Пътят към Омаха

Глава 9

Винсънт Франсис Асизи Манджекавало, известен във висшите кръгове като Вини Бам-Бам и също така с кодовото име Рагу, директор на Централното разузнавателно управление, се разхождаше нервно в кабинета си в Ленгли, Вирджиния, с озадачено и объркано изражение. Не разбираше нищо! Къде беше провалът? Планът беше толкова прост, толкова неуязвим и железен… А е равно на Б, а то от своя страна на В. Това означаваше, че А е равно на В. Но някъде там, в това просто уравнение, Хаймън Голдфарб и хората му бяха затрили наемниците си, а личният пратеник на Винсънт, неговата сянка в бизнеса, беше успял да се изгуби! Големият крак! Ужасният снежен човек! Какво му ставаше на Урагана, да го вземат мътните! Каква чавка беше изпила прехваления му мозък? И къде е онази нещастна отрепка, която лично той беше успял да отърве от огромните дългове във Вегас и го беше назначил на солидна държавна работа, заповядвайки на момчетата от казиното да зачеркнат завинаги дълговете му в интерес на националната сигурност? Беше изчезнал, синковецът му със синковец, мамка му и прасе! Но защо?

Малкият Джоуи Погребалния саван страшно се беше зарадвал, когато големият му тежкокалибрен приятел се обади. Преди използваха Джоуи да следи безделниците от доковете на Бруклин до изисканите клубове на Манхатън. Тогава Джоуи се справяше отлично. Той можеше да застане където си иска и никой да не го забележи. Джоуи се сливаше дори с тапетите толкова бързо, както и с тълпата в метрото. Той беше роден талант. А като се добави сивото му и безизразно лице… Но къде, по дяволите, беше той? Би трябвало да му е известно, че ще се чувства много по-добре със своя приятел Винсънт. В крайна сметка цифрите срещу името му във Вегас можеха да бъдат възстановени толкова бързо, колкото и изчезнаха. А хората от казино „Тукседос“ отново щяха да надушат следите му. Винсънт не виждаше смисъл в изчезването му. В нищо не виждаше смисъл!

И тогава телефонът иззвъня. Той беше скрит в най-долното дясно чекмедже на бюрото му. Манджекавало се втурна към него. Беше инсталирал линията собственоръчно, през нощта, с помощта на специалисти, далеч по-опитни от така наречените експерти в правителствената Агенция по тайните комуникации. Никой от правителството не знаеше номера. Той беше запазен за важни хора, които наистина вършеха работа.

— Да — излая директорът на ЦРУ.

— Малкият Джоуи е, Бам-Бам — изрече далечният глас по телефона.

— Къде ходиш, бе? Да ти го начукам, говедо! Къде ходиш тридесет и шест часа? Ден и половина те чакам!

— Защото всяка минута от това време съм прекарал в разкарване от едно шибано място на друго, още по-шибано. Главата ми се замая!

— Какви ги говориш?

— Между полетите ми със самолет и разплащанията ми с шофьори, които са готови да ми се изхрачат в лицето, и докато подкупвах едно пенсионирано ченге, дето ме беше окошарило навремето, за да направи една съвсем малка проверка при старите си приятели, та да открият някаква шантава лимузина с още по-шантав номер, не ми остана и секунда време да ти се обадя.

— Добре, добре. Разкажи ми сега какво точно се случи. Намери ли нещо, което да може да ми свърши работа?

— Ти ако не можеш, аз мога. В тази мозайка има повече откачени парченца, отколкото в порция салата и определено струва повече от онези там цифри във Вегас.

— Хей, Джоуи, „онези там цифри“ надвишаваха дванадесет хиляди!

— Това, което имам, струва поне двойно повече, Бам-Бам.

— Хайде да не използваш това име, а? — каза с мек тон Манджекавало. — Просто не подхожда на този високопоставен кабинет.

— Хо-хо, Вини. Доновете май не трябваше да те пращат на училище. Губиш скромността си и не проявяваш никакво уважение.

— Зарежи това, Джоуи. Ще се погрижа за теб, кълна се в гроба на баща си.

— Баща ти е жив. Видях го миналата седмица в „Цезар“. Бръмчи доста нависоко във Вегас, само че не е с милото ти майче.

— Баста… Да не би да е в Лодърдейл?

— Номера на стаята ли искаш?

— Достатъчно, Джоуи. Придържай се към бизнеса или онези цифри ще стигнат до петдесетте хилядарки, capisce?33 Сега, какво става там!

