Пътят към Омаха

Глава 29

Шампионът по борба на Ню Ингланд подкара джипа си по улица „Бърнбаум“ в Суомпскът.

— Ето, пристигнахме, господин Девъро. Това място съм го виждал само откъм морето.

— Бих те поканил вътре, Бумър, но разговорът ще бъде доста тежък и строго конфиденциален.

— Обзалагам се, че ще е такъв! Първо се появявате на плажа, после фБР, след това тук — леле мале. Но не мислете, не съм душил около вас, честно. Аз ще изчезна на секундата и, освен ако не ме попита някой упълномощен от властите, изобщо не съм ви виждал.

— Добре се изрази — упълномощен от властите. — Обаче аз настоявам да ти платя.

— В никакъв случай, господин Девъро, за мен беше чест. Но ако нямате нищо против, позволих си волността да запиша името си, в случай че след няколко години се съгласите да ме вземете за стажант. Без никакви специални привилегии.

— Няма да ти се наложи да ни търсиш, ние ще те намерим… Благодаря ти, Бумър.

— Успех, сър! — Девъро излезе от джипа, той направи обратен завой по алеята и изчезна през портата. Сам погледна към импозантния тухлен вход на Бърнбаумската лятна къща, пое дълбоко въздух и закрачи по калдъръмената пътека към вратата. Колко по-прости можеха да бъдат нещата, ако имаше две обувки, заключи той, докато натискаше звънеца.

— Проклет да съм! — изрева огромният черен наемник-химик Сайръс, докато отваряше вратата. — Не знам да те прегърна ли или да те удуша, Сам, но влизай, по дяволите!

Девъро се намъкна овчедушно в антрето, осъзнавайки, че всички гледаха провисналите му дрехи, разчорлената коса и липсата на обувка на единия му крак. Тези „всички“ се състояха от Сайръс, Аарон Пинкъс… и любовта му до края на земните му дни, Дженифър Редуинг, която стоеше в най-отдалечения ъгъл на стаята и се взираше в него. Какво имаше в неспокойните й и гневни очи не можеше да разбере.

— Сами, чухме всичко! — изкрещя Аарон, който иначе рядко крещеше, надигна се от кушетката, заобиколи я тичешком, стисна и двете му ръце, след което положи старческата си глава на лявата му буза. — Слава на Авраам, че си жив!

— Не беше чак толкова трудно — каза Девъро. — Фрейзи може и да е маниак, но много добре знае как се кара моторница, а след това пък се появи това хлапе, той е шампион по борба на Ню Ингланд.

— Знаем какво си преживял, Сами — възкликна Пинкъс. — Такъв кураж, такава смелост. И всичкото това заради принципите ти!

— Това беше тъпо, Девъро — каза Сайръс, — но в теб има огън, човече, признавам ти го.

— Къде е майка? — попита отмъстителят, отбягвайки погледа на Джени.

— Тя и Ерин се върнаха в Уестън — отговори Аарон. — Братовчедката Кора май попаднала на някакви чайници.

— А Деси Едно и Две патрулират на плажа с Роман З. — добави Сайръс.

— Те пропуснаха вътре джипа на Бумър — колата, с която пристигнах — каза Сам, влагайки неодобрение в гласа си.

— Не е точно така — възрази му наемникът — Защо мислиш, че бях на вратата? Деси-Едно се обади по радиото, че дългият смел мъж се е завърнал.

— Начинът му на изразяване винаги е бил странен — каза Девъро, бавно вдигна глава и погледна към Джени. — Здрасти — каза той предпазливо.

Аарон Пинкъс и Сайръс елегантно се отдръпнаха. Със стичащи се от очите й сълзи Изгрев Дженифър Редуинг изтича по килима, а Сам пристъпи галантно, макар и малко неуверено, надолу по мраморните стъпала, водещи в стаята. Девъро застана на място и тя влетя в обятията му; те се прегърнаха, устните им се срещнаха в безкрайна агония и наслада.

