Пътят към Омаха

Глава 16

Дженифър изхвръкна от малкия кабинет във фоайето и експлодира в пространството пред себе си:

— Къде е той? — гласът й предвещаваше гръмотевична буря, а в очите й бляскаха светкавици. — Къде е този кучи син?

— Очевидно имате предвид Сам — отвърна Аарон Пинкъс и посочи вратата, водеща към кухнята. — Той каза, че си е спомнил къде е скрил една бутилка джин, за да не могат да я открият колегите му.

— Не, не говоря за този кучи син, имах предвид другия! Бизона идиот с медения език, на когото предстои да изпита върху себе си яростта на сиуксите и команчите едновременно, въплътена в една дъщеря на уопотамите.

— Нашият генерал ли?

— Къде е този негодник?

— Ами, с дълбоко съжаление, но и с известно облекчение, ще ви съобщя, че той отиде в Бостън с двамата си адютанти. Спомена нещо за среща с някакъв човек на име „Малък Джоузеф“, който по всичко изглежда е персоната, която му се обади в „Риц-Карлтън“.

— Знаете ли какво е направил този ужасен човек?

— Прекалено много ужасии, за да се поберат в енциклопедия със среден размер, предполагам.

— Той е купил нашето племе!

— Каква изключителна постъпка! Как е било възможно да го направи?

Редуинг разказа на известния бостънски адвокат всичко, което беше научила от брат си, Чарли.

— Може ли да ви задам един-два въпроса, може би и три?

— Разбира се — каза Дженифър и се тръшна в коженото кресло до Пинкъс. — Измамиха ни — добави тихо и обезкуражено. — Наистина ни измамиха!

— Не е задължително, скъпа моя. Да започнем със Съвета на старейшините. Те сигурно са мъдри и славни хора, но били ли са официално посочени като законни представители на племето уопотами?

— Да — измънка Ред.

— Моля?

— Идеята беше моя — каза Дженифър малко по-високо, с отчаяние в гласа. — Това им възвърна гордостта, от която те отчаяно се нуждаеха, и аз изобщо, изобщо, не съм предполагала, че те ще вземат някое важно решение без да се допитат до мен или в случай, че пренебрегнат мен, поне до някой друг от нашата група.

— Да, виждам. А има ли някъде в договора клауза, споменаваща, че избраните деца на племето могат да контролират решенията на Съвета на старейшините?

— Не, това би било унизително. Както и при източните народи, „лицето“ е страшно важно за индианците. Ние просто бяхме сигурни — поне така предполагахме — че ако възникне някакъв проблем, един от нас ще бъде извикан… Откровено казано, аз.

— Звучи правдоподобно.

— Разбира се.

— Но официално, в документите няма никаква клауза, която да хвърля светлина и да уточнява функциите на вашата група?

— Не… Казах вече, това би наранило гордостта им. Да включим такова условие би означавало, че има друг съвет над Съвета на старейшините, а племенната традиция не би го позволила. Сега вече разбирате ли какво искам да кажа? Този ужасен човек притежава пълен контрол над племето. Той може да говори и върши каквото си пожелае от негово име.

— Предполагам, че винаги ще можете да го привлечете под съдебна отговорност за измама. Но, ако направите това, ще трябва да разкриете истината, а това е изключително неизгодно по очевидни причини. Освен това вашият брат има право — може и да загубите.

— Господин Пинкъс, Съветът на старейшините се състои от пет човека — четиримата са на по осемдесет години, а петият е на седемдесет и осем. Никой от тях няма необходимата подготовка да се занимава с такава сложна правна материя.

— На тях не им е необходима „подготовка“, госпожице Редуинг. Те просто трябва да са достатъчно компетентни да разберат тази сделка, предимствата от нея и отговорностите. Аз мисля, че те отлично са разбрали всичко и веднага са приели предложението.

— А аз мислех, че това е невъзможно!

— Хайде стига, скъпа моя, един милион долара в брой и обещание за още много милиони в кратък период от време! В замяна на какво? На временното притежание на това, което те добре знаят, че не представлява нищо повече от една церемониална титла, в най-добрия случай. Изкушението е било прекалено голямо… „Дайте да позволим на белия човек да се позабавлява няколко месеца, какво толкова лошо ще стане?“

— На сделката не са присъствали всички членове на племето — настоя Дженифър.

— Не е било необходимо. Ако всички делови преговори изискваха цялостно представителство на всички засегнати страни, нашата икономическа система щеше да се срине и вие го знаете.

— Но не и когато става въпрос за измама.