— Добре де, добре, само изпробвах температурата на водата. Добре, Вини, добре… Какво стана ли? Какво не стана, Вини? — Малкият Джоуи си пое дъх и започна: — Както беше предвидил, Голдфарб изпрати един екип в онзи индиански резерват. Още когато видях Лопатата да минава през вратата на онази декоративна ограда от колове и оттам през измисления им вигвам с надпис „Добре дошли“, ми стана ясно всичко. Направо отиде на щанда за храната, говедото му с говедо. Леле как плюска тоя вол! Онзи кльощавият гибон, дето непрекъснато се секне, се мъкнеше зад него. Издутината на джоба му май не беше от носна кърпичка. След това се поразходих и подслушах други двама приятели на Лопатата. Те говореха на някакъв смешен английски и разпитваха за Гърмящата глава, дето и теб те интересува… Значи аз изчаках на прилично разстояние и изведнъж четиримата глупаци изхвърчаха от щанда за кльопане и се понесоха по калния път, където всеки пое в различна посока. Разбираш ли, по различна пътека!

— Какво означава „пътека“? Че има повече кал ли?

— Помогна ми, Бам-Бам. Кал, храсти, дървета — гора, ако си я представяш.

— Да бе, по дяволите, все пак там е резерват.

— И така — чаках, чаках — продължи бързо Малкият Джоуи.

— Аз също чакам, смотаняк такъв — сряза го Манджекавало.

— Добре, добре, най-накрая онзи индианец, голямата клечка, изскочи тичешком от гората. Сигурно той беше Гърмящата глава, защото от главата до гъза му се спускаха ленти и пера. Той продължи да тича надолу по калния път, след това сви надясно, стигна до някаква смешна палатка и влезе вътре. И тогава видях това, което ти казвам, Вини. Не можах да повярвам на очите си. Голямата клечка излезе след няколко минути, само че не беше същият.

— Какви ги дрънкаш, бе.

— Наистина, Вини. Беше същият червенокож, но и не беше. Изглеждаше като счетоводител с очила и обикновен костюм. Беше с някаква глупава перука, дето не му стоеше както трябва и носеше голяма брезентова чанта… Чантата ми подсказа, че той се измъква от резервата, а външният вид ми подсказа, че няма намерение да бъде индианец.

— Това дълга история ли ще бъде, Джоуи? — попита с обвинителен тон Манджекавало. — Давай към същността.

— Ти искаш да ме сплашиш с цифрите, а аз искам да ти докажа, че това, което имам, струва много повече. Добре, но ще разкажа направо за летището в Омаха. Там той си купи билет за първия самолет за Бостън. И аз направих същото. Обаче, това е много важно Бам-Бам, докато бях на гишето, показах на девойчето една от почти истинските си карти на федерален агент и му казах, че правителството се интересува от онзи огромния с перуката. Струва ми се, че глупавата му перука я убеди, защото така се разтопи от желание да ми помогне, че стана нужда да й обяснявам, че трябва да говори по-тихо и да не казва на никого. Както и да е, взех името от кредитната карта на големия червенокож.

— Дай ми го, Джоуи! — възкликна Директорът на ЦРУ и взе веднага молив в ръка.

— Разбира се, Вин. То е — М, малко „а“, малко „к“, Хоукинс, Г-е-н, точка, празно място, след това САЩ, следва голямо О, точка, з, точка. Записах го, но нямам представа какво означава.

— Това означава, че името му е Хоукинс и е генерал в оставка… Мамка му и генерал!

— Има още нещо, Вини, и е по-добре да го чуеш.

— Трябва, Джоуи, трябва. Продължавай.

— Реших да се лепна за него и го проследих в Бостън. Там беше голяма лудница. На летището той се намъкна в мъжката тоалетна, където се срещна с двама мексиканци в униформи, каквито не съм виждал. Тримата се качиха в един олдсмобил с регистрация на Охайо или Индиана и подкараха нанякъде. Много бързо бутнах петдесетачка на един таксиджия, дето тъкмо му свършваше работното време и му казах да кара след тях. След това пък стана съвсем шантаво!…

Този индиански вожд с вид на счетоводител ги закара в една бръснарница и после, о, боже, отидоха в някакъв парк край гората и накара двете мексикански чушки да маршируват по тревата. Вождът непрекъснато крещеше.

— Да не би този пенсиониран генерал да е от Осмо?

— Какво говориш, онези бяха готови да скачат на крака, ако се появи бетонобъркачка и да отдадат чест на камионите.

— Непрекъснато пишат за такива неща. И нашите донове са същите. Колкото по-големи клечки стават, толкова по-откачени са. Помниш ли Дебелия Салерно?

— Леле-мале, как да не си го спомням. Нали той отиде в албанската легация и им пропищя ушите заради дискриминацията в тяхната страна.