— Сам — извика тя, като го прегръщаше трескаво. — О, Сам, Сам, Сам! Това беше пак като в Швейцария, нали? Мак ми каза! Сторил си го, защото си знаел, че си прав. Така е било редно според закона, според морала! Да скочиш от лодката и да преплуваш мили в бурята, за да поправиш несправедливостта! О, Господи, наистина те обичам!

— Е, не бяха чак толкова много мили, четири-пет, може би…

— Но си го направил. Толкова съм горда с теб!

— Няма за какво.

— За всичко!

— Аз се провалих. Касетката беше подгизнала.

— Но не и ти, скъпи, не и ти!

Внезапно радиото на Сайръс изпращя и след това се чу испански английски. — Хей, човече! Една голяма leemosino идва към къщата! Да я вдигна ли във въздуха?

— Не още, Деси! — нареди наемникът. — Покривай вратата, а ти, Роман, излез напред, всички оръжия в пълна готовност!

Секунди след това се чу източноевропейският глас на Роман З.: — Зто само един стар човек с бяла коса, който се приближава към вратата. Шофьорът му в колата е включил радиото. Някаква лигава музижа.

— Стойте нащрек! — заповяда Сайръс и извади пистолета от кобура на рамото си. — Ако се наложи да стрелям, подкрепете ме.

— К’во е това? Да нападаме ли?

— Нет проблем. Старецът не посяга към джобовете си за пистолет.

— Бъди нащрек!

На вратата се позвъни и Сайръс махна с ръка на Пинкъс, Джени и Девъро да се отдръпнат от възможната линия на стрелба. Той отвори рязко вратата с пистолет в ръка, но насреща му стоеше само един висок и елегантен възрастен джентълмен.

— Предполагам, че вие сте икономът — каза Р. Куксън Фрейзиър, без да позволи на уплахата да се отрази и най-малко на любезността му — Трябва незабавно да се видя с работодателя ви по крайно неотложен въпрос.

— Куксън! — извика Аарон Пинкъс, появявайки се иззад пердето на прозореца към плажа. — Какво правиш тук?

— Не е за вярване, Аарон, абсолютно нищо не е за вярване! — каза Фрейзиър, мачкайки някакво листче в ръката си. После се втурна по мраморните стъпала в стаята, вдигнал към небето и двете си ръце с неверие близко до апоплектичен удар. — Ти и аз, и всички в Бостън сме били измамени, стари приятелю, измамени като последни глупаци!

— Какво означава, Куксън?

— Ето, погледни! — Изведнъж откъм далечния затъмнен ъгъл изскочиха и прегърнатите Дженифър и Сам. — Кои са тези, по дяволите? — изкрещя Фрейзиър.

— Младият джентълмен с едната обувка и раздърпаното облекло е Самюъл Девъро, Куксън…

— А, значи вие сте синът на Дансинг. Страшно свестен човек беше баща ви. Срамота, че се спомина така без време.

— А нашата приятелка е Дженифър, Дженифър Редуинг… Куксън Фрейзиър.

— Прекрасен тен, дете мое. От Карибите, без съмнение. Аз притежавам една къща на Барбадос — така мисля, че беше. Вие и синът на Дансинг ще трябва да ми дойдете на гости там, за да й се порадвате — не съм бил там от години.

— Какво е толкова невероятно, Куксън?

— Нали ти казвам, ето… виж! — Възрастният джентълмен протегна листчето в ръката си. — Това пристигна по факса от Вашингтон, където не фигурира никакъв мой официален номер — само за секунда, старче, може ли да се има доверие на всички тук?

— Лично аз гарантирам, Куксън. Какво пише в този факс?