— Наистина, но как ще докажете, че е имало измама? Доколкото разбирам, той е обещал милиони на базата на една евентуална промяна на положението на племето, което би ги направило по-богати отколкото са си ги представяли и в най-разюзданите сънища, а след това е подкрепил предложението си с един милион долара суха пара на ръка, както се казва.

— Те не са разбрали! Те не са осъзнали, че той има намерение да ги направи ищци в най-взривоопасното дело срещу федералното правителство в националната история. — Господи, Командването на Стратегическите ВВС!

— Очевидно нито един от тях не е проявил и най-малко любопитство относно това как той възнамерява да ги направи толкова богати. Те с охота са взели милиона и са го похарчили — доста необмислена постъпка, бих казал… И, простете, госпожице Редуинг, но съм убеден, че брат ви е бил напълно в течение на намеренията на генерала, фактически той до голяма степен е бил съучастник…

— Той е мислел, че всичко това е една голяма шега! — извика Дженифър и се наведе напред. — Безобидна шега, която би осигурила на племето много пари, приток на туристи и голяма веселба!

— Значи Върховният съд е веселба, така ли…?

— Той не е и предполагал, че работата ще стигне до Върховния съд — каза Дженифър отбранително. — И освен това не е и подозирал за единия милион и за сделката на Хоукинс със Съвета. Той е бил подведен!

— Липсата на комуникация между приятелски настроени страни не е основание за обвинение в измама или заговор.

— Искате да кажете, че Старейшините умишлено са укрили информация от брат ми, така ли?

— Боя се, че е така. Както и той от тях.

— И, ако ние, нашата група, внезапно се намеси…

— За което нямате законното право — прекъсна я любезно Аарон.

— …и разкажем цялата история — продължи Дженифър с постепенно разширяващи се от неверие очи, — това ще бъде сметнато за една себична акция от наша страна, за да се доберем до парите им, ако изобщо нещо е останало от тях!… Господи, всичко се обръща против нас! Това е лудост!

— Да, скъпа моя, лудост — като синоним на Ястреб. Генералът е трябвало да стане адвокат.

Високият възрастен джентълмен в дълго кафяво габардинено пардесю и мека черна шапка изглежда току-що бе пристигнал от някое от многобройните университетски градчета около Бостън. Може би беше професор. Осанката му излъчваше достойнство, но въпреки това изглеждаше малко стъписан от лукса във фоайето на хотел „Четирите сезона“. Той продължи да се оглежда насам-натам иззад големите си очила с рогова рамка, като от време на време спираше погледа си върху асансьорите. След кратка безцелна разходка той се отправи именно натам.

Разбира се, в наблюдението на Ястреба нямаше нищо безцелно. Предварителното разузнаване беше отбелязало всеки сенчест ъгъл и всяко по-закътано място за сядане. Един опитен боец никога не навлизаше във вража територия преди да провери терена. Нямаше изненади, така че генералът влезе в асансьора и натисна копчето на етажа на Малкия Джоузеф.

— Рум-сървис — каза Ястреба, след като почука на вратата.

— Вече получих! — извика гласът от вътрешността. — …О, ябълките и крушите, накиснати в спирт и подпалени ли?

Мислех, че ще ги донесете по-късно! — Вратата се отвори и изненаданият Джоуи Савана успя само да възкликне. — Ти! Какво правиш тук, по дяволите?

— Всички преговори между главнокомандващите се предхождат от подготвителни срещи между преките им подчинени за изясняване на плановете — отвърна Ястреба и влезе в стаята. — Доколкото считам настоящите си адютанти за неадекватни за тази задача — единствено по лингвистични причини — вместо тях дойдох аз.

— Тъпако, ти си един задник на количка за сервиране! — извика Савана, затръшвайки вратата. — И без това ми е бръмнала главата, само ти ми липсваш.

— Ама ти се хапват ябълки и круши фламбе, нали?

— Да, много са вкусни, комбинацията от загорели плодове е чудесна, а ароматът е един изключителен букет, също като този на една стара фабрика.

— Какво?

— Мирише хубаво. Леле-мале, майка ми щеше да изскочи от гроба си, ако мажеше да ме види, че ям подпалени круши, а татко ми щеше да ме прати право в лудницата! Но какво ли са им разбирали главите, мир на праха им — Джоуи се прекръсти, след това погледна към генерала и заговори рязко. — Сега да оставим настрана приятната раздумка, какво правиш ти тук?

— Току-що обясних. Преди да проведа официалната среща с началника ти, бих желал да изясня по-голямата част от характера на ландшафта. Рангът ми го налага и аз го изисквам.

