Пътят към Омаха

Глава 31

1:06, следобед. На вратата на апартамента се позвъни и докато Сам и Аарон се изнасяха към спалнята, за да избягнат всякакво възможно разпознаване, Дженифър прекоси стаята, хвърли един поглед зад себе си и след това каза: — Кой е?

— Моля ви, госпожице Джени, отворете! — чу се неподлежащият на объркване глас на Роман З. — Много е тежко!

Редуинг отвори вратата и видя Роман, застанал пред двамата Деси, които бяха хванали за дръжките един огромен метален сандък и на челата им блестеше пот.

— Мили Боже, защо не се обадихте на някой от персонала да го донесе?

— Моят най-скъп приятел, който по една случайност в момента се е превърнал в брутален и малоумен „полковник“, каза да го донесем сами — Циганинът влезе в стаята. — А от друга страна, който види съдържанието му… Хайде мои втори и трети най-скъпи приятели. Внасяйте го!

— Вие ще бъдете щедро компенсирани за усилията си — каза Аарон Пинкъс, след като излезе от спалнята. — Няма ли някой да го отвори? — добави той, вторачвайки се в сандъка.

— Няма ключ — каза Роман, — само някакви малки цифри на ключалките.

— Шифърът е в мен — обяви безукорно и скъпо облеченият Сайръс, който влезе през отворената врата и незабавно я затвори. — Ето! — каза Сайръс, след като се справи с ключалките и отвори сандъка.

— Господи! — извика Изгрев Дженифър Редуинг. — Толкова много метал!

— Казах ти, Джени — изрече Сайръс, поглеждайки към купчината стоманени жилетки и шлемове, закачени от едната страна. В другата част висяха най-различни странни облекла. — Играта е загрубяла доста.

1:32. Съдържанието на огромния сандък беше разпределено. Съгласно заповедите на Ястреба (с няколко допълнения и поправки от страна на настоящия му главен военен адютант, Сайръс) основната цел беше да се измамят вражеските скаути, които ще ги издирват в тълпите отвън, и чрез тази измама да се доберат до приемната зала на Върховния съд. Влязат ли веднъж вътре, втората задача беше да преминат през охраната без Сам, Аарон, Ястреба, а по възможност и Джени, да разкриват самоличността си. Макензи беше убеден, че пазачите са получили сигнал да следят за определени личности, със сигурност за тях двамата с Девъро, а тъй като Сам беше служител на Пинкъс, може би и за Аарон. И. Дж. Редуинг в миналото също беше пледирала пред Съда и ако някой си беше свършил добре домашното и беше научил, че тя освен това е и член на племето уопотами, също би могла да бъде в списъка. Наистина, вероятността участието на Джени да е било проследено беше съвсем малка, но не трябваше да се подценяват възможностите на милиардите долари, притежавани от алчните врагове на „починалия“ Винсънт Манджекавало.

Преодоляването на третото препятствие зависеше единствено от това Сам, Аарон и Хоукинс да намерят мъжка тоалетна, а Дженифър да се ориентира къде е дамската, преди да бъдат приети във височайшите покои. Според подробния план на сградата, осигурен по неизвестен начин от „роднини“ на Вини Бам-Бам и потвърден от любимата му леля — Анджелина Хойкалото, коридорът на втория етаж, където се намираха и съдебните зали, се увенчаваше с по две такива помещения в противоположните му краища. Но да насочим отново вниманието си към съдържанието на металния сандък. То накара Джени да се разкрещи от спалнята си.

— Сам, това е невъзможно!

— Кое? — каза Девъро, излизайки с трудност от втората спалня, облечен в някакъв широк пепитен костюм с развяващи се панталони, които прибавяха към стройната му фигура поне още тридесет и пет килограма. По-странна беше главата му. Тя беше покрита с рошава кафява перука, като сипещите се изпод шапката къдрици можеха да се опишат единствено със сравнението „свинска опашчица“, любимата прическа на студентството от двадесетте години. Той бутна притворената врата на Редуинг и застана в рамката. — Мога ли да помогна?

— У-а-у-а-а-а-х!

— Ти крещиш. Това „да“ ли означава или „не“?

— Ти пък като какъв си се маскирал?

— Според шофьорската книжка и регистрационната карта на избирател, която ми бе осигурена заедно с дрехите, името ми е Алби-Джо Скруб и съм притежател на ферма за отглеждане на пилета някъде… А ти пък коя си?

— Бивша църковна хористка! — отговори Джени, опитвайки се още веднъж да закопчае стоманената жилетка, която не беше съвсем по мярка на щедрия й бюст. — Ето! Няма значение, оправих ce!… А сега и тази тъпа селска блуза, която би убила желанието и на някоя зажадняла за секс горила.

— Да, но не убива моето.

— Ти си едно ниво под горилата и се възбуждаш сто пъти по-лесно.

— Стига де, нали вече нямаше да се заяждаме. Не се майтапя, ти каква си?

— Нека го кажем направо — една лека жена, чиито природни дадености от кръста нагоре въпреки този противокуршумен корсет, се надяваме да отвлекат вниманието на пазачите от процедурите по пропускането.

— Ястреба мисли за всичко.

— Дори и където въпроса опира до либидото — съгласи се Редуинг и навлече яркозелената блуза през главата си. После я завърза над жълтата си минипола. Наклони се леко напред, поглеждайки как се поклащат гърдите й под свободната широка блуза. — Това е най-доброто, което постигам — каза тя с въздишка.

— Дай да поработим върху него…

— Долу ръцете… Сега идва най-неприятният момент — „каската“.

— Косата ти изглежда доста странно — отбеляза Девъро, — да не би да си я хванала отзад?

— Твоят неандерталец иска да ми отмъсти — Джени посегна към една широка квадратна кутия на леглото и извади от там една платиненоруса перука, поставена върху стоманен шлем. — Тази противокуршумна каска е толкова тежка, че сигурно до края на годината ще ходя със схванат врат, ако доживея дотогава, разбира се.

— Да, и аз си имам такова нещо — каза Сам, докато Редуинг наместваше бронираната перука върху главата си. — Можеш да кимнеш с глава за „да“, но ако се опиташ да кажеш „не“, може да си счупиш носа.

— Не ми отива на външния вид да си въртя главата.

— Сам! — извика Аарон Пинкъс от дневната — Необходима ми е помощ!

— На разположение съм — Девъро изхвърча от спалнята, а Джени по петите му. Това, което видяха беше невероятно. Нямаше я вече крехката, но въпреки това достолепна фигура на най-изтъкнатия бостънски адвокат. На негово място се беше появил някакъв равин в дълга черна мантия и плоска черна капела, изпод която стърчаха два кичура черна коса.

— Ти да не би да опрощаваш грехове или хора като теб не правят подобни неща? — каза Сам.

— Никак даже не си остроумен — отвърна Аарон и пристъпи внимателно няколко крачки напред, залитна и се хвана за поставката на една настолна лампа, която, естествено, се разби на пода. — Цялото ми тяло е опаковано в желязо! — извика той ядосано.

— Това е заради собствената ви сигурност, господин Пинкъс — каза Дженифър, заобиколи Девъро и подхвана възрастния човек под ръка. — Сайръс се изрази съвсем ясно, трябва да се погрижите за сигурността си.

— Тази грижа ще ме убие, дете мое. На Омаха Бийч носех на гърба си двадесет килограмов пакет, заради който едва не се удавих в метър и двадесет сантиметра вода, само че тогава бях къде-къде по-млад. Това метално бельо е доста по-тежко, а и аз съм много, много по-стар.

— Най-трудно ще ви бъде изкачването по стълбите пред Съда и понеже ще трябва да се разделим, ще накарам Джони Телешки нос да намери някой, който да ви помогне.

— Телешкия нос ли? Струва ми се, че това име ми е познато, то не се забравя лесно.

— Той е дясната ръка на Мак от племето — каза Сам.

— Джони Телешкия нос и Макензи Хоукинс образуват един съвършен екип. Мошеник и измамник. Телешкия нос все още ми дължи един куп пари, а Хоукинс ми дължи душевно спокойствие, както и професионалната ми кариера… Няма значение, Джони ще намери някой, който да ви помогне. По-добре да го направи или ще го подведа под отговорност, затова че е присвоил хилядарки от подкупа, който генерал Гърмяща кукувица е дал на старейшините.