— Прочети го сам. Аз още не мога да дойда на себе си. Аарон пое тънката факсова хартия, прочете я внимателно и бавно седна в стола до себе си изпълнен с най-голямо удивление. — Това надхвърля пределите на въображението ми — каза той. — Тук пише, цитирам: „Това съобщение е строго секретно и трябва да се унищожи след прочитане, като съдържанието му се сведе до знанието на ограничен брой личности в най-високите нива на изпълнителната власт. Джефри К. Фрейзиър, кодово име Ръмдъм, е високоефективен и успешно законспириран таен агент на федералното правителство. Отнасяйте се подобаващо с доверие и с максимум зачитане на прикритието и сигурността на офицер Фрейзиър“. Подписано е от директора на Управлението за борба с наркотиците. Мога да гарантирам за подписа му!

— Това момче е проклет магарешки бодил! — извика Куксън Фрейзиър, хвърляйки се на стола до Аарон. — А аз какво да правя, за Бога?

— Да започнем с това, че трябва да си изключително горд, както и облекчен. Ти сам твърдеше, че във внука ти се крие друг човек и си бил прав. Той не е пройдоха, а високоефективен и сполучливо законспириран професионалист.

— Да, но мили Боже, единственият начин да продължава да бъде ефективен, без да го убият е да продължава да позори семейството, старче!

— Това не го съобразих — каза Пинкъс, намръщи се и кимна в знак на съгласие. — Но истината със сигурност ще излезе наяве някой ден и тогава славата на бостънските Фрейзиърови ще заблести с пълна сила.

— Ако дойде такъв ден, Аарон, последният мъж от бостънските фрейзиърови ще трябва да се изсели в Тасмания или Тиера дел Фуего под фалшива самоличност. Той ще бъде белязан!

— Виж, това не го съобразих.

— Защита — каза Сайръс, слизайки по стъпалата. — Човек може да си купи изключително надеждна защита, мистър Фрейзиър.

— А, извини ме, Куксън, това е… полковник Сайръс, специалист по охрана.

— Мили Боже, извинете ме, полковник! Доста глупаво беше от моя страна там на вратата. Наистина се извинявам.

— Няма за какво. Това е напълно обяснима грешка в район като този. Въпреки това, аз не съм никакъв полковник.

— Моля?

— Той иска да каже — извика Сам, поглеждайки строго наемника, — че се е пенсионирал от армията.

— А, ясно — каза Фрейзиър и се обърна отново към озадачения Сайръс. — Е, очевидно опитът ви в областта на мерките за охрана ви е от голяма полза. Аарон наема само най-добрите. Между другото, въпреки че може би е недостойно да ви отнемам времето с такива нищожни проблеми, но в къщата ми има една алармена система, която непрекъснато ми изкарва акъла. Затова я държа изключена.

— Или датчиците са замърсени, или обхватът им се припокрива — каза небрежно Сайръс и се намръщи на Девъро. — Обадете се на вашия сервиз за поддръжка на алармени системи и им кажете да проверят дали са чисти контактните релета.

— Наистина ли? Само това?

— Съвсем нормално е за домашните системи — отвърна наемникът, опитвайки се да вникне в смисъла на гримасите на Сам. — Дори и едно спиране на тока за няколко секунди може да ги прати по дяволите.

— Сигурен съм, че полковникът много би се радвал да я погледне. Нали така, полковник? — попита Девъро, който вече беше реално застрашен от изкълчване на челюстта, заради гримасите, които правеше зад гърба на Куксън Фрейзиър.

— Когато приключа ангажимента си към господин Пинкъс, може би… — отвърна неохотно Сайръс, доста объркан. — Може би някой ден другата седмица — заключи със слаб глас.

— Добро момче! — възкликна Фрейзиър, удряйки с ръка по облегалката на стола си, след което изведнъж се върна към предишното си състояние на жестоки терзания. — Не мога да го преживея това с внука ми. Това е невъзможно!

И тогава телефонът иззвъня. Сайръс, който беше застанал до античната бяла маса, бързо го вдигна. — Ало? — каза тихо наемникът.

