Пътят към Омаха

Глава 3

Беше слънчев следобед в средата на лятото. Аарон Пинкъс, най-добрият адвокат в Бостън, щата Масачузетс, се измъкна от лимузината си в модерното предградие „Уестън“ и се усмихна на шофьора, който държеше вратата отворена.

— Казах на Шърли, че тази огромна кола е прекалено показна, Пади, но виждам, че тази глупава шапка с блестяща козирка на главата ти клони към греховна горделивост.

— Не и в добрия стар Юг, господин Пинкъс. А колкото до греховете, те са повече от свещите във фабрика за преработка на восък — каза масивният шофьор на средна възраст, чиято прошарена коса издаваше някогашната червена грива. — Между другото, вие говорите това от години, а не виждам никаква полза. Госпожа Пинкъс е много настойчива жена.

— Мозъкът на госпожа Пинкъс доста често прегаря, когато седи под каската във фризьорския салон, но… това изобщо не съм го казал.

— Разбира се, сър.

— Не знам точно колко ще се забавя, затова иди до края на пресечката и ме изчакай там, но да не се виждаш.

— И да поддържам връзка с вас чрез клаксона — довърши ирландецът ухилен и явно доволен от досетливостта си. — Ако видя колата на господин Девъро, ще ви свирна и вие ще се измъкнете през задния вход.

— Изглеждам ли достатъчно представителен за една гранддама, Пади?

— Само за момент, сър. Трябва да ви пооправя вратовръзката.

— Благодаря — отговори Пинкъс. Очите му се плъзнаха по импозантната сиво-синя къща във викториански стил с бели колони отпред и ослепителни первази на прозорците и фронтоните. Някъде вътре се намираше страховитата госпожа Дансинг Девъро Трета, майка на Самюъл Девъро, адвокат в кантората му, но и настояща загадка за работодателя си Аарон Пинкъс.

— Готово, сър — шофьорът отстъпи назад, огледа вратовръзката и кимна доволно. — Вие сте прекрасна гледка за всяка една дама.

— Ако обичаш, Пади, млъкни. Това не е сватосване, а част от едно мъчително разследване.

— Знам, шефе. На Сам от време на време му прещраква нещо в главата.

— Значи и ти си забелязал?

— Разбира се, та нали вие ме изпращахте поне дузина пъти да го вземам от летище „Логън“ тази година. Той наистина се държи малко странно понякога и изглежда като пиян. Той има неприятности, господин Пинкъс. На това момче нещо му тежи на душата.

— В тази твоя глава има блестящ ум, Пади, но нека да се опитаме да открием самия проблем.

— Късмет, сър. Аз ще се скрия, но когато ме чуете да свиря, веднага изчезвайте.

— Защо ли се чувствам като някой дърт кокалест еврейски Казанова, който няма да може да се покатери на дърво, та дори и ако по петите му се носи стадо разярени бизони?

Пинкъс в същия миг осъзна, че говори сам на себе си, защото шофьорът заобикаляше вече лимузината.

Аарон беше срещал Елинор Девъро само два пъти. Първият път беше, когато Самюъл постъпи на работа няколко седмици след като се беше дипломирал в Харвардския университет и тогава, както подозираше Аарон, беше дошла да види в какви условия ще протича всекидневната работа на сина й. Тя го направи така, все едно инспектираше удобствата в летен къмпинг. Вторият и последен път беше на партито за добре дошъл на Сам, което семейство Пинкъс бяха организирали по случай завръщането му от армията. Това парти беше доста странно, защото се проведе пет месеца след деня, в който лейтенант Девъро би трябвало да пристигне в Бостън като почтен цивилен. За тези пет месеца Аарон Пинкъс не знаеше нищо.