— Направил ли го е? — попита Девъро.

— Всъщност, нямам и най-малко понятие, но би било най-естественото нещо на земята за него поне да опита.

На вратата нетърпеливо се почука. Сам отиде и я отвори, още веднъж приятно изненадан от внушителната елегантност на Сайръс. — Заповядайте, полковник.

— Благодаря, Сам. Бих желал да те запозная с двама мои приятели или може би трябваше да кажа, приятели на „съдията Олдсмобил“ — Сайръс пристъпи в стаята и подкани с жест Деси-Едно и Две да сторят същото. Въпреки това, те не бяха двамата Деси Арнас, които всички познаваха. Д-Едно, чиито изкуствени зъби отново бяха на мястото си, беше облечен в консервативен сив костюм и тъмносиня риза, която подчертаваше бялата му свещеническа яка. Д-Две, също някакъв свещеник, но от различна вяра, носеше черен костюм и свещеническа яка, както и златен кръст, висящ на гърдите му. — Мога ли да ви представя отец Елмър Пристин, свещеник и неговия католически колега, монсиньор Хектор Алицонго.

— Небеса! — каза Аарон, свличайки се със звън в стола си.

— Боже мой! — добави платиненорусата проститутка, която всъщност беше Джени.

— Той те чува — каза Д-Две и се прекръсти, след това прекръсти и всички в стаята — наопаки.

— Не ставай богохулник — измърмори Деси-Едно.

— А ти луд. Включих те и тебе, макар че си тъп протестант.

— Много добре, момчета — каза Девъро. — Разбрахме посланието… Сайръс, за какво е всичко това?

— Първо, разрешете ми да попитам дали всеки от вас е намерил всичко, изброено в списъка? — Дженифър, Сам и Аарон кимнаха. — Добре — продължи наемникът, — има ли някакви проблеми с камуфлажното облекло? Искаме да се чувствате удобно, доколкото е възможно при тези обстоятелства.

— Ако трябва да съм откровен, полковник — отвърна Аарон, — може би ще трябва да наемете портативен кран, за да ме премества.

— Това не е проблем, Сайръс — каза Редуинг. — Ще накарам някой член на племето да помогне на господин Пинкъс.

— Съжалявам, Джени, не можем да си позволим никаква връзка с който и да е от племето. А не е и необходимо.

— Чакай малко сега — намеси се Девъро. — Моят почитаем шеф едва върви в този средновековен рицарски костюм!

— Той ще бъде подкрепян от нашите двама свещеници.

— Нашите Деси ли? — каза Дженифър.

— Точно така. Идеята е на Хоукинс и е направо блестяща… „Преподобният Пристин“ и „монсиньор Алицонго“ са се присъединили към достопочтения равин в религиозен протест пред Върховния съд срещу някои от последните му решения, които те считат едновременно за антихристиянски и антисемитски. Никой няма да може да им попречи, освен със сила, а това би го поставило в доста неудобно положение пред телевизията.

— Идеята определено е уникална — призна Сам. — Между другото, къде е Роман З.?

— Въобще не ми се иска да мисля — отговори Сайръс.

— Не е дезертирал, нали? — каза Джени.

— Нито за секунда. Имало някаква стара циганска пословица, открадната от китайците, която казвала, че човек, който спаси живота на друг, трябвало да живее на гърба на този човек до края на неговия живот.

— Не съм убеден, че я е разбрал правилно — каза Аарон. — Струва ми се, че беше точно обратното.

— Разбира се, че е обратното — съгласи се Сайръс, — но циганите са я видоизменили и той така си я знае.

— Е, къде е той, все пак? — попита Редуинг.

— Дадох му пари да вземе под наем една видеокамера. Подозирам, че в настоящия момент краде някоя, като е казал на нищо неподозиращия продавач, че само иска да погледне пречупването на обектива на слънчева светлина. Може и да греша, но се съмнявам. Той мрази да плаща за каквото и да е — струва ми се, той искрено вярва, че това е неетично.

— Той би трябвало да се кандидатира за Конгреса.

— Но защо камера? — попита Редуинг.

— Това беше моя идея. Помислих си, че трябва да притежаваме аудиовизуален запис на протеста на уопотамите, възможно най-обширен, включващ всякакви опити за намеса на разни индивиди, насилие или каквито и да са опити да се попречи на гражданите да упражнят правото си на свободно събиране или граждански протест.

— Знаех си — възкликна със слаб глас Пинкъс от стола. — Той може и да е професионален войник и химик, но също така има данни за адвокат.

— Чакай малко — каза Девъро с нотка на скептицизъм. — Нека да довършим разговора, който преди малко подхванахме. Една нередактирана видеокасета, с датата и часа, отчитани секунда по секунда върху всеки кадър, в общи линии се приема като неопровержимо доказателство, нали така?

— Мисля, че известен брой конгресмени и сенатори, както и един или двама кметове ще се съгласят с теб, Сам — каза наемникът с лека усмивка.

— Да, и ако ние притежаваме подобна касета, запечатала „определени индивиди“, извършващи незаконни действия от насилствен характер по време на протеста на уопотамите…

— И — прекъсна го Дженифър, поглеждайки към Девъро, който кимна в смисъл „моля, заповядай“ — ако тези неприятни индивиди бъдат идентифицирани като такива под командването на една или друга правителствена агенция, това би било едно значително морално предимство за нас.

— И не само под командването на правителството — каза Сайръс. — Отвън в тълпата има цяла сбирщина, на която са й платили, за да ви спре. Работодателите им са така затънали в дългове, че самата мисъл за вас ги кара да си изяждат подметките и да си подмокрят панталоните.

— Полковник, моите поздравления! — каза Аарон, опитвайки се да стане от стола, при което изпълни стаята със звуците на метал, удрящ се в метал. — Дори и ако всичко се провали, ние ще имаме зад гърба си една втора отбранителна позиция.

— Аз наричам това „да изпържим задниците на тези, които биха желали първи да изпържат нашите“, господин Пинкъс.

— Точно така! Знаете ли, със или без правна степен, аз бих желал вие да заемете някаква служба в моята фирма, да речем като експерт-стратег в областта на криминалното право.

— Поласкан съм, сър, но мисля, че би било по-добре да говорите по този въпрос с вашия приятел Куксън Фрейзиър. Той каза, че има една къща в Карибите, две във Франция, апартамент в Лондон и няколко, за които не може да си спомни, в ски-курортите в Юта или Колорадо. Всичките те са били ограбвани поне по веднъж и той поиска от мен да се заема с по-нататъшната им сигурност.

— Та това е прекрасно за вас, честна дума! Той ще ви плаща страшно добре. Вие ще приемете, разбира се.

— За няколко седмици, може би, но ако има някакъв начин да го направя, бих искал да се върна отново в лабораторията. Аз съм инженер-химик; ето в това намирам истинско удовлетворение и радост.

В този момент откъм вратата си дочу взрив от трескаво чукане.

— Стойте там, където сте в момента — каза спокойно Сайръс, докато останалите бяха обхванати от паника. — Това е Роман З. Той си въобразява, че влизането му в която и да е стая е задача от първостепенна важност и негово изконно право, особено, когато полицията го преследва — наемникът отвори широко вратата; фигурата, застанала в коридора, наистина принадлежеше на Роман З., но вместо една видеокамера, той държеше в ръцете си две, както и голям найлонов плик на презрамка, преметната през рамото му. Нямаше ги оранжевата копринена риза, синият пояс, тесните черни панталони и златната обеца. Вместо това, той се беше дегизирал като работник от медиите, като тези, които се катерят по микробусите на телевизионните новинари по време на катастрофа или пожар. Беше се облякъл в протрити, но чисти и спретнати джинси „Левис“ и бяла тениска, на която с големи букви пишеше:

— Мисията, която ми възложи, е изпълнена, мой най-скъпи при… полковник — обяви Роман и влезе в стаята, а думите му увиснаха във въздуха, докато очите му възприемаха гледката, която представляваха Сам, Джени и Аарон. — Тук някъде да не би да има бал с маски?

— Ако има такова нещо, ти пръв си за там — каза Сайръс, — Не изглеждаш зле… Но защо две камери?

— Ами едната може да се повреди — отвърна ухилено циганинът — и лентата е повече — добави той, посочвайки плика.

— Къде е фактурата?