— Точно затова ти го казах, Малък Джоуи. Защото ако този М, малко к., Хоукинс, о.з. генерал Тути-фрути е Гърмящата глава, значи си имаме работа с още един Дебел Салерно, който иска да опищи Вашингтон, заради някакви си въшливи индианци.

— Той да не би да е италианец, Вини.

— Не, Джоуи, той дори не е индианец. И какво стана тогава?

— И тогава голямата клечка и двете му чушки се качиха отново в колата. Точно тогава се наложи да бутна на онази хиена — шофьора, на който му „била свършила работата“. Отидоха ми още петдесет. А онези подкараха към една от оживените улици и там си останаха. Спряха първо пред един магазин за мъжка конфекция, а след това влязоха в някаква сграда. Счетоводителят-вожд остана в колата. И точно тогава дадох две петдесетачки на онзи пръдлив задник, който се разсмърдя, че жена му го чакала и ако закъснеел, щяла да го бие с тигана по тиквата. И имаше право донякъде… Измина повече от час и точно тогава една дълга тъмносиня лимузина спря пред сградата, трима мърльовци влязоха в нея, последвани от чушките. Двете коли тръгнаха и тогава ги изпуснах, но не се притеснявай.

— Твоето сърце ще спре много бързо да бие, ако не ми кажеш защо не трябва да се притеснявам!

— Вярно е, че ги изпуснах, но все пак взех номера на голямата тъмносиня лимузина и в същото време, представяш ли си, спомних си името на ченгето от Бостън, което ме окошари преди двадесет години. Надявах се да е все още жив.

— Мразя дългите разкази, Джоуи!

— И отидох в къщата му, която не беше нищо особено за човек, прекарал толкова години на държавна служба и вдигнахме една-две наздравици за отминалите дни.

— Джоуи, вбесяваш ме!

— Добре де, добре. Наех го да раздвижи старите си връзки за пет стотачки и да разбере кой е притежателят на лимузината със смешна табела и ако е възможно да разбере къде се намира тя в момента… Можеш ли да си представиш, Бам-Бам, той отговори на първия ми въпрос между двете чаши уиски.

— Джоуи, не мога да те понасям!

— Calma, calma34, Бам-Бам. Той веднага ми каза, че лимузината принадлежи на един от големите бостънски адвокати. Някакъв адвокат на име Пинкъс. Евреин, признат за голяма риба, уважаван от дребните и от едрите, и от честните и от не чак толкова честните. Той е безгрешен, да ми прости Господ, Вини, ама това е вярно.

— Той е един шибан мръсник, ето какво е той! Какво още ти каза ченгето.

— Че от двадесет минути лимузината е паркирана пред хотел „Четири сезона“ на Болтън Стрийт.

— А нещо за другата кола с вожда. Къде е той, по дяволите?

— Не знам, Вини, но моето ченге получи информация за регистрацията на олдсмобила. Няма да повярваш, Бам-Бам. Това направо е невъзможно!

— Опитай се, Джоуи, опитай се!

— Той принадлежи на Вицепрезидента.

— Магдален? — извика Вицепрезидентът на САЩ, след като затръшна телефона в домашния си кабинет. — Къде е нашия скапан олдсмобил?

— Върнаха го вкъщи, съкровище — отвърна Втората дама от дневната.

— Сигурна ли си, гълъбче?

— Разбира се, пържолко. Онзи ден прислужницата ми каза, че градинарят се озорил, докато го изкара на магистралата. А там колата спряла и не е поискала да помръдне.

— Господи, и там го е изоставил?

— Не, трапчинко моя. Готвачът се обади в гаража и са го изтеглили. Защо питаш?

— Онзи противен човек от ЦРУ, точно този, дето не мога да му произнеса името, току-що се обади и ми каза, че са видели колата в Бостън. Карали я закоравели престъпници. Пита ме кога сме я дали назаем. Можем да си имаме неприятности…

— Ти какво, будалкаш ли се с мен? — извика Втората дама, нахлувайки в стаята. Косата й беше навита с розови ролки.

— Сигурно някое копеле е откраднало шибаната кола — не остана по-назад Вицепрезидентът.

— Сигурен ли си, че не си я дал назаем на някой от твоите приятели, задник такъв?

— За Бога, не! Само някой от твоите дрисльовци би я поискал, кучко такава!

— Истеричните обвинения няма да ни доведат доникъде — заяви твърдо все още развълнуваният Аарон Пинкъс. В това време Макензи Хоукинс обкрачваше Сам Девъро. Коленете на генерала придържаха раменете на адвоката към пода, а върху лицето на Сам отвреме-навреме се посипваше пепел от пура. — Предлагам всички да успокоим топката, както казват младите хора, т.е. да се опитаме да вникнем в позицията на всеки един от нас.

— Какво ще кажеш за наказателен взвод, след като ми отнемат правоспособността? — избълва Девъро.

