Рискове на играта

23

Кабинетът на Ричард Претър беше на двайсет и втория етаж на една сграда на две пресечки от Нюйоркската фондова борса. Демарко отвори вратата и се озова в малка чакалня с бюро, където би трябвало да седи рецепционистка или секретарка. В момента нямаше никого. Зад бюрото се виждаше по-голяма стая, в която някакъв мъж стоеше прав и говореше по телефона.

Претър не забеляза своя посетител веднага, защото гледаше през прозореца докато говореше, затова Демарко се приближи до отворената врата с намерението да почука и да привлече вниманието му. Забеляза, че в кабинета му има стъклена маса вместо писалище, подобна на нея заседателна маса, телефон с множество линии, три плоски компютърни монитора и огромен телевизор на стената, настроен на канал, който денонощно предаваше бизнес новини.

До едната стена имаше и няколко големи и неугледни метални шкафа. Бяха занитени за пода и бяха заключени с огромни катинари — грозни и някак промишлени, уместни по-скоро за някоя фабрика, отколкото за офиса на богат инвеститор.

— Коя банка обслужва поглъщането? — попита Претър и в този момент се извърна към Демарко. — Какво става тук? — възкликна той и каза в слушалката: — Ще ти звънна по-късно. — Затвори и гневно попита: — Кой сте вие, по дяволите?

Преди Демарко да успее да отговори, Претър забеляза, че гледа един от мониторите върху бюрото му, затова се хвърли към него и натисна копчето, за да затъмни екрана.

— Кой сте вие? — попита отново Претър.

Беше висок около метър и седемдесет и тежеше сигурно под шейсет килограма. Тъмната му коса беше пригладена назад, имаше издължено лице и нервни черни очи. Всъщност целият беше кълбо от нерви. Напомняше на Демарко за актьора Джеймс Удс в една от неговите маниакални, хиперактивни роли.

Претър беше с костюм — не беше съблякъл сакото, макар да беше сам в кабинета си, — риза с монограм и тиранти. Костюмът му беше точно по мярка и вероятно струваше много пари, както и часовникът му и всяка друга вещ в кабинета: професионалната машина за еспресо, супертънкият телевизор, ергономичният му директорски стол.

Само че колкото и скъпо да беше облечен Претър, колкото и да струваше мебелировката на работното му място, първоначалното впечатление на Демарко беше следното: незрял и неуверен смотаняк. Пред него сякаш стоеше гимназистче, което беше получавало само шестици, носило бе окъсели панталони и очила с големи рамки и бе копняло безнадеждно по момичета, които му се бяха присмивали.

— Господин Претър, казвам се Джо Демарко. Аз съм…

— Как влязохте в кабинета ми?

— Вратата беше отключена — отбеляза Демарко.

— Джанет! — кресна Претър.

— Секретарката ви я няма — осведоми го Демарко и преди смотанякът да смогне да каже още нещо, допълни: — Господин Претър, провеждам разследване за Конгреса и…

— Чухте ли какво казах по телефона?

— Не. Та както ви казвах, аз…

— Записвате ли този разговор?

— Моля? Не. Вижте, просто искам да разбера дали…

— Няма да разговарям с вас.

Претър седна на големия си черен стол, скръсти ръце пред гърдите си и стисна устни в права линия — истинска пародия на инатливо хлапе.

— Господин Претър, интересува ме само връзката ви с Дъглас Кембъл.

Претър поклати глава. Упорито хлапе, което отказва да говори.

— Мога да ви изпратя призовка, господин Претър.

Претър отново поклати глава, после посочи вратата.

Безнадеждно беше. Този тип беше откачалка.

Демарко си тръгна.

— Луда калинка — отсъди Сал Анселмо, клатейки глава. — Ама че образ!

Демарко беше в „Лили О’Брайън“ на Мъри стрийт и пиеше мартини с водка „Грей Гус“ със Сал. Със Салваторе Анселмо се бяха запознали като първокурсници в колежа и докато Демарко получаваше посредствени оценки в подготвителните курсове по право, Сал имаше също толкова невзрачни оценки по бизнес. Ученето не беше приоритет и за двамата.

В момента Сал работеше на Нюйоркската фондова борса и направо цъфтеше в хаоса и крясъците в голямата зала. Съдейки по костюма му, явно се справяше добре. Може би не чак колкото Ричард Претър, но добре. Сал вече беше звъннал на жена си да я предупреди, че няма да се прибере преди малките часове, защото колеги го поканили да поиграят покер. Фактът, че използва покера като алиби, ясно показваше какво е отношението на жена му към Демарко. Госпожа Анселмо се беше запознала с бъдещия си съпруг в колежа и открай време смяташе, че Демарко упражнява някакво распутиновско влияние над гаджето й, като че ли Демарко току хипнотизираше клетия лековерен Сал и го принуждаваше да пие до повръщане.

