Пътят към Омаха

Глава 10

Деси-Едно за трети път почука на хотелската врата и повдигна рамене. Деси-Две му отвърна също с повдигане на рамене.

— Сигурно нашият фелик човек, страшният генерал, е духнал някъде, а?

— За к’во?

— Нали ни дължи мангизи?

— Не мисля, че би го направил!

— И на мен не ми се ще, човече, ама той ни каза да се фърнем след един час, нъл’тъй?

— Може да е умрял. Може онзи още по-страшен гринго, дето крещи през цялото време, да е очистил и него, и оня малкия старец.

— Дай тогава да разбием фратата.

— И да вдигнем толкова джангър, че гринго-полицаите да ни хванат и да им ядем още сума ти време тъпата гринго-храна? Ти измисляш хубави планове, но нямаш способности. Сещаш ли се к’во искам да кажа?

— Кажи?

Деси-Едно извади от джоба си ножче с множество остриета, странен военен инструмент, неподдаващ се на описание.

— По-добре да „асимилираме“, K’BOTO и да означава това — Майсторът по отваряне и запалване на шевролети се приближи до вратата и хвърли един бърз поглед из коридора. — Няма да разбиваме тая врата. Тия малки пластмасови ключалки не са никакъв проблем — те си имат едно малко plàstico езиче.

— Откъде знаеш толкофа много за хотелските ключалки, бе човече?

— Работил съм много пъти като сервитьор в Маями, човече. Гринговците ти звънят за рум-сървис и докато им занесеш таблата, те вече толкова са се напоркали, че не могат да открият вратата, а ако върнеш обратно таблата, опищяват цялата кухня. По е хубаво да знаеш да отваряш врати, нъл’тъй?

— В много хубаво училище си учил.

— Преди това съм работил на паркинг — Деси-Едно с триумфална усмивка намести бялото пластмасово езиче в процепа на ключалката и отвори бавно вратата. — Сеньор! — възкликна той към фигурата вътре — О’кей ли си, човече?

Сам Девъро седеше зад бюрото като изпаднал в транс, изцъклените му очи бяха приковани в страниците пред него.

— Радвам се да ви видя отново — каза тихо и в никаква връзка с това, върху което беше съсредоточил вниманието си.

— За малко да строшим вратата от тропане, бе човече! — извика Деси-Едно. — К’во ти става?

— Моля да не ми трошите отново главата — дойде монотонен отговор. — Поел съм върху себе си тежестта на целия свят — нямам нужда от вас.

— Айде стига бе, гринго — продължи Деси-Едно, приближавайки се към бюрото. — В т’ва което направихме, нямаше нищо лично, човече. Ние просто изпълнявахме заповедите на гранде хенерале, нъл’знайш?

— Гранде генерале има хемороиди в устата.

— Не е хубафо да се приказфа така — възпротиви се лицемерно Д-Две, присъединявайки се към съдружника си, след като затвори вратата. — Къде са генерала и онзи дребния?

— Какво… кой? А, те отидоха на вечеря. Защо не отидете да им правите компания?

— Щото той ни каза да се върнем след един час, а ние сме добри солдадос!

— А… да, добре. Не мога да го коментирам.

— К’ви ги плещиш? — попита Д-Едно, съсредоточавайки поглед върху адвоката като някой, изучаващ с микроскоп разплескана амеба.

— Какво?… Вижте какво, момчета, сега съм малко зает. Да, прави сте, не възприемам това, което се случи като нещо лично. Повярвайте ми, бил съм там, където се намирате в момента.

— К’во означава това? — попита Д-Едно.

— Ами, Мак е силна личност; той може да бъде доста убедителен — Сам премигна няколко пъти и се облегна назад, извивайки врат като че ли да облекчи за момент напрежението, което изпитваше, и продължи: — Той е голям, твърд, груб и всемогъщ — и кара хората като вас и мен да му танцуват по гайдата, когато би следвало да се позамислим… Вие двамата, вие сте царе на улицата, а аз, аз съм цар в правото и въпреки това той ни забива в калта.

— Хич не ме интересува какви фъшкии имаш предвид, човече, той кара мен и моя амиго тук да се чувстваме по-добре, к’во ша кажеш по този въпрос?

— Да, знам — каза уморено Девъро и отново обърна поглед към страниците пред себе си. — Щом наистина го харесвате, това е хубаво.

— Откъде идва той, човече? — попита Деси-Едно.

— Откъде идва ли?… Откъде да знам, по дяволите? От армията, откъде другаде?

Деси-Едно и Две се спогледаха.