— Хайде стига, Сам — каза Ястреба с убеждаващ тон. — Вече не правят така. Тъпата телевизия оплеска работата.

— А, забравих, ти си го обяснявал вече — връзката с обществеността. Да, спомням си. Тогава даде да се разбере, че има и други начини. Например, излети за риба за трима, от които се връщат двама. Или пък лов на патици в някое блато, откъдето внезапно изскачат дузина мокасини, но никой предварително не е знаел, че наоколо има отровни змии. Покорно благодаря, психопат такъв.

— Опитах се просто да те държа в течение на нещата. За твое добро е синко, защото те обичам. Както и Ани те обича до ден днешен.

— Казах ти, изобщо не споменавай това име в мое присъствие!

— Ако позволите, генерале — прекъсна ги Пинкъс иззад бюрото. — Това, което той отказва да направи в момента е да се запознае подробно с обстоятелствата, а е длъжен да го направи.

— Мислите ли, че ще го понесе, командире.

— Вярвам, че е по-добре да опита. Ще опиташ ли, Самюъл, или ще трябва да извикам Шърли и да й обясня, че в момента не съм си в къщи, защото ти си присвоил лимузината й, натъпкал си я с весели гърци и си ме принудил като твой работодател да се занимавам с личните ти неприятности, които от един момент са прераснали в мои неприятности.

— Предпочитам да се изправя пред наказателен взвод.

— Мъдро решение. Разбрах че Пади трябва да прати кадифените завеси на химическо чистене… Пуснете го, генерале, и му разрешете да заеме моето място.

— Дръж се прилично, Сам — каза Хоукинс, изправяйки се внимателно на крака. — Нищо не се постига с насилие.

— Това твърдение е във фундаментално противоречие с цялостното ви съществуване, господин Терминатор — Девъро стана от пода и тръгна към бюрото.

Пинкъс стана от стола и Сам се тръшна в него с поглед, прикован в работодателя си.

— Какво трябва да гледам и какво трябва да търся, Аарон? — попита той.

— Ще ти нахвърля набързо проблема — отговори Пинкъс, отправяйки се към барчето с огледала в една от нишите. — Но преди това ще ти донеса малко превъзходно тридесетгодишно бренди, един лукс, който прекрасната ти майка и аз съвсем скоро опитахме заедно. Сам, съгласи се, че имаш нужда от известна доза успокоително, както и ние след изморителната експедиция в „замъка-леговище“. Бих могъл да ти дам и по-щедра порция, защото тя едва ли ще навреди на трезвата ти мисъл, щом започнеш да четеш това — Аарон напълни чашата с тъмнокафяв ароматен коняк, отнесе го внимателно до бюрото и го постави пред служителя си. — Ти си на път да прочетеш невероятното и след като го направиш, Сам, е нужно да вземеш най-важното решение през живота си. Нека Авраам да ни прости, защото аз също трябва да взема важно и в същото време бързо решение.

— Зарежи тези метафизични дрънканици, Аарон! Какво трябва да търся? Кажи ми накратко.

— Някога, млади приятелю, правителството на САЩ е откраднало земите на уопотамите чрез серия машинации. Сключените преди това споразумения са били обявени за несъществуващи. Всъщност са били погребани в запечатаните архиви на Бюрото по индианските въпроси във Вашингтон.

— Кои са тези уопотами, по дяволите, Аарон?

— Индианско племе, чиито територии са се простирали на север по протежението на Мисури до форт Калхун, на запад са стигали до Кедровото плато, на юг до Плачещата вода, а на изток до Ред Оук сити в Айова.

— И какво толкова има? Реалното историческо владеене е било компенсирано с подходяща за времето си сума и това е било потвърдено от Върховния съд, струва ми се в 1912 или 1913 година.

— Твоята невероятна памет както винаги е на висота, Сам. Но имаш пропуск, лапсус, така да се каже.

— Аз никога не греша. Аз съм перфектен — в правен смисъл, искам да кажа.

— Ти спомена за споразумения, които са огласени и документирани.

— Какви други видове има?

— Такива, които са били погребани, Сам. Това, което се намира пред теб, е истинското. Прочети го, приятелю и след час и половина ме извести за твоето ценно становище по въпроса. Междувременно пий брендито, но пестеливо… В най-горното чекмедже има листове и моливи, а декларацията започва с папката от лявата ти страна. Ще искаш да си водиш бележки, убеден съм, Сам — Аарон се обърна към Ястреба. — Генерале, струва ми се, че е добре да оставим Сам насаме с документите. Имам чувството, че всеки път, когато погледът му попадне върху вас, мисълта му се насочва в съвсем друга посока.

— Сигурно защото съм облечен в племенните одежди.