— Кое?

— Бележката, на която пише сумата за наема и депозита, който е трябвало да оставиш.

— А, те не ги искаха. Бяха щастливи да ни съдействат.

— За какво говориш, Роман? — попита Редуинг.

— Аз ги взех назаем, госпожице Джени — ако сте вие под тая прекрасна рокля.

— От кого? — каза Девъро.

— От тия хора! — Циганинът гордо посочи тениската си. — Аз много бързах и те проявиха разбиране.

— Такива хора няма! — извика Сайръс.

— Ще им напиша писмо някой ден. Ще им кажа колко съжалявам.

— Ако обичате, полковник — каза Пинкъс, надигайки се с усилие от стола с помощта на Джени. — Не разполагаме с време за обяснения и отчети. Какво ще правим сега?

— Много е просто — отвърна Сайръс. Но не беше.

2:16. Бум-бум, бум-бум, бум-бум — бум-бум, бум-бум, бум-бум!… Хай-я, хай-я, хай-я — хай-я, хай-я, хай-я! Бумтенето ставаше все по-натрапчиво, танцьорите пееха, подскачаха, издигаха лозунги, зяпачите бяха зашеметени, защото стълбището пред Върховния съд се беше превърнало в една уопотамска лудница. Туристите бяха бесни, а съпругите много повече от съпрузите си, понеже протестиращите танцьорки бяха необичайно привлекателни и полите им се вдигаха много високо.

На ъгъла на улица „Капитол“, прикрити в един вход, стояха двама високи мъже. Единият беше просто ослепителен в пълната си униформа на армейски генерал, а другият изглеждаше доста неприятно в мръсните си и измачкани дрехи на скитник. Скитникът изхвърча от убежището, надзърна иззад ъгъла на сградата и след това бързо се върна при генерала.

— Нещата се развиват, Хенри — каза Макензи Хоукинс. — Стана наистина напечено!

— Пристигнаха ли медиите? — попита Сътън, актьорът. — Дадох ти съвсем ясно да разбереш, няма да започна представлението си, докато не пристигнат камерите.

— Пристигнаха няколко подвижни радиостанции. Можеш да се изявиш пред микрофоните.

— Не е достатъчно, скъпи ми момко. Аз специално уточних, камери.

— Добре де, добре! — Ястреба притича още веднъж, погледна отново и се върна обратно. — Току-що пристигна един телевизионен екип!

— От коя станция? От националните ли е?

— Откъде да знам, по дяволите?

— Научете, mon general. Аз си имам стандарти.

— Отче наш, който си в лудницата…

— Не е необходимо да богохулстваш, Макензи. Просто погледни още веднъж.

— Ти си невъзможен, Хенри!

— Надявам се. Това е единственият начин да постигнеш нещо в този бизнес. Побързай сега. Изпитвам непреодолимо желание да играя; това е стимулът на растящата публика, докато я чуваш как се стича към театъра.

— Никога ли не си имал сценична треска?

— Скъпи ми приятелю, аз никога не съм се страхувал от сцената, тя се е страхувала от мен. Аз се движа по нея като гръмотевица.

— Мамка му! — Ястреба притича още веднъж, но вместо да се втурне обратно към актьора, остана на мястото си и видя това, което се надяваше да види. В другия край на Първа улица спряха четири таксита. От първото излязоха трима божи служители: един свещеник, един пастор и един възрастен равин, подкрепян от двамата християни. От второто излезе Мерлин Монро на проститутките, развъртяла бедра — вярно малко неохотно — но никой не придиряше чак толкова. Третото такси остави най-големия селянин от провинцията Озарк, с образа на птичи курешки, капещи от кепето му по издутия, не по мярка костюм. Четвъртото такси направо беше банално спрямо тези пред него. Един внушителен, елегантно облечен чернокож мъж стъпи на тротоара. Пред огромната му изваяна глава и гигантско тяло, таксито изглеждаше почти като детска играчка.

Както беше уговорено, Дженифър, Сам и Сайръс, тръгнаха в различни посоки без изобщо да показват, че имат нещо общо, но нито един не прекоси улицата към Съда. Тримата божи служители останаха на тротоара, шушукайки нещо помежду си, равинът поклащаше главата си, а двамата християни, застанали срещу него, последователно кимаха или клатеха глави с неодобрение. Ястреба бръкна в опърпания си джоб и извади уоки-токито си. — Телешки нос, обади се. Обади се, Телешки нос! (Нямаше нужда от кодово име.)

— Стига си крещял, Г. Г., това нещо ми е точно до ухото!

— Контингентът ни пристигна…

— Пристигна и половината похотлива популация във Вашингтон! Имам предвид наистина половината — другата половина иска да скалпира нашите момичета!

— Кажи им да продължават в същия дух.

— Колко нагоре? Да показват ли вече жартиерите?

— Нямах предвид това! Просто продължавайте с химните и позасилете малко там-тамите. Необходими са ми следващите десет минути.

— Имаш ги, Г. Г.!

Ястреба изтича обратно при входа.

— Още десет минути, Хенри, и излизаш на сцената!

— Толкова много?

— Трябва да свърша някои неща и когато се върна, ще излезем заедно.

— Какво имаш да правиш?

— Трябва да елиминирам няколко от враговете.

— Какво?

— Нищо, което да си заслужава да се притесняваш. Те са млади и неопитни — Макензи се втурна навън в мърлявото си скитническо облекло.

И един по един четирима от командосите в черно-зелени маскировъчни дрехи бяха потупани по рамото и в последствие изпратени временно в небитието от стария скитник. Той ги изтегли един по един на тротоара, напръска лицата им с няколко унции „Южен комфорт“ и ги остави да почиват, докато се свестят.

С нарастващо безпокойство сър Хенри установи, че „десетте минути“ станаха дванадесет, след това двадесет и най-накрая почти половин час! Ястреба беше забелязал петима федерални агенти със закопчани яки и каменни лица и шестима джентълмени с намръщени вежди и големи чела. — Аматьори! — прошепна Мак на себе си. — Що за командири си имат тия?… Някакъв негодник с тениска непрекъснато снимаше с камера, фокусирана върху контрапротестиращите, очевидно в полза на онези, от които бяха получили заповедите си. Ха! Шегичка! Но всеки път, когато Мак се опитваше да залови копелето с камерата, той се извърташе като някакъв проклет балетен танцьор и изчезваше в тълпата.

А тълпите се бяха превърнали в монолитна маса и когато Ястреба изтича обратно до входа, сър Хенри Ървинг Сътън го нямаше! Къде беше, по дяволите?… Актьорът беше на три метра от него, до ъгъла на сградата и наблюдаваше зашеметен мелето по стълбите пред Върховния съд. Пред четиридесетината пристъпващи в танцов ритъм, пеещи и думкащи късополи уопотамски демонстранти бяха избухнали ръкопашни схватки, но те изглежда нямаха нищо общо с индианците.

— О, Господи! — каза Хоукинс, сложил ръка на рамото на Сътън. — Защо не съм малко по-млад?

— И аз. Е и какво от това?

— Преди години нито един от тези негодници не би се събудил повече. Или пък е имало доста повече освен тези, които видях аз.

— Кои?

— Тези палячовци, които се бият сред тълпите от туристи. И, разбира се, беше точно така. Тези със закопчаните яки крещяха срещу командосите, които продължаваха да ги премятат през рамо, а през това време снайперистите, решили, че всякакъв вид борба означава, че те трябва да са победителите или ще ги върнат обратно в частта им, наскачаха с бронзови боксове и торбички с олово. Безредиците в цялата им прелест течаха с пълна сила. Гневни туристи крещяха, бутани и ръгани от биещите се; а те, вкопчили се в смъртна схватка и озадачени от липсата на каквато и да е униформа или опознавателен знак у противниците си, продължаваха да налитат с повалящи удари върху всичко движещо се около себе си, а идиотът с видеокамерата продължаваше да крещи: — Gloriozo!83 — докато пристъпваше с балетни стъпки наоколо.

— Тръгвай, Лютиче! — изкрещя Хоукинс в радиото си.

— Добре, Нарцис, но имаме един проблем — долетя гласът на полковник Сайръс.

— Какъв проблем?

— С религиозното трио всичко е о’кей, но изгубихме проститутката и селянина!

— Какво се е случило?