— Кажи му да ти каже хубафо името — каза Деси-Две.

— О’кей — Деси-Едно се обърна отново към заетия адвокат.

— Сеньор Сам, направете както каза моят приятел?

— Какво да направя?

— Да напишете името на гранде хенерале.

— Защо?

— Защото, ако не го направиш, човече, пръстите ти няма вече да работят толкова добре?

— Ще се подчиня с удоволствие — каза бързо Девъро, взе молива и откъсна един лист от тефтера си. — Ето ви го — добави той, изписвайки името и чина на генерала. — Боя се, че нямам адреса и телефонния му номер, но по-късно ще можете да попитате наказателните органи.

— Ти май гофориш мръсотии за гранде хенерале, а? — попита Деси-Две подозрително. — Защо не го харесфаш? Защо бягаш и му крещиш и се опитфаш да се биеш с него, а?

— Защото аз бях един лош човек, отвратителна личност — изкрещя Сам с обвинителен тон и протегна патетично ръце.

— Той беше толкова добър с мен — нали видяхте колко добре разговаря с мен — а аз бях такъв егоист! Никога няма да мога да си го простя, но аз разбрах грешката си и ще се опитам да я поправя, като свърша работата, която той иска от мен — изисква от мен… Утре сутринта отивам на църква да помоля Господ да ми прости, че се държах толкова отвратително към един велик човек.

— Хайде, сеньор Сам — каза Деси-Две с божествено всеопрощаващ глас. — Никой не е безгрешен през цялото фреме. Исус, и Той го е разбрал, нали?

— Така е — отвърна Девъро и продължи под носа си: — Познавам една монахиня, която би подложила на изпитание дори Неговата способност да съчувства.

— K’BO каза, човече?

— Казах, че сте прави.

— Тва е хубаво — прекъсна го Деси-Едно, — но аз и Деси-Две имаме доста работи за мислене, та затова ще приемем думата на един религиозен човек, че гранде хенерале е о’кей.

— Боя се, че не разбирам.

— Гранде хенерале ни дължи динеро…

— Искате да кажете пари?

— Точно това искам да кажа, гринго, и ние искаме да му се доверим, но трябва да сме позитиво. Значи ти ще кажеш на гранде генерале, че ние ще дойдем утре пак за нашите мангизи, о’кей?

— О’кей, но защо не го изчакате — отвън, разбира се?

— Защото, както казах, трябва да помислим и да си поговорим… — Хайде, амиго — каза Деси-Едно, изпъна лявата си китка изпод ръкава и хвърли поглед на трите си часовника. — Казвам ти, аз не мога повече да се доверявам на никого!

С тези епохални думи Деси-Едно и Деси-Две напуснаха апартамента, помахвайки топло на Сам, докато затваряха вратата. Девъро тръсна глава, отпи от брендито и се върна към купчината листи на бюрото.

Зората се разпукна над Бостън, щата Масачузетс, за най-голямо раздразнение на Дженифър Редуинг, която беше забравила да спусне пердетата на прозореца. Ослепителните лъчи на ранното слънце прободоха клепачите й и я събудиха… Четири часа сън не бяха достатъчни, даже и при нейната енергия, но обстоятелствата изключваха излежаването. Тя стана, дръпна пердетата, запали нощната лампа до леглото и прегледа менюто на рум-сървиса. Вдигна телефона, поръча си закуска и се замисли за предстоящия ден.

Всичко се свеждаше до това да осуети плановете на някакъв си нещастен бивш генерал Макензи Хоукинс и боклуците около него, които и да бяха те. Но тя щеше да го направи, щеше направо да ги омотае в мрежите на наказателния кодекс без значение какво щеше да й струва това, без значение, че винаги беше презирала изнудването. Днес беше различно. Въпреки че до гроб щеше да бъде благодарна на племето и народа си — благодарността й се изразяваше в това да следи за инвестициите им и да внася една трета от доходите си на тяхната сметка — тя беше бясна, затова че външни хора се опитват да използват историята на племето и наивността му за собствена облага. Малкият й брат, Чарли, беше прав, въпреки че бе изтълкувал яростта й погрешно. Тя щеше всичките да ги направи на нищо — цялата им шайка, чиято корумпираност не се побираше в човешките представи!

Закуската пристигна заедно с известна доза успокоение. Трябваше да се съсредоточи. Единственото, което имаше, бяха телефонен номер и адрес в Уестън. Не беше много, но беше началото. Защо не минаваха по-бързо тези часове? По дяволите, искаше да започне!