— Да, убеден съм, че има връзка. По повод на външния ви вид — какво ще кажете, Пади, исках да кажа сержант Лафърти, да ни откара в едно малко ресторантче, което често посещавам, когато нямам желание да се срещам с любопитни типове.

— Момент, командир Пинкъс. Ами Сам? Той прекара един тежък боен ден и в стомаха му сигурно марширува цяла армия.

— Нашият млад приятел е напълно запознат с начините за използване на рум-сървиса, генерале. Сметките му потвърждават този негов опит… Между другото, в този момент той не изглежда гладен.

Това беше самата истина. Със зяпнала уста и широко разтворени очи Девъро се беше нахвърлил върху първите страници на декларацията. В ръката му стърчеше молив, а самата тя беше отпусната на жълтите листа за водене на записки. Той изтърва молива, който изтрополи върху бюрото и прошепна:

— Никой от Нас няма да оцелее. Не могат да си позволят да ни оставят живи.

На три хиляди мили западно от Бостън, щата Масачузетс, и малко на север се намира почтеният град Сан Франциско, щата Калифорния. Няма да бъде изненада, ако разберем, че болшинството от новодошлите в Бей Сити от Източното крайбрежие са бивши обитатели на Бостън. Някои демографи приписват заслугата на величественото пристанище и казват, че това е основният фактор, привлякъл тези бегълци от Ню Ингланд. Други твърдят, че причината е в осезаемия академичен дух, поддържан от множеството университетски градчета и усърдно множащите се кафенета, в които се обсъждат всякакви теми, присъщи и на Бостън. Има и трети. Те настояват, че магнетизмът се крие в нарастващата и нерядко окуражаваща толерантност към различните начини на живот, която допада на нестандартната бостънска душевност. Например бостънските избиратели застават с радваща чистосърдечност зад мнение, противоположно на общонационалното. Тези думи нямат нищо общо с нашата история, ако изключим това, че личността, с която ще се запознаем, както и някой си Самюъл Дансинг Девъро, бяха завършили право в Харвард.

Всъщност тази личност се беше срещала със Самюъл Девъро. По едно време „Аарон Пинкъс и съдружници“ активно се интересуваше от нея и желаеше да я привлече на работа при себе си. За щастие или пък за нещастие тя намери друго поле за изява, защото бе пропита изцяло от съзнанието, че е член на едно малцинство, а това чувство дълбоко озадачаваше както бостънските професионалисти, така и академичните сноби. Тя не беше черна. Не беше еврейка, азиатка, южноамериканка, нямаше родствени корени нито в Средиземноморието, нито в земите на Бенгал или край Арабско море. За нейното малцинство нямаше нито клубове, нито общества, нямаше фондации, защото…никой не ги смяташе за група, заета със себе си и своята публична известност. Те просто бяха тук и вършеха своята работа, каквато и да беше тя.

Тя беше индианка.

Името й беше Дженифър Редуинг, като „Дженифър“ заменяше „Изгрев“. Според нейния чичо, вожда Орлов взор, името й беше дадено, защото беше излязла от утробата на майка си с първите лъчи на слънцето в Мидландската болница в Омаха. В годините, в които подрастваше, тя разбра, че тя, а по-късно и брат й, са измежду най-надарената част от младото поколение на уопотамите и по този случай Съветът на старейшините отпусна необходимата сума, за да й осигури добро образование. И след като се възползва от този подарък с целия талант, който имаше, тя едва изчака последните изпити, за да се върне в Запада — възможно най-на запад, където хората не очакваха индианците35 да носят сарита и да си лепят червени точки по челата.

Всъщност установяването й в Сан Франциско беше по-скоро случайност, отколкото нещо планирано. Тя се бе върнала в Омаха, беше си взела изпитите пред Общинската комисия и бе наета на работа от една престижна правна фирма, когато се случи инцидентът. Един от клиентите, известен фотограф, беше получил поръчка от списание „Нешънъл Джиографик“ да направи серия снимки в модерен индиански резерват и нещо като фотографско есе за самобитната фауна. Неговите снимки щяха да бъдат противопоставени на други от миналото, като целта беше да се покаже унищожаването на фауната, позната някога на коренните жители на страната. Този фотограф беше похотлив професионалист и когато получи поръчката, се отчая от мисълта, че трябва да прави снимки на някакъв умиращ животински свят. Кой се интересуваше от това? Но с известна доза въображение можеше да промени всичко. Например с един автентичен гид на всички снимки, да речем „Червената“ Редуинг, сочна мадама в характерни пози, навеждаща се насам и натам… Той познаваше зашеметяващата адвокатка. Офисът й се намираше до този на неговия адвокат и фотографът нямаше да й прости, ако му се отдадеше възможност.