Цели пет месеца — замисли се Аарон, докато вървеше към вратата — почти половин година, за която Сам не искаше да разговаря и единственото, което можеше да се изкопчи от него беше, че става въпрос за някаква свръхсекретна правителствена операция. Е, добре — продължаваше да разсъждава Пинкъс — той не можеше да иска от лейтенант Девъро да нарушава клетвата си, но му беше любопитно да узнае нещо повече — и като приятел, но и като професионалист. Той имаше някоя и друга връзка във Вашингтон и ги беше използвал.

Аарон Пинкъс се беше обадил на Президента на САЩ по телефона в апартамента му, и беше обяснил на върховния глава каква загадка го измъчва.

— Ти смяташ, че е възможно да е участвал в някоя секретна операция, така ли, Аарон? — беше го попитал Президентът.

— Откровено казано, смятам, че човек като него въобще не е подходящ за подобни операции.

— Понякога са необходими точно такива хора. Нали знаеш, че порутената крепост е най-добрата крепост.

— Неудобно ми е да ви моля за подобна услуга. Знам колко сте зает…

— Fíe съм, да му се не види. Мама и аз тъкмо играем на карти. Знаеш, че тя доста често ме побеждава, но на мен не ми пука. Аз съм президент, а не тя, Пинки.

— Точно така. Мога ли да ви помоля да се направи една малка проверка по този случай. Заради мен…

— Разбира се, приятелю. Записах. Девъро. Д-е-в-ъ-р-о… Правилно ли е?

— Да, сър.

Двадесет минути по-късно Президентът му се беше обадил.

— Хопа-ла, Пинки. Струва ми се, че си нацелил.

— Какво по-точно, сър?

— Моите хора ми казаха, че „извън Китай“ каквото и да е направил Девъро, то „няма нищо общо с правителството на САЩ“. Това бяха точните думи, аз си ги записах. Притиснах ги, за да узная какво по-точно означава това „извън Китай“, но те ме посъветваха, че ще е по-добре да не знам.

— Да, да, разбирам, господин Президент. На подобни неща им казваме „опровержение“, сър.

— Често се случва и тук.

Аарон се спря насред пътеката, погледна към величествената стара къща и се замисли за доста странния и дори трогателен начин на живот на Сам Девъро в тази изцяло реставрирана реликва от една далеч по-изящна епоха.

Всъщност, забележителната реставрация беше направена съвсем скоро; години наред това място е съществувало с ореола на една спретната, но мизерна аристократичност. Съвсем различна от големите грижи, които се полагаха сега, без да се жалят средства, и то откакто Сам се беше завърнал в цивилния живот след 5-месечното си изчезване. Както винаги постъпваше с новите служители, Аарон щателно беше проверил всички негови данни. Правеше го с цел да не допусне грешка или пък в даден момент да е нетактичен в отношенията си. Това, което беше прочел за младия Девъро, беше заинтригувало вниманието му до такава степен, че винаги, когато минаваше покрай тази стара къща, се питаше какви ли тайни крие тя.

Бащата — Дансинг Девъро Трети, бил потомък на бостънския елит, на равна нога с фамилиите Кабот и Лодж, но бил едно забележително отклонение. Поемал безразсъдни рискове с големи суми, но много по-често губел, отколкото печелел. Бил добър човек, независимо от това, че в характера му имало нещо непредсказуемо и диво. Работил здраво и проправял пътя на много хора, но твърде малко от начинанията си видял завършени. Починал, когато Сам бил на девет години. Оставил на сина и вдовицата си добро име, голяма къща и средства, недостатъчни да им подсигурят живота, на който били свикнали и от който жена му така и не се беше отказала.

В резултат на това Самюъл Девъро се беше превърнал в противоречието да бъде ученик в скъп колеж и да сервира по масите на „Филипс Андоувър“. Докато съучениците му си уреждали партита, Сам организирал снек-бара им. И когато прогресивно отдалечаващите се в социално отношение познати участвали в известни регати, той работел по пътищата, по които те пътували. Трудел се върху изпитните си работи с единствената мисъл, че пътят към предишния живот на фамилията му минава през Харвард.