Беше пет и половина сутринта и Сам Девъро, с полузатворени кръвясали очи, беше приключил с декларацията на уопотамите, както и тридесет и седем страници с бележки по нея в тефтера си.

О, Господи, трябваше да си почине, та дори и само за да може да намери някаква смислена перспектива, ако такава въобще съществуваше в цялата тази идиотска бъркотия! Главата му се пръскаше от стотици факти със и без връзка с положението, дефиниции, заключения и противоречия. Само една почивка би възстановила често възхваляваните му способности да осмисля и анализира. В момента те бяха толкова замъглени, че се съмняваше дали би могъл да се справи с нещо, дори ако беше в детската градина, а още по-малко да разубеди Санфорд, или неизвестно как му беше името, да не го бие. Тогава и двамата бяха на шест години и нещо се беше случило на площадката за игра. Той се зачуди какво ли бе станало с това извънгабаритно приятелче; несъмнено беше свършил като генерал в армията или като терорист. Сигурно също като „Лудия“ Мак Хоукинс, който в настоящия момент спеше в спалнята за гости на хотелския апартамент и който носеше отговорността за странните двеста листа, пълни с неизбежна беда, представени на вниманието на Аарон Пинкъс и Самюъл Ласинг Девъро, който вече се бе примирил с мисълта, че никога няма да облече съдийска тога — освен може би като последно желание, преди да бъде разстрелян в килиите на Пентагона по заповед едновременно на Президента, Министерството на отбраната, ЦРУ, Управлението по контраразузнаване и Дъщерите на американската революция. Ами Аарон — бедният Аарон! Не стига, че трябваше да се разправя със студено накъдрената Шърли, но освен това той също беше прочел декларацията на Мак, което само по себе си беше достатъчно, за да му осигури вечно забвение.

Всемогъщи Христе, Командването на Стратегическите военновъздушни сили! Ако тези вековни дървета във Върховния съд дадат дори частична подкрепа на искането — а това беше иск, както към съвестта, така и към законността — цели части, ако не и цялото КСВВС щеше да стане притежание на някакво малобройно мизерно индианско племе със загубеното име уопотами! Законът уточняваше: „Всички по-късни структури и материали, намиращи се на узурпираното или откраднато реално владение, принадлежат на ощетената страна или страни.“ Мамка му!

Трябваше да си почине — може би дори да поспи, ако беше възможно.

„Исусе, изтощен съм!“ — помисли си Девъро, като ставаше от стола, след което се насочи със залитане към спалнята, отбелязвайки смътно, че Аарон е бил така любезен да запали нощната лампа. Затвори вратата здраво и се съсредоточи върху обувките си: коя от тях да събуе първо и как? Дилемата беше разрешена, когато стигна до леглото и се стовари отгоре му с обувките и със затворени очи. Заспа незабавно.

И тогава от глъбините на абсолютния вакуум до него достигна някакъв стържещ настойчив звън, който непрекъснато се усилваше. Той посегна към телефона, отбелязвайки, че кварцовият часовник до леглото показва осем и четиридесет. — Да? — измърмори.

— Тук е предаването „Грабвай печалбата!“ — изкрещя възторжено някакъв глас от другата страна на линията. — Тази сутрин звъним в хотели, избрани произволно от най-страхотната баба, последният член на нашата велика публика и това сте вие, късметлията, късметлията! Трябва само да ми отговорите кой е високият брадат президент, произнесъл Гетисбъргската реч39 и печелите сушилня за дрехи! Какъв е вашият отговор, страхотен господине?

— Вървете no дяволите — отвърна Сам, премигвайки срещу светлината, струяща от прозореца.

— Спри лентата! Някой да намери джуджетата с фокусите и да ги изкара пред публиката…

Девъро остави слушалката и се прозя, трябваше да стане и да прочете бележките си и тази перспектива никак не го привличаше. Нищо вече не го привличаше в обозримото бъдеще, изпълнено с черни дупки и пукнатини, в които щеше да пропадне и да се гърчи в агония за вечни времена. Проклетият Хоукинс!

Защо трябваше този вманиачен военен кучи син да се появява отново в живота му… Къде беше Хоукинс? Не беше обичайно този жизнерадостен боен кон да посреща утрото с нещо по-малко от боен вик с пълно гърло. Да не би да беше умрял в съня си — не, някои неща бяха прекалено хубави, за да се случат в действителността. Мак щеше да пребъде вечно, тероризирайки поколения след поколения мирни невинни хора. Въпреки всичко, Мак и тишината бяха опасна комбинация; нищо добро не можеше да се очаква от един мародер. И така, Сам се надигна от леглото, учуден, че обувките все още са на краката му и тръгна с неуверена походка към вратата. Отвори я предпазливо и видя насреща си фон Маниак, разположен по хавлия зад бюрото на Аарон.