— Чуй, Ред36 — започна фотографът една сутрин, след като подаде главата си в офиса й. Той употреби прякора, използван от нейните приятели, който произлизаше от фамилното й име, а не беше асоциация с цвета на кожата й. — Какво ще кажеш, ако изкараш няколко стотачки.

— Ако е това, което веднага си помислих, добре е да слезеш веднага долу при Дути — беше ледения й отговор.

— Сладур, не ме разбра правилно.

— За теб се чува какво ли не.

— Не, честно. Става въпрос за съвсем почтено предложение от името на „Джиографик“.

— Те показват голи африканки, но нещо не мога да си спомня голи бели жени. Ходя редовно на лекар и зъболекар37, така че съм запозната с публикациите.

— Бъркаш, лейди. Аз просто търся един живописен гид за есето си, посветено на индианските резервати. Един адвокат, възпитаник на Харвард, по случайност се явява член на индианско племе. Този именно адвокат може да направи разликата между четен с внимание материал и разсеяно прелистване на страниците.

— О?

Ударът беше направен. Ако оставим факта, че Ред беше една изключително обещаваща млада адвокатка, тя също така беше изключително наивна в областта на професионалната фотография. В горещото си желание да помогне на народа си, тя се беше съгласила да позира в дрехите, избрани от самия фотограф. Отказа само да се снима по бикини и с пъстърва в ръка. Тя и не помисли да погледне снимките, преди да бъдат отпечатани, за да ги одобри. Имаше и още нещо. Беше хванала фотографа да снима, когато се беше навела над тялото на убита от електрическа жица катеричка. Снимката по всяка вероятност щеше да разкрие голяма част от щедрия й бюст изпод широката блуза. Заради тази вол-ност тя тресна един юмрук на фотографа и изнервена обяви сеанса за приключен, фотографът коленичи пред нея и закрещя:

— Свършихме, бейби, но моля те, моля те, направи го още веднъж!

Статията се появи и абонаментът на „Нешънъл Джиографик“ рязко се увеличи. Тя попадна пред взискателния поглед на Даниъл Спрингтрий — наполовина навахо, старши съдружник в „Спрингтрий, Баел, и Карпас“, адвокатска фирма, практикуваща в Сан Франциско. Той веднага се обади на Ред в Омаха и й обясни случая си. Той беше основан на собственото му чувство за вина. Реактивният самолет „Рокуел“, който беше собственост на фирмата, беше изпратен в Омаха, за да вземе Редуинг. Тя трябваше да се яви в Сан Франциско за предварително събеседване. В момента, в който Ред видя, че Спрингтрий на седемдесет и четири години все още е влюбен в жена си, тя реши, че е време да напусне, фирмата й в Омаха беше жестоко разочарована, но безсилна. След публикацията броят на клиентите им се беше утроил.

Тази сутрин Редуинг, младшият съдружник на адвокатска кантора „Спрингтрий, Бас и Карпас“, за която доста хора предвиждаха скоро да стане „и Редуинг“, си мислеше за неща, отдалечени на светлинни години от проблемите на племето. В този момент телефонът й иззвъня и секретарката съобщи, че брат й я търси.

— Чарли ли?

— Да. Казва, че е спешно и аз му вярвам. Дори нямаше време да ми каже колко съм красива, като чу гласа ми.

— Господи, не съм го чувала от седмици…

— Месеци, госпожо Ред. Харесва ми, когато се обажда. Смилете се над мен, шефе. Той толкова ли е хубав, колкото зашеметяваща сте вие? Искам да кажа — това семейна черта ли е?

— Вземи половин час повече обедна почивка и ми дай да говоря с брат си — Редуинг натисна светещия бутон. — Чарли, скъпи, как си? Не съм те чувала повече от… месец.

— Бях зает.

— Със стажа ли? Как върви?

— Свърши. Приключи.

— Това е хубаво.

— Така е. Прекарах известно време във Вашингтон.

— Това е още по-хубаво — възкликна сестра му.

— Не. Не е така. Даже е зле. По-зле, най-зле.

— Защо, Чарли? Една добра фирма ще бъде чудесно начало за теб… Знам, че не би трябвало да ти казвам, но ти и без друго ще научиш след няколко дни. Един стар приятел от Съда в Небраска ми се обади и каза, че не само си издържал изпита, братче, но си се представил блестящо. Какво ще кажеш, а? Гений такъв.

— Това няма никакво значение, сис38, вече няма никакво значение. Като ти казах, че всичко приключи, имах предвид себе си и всичките ми намерения за добра кариера. Аз съм съсипан.

— За какво говориш?… Да нямаш предвид пари?

— Не.

— Някое момиче?

— Не, мъж.

