Рискове на играта

36

Основната причина Ема да се съгласи да помогне на Демарко беше фактът, че според прогнозата за времето през следващите четири дни щеше да вали проливно, което щеше да й попречи да свърши в двора нещата, които си беше намислила.

Тя скучаеше.

Усещаше обаче, че Демарко премълчава нещо, а когато откриеше какво, щеше да му го татуира на дебелия врат. Не вярваше на историята, че някакъв конгресмен се опитва да притисне Махоуни. Е, вярваше, доколкото й беше ясно какво безскрупулно копеле е Махоуни, затова нямаше да се учуди, ако друго безскрупулно копеле изрови нещо съмнително около бившия председател на Камарата на представителите и се опита да се възползва от положението. Не приемаше обаче, че случващото се не е свързано по някакъв начин с Моли. Конгресменът Махоуни беше толкова егоцентричен, че може би както обикновено се стремеше да бъде номер едно и беше изтласкал на заден план проблемите на дъщеря си. Както и да стояха нещата, Ема усещаше, че Демарко не й казва всичко.

Що се отнася до Моли, на Ема й беше жал за момичето. Не я познаваше, но допускаше, че Демарко сигурно е прав и че тя не е извършила престъпление. Ема беше заинтригувана и от смъртта на Ричард Претър и се питаше дали нюйоркските ченгета не са се объркали и дали той в действителност не е бил убит.

А убийството не е скучно.

Ако Кембъл — или Макграт — беше убил Претър, трябваше най-напред да дойде в Манхатън. Кембъл беше само на четири часа път с кола в Чеви Чейс в Мериленд. Можеше да тръгне от службата си в пет следобед и да бъде в Ню Йорк към девет-десет вечерта. Щеше да има предостатъчно време да се срещне с Претър, да го напие и към един през нощта да го хвърли през прозореца. Ако си тръгнеше веднага след смъртта на Претър, Кембъл можеше да е на бюрото си в Мериленд още на следващия ден. Изморен, но навреме за началото на работния ден.

На Макграт щеше да му е по-трудно. Пътят от Мъртъл Бийч до Ню Йорк беше дванайсет часа с кола. Ема провери в интернет и установи, че компанията „Спирит Еърлайнс“ извършва двучасови директни полети от Ню Йорк до Мъртъл Бийч, които биха улеснили нещата. Но пътуването със самолет оставя електронна следа. По-точно, щеше да има следа, ако Макграт лети с гражданските линии, но не и ако наеме частен самолет или има разрешително за пилот и притежава свой самолет. Мамка му. Нуждаеше се от Нийл.

Ако Кембъл беше отишъл с автомобил до Ню Йорк, тя знаеше от опит колко трудно се пътува от Мериленд, ако избягваш платените магистрали. А ако колата на Кембъл беше с чип за електронен абонамент, щеше да има данни за платените такси. Без достъп до компютрите на абонаментната система обаче тя нямаше как да разбере дали е плащал. Същото важеше и за Макграт. Нийл щеше да й каже дали той е пътувал с гражданските авиолинии, или е наел чартърен полет с кредитната си карта. Само че Нийл го нямаше.

Ема се позамисли, после се обади на свой бивш колега от Пентагона, впоследствие прехвърлен в Министерството на вътрешната сигурност. Помоли го за услуга — да провери в Службата за сигурност на транспорта дали Макграт е летял до Ню Йорк. Освен това го помоли да упражни малко натиск и да разбере от Федералната авиационна агенция дали Макграт има разрешително за пилот. След единайсети септември не беше необичайно от Министерството да отправят запитване за пилотско разрешително. Половин час по-късно човекът й звънна с отрицателен отговор на всички въпроси. Макграт нямаше разрешително за пилот и не беше летял с гражданските авиолинии до Ню Йорк.

Ами сега? Според Демарко тези двамата бяха най-вероятните убийци. Той твърдеше, че Макграт излъчвал съмнителни сигнали — каквото и да означаваше това, — а Кембъл му се струвал твърде слабохарактерен, че да убие човек. Ема нямаше представа дали Демарко е прав, но щеше да му се довери и да се съсредоточи върху Макграт. Което означаваше, че най-вероятно ще вземе следващия полет за Мъртъл Бийч и ще се опита да разбере къде е бил Макграт в нощта на убийството на Претър. Само че не беше сигурна, че й се занимава точно с това.

Дъждовни капки започнаха да обстрелват прозореца на кухнята и Ема възкликна на глас:

— Е, какво пък толкова!

От Маклийн, Вирджиния, до Мъртъл Бийч в Южна Каролина се стигаше за седем часа с кола. Пътуването с гражданските линии щеше да отнеме четири часа, защото нямаше директни полети от Вашингтон. С частен самолет обаче щеше да стигне за час-два.