— Обаче е гений — продължи Сал мисълта си за Претър. — Легенда на Уолстрийт.

— Какво знаеш за миналото му?

— Не много. Дойде тук преди двайсетина години и беше нает в „Морган Станли“, където остана около шест месеца. Беше забележително хлапе и печелеше пари за фирмата, обаче се държеше отвратително с клиентите и с колегите си, затова го уволниха. Като се замисли човек, щом „Морган Станли“ са уволнили човек, който им печели пари, само заради лошия му характер, явно Претър е бил пълен и непоправим задник. След това, или поне така се говори, обикалял града и се опитвал да убеждава хората да му заемат пари, за да може да инвестира самостоятелно. Естествено, никой не изявил желание, защото той нямал зад гърба си сделки, с които да се похвали, нямал и никакви средства, които да представи като гаранция. И бил гадняр, който не можел да се задържи на една работа.

Сал отпи голяма глътка от мартинито си, а по брадичката и вратовръзката му покапа скъпа водка.

— Впоследствие се случило нещо, никой не знае какво, и изведнъж Дики се оказал богат. Намерил отнякъде някакви пари, инвестирал и направил пачки. А после просто си вдигнал чукалата. Разбира се, „Морган Станли“ вече поискали да се върне, нищо че бил голям гадняр, на което Лудия Дики им отговорил да си го начукат.

— Обаче не знаеш откъде се е сдобил със стартовия капитал?

— Не. Знам само че направил убийствен удар с някаква компания, но нямам представа откъде е намерил пари за инвестицията. А Дики, разбира се, няма да каже — засмя се Сал. — Говорил съм с един тип, който веднъж отишъл на среща заедно с него. Претър се качил на такси и отишъл извън града. Там взел друго такси, с което се придвижил до центъра. От там взел трето такси и отново излязъл извън града. Претър бил убеден, че някой се опитва да ги проследи до мястото на срещата. Чувал съм също, че и секретарка не може да се задържи, защото той постоянно подозира, че го шпионират, и ги гони. Абсолютно доказана първокласна откачалка.

Демарко си поръча още едно мартини, третото му… или пък четвъртото. Трябваше да задържи стъклените пръчици за разбъркване, за да следи бройката, след като вече дори простото събиране не му беше по силите. Забеляза, че зъбът не го измъчва толкова — явно мартинито беше по-добър анестетик от карамфиловото масло. А като се замислеше, май бяха почти еднакви на вкус. Когато питието му пристигна, той зададе още няколко въпроса за Ричард Претър, на които Сал не можа да отговори. Накрая Демарко се отказа.

— Е, всъщност ти знаеш само че преди двайсет години този тип е намерил отнякъде пари, инвестирал ги и сега е по-богат от шейх, защото е добър в работата си.

— Ами да — потвърди Сал, — но това е повече, отколкото знаеше ти, преди да говориш с мен, ето защо това приятелче ще е от теб — заяви той и вдигна празната чаша от мартинито си към бармана, за да си поръча още едно питие за четиринайсет долара. Приятелче, друг път.

— Я ми кажи — поде Демарко, — възможно ли е този тип да купи акции на дадена компания и по някакъв начин да замаскира покупката, така че нито Комисията, нито данъчните или който и да било да не могат да разберат, че именно той го е направил?

За кратко вниманието на Сал привлече жена с тяло като на модел на „Виктория Сикрет“, облечена с типичната черна коктейлна рокля до средата на бедрото. Демарко знаеше, че Сал е верен на своята заядлива съпруга с дебели глезени и всеотдаен към трите си деца. Но и той като повечето мъже искаше да си помечтае.

— Не знам. Може би — отговори Сал най-накрая и откъсна поглед от жената. — Мозъкът на Дики е като бръснач, но защо му е да прави нещо толкова глупаво? Вече е богат, защо му е да нарушава закона?

Мамка му. Нищо от наученото не му беше от полза. Демарко започваше да подозира, че ако се налива с мартини в компанията на Салваторе Анселмо, надали ще отбележи някакъв напредък. Пресегна се към портфейла си, за да плати сметката, която сигурно вече възлизаше на повече от сто долара, и в този момент Сал каза:

— Ей, довечера в „Гардън“ ще има мач. Двама от тежка категория и някакво пуерториканче, което уж било следващият Шугър Рей. Познавам един тип, който може да ни намери билети. Искаш ли да отидем?

— Боксът е варварски спорт — отговори Демарко. — И го гледат извратеняци, които седят и крещят доволно, докато двама типове се пребиват до смърт.

— Точно така — съгласи се Сал. — Е, искаш ли да отидем?

— Разбира се.