Затова и записал Университета. Средствата за обучението си осигурявал чрез напрегната работа. А после — щастливо начало в кантората на Аарон Пинкъс, заплашително прекъснато от армията на Съединените американски щати, която се нуждаела спешно в този момент от адвокати, за да оправят проблемите на базите в страната и извън нея. Така армейските служби се сдобили не само с един добър, макар и малко заспал войник, но с превъзходен мозък, който те употребили и дори злоупотребили.

Какво се е случило c него? — питаше се Пинкъс — Какви са тези ужасни събития, случили се преди години, които сега се връщат и го преследват? Мозъкът на Сам беше изключителен. Той можеше да разнищи правните абстракции и да извлече прости и смислени заключения и от най-заплетените случаи. Съдебните заседатели и съдиите оставаха зашеметени от ерудицията и дълбоко проникновените му анализи. И точно този мозък отвреме-навреме изключва заради нещо, случило се по време на службата му в армията.

Нещо се беше случило — реши Пинкъс, стигайки до огромната входна врата, украсена със старинни орнаменти от стъкло. И също — откъде е взел Сам пари, за да възстанови тази проклета къща? Наистина, Аарон беше щедър към забележителния и в интерес на истината любим служител, но не чак толкова, че той да си позволи минимум сто хиляди долара за обновяване на фамилната си резиденция. Откъде се беше сдобил с тези пари? Наркотици? Пране на пари? Търговия? Незаконен трафик на оръжие? Всички тези неща изглеждаха невероятни, когато ставаше въпрос за Сам Девъро. Той би се провалил тотално във всяко едно от тези начинания. В тези неща беше пълен профан. Той беше — слава на Бога — истински честен човек в един свят, изпълнен с мошеници. Но тази преценка не отразяваше очевидното несъответствие — парите. Преди няколко години Аарон съвсем между другото беше отбелязал подобренията на къщата, покрай която минаваше ежедневно и Сам също така между другото му беше казал, че богат роднина е починал и той е получил значително наследство.

Пинкъс се беше разровил в списъците на завещанията и в отчетите за платени данъци и откри, че няма никакъв роднина, още по-малко наследство. И дълбоко в религиозната душа на Аарон Пинкъс се загнезди мисълта, че каквото и да измъчва Сам сега, има връзка с това неясно богатство. Какво беше то? Може би отговорът се криеше в тази величествена стара къща.

Пинкъс позвъни.

Измина цяла минута преди вратата да се отвори и една възпълна прислужница на средна възраст в зелено-бяла униформа да застане пред него.

— Сър? — каза тя.

„По-студено отколкото е необходимо“ — помисли си Аарон.

— Госпожа Девъро — отвърна Пинкъс. — Струва ми се, че тя ме очаква.

— Значи това сте вие? — попита отново прислужницата и този път Аарон беше сигурен, че студенината в гласа й беше по-силна. — Е, надявам се, че харесваш тъпия чай от лайка, приятел. Щото аз го мразя. Влизай.

— Благодаря.

Уважаваният, но с не съвсем вдъхваща респект външност адвокат влезе във фоайето, облицовано с розов норвежки мрамор и компютърът в мозъка му моментално отбеляза екстравагантността.

— А какъв чай предпочитате, скъпа моя — попита той.

— Чашка от онова ръженото! — възкликна жената, хилейки се хрипливо и ръгна с лакът кльощавото рамо на Аарон.

— Ще го имам предвид, когато те поканя на чай сред отбрано общество в хотел „Риц“.

— Това сигурно ще бъде на кукувден, нали приятелче.

— Моля?

— Мини през онази двойна врата там — посочи прислужницата вляво. — Префърцунената те чака. А аз имам работа, драги ми господине.

След тази команда жената се обърна и тръгна с тежка стъпка по скъпия под, след което изчезна зад елегантната вита стълба.