— Покахонтас побесня, когато някаква туристка хвърли в краката на танцьорките една шепа фишеци и изкрещя нещо като на гръцки. Нашето момиче се втурна след тази кучка, а Сам се втурна след нея!

— Върнете ги обратно, за Бога!

— Наистина ли искате от съдията Олдсмобил да се хвърли в това меле и да започне да чупи глави?

— По дяволите, нямаме никакво време! Почти три без петнадесет е, а ние трябва да се вмъкнем вътре, да сменим дрехите си и да се представим на охраната пред залата в три часа!

— Може би разполагаме с толеранс от няколко минути — прекъсна го Сайръс. — Дори и съдиите трябва вече да са уведомени за този хаос отвън.

— Уопотамски хаос, Лютиче! Може да се каже, че не е много в наша полза, въпреки че е необходимо.

— Задръжте така! Нашият селянин с кокошките води обратно Покахонтас — в мъртва хватка, бих добавил.

— Това момче от време на време се взема в ръце! Детайлизирайте ситуацията и да действаме!

— Ей сега. Кога ще излезе нашият генерал?

— Веднага щом видя принцесата и селянина да пресичат улицата поотделно и се погрижете тя да влезе първа… къде изчезна светата троица? Не ги виждам.

— Не можете да ги видите. Те са от тази страна и си пробиват път през безредиците. Хората би трябвало да се отнасят с малко повече уважение към религиозните водачи. Деси-Едно и Две вече проснаха на земята поне дузина вика-чи, и се кълна, че видях Д-Едно да разкопчава поне пет часовника!

— Само това ни липсва, свещеник-джебчия!

— С това разполагаме, Нарцис… Край, двамата ни адвокати, Пънч и Джуди84 пристигат.

— Напляскайте ги, за да се вразумят, полковник. Това е заповед! Край!

Ястреба пъхна уоки-токито в разпрания джоб на сакото си и се обърна към Сътън: — Само няколко минути остават, Хенри. Готов ли си?

— Готов ли? — каза актьорът, едва сдържайки яростта в гласа си. — Идиот такъв! Как бих могъл да завладея сцената, когато тече цялата тази бъркотия?

— Стига, Хенри, само преди няколко часа ми каза, че това нещо е чудесен „мизансцен“.

— Това беше обективен анализ, а не субективна интерпретация. Няма малки роли, има малки играчи.

— А?

— Ти си изключително дебелокож, когато стане въпрос за изкуство, Макензи.

— Тъй ли?

— Хубавата Дженифър пресича улицата. Господи, гардеробиерката трябва да бъде уволнена незабавно! Тя е направо като някоя брантия!

— Точно това е идеята… Ето го и Сам…

— Къде?

— Онзи тип с костюма, дето му е голям…

— С онази абсурдна шапка ли?

— Изглежда доста по-различен, нали?

— Определено изглежда много глупав!

— Точно това ни трябва. А не някакъв хитър адвокат.

— Мили Боже! — възкликна актьорът. — Видя ли това?

— Кое?

— Свещеникът в сивия костюм — ето там — този, който се качва по стълбите с другия свещеник и онзи между тях двамата, който прилича на равин.

— О, о… Какво е станало?

— Кълна се, че викарият току-що блъсна един човек и му открадна часовника. Направо му го откъсна от китката!

— Проклятие! Казах на полковника, че само това ни липсва, свещеник, който краде от паството си.

— Знаете ли…? Ама разбира се, че знаете. Възрастният човек в равинските дрехи е Аарон! А другите двама са онези типове от Аржентина или от Мексико!

— Пуерто Рико, но това не е важно. Щом са стигнали до горе, значи ще влязат!… Ваш ред е, генерале!

От радиото на Ястреба се дочу пращене. Той го измъкна бързо от джоба си и от него се разнесе гласът на Сайръс. — Пресичам улицата. Пожелайте ми късмет!

— Всички системи са в ход, полковник… Телешки нос, обади се!

— Тук съм, престани да крещиш. Какво има?

— Спирай с индианските глупости и започвай националния химн.

— Нашите са по-хубави, поне можеш да си ги тананикаш.

— Веднага, Джони! Генералът ни излиза на сцената!

— Дадено, бледолики.

— Това е, Хенри! Направи го добре!

— Никога не съм го правил зле, задник такъв — каза актьорът, пое няколко пъти дълбоко въздух, изпъчи се в целия си внушителен ръст и закрачи към бунтуващата се тълпа и към уопотамите, които изведнъж запяха „флаг, обсипан със звезди“. Хорът беше омагьосващ. Гласовете се издигаха до небесата и гледката на четиридесетте боядисани и разчувствани лица на коренните жители на Америка имаше поразяващ ефект върху тълпата. Дори и бесните командоси, вкопчили се в смъртна схватка с агентите, застинаха с протегнати ръце и пръсти впити в гърлата им. Стрелците изтърваха боксовете си и торбичките с олово и всички впериха поглед в трагичните фигури, които от все сърце пееха за земята, която беше открадната от тях. В много от очите на наблюдателите се появиха сълзи.

— Сега е зимата на нашето недоволство! — изрева сър Хенри Ървинг Сътън с най-завладяващия си сценичен глас, след като се изкачи на четвъртото стъпало и се обърна към тълпата. — Кучетата може да ни лаят, но нашият поглед е чист и ясен. Извършено е едно ужасно зло и ние сме тук, за да го поправим! Да бъдеш или да не бъдеш, това е въпросът…

— Този кучи син може да си дрънка така цял час — прошепна Макензи в радиото си. — Къде сте всички? Отговорете с номерата си.

— Ние сме в голямата каменна зала, но ти нищо не знаеш, генерале…

— Принцесата и селянина са с мен — каза Сайръс — и вие наистина нищо не знаете!

— Какви ми ги дрънкате вие двамата, по дяволите?

— Малък номер, за който вие не сте се досетил — обясни наемникът. — Тук вътре имат детектори за метал и ако Джени, или Сам, или господин Пинкъс преминат, ще включат алармата в сградата.

— О, Господи! Докъде е стигнала тази държава?

— Предполагам, че трябва да се каже нещо като „да погледнем към причините, които лежат в основата“, но в този момент ние не можем да продължим.

— Все още не са ни победили, Лютиче — извика Ястреба. — Телешки нос, слушаш ли?

— Разбира се, Г. Г., а и ние също си имаме проблем. Той възникна между нашите хора и твоя приятел Вини. Искам да кажа, че той си е жив трън в задника.

— Какво е направил? Той е при вас едва от тази сутрин — какво би могъл да ви направи?

— Клъч, клъч, клъч, само това прави непрекъснато! След това се появи онзи неговият приятел, дребният, дето говори като бройлер и в мотела се развъртяха дузина барбута, а този Джоуи не знам там какъв си само обикаляше от стая на стая да поддържа акцията. И успя, бих добавил, с едни много интересни зарове. После се омете и доста от нашите момчета се оказаха с ометени джобове.

— Сега нямаме време да се занимаваме с това!

— Намери време, Г. Г., докато онзи генерал, който, трябва да призная, изглежда съвсем като теб, все още писка там. Момчетата и момичетата ни са бесни и казаха, че няма да търпят повече. Не щат да понасят тия двама мошеници и си искат обратно парите!

— Ще си получат парите в петдесеторен размер, обещавам!

— Мамка му! Виждаш ли това, което виждам и аз, Г. Г.?

— Аз съм на ъгъла на тази сграда и стават прекалено много неща…

— Една шайка типове си пробива път към позициите ни… изчакай една секунда! Сега някакви други — или са полузащитници, или са някакви маймуни в костюми — се присъединяват към тях. Те се спускат към нашия генерал!

— Изпълнявайте План Б, приоритет Номер Едно! Измъкнете го от там! Не можем да позволим да пострада… Започвайте химните и танците. Веднага!

— Ами какво ще стане с двамата мошеници, Вини и бройлера?

— Седнете върху тях!

— Направихме го в автобуса. Дребният ухапа задника на Орлов взор.

— Изпълнявай. Аз тръгвам напред!

— Телешки нос, слушай ме и изпълнявай! — прошепна рязко Хоукинс в радиото си, докато си пробиваше път към входа на Съда.

— Сега пък какво? Измъкнахме генерала ти, който непрекъснато пискаше, че „не бил свършил!“ Малкият Джоуи е прав, той е тъпак!