— Можеш да налагаш и да изискваш каквото си пожелаеш, генерале, но големият човек не ти е някакво шибано войниче. Искам да кажа, че той е там горе с архангелите от правителството.

— Случвало ми се е да се срещам и с такива, Джоузеф, и по същата тази причина искам Г-две, сто и едно, или няма да има никаква конференция.

— Какво е това, номер на кола ли?

— Това е пълна справка за този, с когото в момента си уреждам среща.

— Леле-мале, кълна се в гроба на леля ми Анджелина, за твое добро е!

— Това ще преценя аз.

— Не мога да ти кажа нищо без позволение.

— Ами я си представи, че започна да ти изтръгвам ноктите един по един, а, Малки Джоузеф?

— Хайде стига де, това вече го минахме. Под лайняната си обвивка може и да си твърд, но в никакъв случай не си някой истеричен нацист… Ето, ето ги ръцете ми. Искаш ли да позвъня да донесат едни клещи?

— Престани, Джоузеф… Малката волност не трябва да излиза извън рамките на тази стая!

— Ако искаш да ми кажеш, че не искаш клещи, забрави го. Същото го казах и на поне една дузина capitanos в армията на Мусолини — тази тлъста пача!

Телефонът иззвъня.

— Това вероятно е свръзката ти, Джоузеф. Понякога истината е най-доброто разрешение. Кажи на шефа ти, че съм тук — точно тук, с теб!

— Времето съвпада — каза Савана, поглеждайки часовника си. — Сега той трябва да е сам.

— Направи както ти казах.

— Имам ли избор? Че няма да ми изтръгнеш ноктите — няма, но огромните ти лапи върху нежното ми гърло са съвсем друго нещо — Малкия Джоуи отиде до телефона на нощното шкафче и го вдигна. — Аз съм — каза той — и големият Генерал Тъпак е на три метра от мен, само че не знае с кого ще говори, а аз държа на пръстите си, ако разбираш какво искам да ти кажа.

— Дай ми го, Джоуи — каза спокойният глас на Винсънт Манджекавало.

— Ето — извика Савана и подаде слушалката на Хоукинс.

— Тук Командир X — каза Ястреба в микрофона, — доколкото разбирам, разговарям с Командир Y.

— Вие сте генерал Макензи Хоукинс, сериен номер две-нула-едно-пет-седем, Армия на Съединените щати, два пъти носител на Медала за Чест на Конгреса и най-големият трън в задника на Пентагона, с който той някога се е примирявал. Точен ли съм?

— Ами, някои от преценките ви са доста пресилени… Кой сте вие, по дяволите?

— Аз съм един човек, който само до преди един ден искаше да ви види в гроба — с всички военни почести, разбира се — но, който сега ви иска съвсем жив. Достатъчно ясно ли се изразявам?

— Не, не се изразяваш ясно, вашингтонско копеле такова. Защо мина на другата страна?

— Защото ония, които ви искаха некролозите, сега искат моя, а на мен това определено не ми харесва.

— Значи ти си бил палячото, който изпрати онзи дрисльо Цезар Не-знам-си-кой-си в „Четирите сезона“?

— За мой най-голям срам и позор, аз бях.

— По-спокойно, синко, провалът не беше твой, а негов. Той просто беше много тъп, а аз имам двама отлични адютанти.

— Какво?

— Не бих желал да си прекалено жесток към себе си. Командирът винаги трябва да е подготвен за неочаквана външна намеса. Това е част от обучението по теория на вероятностите във Военната академия.

— Какви ми ги говориш, по дяволите?

— От което се досещам, че ти просто не си от военен материал. А аз какво друго бих могъл да кажа?

— Можеш просто да слушаш, ето какво… Аз съм много опечален, че определени хора, за които смятах, че много ме уважават, искат да ме видят в същия този гроб, за който се разбрахме, че е предназначен за теб — само че сега те искат и аз да съм там с теб, което съвсем не ми е по вкуса, capicse? Искам вие да останете жив и в добро здраве, за да мога аз да постъпя с тези типове така, както и те с мен. А именно, да погреба копелетата.

— Не става, командире Y. Ако говорите за разправа с крайни последствия сред цивилен персонал, ще ми бъде необходима пряка заповед от Президента, подписана също така и от председателя на Съвета на началник-щабовете и от Директора на ЦРУ — ако ви е ясно какво означава това.

— Не се шегувате, нали?

— Не очаквам от вас да знаете каква е процедурата…

— А аз пък не искам от вас това, което току-що казахте! — прекъсна го рязко Манджекавало. — Не съм опрял до вас за няколко дребни и прости удара. Това, което съм наумил на тези перлено бели тиквички, е чисто изтезание. Искам ги унищожени, смазани, съсипани — част от бездомниците с кредит колкото на Скитника Пит!