— Чарли, никога не съм подозирала!

— За Бога, не това!

— Какво тогава?

— Не е ли по-добре да обядваме някъде, сис?

— Във Вашингтон ли?

— Не, тук. Аз съм долу, във фоайето. Не исках да се качвам горе — колкото по-малко работа имаш с мен, толкова по-добре за кариерата ти. Първо ще отида на Хаваите, след това ще поработя на корабите и може би ще стигна до Американска Самоа. С малко късмет, разбира се. Там едва ли получават цялата информация.

— Стой където си, перушинена тикво! Кака ти слиза и ще ти избие бръмбарите от главата.

Шокираната Дженифър Редуинг се взираше внимателно в седналия срещу нея млад мъж. Тя като че ли беше онемяла и за да наруши мълчанието, брат й повдигна рамене.

— Много ви е хубаво времето тук в Сан Франциско.

— Вали като из ведро, идиот такъв… Чарли, защо не ми се обади, преди да се забъркаш с този психопат?

— Помислих си го, но знам колко си заета, а и в началото всичко изглеждаше като някакъв голям майтап и всички много се забавлявахме. Онзи шут пръскаше пари, ние се напивахме отвреме навреме. И изведнъж всичко свърши и аз се озовах във Вашингтон.

— Представяне пред Върховния съд с фалшива самоличност, това е! — прекъсна го сестра му.

— Това беше само цирк, Джени. Всъщност аз нищо не съм направил… освен, че се срещнах с двама от съдиите на съвсем неформална основа.

— Срещал си се с…

— Хоукинс ми каза да се навъртам отвреме-навреме във фоайето, облечен в племенната наметка и еленови кожи. Казвам ти, чувствах се като последен глупак. И един ден някакъв огромен съдия-негър се приближи до мен, стисна ми ръката и каза: „Знам откъде идваш, младежо“, а след седмица пък съдия от италиански произход сложи ръка на рамото ми и сподели малко тъжно: „Тези от нас, които са дошли отвъд океана, често ги третират не по-добре от вас“.

— Господи! — промърмори Редуинг.

— Там имаше страшно много хора, сис — добави бързо брат й. — Беше фрашкано с юристи и туристи. Цели тълпи.

— Чарли, аз съм адвокат с опит, пледирала съм пред Върховния съд. Защо просто не ми се обади по телефона?

— Предполагам, че една от причините беше, че сигурно много щеше се разстроиш и щеше да ме направиш на нищо. Но истинската причина беше следната — смятах, че ще успея да накарам Мак Клоуна да се откаже от цялата работа. Обясних му, че каузата е обречена на провал, заради моето положение, което ще неутрализира всякакъв успех, ако има такъв. Идеята ми беше да оттеглим незабавно иска, на базата на по-късни разкрития и да оставим държавата да си измие ръцете. Щяха да отхвърлят случая с голяма бързина.

— Какво отвърна този Хоукинс на предложението ти?

— Това е проблемът — нямах възможност да изкажа тази идея в цялост. Той изобщо не ме изслуша. Само крещеше и накрая бях такъв пикльо, че избягах. Казах си, че ще му се обадя по-късно, примерно на сутринта и ще се опитам да преговарям с него.

— Направи ли го?

— Беше си отишъл. Изчезнал. Джони Телешкия нос — помниш ли?

— Все още ми дължи куп пари.

— Ами Джони беше нещо като адютант за специални поръчения и охрана на Мак и той ми каза, че Хоукинс е отлетял за Бостън. Намекна ми, че ако някой се обади от Вашингтон или изпрати поща, Джони незабавно трябва да се свърже с Мак на един телефон в Уестън, това са покрайнините на Бостън.

— Знам къде е. Прекарала съм няколко години в Кембридж. Не си ли спомняш? И ти обади ли му се?

— Опитах се четири пъти. Всеки път чувах някакъв истеричен женски глас и дочувах някакви обвинения, които бяха свързани с папата.

— Това е нормално. В по-голямата си част бостънци са католици и в тежки времена търсят утеха в църквата. Нищо друго ли нямаше?

— Не, след последното обаждане, колкото пъти и да опитвах, даваше заето. Това ме накара да мисля, че лудата дама е изтръгнала кабела на телефона.

— Което също означава, че Хоукинс е в Бостън… Имаш ли номера?

— Знам го наизуст — той го изрецитира и въздъхна. — Аз съм загубен.

— Все още не, Чарли — каза Ред, гледайки брат си. — Моите интереси в това задънено положение също не са малки. Аз съм твоя сестра, но съм и адвокат. Ти си едно прекрасно хлапе и Бог да ми е на помощ, аз те обичам — тя даде знак на келнера, който се появи на секундата. — Донеси ми телефон, ако обичаш, Марио.