Аарон стигна до двойната врата, отвори я и надникна вътре. Елинор Девъро беше седнала на една бяла брокатена кушетка в богато украсената също във викториански стил стая. Пред нея, на масичката за кафе, беше поставен сребърен сервиз за чай. Тя беше такава, каквато Аарон си я спомняше — жена с приятна осанка, застаряващо лице, прекарало дълги години по яхти, и големи сини очи, които говореха повече, отколкото тя изобщо би искала да разкрие.

— Госпожо Девъро, колко се радвам да ви видя отново.

— На мен също ми е приятно, господин Пинкъс. Моля, заповядайте, седнете.

— Благодаря — Аарон влезе, усещайки големия и скъп ориенталски килим под краката си. Разположи се в едно от креслата в бял брокат вдясно от кушетката. Мястото беше посочено от госпожа Девъро с аристократично кимване.

— От неистовия смях, който дочух — каза тя, — мога да се досетя, че вече сте се запознал с братовчедката Кора, нашата домашна прислужница.

— Тя е ваша братовчедка?

— Смятате ли, че ако не беше, щеше да стои и пет минути в тази къща? Разбирате ли, когато вашето семейство е по-добре от другите… вие имате някакви задължения към роднините си, нали така?

— Noblesse oblige6, мадам. Много добре казано.

— Да, предполагам, че е така, но не желая никой да го казва. Някой ден тя ще се задави с краденото уиски и задълженията ще свършат.

— Логично заключение.

— Но вие не сте дошъл тук, за да обсъждаме живота на Кора, нали? Чай, господин Пинкъс? Сметана, лимон, със захар или без?

— Простете, госпожо Девъро, но ще трябва да ви откажа. Приемете го като неприязън на стария мъж към етеричното масло.

— Много добре. На старата жена също. Тази чашка е четвъртата, която си наливам. — Елинор взе една кана от лиможки порцелан, поставена вляво от сребърния сервиз. — Прекрасно тридесет и пет годишно бренди. Уверявам ви, господин Пинкъс, че неговите химикали не вредят на никого. Това проклето нещо си го пия сама, така че Кора да не разбере.

— Това е любимото ми питие, госпожо Девъро — каза Аарон. — Но мисля да не казвам на доктора си.

— L’chaim7, господин Пинкъс — Елинор Девъро наля и на двамата по една солидна доза и вдигна чашата си за чай.

— A votre sante8, госпожо Девъро — каза Аарон.

— Не, не, господин Пинкъс. Името Девъро може и да е френско, но прадедите на съпруга ми са се преселили в Англия още през петнадесети век. По-точно те са били военнопленници от битката при Креси, но след известно време си създали свои собствени армии и били признати от короната. Ние сме коренни англичани.

— Какво трябваше да кажа тогава?

— Какво ще кажете за „Горе знамената“?

— Това религиозно ли е?

— Ако сте убеден, че Той е на ваша страна, вероятно да — И двамата отпиха и поставиха чашите си върху изящните поставки. — Това е добро начало, господин Пинкъс. А сега да се заемем ли с това, което ви интересува — сина ми?

— Струва ми се, че ще бъде разумно — кимна Аарон, поглеждайки часовника си. — Точно сега той трябва да влезе на една конференция, която засяга изключително сложна юридическа материя и това ще му отнеме следващите няколко часа. Но както и двамата се съгласихме по телефона, през последните няколко месеца той се държи доста странно. Напълно възможно е да напусне конференцията по средата и да се прибере вкъщи.

— Или да отиде в музей, на кино, или, не дай Боже, на летището и да отлети нанякъде… — прекъсна го Елинор Девъро. — Аз също се безпокоя, когато Сам се държи странно. Преди две седмици, когато се върнах от църквата, намерих на масата бележка. В нея той ми съобщаваше, че е излязъл и че ще ми се обади по-късно. Направи го по време на вечерята. От Швейцария.

