася.

— Охраната, Командире.

— Вижте, трябва да говоря бързо и щом титанът ви още не е твърд, ще се чувствам по-добре, ако вие и тоя побъркан ваш адвокат сте под мое пряко наблюдение.

— Сам ли? Вие сте чувал за Сам Девъро?

— Не го произнесоха точно по този начин, но когато се разчу в отбраната, че този Деверокс бил въшливия ви адвокат, започнаха да вият на кръв, като че ли са им пъхнали граната в хемороидите. Изглежда, че като е бил в Камбоджа нещо е оплел конните.

— В последствие всичко бе уредено, Командире, и грешката беше поправена.

— От вашата уста в Божиите уши, щом го казвате, но до ушите на началник-щабовете още не е стигнало. Неколцина от ония Уест-Поинтовци искат да обесят негодника. Той заедно с вас е на първо място в черния списък.

— Не съм очаквал това усложнение — каза рязко Ястреба. — Няма никакви причини за цялата тази враждебност, наистина няма.

— Хо-хей, както би казал Малкия Джоуи — извика Вини Бам-Бам — да не би да сте забравил крайната цел на цялата тази шашма! След това дело оная база няма да струва повече от чувал с картофи.

— Да, разбирам това, Командире, но все още е възможно ненасилствено разрешение на въпроса — малко вероятно, но възможно. Струва си да се опита.

— Нека да ви кажа какво съм наумил аз — прекъсна го Манджекавало. — Искам вие и онзи фуклив адвокат да дойдете тук във Вашингтон до довечера. Аз ще ви скрия, докато настъпи време да ви откараме с бронирана кола до Съда. Какво по-добро?

— Очевидно ви липсва опит в подобни операции, Командире Y. Проникването зад линиите на врага е просто, важно е как ще се инфилтрираш след това. Всяка точка по пътя към нулевата мишена трябва да бъде изчислена.

— Говориш шибан английски, а, приятел!

— Всяка от бариерите по пътя до Върховния съдия трябва да бъде прескочена. Има начин да се направи това — може би.

— Може би ли? Нямаме време за можебита!

— Може би имаме! А аз съм съгласен да се срещнем с вас тази вечер във Вашингтон, само че аз ще ви кажа къде… При Мемориала на Линкълн, двеста крачки напред и двеста крачки вдясно. Осем часа, точно. Разбрахте ли, Командире?

— Какво да разбера? Разбрах фъшкии!

— Нямам време за губене с разгорещени цивилни — каза Макензи — и на мене много работи са ми на главата. Бъдете там!

— Броуки, Мак е на телефона — каза Хоукинс, пъхайки отново картата си, щом чу, че звуците на „Няма друг бизнес като шоубизнеса“ се прекъснаха от гласа на Броукмайкъл.

— Исусе, нямаш и понятие какво направи с мен, Мак! Проклетият Държавен секретар. Той ми е вдигнал мерника!

— Имай ми вяра, Броуки, може ти пръв да го гръмнеш. Сега ме слушай и ще направиш точно както ти казвам. Вземи един самолет до Вашингтон и…

— франк, Ястреба е на телефона. Свърза ли се с тоя кривоглед кучи син или да те пиша като история в Задграничния отдел?

— Направих го, копеле такова, и в момента той има единственото желание да ми отнеме нашивките и добавките, негоднико! Главата ми е в торбата!

— Значи той знае времето и мястото?

— Каза ми да се разкарам и изобщо да не му се обаждам повече!

— Добре. Значи ще бъде там.

Макензи Хоукинс отстъпи от телефона, запали изгасналата си пура и погледна към бара на терасата. Почувства непреодолимо желание да отиде в това сенчесто убежище на отдавна отминали спомени, когато беше млад и влюбен офицер, всеки път временно, но искрено влюбен в някоя красавица, обаче знаеше, че няма време за подобни удоволствия — въпреки че много би желал да има… Предстоеше разговор с Мадж, третата му жена, също толкова прекрасна за него, както и останалите. Той ги беше обичал всичките, не само заради това, което представляваха, но и заради това, в което щяха да се превърнат. Навремето, когато той и свръхобразо-ваният му лейтенант се криеха в една пещера в Северен Виетнам и нямаше с какво друго да запълват часовете, освен с тихи разговори, си бяха разказали историите на живота си.