— Скитника ли?

— Той навремето чистеше писоарите в метрото на Бруклин — ето това искам за тези копелета! Искам в останалата част от мизерния си живот тези нещастници да чистят писоарите в Кайро!

— Бих споменал, Командире Y, че като млад капитан в пустинната война срещу Ромел, аз доста се сприятелих с египетския офицерски корпус…

— Basta! — извика Манджекавало, но моментално се усети и снижи глас. — Извинете ме, велики, велики генерале. Подложен съм на голямо напрежение, нали ме разбирате?

— Не може да си го позволявате — направи му забележка Ястреба. — Всички се чувстваме по този начин, но на вас не ви е позволено да се предавате. Помнете, че вашите хора търсят у вас смелостта, която може би не им достига. Стегнете се и я покажете!

— Ценя дълбоко тези ваши думи — каза засрамено Вини Бам-Бам, — но сега трябва да ви предупредя…

— СВН-тата ли имате предвид? — прекъсна го Хоукинс. — Малкия Джоузеф предаде предишното ви послание и понастоящем ситуацията е под контрол. Вражите части са обезвредени.

— Какво? Те вече са ви открили, така ли?

— За по-голяма точност, командире, ние първи ги забелязахме и предприехме подходящи действия. Моите сили са на съвсем сигурно място и ще останат там далеч от сцената на бойните действия.

— Какво стана? Къде са СВ-тата?

— СВН-тата — поправи го Ястреба, — Непоправимите. А не тези другите смели, нормални мъже, които аз съм обучавал и които са дали толкова много. Това са психопатите, от които не можахме да се освободим.

— Но къде са те?

— Ами, понастоящем сигурно са в затвора, до един с обвинение за оскърбление на обществения морал, а ако не са, значи четирима чисто голи мъже тичат нагоре-надолу по стълбите на хотел „Риц-Карлтън“ и се крият, за да не ги види никой… O, а петия член на групата, също гол, е без съмнение още в линкълна си, който няма да потегли, защото има повреда.

— Мамка му!

— Вярвам, че това послание ще бъде предадено във Вашингтон безпрепятствено и по най-бързия начин… А сега, да се върнем на тактиката, командире. Вие очевидно сте в течение на моите планове, а какви са вашите?

— Същите като вашите, генерале. Спрямо едно малко и наивно племе от невинни коренни жители на САЩ е било извършено едно отвратително и мръсно деяние и щедрата богата нация трябва да им възстанови дължимото… Дотук харесва ли ви?

— Право на мушката, боецо!

— А сега, това което не ви е известно, генерале, е, че известен брой съдии от Върховния съд намират декларацията на адвоката ви за що-годе убедителна. Те в никакъв случай не представляват твърдо мнозинство, но я обсъждат помежду си.

— Знаех си! — намеси се триумфиращо Ястреба. — Ако не беше така, нямаше да опрат до Златния Голдфарб — когото също съм обучавал.

— Да не би да познавате Хайми Урагана?

— Дяволски добър мъж, силен като слон и умен като оксфордски отличник.

— Добре, добре — продължи Манджекавало, — но поради положението с КСВВС и съображения за национална сигурност, Съдът още осем дни няма да позволи декларацията да бъде обявена, а в деня преди това да стане, вие и вашият официален адвокат ще трябва да се явите на закрито заседание за устен разпит. Това се прави, за да ви се даде възможност окончателно да предявите искането си.

— Аз съм подготвен за това, Командире Y. Подготвен съм почти от цяла проклета година! Приветствам поканата. Аз съм чист.

— Да бе, но Пентагонът, Военновъздушните сили и особено доставчиците на отбраната не са. Те искат вашия задник, генерале, мъртвия ви задник.

— Ако контингентът, изпратен днес следобед от тях в Бостън, бележи еволюцията им в областта на бойните умения, то аз ще се запътя към Върховния съд и ще вляза там в пълна парадна уопотамска униформа.

— Исусе! Казвали са ми, че те били най-жестоките и най-побърканите убийци. Изключение правела една група, която държат затворена зад високите стени в някаква смешна ферма, където те играели на волейбол, прехвърляйки пазачите през мрежата. Викат им „Гнусната четворка“ — те са следващите, които ще пуснат по петите ви.

— В такъв случай — каза Ястреба — предполагам, че бихте могъл да ни изпратите попълнение от един взвод. Да ви кажа истината, Командире, аз разполагам само с двама оперативни подчинени за защита на позициите.