— Продължаваме атаката, боецо — каза Макензи Хоукинс от Ню Йорк. — Отменяме План А — прекалено е рискован в този момент. Ще процедираме според План Б, както говорихме преди един час. Някакви вести за лейтенант Девъро?

— Той е тук, генерале — отвърна тихо Сайръс, прикривайки слушалката с длан, докато останалите оживено разискваха морските приключения на Сам с таен агент Джефри Фрейзиър. — Той пристигна преди няколко минути и сякаш е излязъл от центрофуга. Искате ли да говорите с него?

— Христе, не! фазата, в която се намира в момента, ми е позната. Викам й „Справедливият заек“. Какви са вредите?

— Нищо значително; никой не му е повярвал. Май касетката е била унищожена.

— Да благодарим на Ханибал за късмета. Знаех си, че скоро ще се появи; той никога не успява да направи тези неща както трябва… Тогава значи още не сте го посветил в нито един от плановете?

— Не съм посветил още никого, нямаше време. Господин Пинкъс непрекъснато беше на телефона и говореше с бостънската полиция, откакто Крайбрежният патрул се обади, за да каже, че са забелязали лодката, в която е Сам.

— Отново като в Швейцария, да го вземат дяволите!

— За това също се досетихме или поне приятелката му се ч досети. Тя толкова се е впечатлила от него — като че ли е завърналият се блуден син и то еднокрак — сигурно защото е с една обувка.

— Добре! Поработете с кобилката, когато обяснявате плана, полковник. Тя ще убеди него, ако вие убедите нея. Познавам това момче, когато е влюбено. Всичките ми съпруги ми казаха.

— Нещо не мога да схвана мисълта ви, генерале.

— Не е важно. Запомнете единствено, че враговете ми са доведени до ръба на отчаянието и единственият начин, по който могат да ни изключат от играта, е да ни попречат да се явим във Върховния съд. Там е мястото, където Сам ще може да говори каквото си иска и да разобличава, когото си пожелае. Но единствено там, полковник. Иначе ще го издухат като сламка.

— Доколкото сам съм изпитвал на гърба си въпросната реакция на Вашингтон, мисля че няма да ми е трудно да го убедя — каза Сайръс. — Но защо се решихте на План Б? Струва ми се, че вие и аз стигнахме до единодушно заключение, че А е напълно изпълним.

— Моят информатор, за когото ви казах, че всички смятат за умрял, даде съвсем ясно да се разбере, че ще се сблъскаме с опит за премахване с изключителна злонамереност, ама наистина изключителна, полковник.

— Боже мой, толкова далече ли ще отидат?

— Те нямат избор, боецо. Чрез контролни пакети и колосални сливания тази цялата тълпа притежава седемдесет процента от отбранителната индустрия и е натрупала дългове за толкова милиарди, че би започнала и Трета световна война, за да си ги избие, което няма да стане.

— Как си представяте това, генерале?

— Не ми е необходимо да си представям, аз знам! Те са наели най-голямата измет на земята, за да ни спре, готови на всичко снайперисти, мръсни наемни убийци, а може би и наемници като вас, които ще го направят за някой и друг долар в повече.

— Това е пазарна икономика — каза Сайръс, който вече шепнеше, поглеждайки към Аарон, Джени и Сам, който на свой ред също го гледаше. — Не мога повече да говоря. Каза ли ви този блаженопочивш информатор кога и по какъв начин ще заемат местата си тези гнусни хора?

— Ще бъдат навсякъде! Между тълпата, сред разпоредителите и охраната на Съда, може би чак при самия Върховен съдия!

— Това е много сериозно, генерале.

— План Б осигурява безопасно проникване, каквото ни е необходимо, полковник. Никой не е особено щастлив от цялата работа, и най-вече уопотамите, но всичко е на мястото си. Те всички са готови да дадат приноса си.