— Малкия Джоуи ли?… Тъпак?

— Ами да, ние сключихме сделка. Той ще ни върне половината пари и аз ще взема двадесет процента за арбитража.

— Джони, намираме се в криза!

— Не, не се намираме. Двамата мошеници са в един бар малко по-надолу по улицата. Нали разбираш, червената перука на Вини не допринасяше кой знае колко за имиджа ни. Беше съвсем неподходяща. Всъщност, той не е съвсем лош човек, когато го опознаеш. На теб известно ли ти е, че истинските индиански етнически типове били на голяма почит в Лае Вегас? Невада била една голяма запазена територия за червенокожите, разбираш ли.

— Аз ти говоря за настоящия момент! План Б, приоритет Две — мирното превземане на Съда!

— На теб чавка ти е изпила шибания мозък! Може да ни изпозастрелят!

— Не и ако всички паднете на колене и започнете да нареждате и плачете на висок глас, но чак след като вече сте вътре.

— Кой го е казал?

— Има го и в Конституцията. Никой няма право да застреля човек на колене, защото той се моли и ще умре с достойнство, а този, който го е застрелял, ще бъде прокълнат от Господ.

— Без майтап?

— Без майтап. Тръгвайте!

Ястреба върна обратно радиото в прокъсания си джоб вече във вътрешността на огромното фоайе на Върховния съд, а в това време Сайръс държеше Аарон, Джени, Сам и двамата Деси плътно до стената, далеч от аркообразните детектори за метал.

— Слушайте ме сега, приятели — каза химикът-наемник. — Когато уопотамите нахлуят вътре, Д-Едно и Д-Две ще обезвредят детекторите като ги повдигнат, а вие — Сам, Джени и господин Пинкъс, ще се промъкнете под тях и ще се отправите към втория етаж. Използвайте стълбите или асансьорите, няма значение и отидете до втория килер от дясната страна. Другите ви дрехи са там в един найлонов плик. Преоблечете се в мъжката и в дамската тоалетна и се съберете пред залата в източния край на коридора. Аз ще ви чакам.

— Ами Мак? — попита Девъро.

— Доколкото го познавам, а мисля, че вече го опознах добре, се обзалагам, че ще бъде в този килер и ще разпределя покупките преди вас. Човече, щеше ми се този тигър да беше управлявал някои от кампаниите, в които съм участвал. Аз съм добър, но той е връх — искам да кажа, наистина зъл!

— Това комплимент ли е, Сайръс? — попита Пинкъс.

— По-добре да ми повярвате, равине. Бих го последвал и в ада, защото знам, че ще се върна.

— Е, той никога не е плувал двадесет мили в ураган…

— О, я млъквай, Сам… О, о, ето ги, идват!

— Велики Аврааме! — прошепна Аарон, докато ордата уопотами с боядисани, восъчни лица, разкривени в гротесков хленч, се втурнаха през вратите и моментално паднаха на колене, пеейки в унисон с глави вдигнати към тавана, молейки боговете си за пощада. (Ако някой знаеше, а никой не знаеше, това все още беше „Честването на първата брачна нощ“.)

Една дузина пазачи свалиха от раменете си пушките и ги насочиха към главите на протестиращите. Но нито един не стреля. Това го имаше в Конституцията, или поне в съзнанието на охраната на Върховния съд, че не трябваше да се стреля по хора, които се молят. Вместо това се чуха аларми, но не от детекторите, а от вътрешността на самата сграда. За няколко секунди в огромната зала се стекоха подкрепления от охраната, служители и помощен персонал. Настъпи истински хаос.

— Сега! — прошепна Сайръс. Деси-Едно и Две повдигнаха дебелите кадифени въжета и Аарон, Сам и Джени пропълзяха под тях, възползвайки се от безредието.

Макензи също премина без да благодари на някого за този късмет и се втурна към стълбището, което водеше към втория етаж.

Проблем. Естествено. Лелята на Вини Бам-Бам, Анджелина Хойкалото беше объркала втория килер със стаята на климатичната инсталация и няколко скъпоценни минути бяха пропилени в търсенето на черната найлонова торба, в която се намираха дрехите им. Изведнъж се чу приглушена експлозия, на която всъщност нито един от тях не обърна внимание.

— Намерих я! — извика Сам и във въодушевлението си дръпна някакъв шалтер и климатичната инсталация даде накъсо. — Всичко спря — добави той, озадачен от внезапното спиране на голямата машинария.

— Кого го е грижа? — извика Дженифър, подхващайки Пинкъс, докато в това време Ястреба се задаваше тичешком от другия край на коридора и сваляше в движение скитническото си сако.

— Те ти булка Спасов ден! — изрева той. — Тъпата стълба беше заключена отвътре!

— Как влезе? — попита Девъро, измъквайки дрехите на Редуинг от торбата.

— Винаги нося в себе си малък пластичен експлозив, човек никога не знае за какво ще му потрябва.

— Вярно, стори ми се, че чух някакъв гърмеж — каза изтощеният Пинкъс.

— Къде е дамската тоалетна? — попита Редуинг.

— Там в края — отвърна Макензи, сочейки на изток.

— А къде е нашата тоалетна? — попита Сам.

— Доста по-близо, ето тук отляво.

Те потеглиха и изведнъж Дженифър се обърна и извика. — Сам! Мога ли да се преоблека заедно с теб? Остават още само три минути, а онази врата е на разстояние две футболни игрища!

— Леле Боже, откога чакам тези думи!

Проститутката с платиненорусия шлем се втурна обратно към пилегледача „Алби-Джо Скруб“ и двамата заедно последваха Пинкъс и Ястреба в помещението за облекчаване. Джени влезе бързо в една от кабинките, а мъжете се отърваха от дрехите и перуките си и останаха по далеч по-приличните облекла, които носеха под живописния камуфлаж.

Освен Ястреба. Защото в дъното на торбата за отпадъци, сгъната грижливо, за да бъде извадена без усилия, се намираше пълната му парадна униформа на Гърмящата глава, вожд на уопотамите, включително и величествената корона от пера, най-величествената от времето, когато окиичобите са посрещнали един заблуден козметик на име Понс де Леон85 на брега на бъдещия Маями Бийч. Той бързо свали скитническите си панталони и подгизналата си от пот риза и ги замени с облеклото от фина еленова кожа и кожения си бизонски жакет. След това, под смаяните погледи на Аарон и Сам, внимателно положи огромното творение от пера върху главата си. То се разстла във всичките си сто осемдесет и осем сантиметра.

Една минута по-късно Дженифър излезе от кабината в безупречен тъмен костюм, с вида на хладна и преуспяваща дама адвокат, която изобщо не се бои да застане пред доминирания от мъжкия пол Върховен съд. Това, което я уплаши за момент, беше гледката, която представляваше Макензи Хоукинс.

— А-а-а! — изпищя тя.

— Изразяваш в пълна степен и моите чувства — каза Девъро.

— Генерале — добави Пинкъс, влагайки в титлата любезна, но твърда молба, — това не е някакъв маскарад на Бала на розите в Пасадена. Тези процедури са най-сериозните и респектиращи в правната ни система и вашата външност, колкото и великолепна да е, едва ли е подходяща за ситуацията.

— Какво й е на ситуацията, командире?

— Само бъдещето на племето уопотами и огромен сектор от отбранителната структура на държавата.

— Ще се изкажа по първата част. Мнението ми е окончателно. Между другото, това е всичко, което нося със себе си, освен ако не желаете да вляза като някой член на племето Скитникос анонимикус — което, погледнато от друга гледна точка, не е съвсем лоша идея.

— Ще отидем с перата, генерале — каза бързо Дженифър.

— Мръсното сако още е в коридора — замисли се дълбоко Хоукинс. — Тук горе няма кой да го намери; всички са долу… Като си помисля за това, аз един беден и подтиснат човек от един онеправдан народ — облечен в парцали и може би с хлътнал от глад стомах.

— Не, Мак! — извика Сам. — Те ще те измъкнат навън и ще те линчуват.

— Предполагам, че е напълно възможно — каза Ястреба и се намръщи. — Това е един безчовечен град.

— Тридесет и пет секунди — обяви Редуинг, поглеждайки часовника си. — По-добре да тръгваме.