Което означаваше, че Ема ще рискува живота си.

Неин дългогодишен познат, който между двайсетата и трийсетата си година пилотираше реактивни самолети за флота, притежаваше чесна заедно с двама свои приятели. Нямаше обаче пари да лети толкова често, колкото му се искаше, затова, ако Ема платеше горивото и летищните такси, беше готов да я откара където пожелае. Проблемът беше, че той отдавна вече не беше на трийсет. Беше навършил седемдесет и две: Зрението му още беше добро и човекът беше в страхотна форма за възрастта си, но все пак…

— Ед, трябва да стигна до Мъртъл Бийч — осведоми го Ема, когато му се обади. — Ще ме закараш ли?

— И още как — възкликна Ед. — Кога искаш да тръгнем?

— Веднага щом заредиш самолета. — После Ема се замисли за дъжда и додаде: — Така де, иска ми се тръгнем веднага, но времето…

— О, това е нищо — увери я Ед. — Летял съм в сто пъти по-лошо време.

Да, когато си бил на двайсет и шест, имал си парашут и си управлявал военен реактивен самолет за милиони долари.

Лайл Уолас, началник на полицията в Мъртъл Бийч, затвори телефона и кимна на Ема.

— Е, сестро, според капитан Сътър ти си способна да ходиш по вода, свирейки на банджо. Заплаши ме, че ако не ти помогна, ще долети тук и ще ме натупа. Така че питай.

Капитан Сътър беше бившият военен, сега детектив в нюйоркската полиция, с когото Ема беше разговаряла в Ню Йорк за смъртта на Претър. Беше помолила Уолас да му звънне, защото знаеше, че капитанът ще потвърди самоличността й и ще убеди местната полиция да й съдейства. Никак не й се вярваше Уолас да се страхува, че някой ще го „натупа“. Имаше размерите на хладилник.

— Както ви казах, началник, интересува ме какви сведения можете да ми дадете за Ръсти Макграт.

Уолас направи гримаса, все едно темата е болезнена за него.

— Старият Ръсти… Ами мога да ви кажа, че животът му е посветен най-вече на жените и забавленията. Вършее сред местните дами — и омъжени, и неомъжени. Неколцина съпрузи му се вбесиха, обаче това винаги свършва зле за съпрузите.

— В смисъл?

— Виждали ли сте Ръсти? — попита Уолас.

— Още не — отговори Ема.

— Известно време игра лайнбекър в професионалната лига и ако се съди по вида му, още би могъл да играе на този пост. Вдига тежести, ходи на джогинг и на фитнес. Както и да е, няколко мъже… как да го кажа, засегнаха се, че Ръсти спи с жените им, и той ги преби от бой. Никога не е започвал сбиванията, просто си седи и дразни онези типове колко готини са съпругите им в леглото и те първи налитат на бой. После той омита пода с нещастника. Ще ви кажа още нещо за Ръсти — двамата сме си разменяли остри реплики по този въпрос. Нали знаете за прочутата седмица на мотоциклетистите, която организираме тук?

— Не — призна Ема.

— Всяка пролет тук се събират няколкостотин рокери. Повечето са просто свестни стари момчета на четирийсет-петдесет години, които в продължение на една седмица си въобразяват, че са Ангелите на ада. Човек трябва да има доста добре платена работа, за да си позволи машините на тези типове, затова повечето са работяги, които обичат да карат мотоциклети. Както и да е, всяка пролет за една седмица градът се пълни с рокери, които вдигат шум до небесата и се напиват. И абсолютно всяка година, както сьомгата хвърля хайвера си, Ръсти се сбива с някой от тях. Отива в някой бар, избира си едър мъжага и започва да зяпа жена му или да го поднася, че е пъзльо, издокаран в кожа, а онзи, за да спаси гордостта си, е принуден да се хвърли на Ръсти. И той, точно както постъпва с нещастните съпрузи, размазва горкото копеле от бой. Разбирам да се беше случило само веднъж, ама както ви казах, става всяка година. Ръсти сякаш поддържа форма, като наранява хората. Предупредих го, че ако се случи и следващата година, ще го тикна зад решетките, дори да се наложи да излъжа за обвиненията.

— А с какво се занимава, когато не бие хора?

— Забавлява се. Ходи на мачове, обикаля с огромната си яхта, на която живее, ходи на лов и за риба, кара всъдеходи. Просто се забавлява. Представя се за инвеститор, оттам му идвали парите, но не съм сигурен дали това отговаря на истината.

— Защо?