— Преживяванията ни са болезнено еднакви и затова няма да изброявам вариациите на тема странност у Сам.

— Господин Пинкъс, има ли някаква опасност синът ми да загуби работата си?

— Ако зависи от мен, не, госпожо Девъро. Прекалено много време и усилия ми отне търсенето на заместник, за да се откажа толкова лесно. Но няма да бъде честно от моя страна, ако ви кажа, че сегашното положение е приемливо за мен. Защото то не е. И затова съм тук — за да бъда честен към Сам и към фирмата.

— Напълно съм съгласна с вас. Но какво можем да направим? И кажете ми — с какво мога да помогна аз?

— С риск да наруша правото ви на личен живот и на семейна тайна, а аз правя това само от обич и най-чиста професионална загриженост, ще ви помоля да ми кажете всичко за вашия син, което ще може да ни помогне да разберем неговото странно държане. Уверявам ви, че каквото и да споделите в този момент, то ще остане само между нас — както е прието между адвокат и клиент, въпреки, че едва ли бихте ме избрали за свой защитник.

— Скъпи господин Пинкъс, преди няколко години не съм и предполагала, че мога точно вас да избера за свой адвокат. Ако знаех, че ще имам възможност да ви заплатя, щях да си спестя доста от сумите и имотите след смъртта на съпруга ми…

— О…?

— Дансинг Девъро показа на много от своите колеги вратата към изключително изгодни сделки с уговорката за едно разумно участие в придобитите от тях капитали. След като почина, обаче, малко от тях зачетоха тези споразумения, твърде малко.

— Споразумения ли? Писмени споразумения?

— Що се отнася до подробностите, Дансинг не беше в никакъв случай акуратен човек. Има, разбира се, записи на някои срещи, резюмета от делови разговори… нещо подобно.

— Имате ли копия от тях?

— Разбира се, но ми казаха, че са безполезни.

— Синът ви, Самюъл, потвърди ли тази преценка?

— Никога не съм му показвала тези документи и не смятам да го направя… Знаете ли, юношеството му беше доста болезнено, и без съмнение това се отрази при изграждането на характера му. Защо трябва да докосвам едва заздравели рани?

— Някой ден може би ще се върнем към тези „безполезни документи“, госпожо Девъро, но в момента нека да се обърнем към проблема, заради който ви посетих. Това е Сам. Бих искал да узная какво се е случило с него в армията. Имате ли някаква представа?

— Той се е представил доста добре, доколкото знам. Казвали са ми, че е свършил изключително полезна работа в Далечния изток. Уволни се като адютант в щаба на Главния инспектор с временен чин майор. Струва ми се, че е успял много.

— Далечният изток ли? — антената на Аарон долови някакъв нюанс. — Какво е правил в Далечния изток?

— Китай, естествено. Може би няма да си спомните, защото неговото участие беше „омаловажено“, както казват политиците. Сам беше причина за успешния край на преговорите за освобождаването на онзи луд американски генерал в Пекин. Онзи, който… стреля по някои интимни части… на една от свещените статуи в Забранения град.

— „Лудият“ Макензи Хоукинс!

— Да, струва ми се, че така се казваше.

— Най-доказаният побърканяк от цялата им побъркана шайка, горилата на горилите, който за малко да я докара до Трета световна война… Сам се е срещал с него?

— Да, в Китай. Явно е свършил доста добра работа. Аарон преглътна преди отново да възвърне гласа си.

— И синът ви никога не е споменавал за тази среща? — попита той едва чуто.

— Е, господин Пинкъс, нали ги знаете военните. При тях почти всичко е шушу-мушу.

— Шушу-мушу, шушу-мушу — промърмори уважаваният бостънски адвокат, като че ли изричаше някаква молитва от Талмуда. — Кажете ми, госпожо Девъро, Сам споменавал ли е някога за този… генерал Хоукинс, след като се уволни?