— Не мога да си представя, че минута или две закъснение могат да имат някакво значение — каза Аарон. — Имам предвид, че там долу цари истинско гражданско неподчинение, маси щурмуват барикадите, което си е живата истина.

— Не щурмуват, командире, а се молят. Има разлика.

— Той е прав, Аарон, и това никак не е в наша полза — каза Девъро. — Веднага щом пазачите осъзнаят, че това е в общи линии една мирна демонстрация, готовността веднага ще бъде отменена и другите веднага ще се върнат по местата си… Ти си присъствал на подобни процедури и преди, нали шефе?

— Три или четири пъти — отвърна Пинкъс.

— Кой стои пред вратите на Върховния съдия, командире?

— Специален пазач и един съдебен служител, генерале.

— Проклятие! — изрева Ястреба. — Единият от тях или и двамата ще разполагат със списък на имената ни. Ще се обадят по радиото и още една дузина други ще изникнат от ламперията и ще ни разкарат. Никога няма да влезем вътре!

— Предполагам, че не говорите сериозно — каза Дженифър. — Това е Върховният съд. Никой не може да подкупва пазачите и съдебните служители и въобще всякакви такива неща.

— Помисли си за милиардите дългове и зачервените физиономии в Пентагона, а и в Министерството на правосъдието и в Държавния департамент и още няколко дузини пиявици в Конгреса, които си прекарват отпуските в плюскане на тонове свинско. Какво са неколкостотин хиляди долара, които ще бъдат изръсени тук из тези свети зали!

— Мак е прав донякъде — каза Сам.

— Плътта е податлива на изкушения — отбеляза Аарон.

— Хайде да се омитаме оттук! — заключи Дженифър. Така и направиха и забързаха, запазвайки максимално достолепие, към внушителните аркообразни врати на кабинета. За тяхно най-голямо облекчение, видяха, че масивната фигура на Сайръс е застанала пред тях; с огромно учудване видяха и двамата Деси, коленичили от двете му страни в свещеническите си одежди.

— Полковник, какво правят тук двамата ми адютанти?

— Генерале, какво сте си сложил, по дяволите?

— Парадната униформа, подобаваща на племенния ми сан, разбира се. Сега, отговорете на въпроса ми!

— Идеята беше на Деси-Едно. Той каза, че са стигнали толкова далече и въпреки че не били сигурни за какво е това всичкото, решили, че може би ще се нуждаете от допълнителна охрана. За тях не представляваше никакъв проблем да се качат тук — колкото и да е странно, но тук си е живо убежище от безредиците на долния етаж.

— Колко мило — каза Дженифър.

— Колко тъпо! — изкрещя Девъро. — Ще ги забележат, ще ги арестуват и разпитват и цялото ни нелегално проникване ще цъфне на първите страници на вестниците!

— Ти нищо не разбираш — каза Д-Едно, надигайки глава с ръце все още сключени за молитва. — Numero uno, изобщо нищо не сме видели. Numero dos, ний сме misioneros, които обръщат бедните варвари в Христовата вяра. Кой ша арестува такива падрета? А ако се опитат, няма да могат да ходят няколко месеца и никой няма да влезе вътре освен вие.

— Проклет да съм — измърмори Хоукинс и погледна почти нежно надолу към двамата си адютанти. — Правилно съм се спрял на вас, момчета. При тъмните операции човек винаги трябва да разполага с вторичен спасителен персонал; той обикновено е първият, който поема огъня върху себе си. Ние се поколебахме да ги включим, защото знаехме каква може да бъде равносметката, но вие не се поколебахте да дойдете като доброволци. Прекрасно е от ваша страна, момчета.

— Т’ва е хубаво, генерале — каза Д-Две, — но ти няма да си проклет. Аз сам ще оправя тая работа, а не моя амиго. Нъл’ виждаш, аз съм catolico, той е само protestante — то не се брои.

Тътенът на отекващи стъпки по дългия коридор накара всички да извърнат рязко глави в пълен шок. Той бързо премина, щом тичащата фигура на Роман З., с по една камера във всяка ръка и дълга найлонова торба, преметната през рамото му и удряща се в бедрата му, се затича към тях.

— Мои най-скъпи и най-обичани друзя! — изкрещя той, останал без дъх и спря. — Няма да повярвате колко великолепен бях! Заснех физиономиите на всички, включително и трима човеци, които убедих с дългия си нож да кажат, че са били изпратени тук от „Министъра на правосъдието“ и от някакъв дребен секретар на нещо дето му викат „отбрана“.

— Това е страхотно! — каза Сам. — Но как се добра дотук?

— Очен лесно! Там долу в мраморната зала всички пеят и танцуват, и се смеят, и плачат, също като моите цигански предшественици. Хора със смешни дрехи и боядисани лица раздават наоколо бутилки с плодов сок и всички са толкова щастливи и тъжни, че ми напомниха за един наш лагер в планините на Моравия. Всичко е glorioso!

— O, Боже мой! — възкликна Дженифър — Джибрите!

— Кое, скъпа моя?

— Джибри, господин Пинкъс. Най-отровното питие, добивано някога от цивилизован или нецивилизован човек. Мохоуките твърдят, че те са го изобретили, но ние сме го подобрили и сме го направили двадесет пъти по-силно. Употребата му е абсолютно забранена в резервата, но ако някой е успял да открие тези джибри и да ги пусне в употреба, това е само онзи негодник Джони Телешкия нос!

— Бих казал, че в този момент той е напълно достоен и за името си, и за рождението си — каза Девъро.

— Хайде да влизаме — каза вече съвсем заповеднически Сайръс. — Аз ще отворя вратата — Той го направи и добави: — Първо вие, генерале.

— Съвсем правилно, полковник.

Макензи Хоукинс влезе в просторната, облицована в махагоново дърво стая, перата му се вееха, подкрепителният контингент го следваше достолепно, когато изведнъж оглушителни звуци на див боен индиански химн, там-тами и гласове изпълниха святото помещение. Горе на полукръглата банка, съдиите, чиито лица вече бяха застинали в строги изражения, реагираха панически и до един и една се изпокриха под нея, а след това започнаха да надзъртат с разширени очи, ужасени, но същевременно и облекчени, че не се виждат никакви признаци на насилие. При вида на пернатото чудовище под тях устите им зяпнаха; не пожелаха да се изправят иззад банката, останаха там с напълно шокирани лица.

— Какво направи, по дяволите? — прошепна Сам зад Ястреба.

— Един малък номер, който научих в Холивуд — отвърна под мустак Макензи. — Един звуков ефект привлича много повече вниманието, отколкото думите. В джоба ми има касетофон.

— Веднага изключи това шибано нещо!

— Ще го направя моментално, щом тези треперещи нещастници осъзнаят, че пред тях е застанал Гърмящата глава, вожд на уопотамите и че неговият племенен сан изисква подходящ респект.

Един по един, зашеметените съдии от Върховния съд бавно започнаха да надигат главите си. Музиката заглъхна и след това спря. Съдиите се спогледаха въпросително и насядаха по столовете си.

— Чуйте ме, вие мъдри старейшини на правосъдието в тази държава! — изрева Гърмящата глава и гласът му отекна между стените. — Вашите хора бяха заловени в коварен заговор, целящ да ни отнеме чрез измама правата за собственост над нашите поля, нашите планини и нашите реки, които ни осигуряваха необходимото за живот и оцеляване. Вие ни натикахте в гетата с безплодни гори и безводни земи, които не раждат нищо освен най-нежеланите семена. Ние не сме ли част от тази нация? Нация, в която са съществували и в мир, и във война хиляди племена. Вие воювахте с нас и с испанците, а след това с французите и англичаните, а най-накрая и между вас самите? Ние нямаме ли същите привилегии като тези, с които воювахте и на които след това простихте и ги абсорбирахте в културата си? Чернокожите в тази страна преживяха двестагодишно робство, а ние агонизираме вече петстотин години. Ще позволите ли вие и в този век това да продължава?

— Аз не — каза бързо един от съдиите.

— Нито пък аз — каза друг, още по-бързо.

— Определено и аз няма да позволя — възпротиви се още един, клатейки ожесточено глава и скърцайки с челюсти.

— О, Божичко, четох това изявление десет пъти и десетте пъти плаках — каза съдийката.

— Не ви прилича да го правите — каза Върховният съдия, вперил поглед в дамата и след това внезапно изключи микрофоните, за да може Съдът да се съвещава на спокойствие.