— Познавам някои хора тук, умни хора, бизнесмени, банкери, такива. Те са говорили с Ръсти за акции и за ценни книжа, сигурно са го молили за съвет, но някои са ми казвали, че той май не разбира много от тези неща. Може просто да е предпазлив, да не си показва картите, но според финансистите не е така. Аз пък подозирам, че пренася наркотици с яхтата си, затова, понеже Ръсти направо ме вбесява, изпратих един инспектор от наркоотдела да го следи цял месец. Нищо не излезе.

Ема мина през гипсовата арка и влезе в жилищния комплекс. Беше от онези постройки, в които всеки апартамент има тераса към басейна — привлекателно място за младите и сексуално хиперактивните. Край басейна имаше бирени бутилки от несекващото парти.

Тя звънна на вратата на апартамент на третия етаж. Наложи се да натисне звънеца два пъти, преди да й отвори пищна брюнетка по къси панталонки и потниче. Размахваше ръце във въздуха, защото току-що се беше лакирала.

— Да?

— Вие ли сте Тами Дойл?

Демарко беше казал на Ема, че гаджето на Макграт се казва Тами, а началник Уолас — след няколко телефонни разговора с барове край кея, където Макграт държеше яхтата си — успя да узнае фамилията и адреса й.

— Аха — отговори Тами. — Какво…

— Трябва да поговорим във връзка с разследване на КЦКФБ относно търговия въз основа на вътрешна информация. Федералната прокуратура, ФБР и главните прокурори на три щата се занимават със случая. Аз им помагам.

Очакваше жената да й поиска някаква легитимация, но кифлата само възкликна:

— Ау, звучи сериозно.

— Така е. Може ли да вляза?

— Да, струва ми се — отговори Тами и се отдръпна, за да направи път на Ема. Апартаментът беше разхвърлян, навсякъде бяха пръснати дрехи. Тази жена май никога не бе чувала за гардероб или за кош за дрехи.

— Познавате ли мъж на име Ръсти Макграт? — попита Ема.

— Ръсти ли? Разбира се. Той ми е нещо като гадже. Поне така мисля.

Ема не беше наясно какво означава това.

— Знаете ли къде е бил господин Макграт в понеделник и вторник тази седмица? Интересуваме по-конкретно къде е бил в един часа след полунощ във вторник.

— Защо питате? Ръсти направил ли е нещо?

— Госпожице Дойл, надали искате да възпрепятствате федерално разследване.

— Да възпрепятствам ли! Аз само…

— Знаете ли къде е бил в понеделник и вторник? — повтори Ема.

— Не. В събота се скарахме и оттогава не сме говорили. Държа се гадно.

— Значи не сте го виждали от миналата събота?

— Точно така.

— Говорили ли сте с него по телефона оттогава?

— Не. Наистина му се ядосах. Зарекох се да не му се обаждам и той не ми е звънял. Нещастник.

Тами Дойл не блестеше с ум, но беше титан на мисълта в сравнение с Гари Фоскет, управител на пристана, където Ръсти Макграт държеше яхтата си. Ема подозираше, че тъпотата на Фоскет се дължи отчасти на алкохола и марихуаната. Усещаше мириса на трева в кабинета му, а на алкохол — в дъха му.

На Фоскет му отне известно време да си припомни дните, за които питаше Ема, но накрая успя с помощта на един бейзболен мач.

— А, да! В понеделник „Брейвс“ играха срещу Тампа. Мач между лигите. Смотаният резервен питчър, когото вкараха в осмия ининг, ми струваше двайсет долара.

— Е, виждали ли сте господин Макграт на този или на следващия ден? — попита Ема за трети път.

— Не, по онова време беше заминал някъде.

— Къде?

— Не знам. Тръгна с лодката. Заредих я с гориво в неделя сутринта и му помогнах да натовари малко провизии. Каза, че ще плава покрай брега. Просто щял да се махне за няколко дни.

Ема беше сигурна, че Макграт не е тръгнал за Ню Йорк. Повечето моторни яхти не развиват скорост над десет възела, така че на Макграт щяха да са му нужни няколко дни, за да стигне до Ню Йорк. След това Ема се зачуди дали пък той няма приятел като нейния Ед, някой със собствен самолет, с когото да се е срещнал на някой пристан наблизо. Но защо ще ходи на срещата с приятеля си с яхтата? Защо не с кола? Така или иначе, тя държеше да разбере къде е бил Макграт в деня на убийството на Претър, защото това щеше да й осигури отправна точка да проследи придвижването му.

— Имате ли карта, на която да се виждат пристаните на осемдесет километра северно и южно от тук? — попита Ема.

— О, боже! — възкликна Хоскет и разпери ръце, за да покаже хаоса в кабинета си. — Сигурно тук някъде има карти, но ще ми отнеме цяла вечност да ги намеря.