— Няма да ме виждаш през следващите години — подхвана отново братът. — Веднъж да стигна до Хонолулу или Фиджи, ще си намеря работа на корабите и…

— Млъкни, Чарли — каза Ред, докато Марио включваше телефона. Тя избра номера и след секунда заговори: — Пеги, отново съм аз. Можеш да си вземеш два часа обедна почивка, но преди това трябва да свършиш две неща. Първо намери името и адреса на персоната, притежаваща този телефон в Уестън, Масачузетс.

Тя каза телефона, докато Чарли го изписваше на салфетката.

— След това ми резервирай билет до Бостън в късния следобед. Да, Бостън казах. Не, няма да съм тук утре и за да предотвратя следващия ти въпрос ти казвам, че няма да изпратя брат ми да ме замества, защото ти ще го поквариш за пет минути… О, Пег, направи ми и резервация в хотел. Виж в „Четири сезона“. Там си бяхме направили партито на срещата на колегите от Университета.

— Джени, какво правиш? — извика Чарли Редуинг, докато сестра му затваряше телефона.

— Съвсем очевидно е — летя за Бостън, а ти няма никъде да мърдаш от апартамента ми, ще се държиш прилично и ще чакаш на телефона. Единствената друга възможност, която ми остава, е да те арестувам за измама и неплащане на пресрочени заеми — или е по-добре да се обадя на един мой приятел и клиент, за да те наглежда. Честно казано, смятам, че ще предпочетеш затвора.

— Отказвам да се подчиня на терористичните ти заплахи и повтарям: Къде отиваш, по дяволите?

— Ще открия този психопат Хоукинс и ще го спра. И не само заради теб, а заради себе си и нашите хора.

— Знам. Ще станеш за смях на всички в резервата. И това му го казах на Мак.

— Далеч по-лошо, братле. Далеч по-лошо. Всичко това, което ми наговори, води до катастрофа. Военновъздушната база в Офът е гвоздеят в грандиозния проект на този побъркан генерал. Като оставим настрана колко налудничаво звучи, ти смяташ ли, че онези голиати ще седят и секунда спокойни при най-малкия намек дори, че някой се опитва да засегне интересите на държавата?

— Какво могат да направят освен да не му обърнат никакво внимание. А може да ме затворят за измама. Искам да кажа — какво могат наистина да направят?

— Могат да извъртят такъв закон, Чарли, че да унищожат племето. Ще започнат с отчуждаване на земята, която имаме, и така ще разпръснат обитателите. Та нали точно така постъпиха при построяването на магистралите. И го направиха политици, които нямаха чак толкова голямо влияние. Какво са те в сравнение с безграничната мощ на Командването на Стратегическите ВВС на САЩ?

— Ще ни разпръснат… — тихо повтори братът.

— Ще изпратят хората на майната си, ще ги набутат в къщи, пълни с плъхове или в тесни апартаментчета, но възможно по-далеч един от друг — отвърна с кимване Ред. — Това, което в момента притежаваме, може и да не са райските градини, но поне е наше. Голяма част от старците са живели там през целия си живот. Това са човешки съдби, скрити зад сухата правителствена статистика, която по всяка вероятност узаконява националните интереси.

— Може ли Вашингтон да направи това?

— Само с мръдване на пръста, с кимване на главата и готово. Щом е застрашена сигурността на Командването на Стратегическите ВВС, няма да се спрат пред нищо.

— Пак те питам, сис — какво можеш да направиш в Бостън?

— Ще съдера задника на един генерал в оставка, братчето ми, и на всичките, които са около него.

— По какъв начин?

— Това ще реша, когато ги открия, но подозирам, че ще бъде нещо толкова шантаво, колкото е идиотска цялата им шайка… Да речем заговор, скроен от враговете на демокрацията с цел да поставят почитания великан на колене и да унищожат възможностите на нашата любима Америка да нанася изпреварващ удар навсякъде по света. А оттам — връзка с тероризма, с фанатичните араби, с недоволните евреи, с хардлайнерите в Пекин и сектата на Муун, фара-хан, фол-уел, към тях и Харе Кришна, Фидел Кастро и Бог знае какво още. Тази планета е претъпкана със смърдяща риба. Гарантирам ти, че в предварителното разследване ще хвърля срещу тях целия възможен спектър от грехове.

— Предварително?

— Много добре ме чу.

— Това, което ми каза, е голяма щуротия, Джени!

— Знам, Чарли, но и те са същите. Всеки може да предяви официално обвинение срещу всекиго в свободното общество. Това е едновременно лудостта и величието. Не е важно самото обвинение, а заплахата от публичност… Мили Боже, нямам търпение да отида в Бостън!