— Обичам го — прошепна Дженифър на ухото на Сам. — Мак каза всичко само в няколко изречения!

— Да, но той не е плувал тридесет и седем мили през ураган в морето!

— Нашият генерал е много красноречив и убедителен — прошепна Пинкъс. — Много добре си е научил речта.

— Сравнението му с чернокожите не ме прави особено щастлив — каза Сайръс, също шепнешком. — По дяволите, неговите индиански братя и сестри не са ги оковавали във вериги и не са ги продавали, но в общи линии е прав.

— Не, Сайръс, не са ни оковавали и продавали — добави Дженифър. — Нас просто са ни избивали или са ни натирвали в места, където да умираме от глад.

— О’кей, Джени. Матира ме. Микрофоните отново бяха включени.

— Да, ами, кхъм! — каза един съдия, седящ в дясната част. — Понеже уважаваният адвокат от Бостън, съветник Пинкъс, се е присъединил към вас, ние разбира се, приемаме вашите препоръчителни документи, но се надявам, че вие осъзнавате значимостта на това дело?

— Искаме си само това, което е наше. За останалото можем да преговаряме, всичко друго би било недопустимо.

— Това не беше уточнено с необходимата прецизност в декларацията ви, Гърмяща глава — каза чернокожият съдия с поглед, пълен с неодобрение, докато вземаше един лист. — Вашият официален адвокат е някой си Самюъл Дансинг Девъро, вярно ли е?

— Вярно е и аз съм този, сър — отвърна Сам, пристъпвайки напред отстрани на Хоукинс.

— Страхотна декларация, млади човече.

— Благодаря ви, сър, но честно…

— Вероятно ще бъдете прострелян в главата заради нея — продължи съдията, като че ли Девъро изобщо не беше проговарял. — Обаче, като я чета, ми се струва, че долавям под повърхността една тънка и непрекъсната нишка на злонамереност, като че ли не сте бил заинтересован толкова от правото, колкото от отмъщението.

— В ретроспективен план, аз бях потресен, сър, от несправедливостта.

— На вас не ви се плаща, за да се потрисате, съветник — каза един съдия отляво. — Плаща ви се, за да представите във вашата петиция истината. При отсъствието на мнозината починали отдавна, които сега не могат да застанат тук и да се защитят, вие сте си позволил шокиращи инсинуации.

— Основани на разкрит доказателствен материал, сър, а и това са наистина инсинуации или, ако ви харесва повече, предположения. Но нито едно от тях, обаче не е без съответните исторически доказателства.

— Вие професионален историк ли сте, господин Девъро? — попита друг.

— Не, господин съдия, аз съм професионален адвокат, който може да забележи и проследи линията на доказателствата, както съм сигурен, че можете и вие, сър.

— Много мило от ваша страна да признаете на колегата ни подобна способност — каза друг.

— Не съм го казал с обиден подтекст, сър.

— Да, но според собствените ви думи, вие можете да се почувствате обиден, съветник — отбеляза съдийката. — Така че аз бих направила заключението, че и вие сте способен да обидите някого.

— Само, когато съм убеден, че е оправдано, мадам.

— Точно това имах предвид и аз, господин Девъро, когато споменах тази нишка на злонамереност в декларацията ви. Не се учудвам, че не искате нищо по-малко от една унизителна капитулация от страна на правителството, която би стоварила върху плещите на всеки данъкоплатец в тази държава един непосилен товар. Задължение, което едва ли би преглътнал.

— Ако Съдът ми разреши да го прекъсна — намеси се Гърмящата глава, вожд на уопотамите — моят блестящ млад съветник, застанал тук пред вас, има репутацията на човек, който изпитва силен справедлив гняв, когато чувства, че каузата е законна…

— Какво? — прошепна Сам и ръгна с лакът ребрата на Хоукинс — Не смей…

— Той се осмелява да си пъха носа там, където не смеят и ангелите, но кой измежду нас би винил този истински честен човек, който до дъното на душата си вярва в справедливостта за онеправданите? Вие сър, твърдите, че на него му се плаща, за да се чувства обиден — вие бяхте прав само наполовина, сър, защото на него изобщо не му е било платено, но той се чувства обиден заради времето, в което живее, без да търси за себе си никаква награда в бъдеще за искрената си вяра… А каква е тази вяра, която така силно ги подтикна да се застъпи в наша полза? Разрешете ми да се опитам да обясня. Или още по-добре, вместо аз да обяснявам, всеки от вас може да посети една дузина резервати, в които живеят нашите народи. Вижте сами какво е сторил белият човек с предишните горди индианци. Вижте бедността ни, мръсотията, в която живеем, нашата — да, нашата безжизненост и импотентност. Попитайте се, дали самите вие бихте могли да живеете по този начин без да чувствате обида в сърцата си. Тази земя е била наша земя и когато вие сте ни я отнели, ние по някакъв начин сме осъзнали, че от това може да се развие една по-велика, цялостна нация и че ние можем да бъдем част от нея… Но не, не било писано. Вие ни изолирате, оставяте ни в периферията, изпращате ни в изолирани резервати без никакъв принос във вашия прогрес Това е документирана история и никой не би могъл да я постави под въпрос… Ето по тази причина, ако нашият образован съветник е написал декларацията си с определена доза гняв — „злонамереност“, както го наричате вие — той ще влезе в хрониките на правото на двадесети век като Кларънс Дароу86 на нашето време. Говорейки от името на потърпевшите уопотами, ние го боготворим.

— Боготворенето, вожде Гърмяща глава, не влиза в работата на този Съд — каза големият черен съдия и погледна накриво. — Човек може да боготвори своя бог, или някакъв идол, или икона, или последния гуру, но това не оказва никакво влияние в съдебната зала, а и не би трябвало. Ние тук боготворим единствено правото. Ние отсъждаме въз основа на фундаментални или доказани истини, а не на убедителни хипотези, извлечени от несъществени документи отпреди повече от сто години.

— Хей, чакайте малко сега! — извика Сам — Аз прочетох тази декларация…

— Ние смятахме, че вие сте я написал, съветник — прекъсна го съдийката — Не е ли вярно?

— Да — ами, това е друга история, но нека ви кажа, аз съм страхотен адвокат и съм проучил тази декларация в най-малки подробности. Историческият доказателствен материал, който я подкрепя, е неоспорим! Още повече, ако съдът отхвърли тези доказателства от прагматични подбуди, вие значи сте просто една сбирщина от — от…

— От какво, Съветник? — попита един от съдиите от лявата страна на банката.

— По дяволите, ще го кажа — страхливци!

— Обичам те, Сам — прошепна Дженифър.

Звучната изненада на целия Съд бе прекъсната от мощния глас на вожда Гърмяща глава, известен още и като Макензи Лочинвар Хоукинс. — Ако обичате, велики пазители на правосъдието в тази открадната от нас земя, мога ли да говоря?

— Какво има, пернат термит такъв? — изписка Върховният съдия Рийбок.

— Току-що станахте свидетели на бесния гняв на един честен човек, на един изключителен адвокат, който е готов да захвърли блестящата си професионална кариера, заради истината, която е открил в едни скрити ръкописи, които не е трябвало никога да видят светлината на деня. Точно такива безкомпромисни мъже са направили тази страна велика, защото те са се изправяли лице в лице с истината и са почувствали нейното величие. Истината и добра, и лоша, е трябвало да бъде приета с всичките жертви, които е изисквала, бляскава светлина, която е извела една нова нация до нейното величие, до нейната слава. Всичко, което желае той, което желаем ние, което желаят всички индиански народи, е да бъдем част от тази велика страна, която някога сме наричали наша. Толкова ли ви е трудно да го преглътнете?

— Съществуват и съдбовни национални интереси, сър — каза черният съдия с малко по-ведра физиономия. — Изключителни финансови натоварвания, жестоки данъци върху цялата държава, които няма да се посрещнат с одобрение. Както мнозина преди нас са казвали, за съжаление в повечето случаи този свят е много нечестен.

— Да преговаряме, тогава, сър! — извиси глас Гърмящата глава. — Орелът не лови мухи. Вместо това, както се изрази нашият млад съветник, този могъщ орел прорязва небесата с великолепен полет, но е далеч по-важен, като всепризнат символ на свободата.