Ема седеше в един бар и отпиваше от чашата лошо бяло вино. Не знаеше, че се намира на същото място, където беше седял и Демарко, за да наблюдава яхтата на Макграт.

Пиеше и се опитваше да систематизира наученото за Макграт. Нищо полезно, това гласеше окончателният й извод. Само това, че беше женкар, който живее от инвестициите си, и че понякога става зъл. Нямаше обаче никаква представа къде е бил в нощта, когато е умрял Ричард Претър, а и не се сещаше кого друг да попита освен самия Макграт. Знаеше само онова, което й бе казал управителят на пристана: Макграт му беше съобщил, че ще плава с яхтата по крайбрежния канал.

Ема извади мобилния си телефон и звънна на една жена, която беше вицеадмирал от Бреговата охрана. Двете с Ема преди време бяха служили заедно в специалните антитерористични части. Ема я помоли да провери държавните пристани край Мъртъл Бийч, за да разбере дали Макграт е спирал с яхтата си там в деня на убийството на Претър. Описа яхтата му, даде името му и номера на яхтата и добави, че тъй като е много голяма, някой може би я е запомнил.

Дамата й обясни, че ако Макграт е бил на док на пристана и е платил за място, съответната управа би трябвало да пази данни за това, макар че тези регистри не се водят редовно. Щяла да помоли свой служител да изпрати имейл до пристаните, а собствениците им откликвали доста бързо на молбите на Бреговата охрана. От друга страна, имало много места, на които Макграт можел да пусне котва и да отиде на брега с лодка. Високопоставената позната на Ема обеща да се свърже с нея, когато се сдобие с по-конкретна информация.

Накрая Ема звънна на началник Уолас и го помоли да изпрати имейл до полицейските участъци по протежение на крайбрежния плавателен канал със запитване дали някой не се е натъквал на Макграт. Съзнаваше, че шансът е малък, но не се сещаше какво друго да предприеме. Началник Уолас се съгласи, но Ема усети, че започва да му омръзва да й прави услуги.

Искаше й се да може да поговори с Макграт и да го попита къде е бил в нощта, когато е умрял Претър. Уви, нямаше нужните правомощия, а за разлика от гаджето си Макграт сигурно беше достатъчно умен, за да се досети. Но пък понякога желанията на човек се сбъдват.

— Чувам, че разпитвате за мен. Реших да разбера коя сте и с какво съм привлякъл интереса ви.

Ема се извърна по посока на гласа.

Макграт беше едър и хубав мъж. Беше облечен с риза на „Томи Бахама“, прилепнали сини джинси и обувки „Топ-Сайдър“ на босо. Ема усещаше уханието на афтършейва му. Усмихваше й се и изглеждаше развеселен, като че ли се забавляваше от мисълта, че го разследва жена.

Ема стана от високото столче.

— Е, ще ми отговорите ли? Обикаляте града и ровите в личния ми живот, така че искам да знам защо.

— Къде бяхте в понеделник и вторник тази седмица, господин Макграт?

Макграт се изсмя — достатъчно силно, та останалите посетители в бара да погледнат към него. След това се наведе, за да погледне Ема в очите.

— Целуни ме отзад, уважаема. Коя си и защо разпитваш за мен?

Докато задаваше въпроса, Макграт пристъпи към Ема и я притисна към бара. Тежеше с петдесет килограма повече от нея и беше бивш професионален състезател в спорт, където главната цел сякаш беше да осакатиш противника.

Ема леко промени позата си, като отпусна ръце покрай тялото си с дланите навън. Преценяваше къде по тялото на Макграт да нанесе първия удар.

— Отдръпни се, Макграт. Освободи личното ми пространство.

Макграт небрежно огледа бара, за да провери дали някой ги наблюдава, и улови няколко чифта очи.

Вдигна ръце, уж се предава, отстъпи крачка назад и каза:

— Разбира се, миличка, не исках да те плаша.

На Ема й идеше да го фрасне само защото я бе нарекъл „миличка“.

— Не си ме уплашил — осведоми го тя. — Е, ще отговориш ли на въпроса ми? Къде беше в понеделник през нощта, когато е умрял Ричард Претър?

Макграт само се усмихна, поклати глава, като че ли тя е откачена, и се отдалечи към края на бара, където две сервитьорки изчакваха поръчките си.

— Дами, и двете изглеждате възхитително тази вечер — обърна се той към тях. — Дали някое от вас двете, прелестни създания, ще бъде така любезно да ми донесе джин с тоник? О, и виждате ли онази дама там — високата и опърничава жена? Поднесете й чаша вино.

Когато на излизане от бара Ема мина покрай масата на Макграт, той й намигна.