— Не по чин и по име, и никога, когато е бил трезвен. Трябва да ви обясня, че преди да се уволни и да се върне в Бостън… може би малко по-късно, отколкото го очаквахте… Спомням си, че тогава ми се обади някакъв полковник от щаба и ми каза, че в Китай Сам е преминал през „точката на максимално напрежение“. Когато го попитах какво означава това, той стана груб и ми отвърна, че като „разумна съпруга на военен“ би трябвало да разбирам. А когато му обясних, че не съм съпруга на Сам, а майка, онзи грубиян смутолеви нещо от рода на „клоунадата общо взето ще е доста странна“ и ме предупреди, че през следващите няколко месеца ще наблюдавам резки промени в психическото състояние на Сам… възможно било и тежко пиянство.

— А вие какво му отговорихте?

— Не съм се омъжила за Лансинг Девъро съвсем млада и зелена, господин Пинкъс. Знам, че когато един мъж понесе напрежение, по-голямо от обикновеното, едно от разумните неща, които може да направи, е да се остави на течението да го носи. Тези еманципирани днешни жени би трябвало да понаучат нещичко в тази област. Все пак мъжът е този, който все още пази входа на пещерата от лъвове… Той е и бедният глупак, който трябва да поема тежестите — физически, морално и официално.

— Госпожо, сега разбирам откъде Сам е взел проницателността си.

— И ще сбъркате, Аарон. Може ли да се обръщам така към вас?

— С най-голямо удоволствие… Елинор.

— Вижте, „проницателността“, интуицията, или го наречете както искате, е полезна само, когато преди това съществува въображение. Моят Лансинг притежаваше точно това. Но времената, когато мъжът представляваше всичко, не ми позволиха да се намеся и да го предпазя от някои неща.

— Вие сте забележителна жена, Елинор.

— Още едно бренди, Аарон?

— Защо не? Аз съм в положението на ученик пред учителя си по отношение на някои неща, които досега не съм си представял. Когато се върна вкъщи, ще падна на колене пред жена си.

— Не преигравайте. На нас, жените, много ни харесва да се мислим за манипулатори.

— Да се върнем към сина ви — каза Пинкъс, като изгълта брендито си на два пъти, което все пак беше по-добре, отколкото наведнъж. — Казахте, че не е споменавал генерал Хоу-кинс по име или чин, но вметнахте, че е давал да се разбере за кого става въпрос… когато не е бил напълно трезвен, а това е напълно обяснимо. Какво споделяше в тези моменти, Елинор?

— Говореше за Ястреба — така го нарича Сам — Елинор се замисли и облегна глава назад към брокатената кушетка. — Сам казваше за него, че е всепризнат герой, военен гений, изоставен от всички онези, които на времето са го възхвалявали като свой идол, но са се разбягали, когато е станал неудобен. Неудобен, въпреки че в акциите си е осъществявал техните фантазии и мечти. Превръщал ги е в действителност, а това ги е ужасявало, защото са съзнавали, че ако фантазиите им се осъществят, могат да доведат до катастрофа. Като повечето фанатици, които никога не участват в истински битки, те намират неудобните неща и смъртта за непривлекателни.

— А Сам?

— Той твърди, че никога не е имал споразумение с Ястреба и никога не е искал да има нещо общо с него, но по някакъв начин, не знам точно какъв, е бил принуден. Понякога, когато просто му се говори, измисля някакви невероятни истории, абсолютни безмислици. Например — среща с наемни убийци на игрище за голф, дори назова някакъв провинциален клуб в Лонг Айлънд.

— Лонг Айлънд ли, като в Ню Йорк?

— Да. И как е сключвал договори за огромни суми с един британски предател на лондонския Белгрейв Скуеър и с бивш нацист в някаква птича ферма в Германия… даже с арабски шейх в пустинята, който владеел всъщност бордеите на Тел Авив и направил всичко възможно египетската армия да не бомбардира неговата собственост по време на войната. Смахнати истории, Аарон. Казвам ви, че бяха и са абсолютни ненормални.