— Аз го казах…

— Млъкни!… О, вий, съдии, позволете на тази незначителна муха да намери своята искрица надежда под крилото на великия орел. Не ни прогонвайте отново, защото вече не остана място за нас. Дайте ни уважението, което отдавна ни се полага — дайте ни надеждата, която ни е необходима, за да оцелеем. Без нея ние ще загинем, и гибелта ни ще бъде окончателна. Бихте ли искали това да тежи на вашата съвест — ръцете ви не са ли достатъчно кървави?

Тишина. Повсеместна. Освен:

— Ей, Мак, не е зле — прошепна Сам с левия ъгъл на устата си.

— Великолепно! — прошепна Дженифър отзад.

— Задръж така, малка кобилке — отвърна също тихо Ястреба, извръщайки глава. — Сега следва гвоздеят.

— Какво си намислил? — попита Аарон Пинкъс.

— Само слушайте — прошепна Сайръс. — Известно ми е що за човек е генералът. Сега ще ги ужили там, където наистина ще ги заболи. Право в задниците.

Микрофоните бяха изключени още веднъж, докато съдиите за пореден път се оттеглиха на съвещание. Най-накрая съдията от Ню Ингланд, който имаше вид на недохранен, заговори: — Заключителната ви реч беше наистина затрогваща, вожде Гърмяща глава — каза той тихо, — но подобно обвинение може да бъде отправено и от името на множество малцинства. Историята не е била благосклонна към тези народи, за лично мое най-голямо съжаление. Както е казал един от нашите президенти: „Животът не е справедлив“, но той трябва да продължи и да става по-добър за мнозинството, а не за нещастните пострадали малцинства. Ние всички от все сърце бихме желали да можем да променим този сценарий, но това е извън нашите способности и възможности. „Бруталността на историята“ — така го е определил Шопенхауер. Аз искрено ненавиждам това заключение, но съзнавам истинността му. Ние можем да отприщим един потоп, който да погълне цели общности в цялата страна с далеч, далеч по-лоши последствия, отколкото за ищците.

— Какво искате да кажете, сър?

— Отчитайки всичко, което изложихте тук, какъв би бил вашият отговор, ако Съдът с цялата си мъдрост отсъди срещу вас?

— Много просто — отвърна вождът Гърмяща глава. — Ще обявим война на САЩ, със съзнанието, че имаме подкрепата и съчувствието на нашите индиански братя из цялата страна. Много хиляди бели хора ще загинат. Ние ще загубим, но и вие също.

— Мамка му — обади се гъгнещият Върховен съдия Рийбок, — Аз имам къща в Ню Мексико…

— В земята на войнолюбивите апахи ли, сър? — попита невинно Ястреба.

— На две мили и половина от резервата — отвърна съдията, преглъщайки.

— Апахите са наши кръвни братя. Дано Великият дух да ви дари с бърза и относително безболезнена смърт.

— Ами Палм Бийч? — попита друг член на Съда с вдигнати вежди.

— Семинолите са наши братовчеди. Те сваряват кръвта на белия човек, за да премахнат нечистотиите й, докато кръвта е още в тялото, разбира се, това прави месото по-крехко.

— Аспен…? — попита колебливо друг. — Кои са там?

— Безразсъдните и жестоки чероки, сър. Те даже са ни по-близки братовчеди, благодарение на географията. Въпреки това ние неведнъж публично сме заявявали неодобрението си относно първобитните им методи на отмъщение. Те завързват враговете си с лице върху мравуняци на мравки-убийци.

— Ааа! — задъха се Дженифър.

— Лейк… Лейк Джордж? — попита един пребледнял съдия отляво, на чиято физиономия се беше изписал неочакван ужас. — Имам там прекрасна лятна къща.

— В горната част на щата Ню Йорк ли, сър? Трябва ли да питате? — Макензи снижи глас, сякаш обхванат от неизказан ужас. — Ловните и погребални полета на мохоките?

— Нещо такова… струва ми се.

— Нашето племе е издънка на мохоките, сър, но ще ви призная най-откровено, ние почувствахме, че трябва бързо да се махнем и да се отправим на запад, далеч от нашите най-близки кръвни братя.

— Защо е било необходимо това?

— Мохокският ловец е може би най-жестокият и смелият от всички нас — но, ами, не съм сигурен, че разбирате.

— Да разбираме… какво?

— Когато ги предизвикват, те подпалват шатрите на враговете си през нощта, както и цялото вражеско имущество и земи. Това е политика за обезвреждане на противника, която ние счетохме за прекалено жестока за нашия клон. Разбира се, мохоките все още ни смятат за едни от тях. Кръвта не става лесно на вода. Безусловно, те ще се присъединят към нашата борба.

— Аз мисля, че ние отново трябва да се посъветваме! — отсече Върховният съдия и микрофоните пак онемяха. Целият Съд се скупчи и само главите им подскачаха нагоре-надолу, докато шушукаха помежду си.

— Мак! — изсъска Редуинг. — Нямаше и капка истина във всичко, което надрънка! Апахите са от народа на Атабаска и не са част от нас; чероките никога не биха завързали никого върху мравуняк, това е напълно абсурдно, а семинолите са най-миролюбивото племе от всички нации!… Мохоките, ами, те обичат да стрелят по престъпници, защото това им носи добри пари, но никога не нападат никого, който да не ги е нападнал или е откраднал от тях пръв, а и със сигурност не биха подпалили земята, защото после на нея няма да може да се отгледа нищо!

— Ако обичаш, дъще на уопотамите — каза Ястреба, застанал царствено в перестия си шлем и поглеждайки надолу към Дженифър. — Какво знаят тези тъпи бледолики?

— Ти окаля всички индиански племена!

— А тези хора какво са правили с нас през всичките тези години?

— С нас ли?

Микрофоните изпукаха за пореден път, гъгнивият глас на Върховния съдия прогърмя от високоговорителите: — Нека документите да свидетелстват, че ние ще препоръчаме на правителството на САЩ незабавно да влезе в преговори с уопотамския народ за намиране на разумно разрешение на въпроса за обезщетения за нанесени в миналото щети. Без оспорване, Съдът отсъжда в полза на ищеца. Това ще бъде обявено в последствие. Съдът се оттегля sine die87! — И след това, без да осъзнава, че микрофоните все още работят, Върховния съдия добави. — Някой да се обади в Белия дом и да каже на Субагало да си гледа работата! Този кучи син ни забърка в тази каша, както винаги. Сигурно той ни е изключил тъпата климатична инсталация. Потя се, та чак се лее в цепката на гъза ми!… Извинявайте, скъпа.

Новините за триумфа на уопотамите достигнаха фоайето само за няколко минути. Вождът Гърмяща глава, в пълни парадни одежди, закрачи надолу по мраморния коридор към голямата зала, очаквайки одобрението и почестите на народа си. Празненството, наистина, беше в пълен ход, но празнуващите изглежда нямаха нищо общо с повода за това празненство. Огромната галерия беше пълна с танцуващи и подскачащи мъже и жени от всички възрасти, а танците варираха от достолепни валсове до хардрок и участниците се въртяха и носеха под звуците на осъвременената и малко по-бърза версия на оригинален индиански химн, леещи се от огромните високоговорители. Дори и пазачите, туристите и вашингтонската полиция от време на време се присъединяваха към танцуващите; разбунената огромна зала се беше превърнала в арена на див карнавал.

— О, мили Боже! — възкликна Изгрев Дженифър Редуинг, щом слезе от асансьора заедно със Сам и Аарон.

— Поводът е много радостен — каза Пинкъс. — Твоят народ с право триумфира.

— Моят народ ли? Това не е моят народ!

— Какво имаш предвид? — попита Девъро.

— Погледнете! Виждате ли поне един уопотам, поне една боядисана физиономия или индианска пола да пее, да танцува или да крещи?

— Не, но виждам доста уопотами вън на пода.

— И аз, но не мога да разбера какво правят.

— Ами, те май обикалят от група на група и окуражават… о, о, те разнасят…

— Хартиени чашки! И пластмасови бутилки — точно както ни каза Роман. Те раздават нашия йоу-йоу сок!

— Малка поправка — каза Сам — Продават го.

— Ще убия този Телешки нос!

— Ще ти дам друго предложение, Дженифър — каза Аарон, подхилвайки се. — Вземете го вместо това във финансовия ви комитет.