— А как се вмества онзи палячо Сътън в цялата работа? — попита Сайръс. — Не мога да кажа, че този кучи син ми е най-любимият човек на земята, но ви признавам, че като актьор е страхотен.

— Какво да ви кажа? Той твърди, че това ще е представлението на живота му!

— Ако оживее да прочете отзивите… Край и изключвам, генерале, ще се видим утре сутринта.

— Ами нашите Деси и Роман З.? — прекъсна го изведнъж Хоукинс. — Аз изобщо не съм им отделил място в сценария.

— Ако си мислите, че ще ги зарежа, би трябвало да чистите кенефи за наказание, генерале.

— Харесва ми отговорът ви, полковник!

Дълбоко потресеният Р. Куксън Фрейзиър се завърна в Луисбърг Скуеър с лимузината си, а в къщата на плажа остана един секстет, който с неверие се взираше в Сайръс, застанал пред бялата антична маса. Дженифър Редуинг седна между Аарон Пинкъс и Сам Девъро на кушетката, а Деси-Едно и Две стояха зад тях от двете страни на новия си приятел, Роман З. Всички бяха зяпнали широко и бяха приковали поглед в наскоро произведения полковник.

— Това е сценарият, народе — каза внушителният черен наемник. — Като пълномощник на генерала съм длъжен да ви кажа, че ако някой от вас иска да се откаже, все още може да го направи.

— Хей, както казва госпожа Ерин, той говори наистина добре за черен брат, а, Д-Едно?

— Млъквай, Д-Две.

— Ако позволите — каза Аарон Пинкъс, като се наведе малко напред — този свръхсложен сценарий, въпреки цялата му находчивост, ми се вижда… ами, прекалено театрален. Наистина ли е необходим този маскарад?

— Ако трябва да ви отговоря със специфичните термини, господин Пинкъс, усложнената театралност дава възможност за най-добра диверсия.

— Ние разбираме това, Сайръс — каза Дженифър, стиснала ръката на Девъро. — Но и аз като господин Пинкъс се питам наистина ли е необходимо всичко това? Струва ми се, че идеята на Сам просто да слезем от самолета и да вземем такси до Върховния съд — без никакви лимузини и без да привличаме вниманието върху себе си — би била достатъчно ефикасна.

— Би била, но при нормални обстоятелства, а тези обстоятелства не са нормални. Вие си имате работа със силни и решени на всичко врагове. Като тези, които Сам искаше да изобличи, дори с риск за собствения си живот, на което всички днес станахме свидетели.

— Той беше великолепен! — извика Дженифър и лепна една целувка на лявата буза на Девъро — Да преплуваш всичките тези мили в бурята…

— Не беше кой знае какво — каза Сам. — Само шест, седем, може би осем… Ако съм те разбрал правилно, Сайръс, ти твърдиш, че тази „диверсия“, както я наричаш, е необходима, защото нашите врагове възнамеряват да ни попречат физически да влезем в сградата, прав ли съм?

— Да, в основни линии.

— Ако наистина съществува заплаха, можем да поискаме защита от полицията. Като прибавим към това и вас момчета, ако сте с нас, какво още ни е необходимо?

— Едно или две неща, които не съм споменал.

— Какво?

— Вие тримата сте адвокати, аз не съм, а Вашингтон не е Бостън, където агнешкото със зеле има своя много положителен ефект върху полицейското управление. Във Вашингтон, когато някой поиска защита от сините униформи, е най-добре да си има съвсем основателна законна причина. По дяволите, тия униформи там изобщо не могат да се справят с това, което им е на главата.

— А „основателната причина“ естествено изключва поименното назоваване на високопоставени хора — намеси се Джени. — И макар че притежаваме още едно копие от касетката, няма да посмеем да им я пуснем като доказателство.

— Защо не? — възкликна яростно Девъро — Писна ми вече и ми се гади от това обикаляне на пръсти! Нарушени са граждански права, престъпени са закони — защо не, по дяволите?