— Вземаш си сутрешната доза четиво ли, Мак? — попита саркастично Девъро, преминавайки в дневната на апартамента.

— А, здрасти, Сам — каза топло Хоукинс и свали очилата си, като че ли беше някакъв приятно разсеян пенсиониран академик. — Добре ли спа? Не те чух кога си станал.

— Стига си ми пробутвал тъпите си лафове, безогледен питон такъв. Сигурно си слухтял цяла нощ и ако имаше дървета и беше тъмно, сигурно щях да осъмна с примка на гърлото.

— Не, синко, ти наистина имаш погрешно мнение за мен и това ме наранява дълбоко, повярвай ми.

— Леопардът се ражда на петна и си умира на петна. Ти си леопард.

— Е, това струва ми се е по-добре отколкото питон, a?… Там на масата има сок и кафе, а също и две кифли. Вземи си, повишава кръвната захар сутрин, а това е страшно важно за организма.

— Да не би да си се впуснал в старческата медицина? — запита Девъро, насочвайки се към таблата от рум-сървиса. Наля си малко черно кафе.

— Аз няма никога вече да бъда млад, Сам — отвърна Хоукинс с тъжна нотка в гласа.

— Тъкмо за това си мислех, макар и по малко заобиколен начин. И знаеш ли какво реших? Реших, че ти ще живееш вечно като безсмъртна заплаха за планетата.

— Това е впечатляващо сравнение, синко. Има заплахи добри и не чак толкова добри и аз ти благодаря за статуса, който си ми отредил.

— Исусе, ти си невъзможен! — измърмори Девъро, отнесе кафето си до бюрото и седна в стола пред него. — Мак, откъде намери целия този боклук? Как се добра до него? Кой го сглоби в едно цяло?

— О, не съм ли споменавал?

— И да си, шоковото ми състояние изключва да съм го чул… Нека започнем с материалите от запечатаните архиви. Как?

— Виж, Сам, опитай се да вникнеш в психологическия портрет на тези от нас, цивилни и военни, които вършим черната работа на правителството. Опитай се да вникнеш в парадокса, в който обикновено се оказваме след дълги години служба…

— Зарежи преамбюлните фъшкии, Мак — прекъсна го рязко Девъро. — Кажи го направо.

— Ние превъртаме.

— Това се казва направо!

— Докарваме си половината, ако се събира и толкова, от това, което бихме си докарали в частния сектор и повечето от нас вярват, че поне правим нещо важно — осигуряваме финансовия просперитет на нацията. Нарича се „принос“, Сам, истински богоугоден принос за системата, в която вярваме…

— Стига, Мак. Това всичкото съм го чувал вече. Вие също така получавате страхотно добри пенсии и разни пенсионни привилегии като тези да пазарувате на изплащане на половин цена и щедри застраховки. А и не е тайна, че е почти невъзможно да ви уволнят по некадърност.

— Гледната ти точка е изключително стеснена, Сам, и е приложима за някои, но не и за преобладаващото мнозинство.

— Добре — каза Девъро, отпи от кафето си и впери твърд поглед в Ястреба. — Ще го приема. Току-що ставам след тричасов сън, чувствам се съсипан и лесно мога да бъда излъган. Сега, кажи ми как се сдоби с документите от архивите?

— Помниш ли „Броуки“ — не Етълред, а Хезълтайн, този на когото ти прикачи голямата тенекия?

— И до четиристотин и десет години да доживея, пак ще отнеса в гроба със себе си тези абсурдни имена… Ако си спомняш, те, или по-точно той, ме тласна по пътя към ада заедно с генерал Луцифер, като ме накараха да изляза от хранилищата с данни с две хиляди секретни страници досиета.

— Да, между другото, има връзка. Виждаш ли, когато армията не даде на Броуки третата му звезда — заради тебе, младежо, заради объркването с имената — той оседла бойния си кон и каза „Аз изчезвам!“ Но момчетата там горе в Отбраната се разтърсиха наоколо, за да открият служба за стария Броуки, нещо, което не изисква огромно напрежение в умствената област, но гарантира прилична заплата, така че Броуки да може да поувеличи пенсионните си вноски, а и двете неща той напълно заслужаваше.

— Не ми казвай — прекъсна го Сам. — Бюрото по индианските въпроси. Големият кабинет.