— Абсолютно ненормални — повтори тихо Пинкъс със слаб глас и в стомаха му започна да се оформя буца. — Казвате „са“. Той още ли разказва тези смахнати истории?

— Не толкова, колкото преди, но все пак… Особено, когато е изтощен и е под напрежение, или когато е пийнал малко повече мартини. Тогава излиза от леговището си.

— Леговище?

— Така го нарича — „леговището в шатото“.

— „Шато“ на френски е голяма къща, замък, нали?

— Да, дори понякога говори за някакво голямо „шато“ в Зермат, Швейцария и за неговата „лейди Ан“ и „чичо Цио“. Хлапашки фантасмагории.

— Искрено се надявам да е така — измърмори Пинкъс.

— Моля?

— Нищо. Самюъл много време ли прекарва в „леговището си“, Елинор?

— Той изобщо не излиза оттам, освен когато вечеря с мен. „Леговището“ се намира в източната част на къщата, отделено е от всички нас със самостоятелен вход и има всички удобства — две спални, кабинет, кухня… Има си дори собствена прислуга. И те са малко странни — мюсюлмани.

— Това всъщност си е негов собствен апартамент.

— Да, така е, и той смята, че е единственият, който притежава ключ за него.

— Но това не е истина — констатира Аарон.

— Боже мой, разбира се, че не. Хората от застрахователната компания настояха Кора и аз да имаме достъп дотам. Една сутрин Кора му открадна връзката с ключове и извади дубликати… Аарон Пинкъс! — Елинор Девъро погледна хлътналите очи на адвоката и видя посланието в тях. — Наистина ли смятате, че ще можем да открием нещо, ако… влезем в леговището? Няма ли да бъде незаконно?

— Вие сте негова майка, моя скъпа лейди, и имате законното право да бъдете загрижена относно настоящото му душевно състояние. Никакъв закон не може да ви попречи. Въпреки всичко, преди да вземете решение, още един-два въпроса… В тази къща, в тази голяма къща са извършени множество великолепни промени през последните няколко години. Отвън оцених това за близо сто хиляди долара. Но сега, виждайки вътрешността, увеличавам сумата няколко пъти. Откъде дойдоха парите? Сам казвал ли ви е?

— Е, не толкова многословно и не толкова подробно… Той сподели, че докато е бил в Европа по време на секретната мисия след уволнението си от армията, е вложил известна сума в някакви произведения на изкуството. Разни новооткрити религиозни предмети. Няколко месеца след това пазарът станал отличен и той спечелил значителна сума.

— Аха — каза Пинкъс. Възелът в стомаха му се затягаше, но в главата му нямаше определена мисъл. Само някаква далечна гръмотевица отекваше в нея. — Религиозни предмети… „Лейди Ан“… Какво ви е споделял за нея?

— Абсолютни глупости. Според бълнуванията на сина ми тази „лейди Ан“, която във фантазиите му е любовта на живота му, го е изоставила и избягала с някакъв папа.

— О, велики Боже! — прошепна Пинкъс и посегна към чашата за чай. — Сигурен съм, че трябва да вземете решение, скъпа Елинор. Имам предвид да надникнем в „леговището“ на Сам.

Аарон глътна наведнъж остатъка от брендито, защото беше сигурен, че така трябва.

— Наистина ли?

— Не знам точно какво да мисля, но съм убеден, че трябва да го направим.

— Елате тогава — госпожа Девъро се надигна от кушетката, пристъпвайки неуверено и посочи двойната врата. — Ключовете са в една от вазите в антрето.

Аарон се изправи. Вече не беше сигурен къде се намира. Стигнаха до дебелата тежка врата в замъка-леговище на Самюъл Лансинг Девъро. Елинор отвори и двамата пристъпиха в тази светая светих. Лъчите на следобедното слънце проникваха отляво през внушителна остъклена врата. Това беше отделния вход на апартамента. Завиха надясно и след първата отворена врата откриха една тъмна стая. Венецианските щори бяха спуснати.