— Знаете ли какво имате вие, полковник?

— Какво е то, момко?

— Комплекса на Пигмалион. Вие искате да превърнете всеки красив каменен образ в реално същество.

— Откъде научи тия глупости?

— „Психология“. Първа част. Мичиганският университет, сър. Какво лошо имаше в това, независимо от камък ли е образът или от плът и кръв? Но Мадж, както и останалите, си имаше една съкровена мечта — да стане писател. Мак беше се мръщил тайно на някои от литературните й опити, но не можеше да й се отрече способността да шокира хората с невъобразимите си герои и дивите си истории… И така, беше дошло времето на Мадж. Е, не беше Толстой, но и „Мутиралите кръвожадни червеи лесбийки“ имаха място някъде и колкото и незначително да беше това място, той беше сигурен, че третата му жена гледа на него като оптимистична перспектива. Макензи пристъпи отново към телефона, пъхна телефонната карта и набра цифрите. Отсреща вдигнаха слушалката и всичко, което чу, бяха само писъци на ужас, на безумен кошмар.

— Помощ, помощ! — изпищя женският глас от другата страна на линията. — Червеите изпълзяват от пода и от стените! Хиляди са! Те ме преследват! Те ще ме нападнат!

Внезапно настъпи тишина, мъртвешка тишина.

— Дръж се, Миджи, идвам веднага! Какъв е проклетият адрес?

— О, я стига, Ястреб — каза спокойно гласът. Това беше само една рекламна касетка.

— Каква…?

— От тези, дето ги пускат по радиото и телевизията с рекламна цел. Дечицата много я харесват и родителите им искат властите да ме депортират.

— Как разбра, че съм аз?

— Джини ми се обади преди няколко минути, а и никой не знае този телефон, освен момичетата и импресариото ми, който никога не се обажда, освен ако не е възникнал истински проблем, а знам, че това няма да ти се хареса, но аз нямам проблеми! Ти ме направи такава, Мак, и никога няма да мога да ти се отблагодаря достатъчно.

— Значи Джини ти е казала?

— А, онова за екранната адаптация ли, изложението от десет страници? Разбира се, че ми каза. Куриерът е в пълна готовност, чака да получи адреса ти. Само дай касетките на шофьора и до сутринта ще имаш всичко. Мили Боже, това е най-малкото, което бих могла да направя за теб!

— Ти си вълнуващо момиче, Миджи, и аз наистина оценявам жеста ти.

— „Вълнуващо момиче“ — съвсем в твоя стил, Ястреб. Но ако трябва да ти кажа истината, ти си най-вълнуващият мъж, който сме познавали ние, всичките момичета — освен това, че може би отиде твърде далеч с Ани.

— Не го направих аз…

— Знаем, тя поддържа връзка и ние всички обещахме да не казваме на никого нищо. Боже мой, кой би го повярвал?

— Тя е щастлива, Мадж.

— Знам, Мак. Това е твоят гений.

— Аз не съм гений — освен, може би, в определени военни ситуации.

— Не се опитвай да пробутваш тия приказки на четири момичета, които не виждаха къде могат да отидат, докато не се появи ти.

— Аз съм в „Уолдорф“ — каза внезапно Хоукинс, като избърса сълзата, напираща в окото му, ужасен от слабостта си. — Кажи на куриера ти да отиде направо в Апартамент Дванадесет А, той е на името на Девъро, в случай, че го спрат и му задават въпроси.

— Девъро ли? Сам Девъро? Онова хубаво сладко момченце!

— Стой мирна, Миджи. Той значително се е състарил и вече има жена и четири деца.

— Кучи син, това е трагедия! — извика третата бивша жена на Макензи Хоукинс.