— Винаги съм казвал, че ти си най-умният лейтенант, когото съм срещал, момко.

— Бях майор!

— Временно, и беше разжалван от приятелите на Хезълтайн. Не си ли чел заповедта за понижение?

— Прочетох си само името и датата… Значи нещата се повтарят — ти и коварният Броукмайкъл наистина сте отново в живота ми… Очевидно Броуки — обграден с почести от бойните си другари — е счел за необходимо да пусне малко свеж въздух в няколко прашни архивни хранилища и да прелисти известен брой запечатани досиета.

— Няма нищо по-обичайно от това, Сам — възпротиви се Ястреба. — В хода на това разследване бяха проведени много проучвания преди акцията да бъде счетена за необходима. Разбира се, фактът, че Броуки се намираше там, имаше известен стимулиращ ефект в началото и няма да отрека, че ми е оказал помощ при достъпа до цялата тази индианска история, но месеците проучвания бяха необходими, за да се разкрият някои, меко казано, странни далавери, които крещяха за агресивни решения.

— Решения като това да се вмъкнеш незаконно при запечатаните архиви без юридически правомощия и гаранти, които биха ти били осигурени като законна страна в евентуално дело.

— Сега, синко, е по-добре да провеждаш дадени операции извън светлината на прожекторите.

— Като да обереш банка или да избягаш от затвора ли?

— Пресилваш нещата, Сам. Това са криминални деяния, аз ти говоря за поправянето на едно голямо престъпление.

— Кой го написа? Структурата, начинът на изразяване, аргументите, преценките… твърдото отхвърляне на съществуващото положение?

— О, това не беше трудно, само малко трудоемко.

— Какво?

— По дяволите, в книгите по право има всякакви видове клишета, както и надут език за изразяване на прости неща, такъв, че можеш да откачиш, опитвайки се да проследиш безсмислиците, но звучи много официално.

— Ти ли го направи?

— Ами да. Просто работех наопаки, от простото правех мъгляви фрази и влагах малко справедлив гняв по усет, където е необходимо.

— Исусе Христе!

— Разливаш си кафето, Сам.

— Това е декларация, достойна за учебник!

— Ами, нищо не знам за това, но все пак, благодаря ти, синко. Просто я написах изречение по изречение, като всеки път сверявах надлъжно и напречно с тези книжки за училищата по право. Да му се не види, всеки би могъл да го направи, ако има на разположение двадесет и един свободни месеца, за да го напише и ако не му се пръсне главата от всичките тези абракадабри. А сега разля и останалото си кафе, момко.

— Може и да повърна — каза Девъро с треперещ глас, надигайки се от стола. Върху панталоните му, в областта на някои органи имаше петно.

— Сам, да ти донеса ли торбичка с лед, аспирин — а може би чаша от онова хубаво бренди?

— Не, недей да ми носиш, ти извор на злото на планетата. Ще слушаш моето решение.

— Разрешение ли…? Това е мой жаргон, момко!

— Замълчи — продължи Девъро, отивайки към вратата на апартамента, където се обърна. Нещастното петно от кафе върху светлите му панталони се беше разпростряло съвсем злонамерено. — На това място решавам, че часът на нашата конференция ще бъде от следобедните, а конкретното време ще бъде взаимно договорено с последваща комуникация по телефона.

— Къде отиваш, синко?

— Там, където мога да намеря блажена самота и да си събера мислите. Имам да си мисля за много неща, господин Чудовище. Отивам си в леговището, ще си взема душ за около един час и след това ще седна в любимия си стол и ще размишлявам.

— Какво?

— Ще се видим по-късно, генерал Задник — Девъро излезе в коридора и се запъти към близките асансьори.

Вратата на асансьора се отвори и Девъро пристъпи вътре, кимайки бързо по навик, към другия пътник, някаква жена. И след това я погледна. Внезапно светкавица ослепи очите му, а в ушите му изтрещя гръмотевица. Животът и кръвта мигновено се възвърнаха в ходещия труп, какъвто представляваше само преди секунди. Тя беше великолепна! Бронзова Афродита с бляскава тъмна коса и излъчващи светлина очи с озадачаващ цвят; с лице и тяло, изваяни от Бернини! Тя отвърна на вторачения му взор със скромен бърз поглед, докато очите й не се спряха на голямото мокро петно, обграждащо подутината на панталоните му. Глух и сляп за всичко, освен за красотата й и отчасти за слабостта, обхванала коленете му, Девъро прошепна:

— Ще се омъжиш ли за мен?