— Какво има тук? — попита Аарон.

— Струва ми се, че това е кабинетът му — отвърна Елинор, премигвайки. — Не съм била тук от времето, когато ремонтът приключи и той ми показа и това отделение.

— Хайде да погледнем. Знаете ли откъде се включва осветлението?

Настолните лампи осветиха три от стените на кабинета, облицован с дърво. Самите стени обаче трудно се виждаха, защото бяха окичени с фотографии и залепени със скоч изрезки от вестници, някои от които явно бяха прикрепени нервно, ако не и гневно.

— Това място е истинска кочина — възкликна Еленор. — Ще настоявам да се почисти!

— На ваше място не бих си и помислил за подобно нещо — отбеляза Пинкъс, приближавайки се към най-близката стена. Изрезките от вестници изобразяваха почти едно и също — монахиня, облечена в бяло, която раздава храна на бедни хора — бели, черни, мургави, в различни точки на света. „Сестра Ан — Милосърдната, разнася своето послание по цялата Земя“ крещеше едно от заглавията. Самата сестра беше изправена пред някакъв бордей в Рио. В далечен план се виждаше Разпятието. Останалите изрезки бяха вариации на същата тема — снимки на забележително красивата монахиня в Африка, Азия, Централна Америка и острова на прокажените в Пасифика. Сестра Ан, сестрата на милосърдието, сестрата на надеждата и най-накрая — Ан Милосърдната, кандидатка за светица?

Аарон надяна очилата си с тънка метална рамка и започна съсредоточено да изучава снимките. Всички бяха снимани от някакъв претенциозен ракурс, смърдяха на еделвайс и на заден план обикновено се виждаха Алпите, фотографираните персони се усмихваха щастливо и безгрижно. Тези хора бяха наистина щастливи. Някои от тях можеха лесно да се разпознаят — малко по-младия Сам Девъро, високата агресивна фигура на лудия Макензи, пепеляворуса жена с шорти и лента на челото — наистина чувствена и… да, това беше самата Ан Милосърдната и един възпълен, усмихнат и весел тип с къса готварска престилка, едвам покриваща кожените му панталонки. Кой беше този? Лицето беше познато на Аарон… Не, не, не, не!

— Бог ни е изоставил — прошепна Аарон Пинкъс, треперейки.

— Какво говорите? — изгледа го любопитно Елинор Девъро.

— Може би вие няма да си спомните, защото това едва ли е означавало нещо за вас — отговори бързо Аарон. В тихия му глас се долавяше страх. — Но преди няколко години Ватикана беше в хаос — финансов хаос. От неговата съкровищница се лееха пари, изливаха се към… грандиозни операции. За подкрепа на такива невероятни начинания като разни карнавали или пък за третокласни оперни театри, или за домове за рехабилитация на проститутки из цяла Европа… И за какво ли не още. Щуротии! Хората говореха, че папата е полудял. А след това, точно преди Вечният град да изпадне в пълна разруха, което естествено би предизвикало паника в целия финансов свят, всичко внезапно си отиде по местата. Първожрецът се взе в ръце. Дойде на себе си! Медиите в цял свят тръбяха, че папата се е държал като двама различни души. Единият — добрият старец, познат и обичан от всички, а другият….

— Скъпи Аарон, в думите ви не намирам и капчица смисъл.

— Погледнете, погледнете. — изкрещя Аарон, сочейки към усмихнатата, пълничка физиономия на една от снимките. — Това е той!

— Кой?

— Папата! Ето откъде са дошли парите. Откупът! Пресата е била права! Те наистина са били двама! Генерал Хоукинс и вашият син са отвлекли Папата!… Елинор, Елинор! — Аарон се извърна от стената.

Госпожа Девъро се беше свлякла в безсъзнание на пода.