Рискове на играта

53

— Ти си идиот — каза Барбара Джейн на съпруга си. След това се обърна към снежнобелия померански шпиц в скута си: — Нали така, Джони? Да, Джони Карсън също те мисли за идиот!

Феърчайлд седеше заедно с жена си на терасата с изглед към басейна. Тя беше облечена с бял екип за тенис с толкова къса пола, че й се виждаше задникът. Той не отговори нищо на обидната забележка. Какво би могъл да каже?

— Направо не мога да повярвам! — възкликна Барбара Джейн. — Как така не си ми казал за секретарката и за кашата, която си забъркал. Но онова, което наистина не ми го побира главата, е, че си оставил следа на хартия. Можеш ли да повярваш, че е надробил такава глупост, Джони? Не, и аз не мога.

— Виж, трябва да…

— Кажи ми нещо, Боб. Просто трябва да знам. Защо й изпращаше чековете през фондацията? Защо просто не й даваше парите в брой?

— Защото щеше да се налага да ги искам от теб! — провикна се той и ясно показа колко му е неприятно, че тя държи парите. После сниши глас. — Освен това сумата беше съвсем малка. Реших, че щом фондацията раздава такива суми всяка година, никой няма да забележи.

— И сигурно си казал на счетоводителя на фондацията, че съм одобрила разхода?

— Да. Както вече ти казах, сумата е съвсем дребна.

— Боже! — поклати глава Барбара Джейн. Толкова й беше омръзнало всичко това. До гуша й беше дошло да е съпруга на политик и наистина й беше дошло до гуша от самия него. Този мъж просто я изтощаваше. — Нали разбираш, че ще трябва да предприемеш нещо по въпроса?

— Какво например?

— Боб, Мелинда Стоу може да направи нещо много повече от това да те злепостави. Излъгал си, че си убил човек при самозащита! Сигурно няма просто да отидеш в затвора — не и със съдебни заседатели от Тусон, — обаче със сигурност това е краят ти в политиката, след като така нескопосано си потулил тази история.

— Ще унищожа документите.

Барбара Джейн обхвана с длани муцунката на померанския шпиц, взря се във влажните му кафяви очи и възкликна:

— Чу ли го, Джони Карсън? Чу ли глупавия стар Боб? Щял да унищожи документите. — Тя погледна съпруга си и попита: — Я ми кажи нещо, Боб, ще унищожиш ли и счетоводителя, който е изпращал чековете на Мелинда? Ще унищожиш ли и онзи Демарко, който е разговарял с нея? Ще унищожиш ли и човека, който е изкопчил сведенията, като е хакнал компютрите на фондацията и вероятно е направил копия на счетоводните документи?

— Затова разговарям с теб, по дяволите! Трябва да ми кажеш как да се оправя с тая бъркотия.

— Боб наистина ли изруга пред мен, Джони?

— Извинявай, но имам нужда от съвет. Така че престани да говориш на кучето, ако обичаш, и ми кажи какво да направя според теб.

— Наистина не знам какво трябва да направиш, Боб. Обаче знам, че с политическата ти кариера е свършено, ако това излезе на бял свят. Може би е най-добре да се обадиш на Махоуни и да му кажеш, че сте квит. Кажи му, че ако си мълчи за потулената история, и ти няма да кажеш нищо за дъщеря му и за казиното. А после явно ще трябва да се надяваш, че случката с Мелинда Стоу няма да се разчуе.

— Това ли ме съветваш? Да се доверя на Махоуни?

Барбара Джейн се изправи и приглади гънките на късата си пола.

— Имам среща с момичетата в клуба. Ще си носим ракетите, но всъщност ще седим, ще пием коктейли и ще зяпаме задника на новия професионален треньор, който са наели. Така че трябва да вървя. А докато ме няма, Боб, искам просто да седиш тук и да мислиш. Ако постоиш достатъчно дълго, може и да измислиш някакво решение.

Барбара Джейн навря кучето в ръцете му.

— Ето, поговори с Джони Карсън. Той има много добри хрумвания.

Веднага щом жена му излезе, Феърчайлд пусна кучето на земята и го изрита в задника. То излая и хукна навътре в къщата. Боб открай време ненавиждаше малкото нищожество.