— Ходенето на пръсти е било изобретено от човечеството с определена цел, Сам — каза Пинкъс.

— О, това е всичко, от което се нуждая, скъпи ми шефе и Пенджабски пророче от Хималаите! Би ли имал нещо против да слезеш от планината и да го обясниш, Аарон?

— Ти си разстроен, скъпи…

— Кажи ми нещо ново!… Май че бяха десет мили и бурята си беше жив ураган — да кажем деветдесет и девета степен, или не знам там как се казва.

— Опитвам се да ти кажа — каза спокойно Пинкъс, че едно безшумно приближаване до плячката обикновено е по-ефикасно, отколкото ако се вдигне врява.

— Аз ще го кажа по друг начин — добави Сайръс. — Нито един полицейски инспектор във Вашингтон — и с касетката и без касетката — не би задържал някой като Държавния секретар.

— Той е в лудницата!

— Толкова по-силна ще е мотивировката на Държавния департамент да прикрие работата — каза наемникът-химик. — Повярвай ми, изпитвал съм го на гърба си.

— Всичко е корупция! — изрева Сам.

— Само някои хора — настоя Дженифър. — Голямото мнозинство са претоварени с работа, нископлатени, предани бюрократи — бюрократи в добрия смисъл на думата, мъже и жени, които дават най-доброто от себе си, за да се справят с проблемите на множеството министерства, създадени от политиците, за да оправдаят гласовете на избирателите. Това никак не е лесно, скъпи.

Девъро измъкна ръката си от тази на Редуинг, сложи я на челото си и се облегна назад на кушетката. — Добре — каза той изтощено, — явно аз съм най-тъпото хлапе на улицата. Хората вършат ужасни неща и всеки си мълчи; отговорността за това — навън през прозореца!

— Не е истина, Сам — възрази Аарон. — Ти никога не водиш така делата си. Отрязваш всеки маршрут за отстъпление преди явяването пред съда и възможните контрааргументи, каквито и да са те. Точно затова си най-добрият адвокат във фирмата ми — когато си напълно на себе си.

— Добре де, добре. Ясно е, че ще се правим на клоуни!… Какви са тези неща, които не си споменал, Сайръс?

— Противокуршумни жилетки и стоманени шлемове под перуките ви — отвърна наемникът, като че ли изброяваше продукти за приготвяне на шоколадови бисквитки.

— Какво?

— Много добре ме чу. Да си кажем нещата такива, каквито са, съветник. Върху вашето явяване утре следобед са заложени на карта милиарди — да, милиарди, и то повече отколкото можеш да си представиш дори и ти с развинтеното си въображение.

— Caramba! — извика Деси-Две.

— Млъквай! Може да сме мъртви!

— Не ма интересу’а. Той е прав!

— Е, аз се съгласявам с теб, и к’во?

— Това го имаше в циганските ми карти, приятелю мой! — извика Роман З., направи пирует на място и развяващият се син пояс прикри изваждането на дългия нож. — Острието на ромите ще пререже гърлото на всеки, който се опита да нападне свещената ни кауза… каквато и да е тя.

— Хайде стига, Сайръс! — изрева Девъро. — При такива обстоятелства аз няма да позволя на Джени или на Аарон изобщо да участват в операцията!

— Няма да говориш от мое име! — изкрещя Афродитата на мечтите на Сам.

— Нито от мое, младежо! — каза Пинкъс и се надигна от кушетката. — Забравяш, аз съм бил на Омаха Бийч. Може и да не съм бил най-добрият, но все още нося шрапнел като доказателство за усилията ми. Това тогава наистина беше свещена кауза и паралелът със сегашната е далечен, но съществува. Когато едни хора отричат правата на други със сила, единственият резултат може да бъде диктатура. А аз няма да толерирам това в държава като нашата!

— Олеле, олеле, олеле!