— В това е проблемът, генерале. При едни нормални обстоятелства бих могъл да изпратя цял екип опитни командоси, които да ви отбраняват, но сега няма време — такава операция изисква известна подготовка, защото секретността трябва да е пълна, в противен случай всички ще изгубим.

— Това ми звучи досущ като изявление на някое гадно копеле с раиран костюм, господин Безименен.

— Няма такова нещо… кълна се в гроба на леля си Анджелина…

— Това е лелята на Малкия Джоузеф.

— Семейството ни е голямо… Слушайте сега, бих могъл да събера двама или трима много близки сътрудници, на които може да се разчита да мълчат като свети монаси, но повече от това ще представлява проблем. Отсъствието им ще бъде забелязано, ще започнат да задават въпроси, вероятно ще плъзнат и слухове от рода на: „За кого работеше той?“ или „Че той изглеждаше прекрасно вчера, какво искаш да ми кажеш с това, че е в болница?“ Прекалено много въпроси от този род ще изникнат, ако ви дам по-голяма охрана и заедно с тях може да изскочи на повърхността и моето име, а това не трябва да става!

— Да не би да сте затънал в някакви гущерови лайна, Командире Y?

— Казах ви, сблъсках се със собственото ми отстраняване. Аз съм finito, костите ми вече са морска сол!

— Страшно съжалявам, боецо… Горе главата, командире, докторите не винаги знаят всичко.

— Моите доктори знаят, защото не разбират и бъкел от медицина!

— Аз имам друго, може би трето виждане по въпроса…

— Генерале, ако обичате! Става въпрос за това, което ви обясних преди малко. Известни сили очакват да ме видят вкочанен до един, два дни и така и ще стане. — По-точно, така ще изглежда, че е станало — защото докато съм умрял ще мога да работя във ваша полза, така както и в моя собствена.

— Аз не съм кой знае колко религиозен човек — заключи дълбокомислено Ястреба. — Честно казано, видял съм доста пролята кръв, заради онези фанатици, които се кълнат, че ще убиват всеки, който не мисли като тях. Историята е пълна с такива фъшкии, но аз не си падам по тях. Всички ние произхождаме от онзи червей, изпълзял навремето от водата или от онази светкавица, която е вкарала примитивен мозък в главите ни. Така че никой няма правото да претендира за изключителност.

— Това дълга история ли е, генерале? Защото, ако е, нямам време да я изслушам.

— По дяволите, не, кратка е. Ако вие сте мъртъв, командире, то тогава сто процента не младата тревичка на гроба ви ще е тази, която ще действа от ваше име. Нещо не ми се връзвате в представата като кандидат за възкръсване.

— Исусе Христе!

— Дори и той да е успял, за вас не ми се вярва, боецо.

— Аз няма да съм мъртъв, генерале — просто ще изчезна като че ли съм мъртъв, capisce?

— Не съвсем.

— Както ви казах, сега работим по този въпрос. Жизнено важно е моите врагове — вашите врагове — да помислят, че аз съм вече извън сценария…

— Какъв сценарий?

— Този, който завършва с мъртвия ви задник и тези на всички около вас, които са замесени в уопотамските ви фъшкии!

— Ще се направя, че не съм чул тази ваша забележка.

— У плете ми се езика, кълна се — о, забравете я! Исках да кажа благородното ви дело в защита на онеправданите хора, така харесва ли ви?

— Точно на мушката, командире.

— Вижте сега, докато аз съм уж мъртъв и вън от сценария, моите хора ще работят на Уолстрийт. Те ще раздуят цената на акциите на КСВВС до небето на базата на внезапна преоценка от страна на Пентагона. А след това вие ще влезете във Върховния съд и те ще се сгромолясат — също като атомна бомба върху кредитите си, които се опират на проекти, и тогава момчетата от хайлайфа, които няма да могат да си платят сметките, ще отидат да чистят кенефи в Кайро! Чатнахте ли, генерале? И двамата получаваме това, което искаме!

— Струва ми се, че долавям у вас определена враждебност спрямо тези хора.

— Така е, Вожде Гърмяща глава! Те искат да ни заврат в калта — всички нас!… Ще координираме действията си чрез Малкия Джоуи. Дръжте връзка с него.

— Трябва да ви кажа, командире и ще го кажа тук, пред Джоузеф, аз наистина мисля, че той не отдава никакво значение на всекидневната координация. Единствената възможност да се свърже човек с него е, когато не звъни на рум-сървиса.

— Лайняна глава! — изрева Джоуи Савана.