През последните четири години бе направил всичко по силите си да го номинират за вицепрезидент на следващите избори. Много политици се отнасяха презрително към поста на вицепрезидента, който имаше почти безгласна церемониална роля. Изнасяше речи и се снимаше на мероприятия, които не заслужаваха ценното време на президента. Боб обаче искаше да го споменават в учебниците по история, а ако завършеше кариерата си като конгресмен, дори в Аризона нямаше да го помнят. Щеше да е различно, ако станеше вторият в държавата. Знаеше, че осем от четирийсет и тримата американски президенти са починали по време на мандата си и са оставили Белия дом в ръцете на вече съвсем не безгласния вицепрезидент, обект на всеобщия присмех. Шансовете не бяха големи, но не бяха и лоши.

За пръв път вероятността Феърчайлд да бъде второто име в избирателната бюлетина бе изключително висока. Той имаше подкрепата на традиционните консервативни гласоподаватели и на големите републикански дарители и — благодарение на парите и съветите на Барбара — беше добре приет сред членовете на латино общността. Те наистина бяха важни гласоподаватели в днешно време. Обаче сега копелето Махоуни разполагаше с информация, която можеше да провали всичките му планове.

Махоуни щеше да изчака Боб да получи номинацията и после щеше да изпее каквото знае за Мелинда Стоу. Боб нямаше да отиде в затвора, задето е застрелял онази отрепка — нападателят имаше нож. Надали изобщо щеше да се стигне до процес. Щеше да бъде неговата дума и официалните полицейски доклади срещу показанията на Мелинда Стоу. Обаче укриването на историята беше проблем, то щеше да го провали.

Виждал беше какво се случва с политици, които се опитват да прикрият простъпките си: Никсън, Клинтън. Само как погнаха Джон Едуардс. Ако Мелинда Стоу разкажеше историята си публично — че той от години й плаща да си мълчи за случилото се през онази нощ на тясната уличка в Тусон… Е, край с политическата му кариера. Без съмнение.

Така че какви варианти имаше?

Можеше да не предприема нищо, както бе предложила Барбара Джейн. Разполагаше с информация за дъщерята на Махоуни, която можеше да провали кариерата му, така че Махоуни вероятно нямаше да използва наученото за Мелинда Стоу. Обаче последното, което искаше, е Махоуни да има такава власт над него. Джон Махоуни просто беше твърде отмъстителен и непредсказуем. Другият проблем беше, че знаеше не само Махоуни: онзи гадняр Демарко и човекът, който беше проникнал във ведомостите на фондацията. За тях той не се притесняваше много-много, защото те можеха да бъдат… редактирани. Не, проблемът не бяха документите, а обяснението на Мелинда относно тяхното значение.

Можеше да се срещне с Мелинда и да й предложи огромна сума, за да отрече историята, която бе разказала пред Демарко, но сигурно нямаше да се получи. Демарко веднъж вече беше изтръгнал признанието й, а ако някой я заплашеше с наказание за укрити данъци, обвинение в заговор за укриване на престъпление или някоя друга проклетия, тя щеше да разкаже всичко, което знае. Дадеше ли й още пари, за да откупи мълчанието й, само щеше да влоши нещата. Представяше си го — упоритият интервюиращ от „60 минути“ изтезава него и Мелинда по телевизията, а ако се опитаха да увъртат, водещият щеше да я обвини, че лъже. Феърчайлд щеше да изглежда адски виновен. Не, нямаше да постигне нищо, ако й платеше още пари.

Обаче, току-виж, успял да я убеди да се качи на самолета и просто да изчезне. Щеше да й осигури нова самоличност, да й даде един куфар с пари и тя щеше да си живее царски на някое евтино място — в Еквадор или в Панама, където можеше да си позволи готвач, прислужница и къща на брега. Само че сигурно и това нямаше да се получи. Махоуни имаше толкова голямо влияние, че щеше да поръча на някоя федерална агенция да я намери и Феърчайлд отново щеше да се озове в същото положение.

Померанският шпиц отново излезе на балкона и започна да го лае, все едно бе някакъв обирджия, когото никога преди не бе виждал. Феърчайлд се озърна за нещо, което да хвърли по него, но подръка му бяха само кафените чашки, от които бяха пили с Барбара. Усмихна се насила и протегна ръка кучето да го помирише, за да го подмами по-наблизо.

— Ела тук, Джони, малък негоднико. Ела тук.

Ако кучето се приближеше достатъчно, щеше да го сграбчи и да го хвърли в басейна. Поне си мислеше, че ще успее да го метне толкова надалече. А ако пропуснеше…

Имаше само едно нещо, което можеше да предприеме по отношение на Мелинда Стоу.